Георги Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Димитров.

Георги Димитров
български и съветски политик
Georgi Dimitrow.png
Роден
Починал
2 юли 1949 г. (67 г.)
Националност Flag of Bulgaria.svg България
СССР СССР
Политика
Професия Печатар, синдикалист
Партия БРСДП (1902 – 1903)
БРСДП (т.с.) (1903 – 1919)
БКП (1919 – 1949)
Убеждения Комунизъм
Народен представител
XVI ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   XX ОНС   XXVI ОНС   VI ВНС   
Председател/генерален секретар на ЦК на БКП
1933 – 2 юли 1949
Генерален секретар на ИККИ
1935 – 15 май 1943
Ръководител на Международния отдел на ЦК на ВКП (б)
27 декември 1943 – 29 декември 1945
Министър-председател на България
22 ноември 1946 – 2 юли 1949
Семейство
Баща Димитър Тренчев
Майка Парашкева Досева
Съпруга Люба Ивошевич (1906 – 1933)
Роза Флайшман (1933 – 1949)
Деца Димитър Димитров
Бойко Димитров
Георги Димитров в Общомедия

Гео̀рги Димитро̀в Миха̀йлов[б. 1] е български и съветски политик, ръководител на Българската комунистическа партия (БКП) и председател на Коминтерна (1935 – 1943). Той е 32-рият министър-председател на България в 65-то и 66-то правителство (1946 – 1949).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 година в село Ковачевци, Радомирско.[4] Той е първото дете в семейството на Димитър Тренчев (1851 – 1913) от Мехомия и Парашкева Досева (1861 – 1944) от село Баня, Разложко.[2][5] Двамата са бежанци, преминали в Княжество България около Кресненско-Разложкото въстание през 1878 – 1879 година. Семейството на Димитров е протестантско, от Евангелската методистка църква, като майка му остава силно религиозна през целия си живот.[6][7] След Георги Димитров в семейството се раждат още седем деца.[8]

Най-голямата му сестра е Магдалина Димитрова (1884 – 1971), синдикална активистка,[8] която се жени за печатаря Стефан Баръмов, а синът им Любчо Баръмов е убит през 1944 година като партизанин. Никола Димитров (1887 – 1916) заминава през 1905 година в Русия, през 1908 година е арестуван в нелегална печатница в Одеса и заточен в Сибир, където умира.[8] Тодор Димитров (1889 – 1925) е комунистически активист,[8] женен за сестрата на поета Христо Смирненски Надежда Измирлиева, който е убит по време на Априлските събития. Костадин Димитров (1892 – 1912) е печатар и профсъюзен активист, но загива млад на фронта през Балканската война.[8] Елена Димитрова (1903 – ?) е комунистически функционер, женена за Вълко Червенков, който наследява Георги Димитров начело на тоталитарния режим в България.[8]

Другите двама братя на Димитров не са обществено активни и сведенията за тях са ограничени. За Любен Димитров (?) е запазен полицейски доклад, предаден на брат му като министър-председател през 1948 година, в който е описан като джебчия, трафикант и измамник.[8] Борис Димитров (?) завършва техникум по електротехника и е собственик на малка фабрика за бойлери.

Година след раждането на Георги Димитров семейството се премества в Радомир, където баща му може да упражнява занаята си на калпакчия. През 1886 година отново се местят в София и бащата открива собствена работилница. Първите две години семейството живее на ъгъла на улиците „Княз Борис I“ и „Солунска“, след което получават един от раздаваните на бежанците общински терени в Ючбунар и строят къщата на улица „Опълченска“ № 66, която при комунистическия режим е превърната в музей.[9]

В Ючбунар Георги Димитров е записан в местното общинско училище, което посещава в продължение на четири години. Майка му се опитва да го насочи към духовническа кариера и от 1892 година той посещава и протестантско неделно училище. През 1894 година 12-годишният Димитров напуска училище и през есента става чирак словослагател в печатницата на Никола Пиперов. През ноември става член на току-що основаният първи български профсъюз – Централния работнически печатарски синдикат (ЦРПС), организиран от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През януари 1895 година участва активно в стачка на чираците в 13 софийски печатници и според официалните му биографии е избран за председател на стачния комитет.[10]

През този период се появяват и първите публикации на Димитров. През 1896 година, след като е изгонен от евангелисткото неделно училище, той пише анонимната сатирична брошура „Кукуригу“ с нападки срещу протестантските духовници. През следващата година в профсъюзния вестник „Печатарски работник“ излиза първата му подписана статия, а през 1898 година публикува брошурата „Синдикалната организация в услуга на пролетариата“.[11]

В същата 1898 година Георги Димитров се опитва да премахне част от статия на министър-председателя Васил Радославов, посветена на Първомайската манифестация на социалистите, която трябва да бъде отпечатана в печатницата, в която работи. По-късно, когато Димитров е народен представител, този инцидент става повод за иронични забележки на Радославов за неговото отношение към цензурата.[11]

Профсъюзен деятел[редактиране | редактиране на кода]

Георги Димитров през 1904 г. Фотография на Александър Владиков

През 1899 година Георги Димитров е назначен за библиотекар на софийската организация на ЦРПС, а през 1901 година е избран за неин секретар-касиер.[11] През 1902 година става член на БРСДП.[12] В началото на 1903 година губи работата си в София и със съдействието на свои познати е назначен в печатницата на протестантския Американски колеж в Самоков.[13] След разцеплението на БРСДП на русенския конгрес на 6 юли 1903 година се ориентира към тесните социалисти (БРСДП (т.с.)) около Димитър Благоев. По това време той е един от само 53-та тесни социалисти в софийската партийна организация.[14] В Самоков той организира няколко социалистически групи в местни училища, включително в Американския колеж, за което е уволнен през лятото на 1904 година.[15]

На 12 юли 1904 година, веднага след връщането си в София, Димитров участва в учредителния конгрес на създадения от БРСДП (т.с.) като обединение на няколко браншови профсъюза Общ работнически синдикален съюз (ОРСС). Не е изяснено с какво се занимава през последвалата година, но през август 1905 година е назначен на работа в ОРСС като деловодител на неговия Синдикален комитет. През следващите години той пътува непрекъснато из цялата страна, опитвайки се да разшири организацията на профсъюза. През лятото на 1906 година ръководи 35-дневната стачка в „Мини-Перник“, смятана за първата масова и успешна стачна акция на българските профсъюзи, като по този повод на 4 юли е арестуван и принудително върнат в София.[16]

Люба Ивошевич

На 30 септември 1906 година Георги Димитров сключва брак със сръбската моделиерка, поетеса и социалистка Люба Ивошевич.[17][14] Това става в методистката църква в Плевен, в чиито регистри Ивошевич е вписана като „свободомислеща“, а Димитров – като „християнин евангелист“.[7]

През юли 1909 година Георги Димитров е избран за секретар-касиер на ОРСС, като фактически оглавява организацията.[18] В резултат на дейността му през следващите години към 1912 година ОРСС вече включва 13 профсъюза с 235 местни организации и 8460 члена.[18] През 1909 година е избран и за член на Централния комитет на БРСДП (т.с.).[4] През 1911 година за пръв път се кандидатира за народен представител,[19] но партията му не успява да спечели нито един мандат.[20]

През 1909 година Димитров участва в Първата балканска социалдемократическа конференция в Белград, където сключва споразумение за сътрудничество със сръбските синдикати. През 1911 година участва в синдикална конференция в Будапеща, като по обратния път подновява в Белград споразуменията на ОРСС със сръбските профсъюзи. През 1912 година присъства на конгрес на Румънската социалдемократическа партия в Букурещ.[21]

При връщането си от Румъния през лятото на 1912 година Георги Димитров е арестуван, тъй като междувременно е осъден на един месец затвор за обида на народен представител от групата на широките социалисти. През тези години Димитров участва активно в идеологическите спорове в синдикалните и социалистически кръгове, противопоставяйки се на политическата неутралност на профсъюзите. Тези конфликти са причина за разделението в българското профсъюзно движение и, по време на конференция във Виена през септември 1913 година, председателят на Синдикалния интернационал Карл Легин прави опит за помирение между двете страни, но Димитров отхвърля неговото посредничество.[22]

В биографиите на Димитров няма конкретни сведения да е мобилизиран по време на Балканските войни, както и за редовната му военна служба, поради което някои автори допускат, че е бил обявен за негоден за военна служба по здравословни причини.[23] В същото време е известна негова снимка от този период, на която той е с военна униформа.[24]

Ранна политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През Първата световна война[редактиране | редактиране на кода]

На изборите за 16 Обикновено Народно събрание на 24 ноември 1913 година двете социалдемократически партии имат първия си голям успех, получавайки 20% от гласовете, като 16 кандидати на тесните социалисти са избрани за народни представители. Сред тях е и Георги Димитров, който на 31 години става най-младият член на парламента. Според официалните му биографии той е и първият депутат от работнически произход на Балканите. Той е преизбран и на предсрочните избори през март 1914 година, когато социалистите губят много от местата си, като по това време е избран и за общински съветник в София.[19]

При започването на Първата световна война двете български социалдемократически партии, за разлика от някои сродни партии в Европа, заемат твърда пацифистка позиция, като в българския контекст се обявяват за запазване на неутралитет във войната. Тесните социалисти освен това се придържат и към постановката на Димитър Благоев за решаване на Македонския въпрос въз основа на сътрудничеството между балканските социалистически движения и чрез създаването на Балканска федерация. След влизането на България във войната през октомври 1915 година те разпространяват антивоенен позив, подписан от единадесетте им народни представители. По този повод Димитров е арестуван и заплашен с обвинение за възпрепятстване на мобилизацията, но малко по-късно е освободен под гаранция.[25]

По време на войната профсъюзната и партийната дейност е ограничена, поради мобилизацията на голяма част от населението, поради което по това време Георги Димитров е активен главно в софийския общински съвет, където е член на бюджетната комисия. На 18 август 1917 година влиза в спор с офицер, който се опитва да изгони ранен войник от влаков вагон за първа класа, в резултат на което е обвинен в подбуждане на военнослужещи срещу дисциплината по време на война. На 17 юни 1918 година военен съд го признава за виновен и го осъжда на три години затвор, а след свалянето на депутатския му имунитет на 29 август е затворен в Централния софийски затвор. Там той се запознава с водачите на Българския земеделски народен съюз Александър Стамболийски и Райко Даскалов, затворени за антивоенната си дейност. След Солунското примирие е освободен при общата политическа амнистия, обявена на 16 декември 1918 година.[26]

Болшевизация на тесните социалисти[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след излизането си от затвора Димитров държи в Перник реч, в която ентусиазирано подкрепя Руската революция, а дни по-късно се среща с пратеника на Владимир Ленин Сотир Черкезов. През февруари Димитров отново е арестуван за кратко и върнат принудително от Перник в София. През следващите месеци връзките между тесните социалисти и руските болшевики се активизират и въпреки някои тактически разногласия през март 1919 година тесните социалисти са сред основателите на Комунистическия интернационал (Коминтерн). Тази стъпка е потвърдена на конгреса на 28 май 1919 година, когато партията се преименува на Българска комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)). На конгреса Димитров изнася отчетния доклад за дейността на парламентарната група.[27]

През август 1919 година Георги Димитров е преизбран за народен представител[28] в успешните за тесните социалисти избори, на които получават 20,7% от гласовете и 47 депутатски места, ставайки втора политическа сила в страната. Той е избран и за член на Софийския окръжен съвет.[12] През декември същата година е сред организаторите на Транспортната стачка,[12] както и на демонстрация срещу приемането в България на бежанци от болшевишкия режим в Русия.[28] Последното става причина срещу него да започне следствие за нападение на полицай и според официалните му биографии през следващите месеци е издирван от полицията, което обаче не пречи на обичайната му обществена дейност.[29]

През януари 1920 година Димитров е преизбран за общински съветник, а през март и за депутат по време на най-успешните в историята на тесните социалисти избори, на които получават 22,5% от гласовете. Веднага след Втория конгрес на БКП (т.с.) на 29 юни Георги Димитров и Васил Коларов се опитват да заминат нелегално за Русия през Черно море като представители на партията на Втория конгрес на Коминтерна, но са заловени от румънската брегова охрана и след триседмичен престой в ареста са върнати в България. През ноември 1920 година Димитров държи реч по време на митинг в София по повод годишнината от Октомврийската революция в Русия, който е разпръснат от полицията, а той получава нови обвинения за подбудителство към бунт и опит за убийство на държавен служител.[29]

Емиграция и Септемврийско въстание[редактиране | редактиране на кода]

Изправен пред заплахата да бъде наистина арестуван, Георги Димитров напуска за известно време България. През януари 1921 година е представител на БКП (т.с.) на учредителния конгрес на Италианската комунистическа партия в Ливорно, дни по-късно – на Четвъртия конгрес на Австрийската комунистическа партия във Виена, а през февруари участва в конференция на Балканската комунистическа федерация.[30]

През март 1921 година, минавайки през Хелзинки, Димитров пристига в Петроград за учредителния конгрес на синдикален клон на Коминтерна, но събитието е отложено с няколко месеца. През този период той се включва активно в подготовката му, публикува статии и за пръв път присъства на заседание на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Приет е и лично от диктатора Владимир Ленин, който критикува сектантските позиции на БКП (т.с.) и призовава за привличане към нея на по-широки социални кръгове. Според някои автори на тази среща Димитров е придружаван от Йосиф Сталин, но това е съмнително, тъй като не е отразено в собствените му спомени. Междувременно проведения в България Трети конгрес на БКП (т.с.) преизбира Димитров за член на Централния комитет и той представлява партията на Третия конгрес на Коминтерна (22 юни – 12 юли) и Първия конгрес на Профинтерна (3 – 19 юни), на който е избран за член на Изпълнителното бюро на новосъздадената организация. По това време той още не говори руски и произнася речите си на български.[31]

В края на август 1921 година Георги Димитров заминава за Берлин, за да организира централноевропейски клон на Профинтерна. Оттам той пише статия за вестника на БКП (т.с.), в която, следвайки указанията на Ленин, се обявява за „единен работнически фронт“. В началото на октомври е във Виена, където българските власти отказват да подновят паспорта му. Въпреки това, на 25 ноември той се връща в София. Арестуван на следващия ден, няколко часа по-късно той е освободен по искане на Народното събрание.[32]

През следващите месеци, включително на Четвъртия конгрес на БКП (т.с.) през юни, Димитров се застъпва за сътрудничество със среди извън партията, включително за взаимодействие на ОРСС с други профсъюзи. Същевременно се противопоставя на сътрудничеството на Профинтерна със социалдемократическия Амстердамски интернационал. През ноември е в Москва за Втория конгрес на Профинтерна, където изнася заключителния доклад под заглавие „Фракционната дейност на Амстердам и единният фронт“, преизбран е в Изпълнителното бюро и става официален представител на Профинтерна за Балканите. На връщане през декември посещава отново Берлин.[33]

По онова време Георги Димитров пространно защитава идеята за 4 български съветски републики (България, Добруджа, Тракия и Македония в рамките на Балканската Федерация) в реч пред комунисти-емигранти през февруари 1923 г., като поставя искането за независимост на националноосвободителните движения на македонските, добруджанските и тракийските българи от „българската буржоазия“.[34]

На изборите през април 1923 година БКП (т.с.) получава 18,9% от гласовете, но поради променената избирателна система има само 16 депутати, един от които е Георги Димитров.[35]

На 24 юни 1923 година нелегално пристига във Варна генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов и малко след това е арестуван, заради нередовните си документи. В края на юли Димитров отива във Варна и успява да издейства освобождаването му, вероятно в качеството си на народен представител. По обратния път е задържан със съпругата си в Горна Оряховица, но след гневна телеграма до вътрешния министър Иван Русев е незабавно освободен.[36]

Веднага след Коларов в София пристига и друг пратеник на Коминтерна, Александър Абрамович. На продължило три дни до 7 август заседание на Централния комитет двамата успяват да убедят Димитров и останалите ръководители на БКП (т.с.) да се откажат от неутралното си отношение към Деветоюнския преврат и да започнат подготовка за въоръжено въстание. Разработват се планове за саботажи, завземане на комуникационни пунктове и формиране на ударни въоръжени групи. Димитров е натоварен да установи контакти с други организации, като в един момент е критикуван от съпартийците си за широките кръгове към които се ориентира – анархокомунисти през земеделци и широки социалисти до радикали. Практическият резултат от тези опити за контакти остава ограничен.[37]

През следващите седмици слуховете за подготвяното от комунистите въстание стават широко разпространени и на 10 септември Димитров е принуден да ги отрича в своя статия в официалното издание на партията „Работнически вестник“. Въпреки това на 12 септември в страната е въведено военно положение, около 2000 партийни активисти са арестувани, а самият Димитров трябва да се укрива. В същото време се получават нареждания от Коминтерна за незабавно пристъпване към открити антиправителствени действия.[38]

Въпреки ограничените възможности и тежкото положение на БКП (т.с.), на 17 септември Димитров и Коларов решават въстанието да започне на 22 септември, след което е съставен негов главен комитет, включващ освен тях двамата също комуниста Гаврил Генов и земеделеца Никола Агънски. На 21 септември четиримата заминават за Вършец, където Агънски е арестуван, а другите се укриват две нощи, докато сутринта на 23 септември приветстват бунтовниците в градчето. Веднага след това те тръгват към град Фердинанд, но по някаква причина спират в съседно село и влизат в завзетия от бунтовници град на 24 септември сутринта. По-късно същия ден те посещават и Берковица, а на 25 септември Димитров държи реч във Фердинанд. На 26 септември в града става известно за придвижване на военни части през Петрохан, при което Димитров и Коларов тръгват към границата с Югославия, която пресичат в първите часове на 27 септември. На другия ден те спират в Ниш, където остават десет дни, след което, , получавайки в Белград от властите фалшиви югославски паспорти, заминават за Виена.[39]

На 2 октомври Димитров и Коларов пишат от Ниш самооправдателно отворено писмо, в което представят Септемврийското въстание като самозащитна акция след започналите през септември арести на комунистически функционери и обвиняват за насилията (по думите им – „гражданска война“) „партиите на капиталистите и чорбаджиите“, извършили Деветоюнския преврат. По-късни изследователи критикуват двамата, че умишлено са подвели своите съмишленици, осъзнавайки от самото начало безсмислеността на въстанието извън по-общите пропагандни планове на Коминтерна.[40]

В Централна Европа[редактиране | редактиране на кода]

Представител на Коминтерна във Виена[редактиране | редактиране на кода]

На 11 октомври 1923 година Георги Димитров пристига във Виена, където се намира координационният център на Коминтерна за Балканите. На 15 октомври оглавява новосъздадения Задграничен комитет на БКП (т.с.), който трябва да служи за връзка между Коминтерна и партийното ръководство вътре в страната. През следващите месеци живее във Виена, като пътува неколкократно до Москва – за погребението на Владимир Ленин, Третия конгрес на Профинтерна, Седмата конференция на Балканската комунистическа федерация и Петия конгрес на Коминтерна. Коминтернът му възлага и връзките с Австрийската комунистическа партия, задължение, от което той активно опитва да се освободи, позовавайки се на своята заетост, лошо владеене на немски и риска от разкриването му от местните власти.[41]

Дейността на Задграничния комитет, преобразуван през март 1924 година в Задгранично представителство на Централния комитет с по-широки правомощия, се финансира от Коминтерна чрез изпращани от Съветския съюз суми в американски долари. Заплатата на самия Димитров е 100 долара (с приблизителна покупателна способност на 2500 лева от 2018 година[42][43]), като той непрекъснато се оплаква от нейната недостатъчност на Васил Коларов и се опитва да си издейства личен кредит от Коминтерна за продължително специализирано лечение на съпругата си, страдаща от психично разстройство.[44]

Основна задача на Георги Димитров по това време е организирането на нова въоръжена акция в България, поддържано от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев, въпреки по-резервираната позиция на съветското ръководство. Значителна част от бюджета на Задграничното представителство, възлизащ на около 56 хиляди долара за първото полугодие на 1924 година, отива за финансиране на нелегалната дейност на комунистите в страната, включително за внос на 10 хиляди пушки, 200 картечници и муниции за тях. През август българската брегова охрана залавя кораб с оръжие, идващ от Севастопол, което прави планираните за есента действия невъзможни и те са отложени за следващата пролет. По думите на Димитров този провал прави морския контрабанден път неизползваем и той настоява за по-бързо откриване на съветски консулства в Одрин и Дедеагач, които да улеснят трафика на оръжие по суша.[45]

Междувременно поддържаната от Димитров политика на подготовка за въоръжено въстание в България губи поддръжници в съветското ръководство. През януари 1925 година Васил Коларов, дотогава енергичен поддръжник на идеята, променя позицията си и получава подкрепа от ръководството на Коминтерна. Димитров първоначално не е информиран за това решение и се опитва да възразява срещу него, в резултат на което Коларов изпраща инструкции директно в страната партията „да не се увлича“ в терористични акции. През април Димитров е извикан в Москва и участва в заседание на ИККИ, на което е прието, че пълната дезорганизация на БКП (т.с.) и нейното военно крило не позволяват активни действия в страната. На 14 април Димитров и Коларов изпращат изрични указания до БКП (т.с.) да се прекратят всякакви въоръжени и терористични акции, освен при самозащита. На 16 април, преди пристигането на тези нареждания в София, комунистите извършват Атентата в църквата „Света Неделя“.[46]

Конкретната роля на Георги Димитров в атентата е спорна. Самата БКП провежда през 1926 година вътрешно разследване по въпроса. Преди самия атентат ръководителят на Военната организация на БКП Коста Янков е получил писмено потвърждение от Станке Димитров и Георги Димитров за провеждане на акцията и няколко участници в партийното ръководство твърдят, че са виждали писмото, унищожено след атентата. Самият Георги Димитров твърди, че писмото съществува, но в него той изразява категорично несъгласие с атентата. Партийната анкетна комисия не успява да реши спора и обяснява противоречието с техническа грешка.[47]

Престой в Москва през 1925 – 1928 година[редактиране | редактиране на кода]

Малко след атентата, през юни 1925 година, в София започва съдебния процес срещу ръководството на БКП за организирането на Септемврийското въстание, на който Георги Димитров е осъден задочно на смърт. През следващите месеци в ръководството на БКП възникват остри конфликти, като Димитров и Коларов са обвинявани в „ляво сектантство“ и предателство, заради провалите със Септемврийското въстание и Атентата в „Света Неделя“. Изпълнителното бюро на партията в страната дори се опитва да отстрани Георги Димитров и Станке Димитров от преместения във Виена Централен комитет, но след четиримесечна анкета е решено, че то няма право да отстранява функционери, назначени от Коминтерна. Въпреки това Коминтернът решава да отстрани Димитров от работата на БКП и в продължение на близо три години той остава в Москва.[48]

В Москва Георги Димитров заема различни позиции в средните управленски нива на Коминтерна. Работи в организационната секция на Секретариата, координира нелегалната дейност на комунистическите партии в различни страни, участва в подготовката на конференции и в работата на Селския интернационал и Профинтерна, редактира списание „Комунистически интернационал“. Макар самият той постоянно да се оплаква от претовареност, в спомените на неговия колега в Коминтерна от този период Ото Куусинен той е напълно безполезен за службата, прекарвайки времето си в пиянство и любовни афери, което става причина за постоянното му прехвърляне на различни длъжности. По това време Димитров започва да се оплаква от проблеми с нервите и през септември 1925 година получава отпуск по здравословни причини, който прекарва в санаториум в Кисловодск. През пролетта на следващата година отново е там в продължение на два месеца заради опасност от инфаркт, а по собствените му думи малко по-късно започва да пуши.[49]

През 1926 година Димитров участва активно в кампанията на Сталин за дискредитиране на председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев, приключила с неговото отстраняване през декември. През август Димитров става кандидат-член на Изпълнителния комитет на Коминтерна и оглавява един от 11-те му регионални секретариата, отговарящ за Полша, Финландия и Прибалтийските републики, като остава член и на Балканския секретариат. На 26 декември 1926 година е първата документирана среща на Георги Димитров със Сталин – той е извикан заедно с Васил Коларов и получава общи указания за политиката на БКП.[50]

По данни на британското контраразузнаване през февруари 1927 година Димитров участва в среща на съветска „контраразузнавателна клетка“ в Истанбул, за което изглежда е екстрадиран от Турция.[51]

Димитров участва активно в подготовката на Втората конференция на БКП през декември 1927 и януари 1928 година в Берлин, на която се надява окончателно да отхвърлени обвиненията срещу себе си в ляво сектантство. Вместо да се случи това, група млади активисти, начело с Петър Искров и Никола Кофарджиев, остро критикуват Димитров и Коларов като „десни опортюнисти“ и макар мнозинството от делегатите да не ги подкрепят, успяват да издействат връщането на Централния комитет в България. Конфликтът между двете групи продължава с поредица взаимни доноси пред Коминтерна чак до Лайпцигския процес.[52]

Лайпцигски процес[редактиране | редактиране на кода]

След провеждането на Втората конференция на БКП Георги Димитров отива във Виена, като Коминтернът ме възлага работа, която не е пряко свързана с България. През следващите месеци, в резултат на бунтове в Австрия, в които са замесени, много структури на Коминтерна, сред които Задграничното бюро на ЦК на БКП и ръководството на Балканската комунистическа федерация, постепенно се преместват в Германия. Заедно с тях и Димитров се установява трайно в Берлин. През март-април 1928 година пътува до Москва за конгрес на Профинтерна и е избран за член на неговото Изпълнително бюро.[53]

На проведения през лятото на 1928 година Шести конгрес на Коминтерна, в който Димитров говори като делегат на БКП, Сталин критикува част от ръководството на Коминтерна като „дясна фракция“ и обявява втвърдяване на позицията на организацията, включително отхвърляйки традиционно поддържаната от Димитров политика на единни фронтове с некомунистически партии. Няколко месеца по-късно Николай Бухарин е заменен като ръководител на Коминтерна от близкия до Сталин Вячеслав Молотов.[54]

Успоредно с конгреса на Коминтерна Димитров участва и в конференции на Селския интернационал и на Балканската комунистическа федерация, за ръководител на която е избран. Последните месеци на 1928 година прекарва на лечение в Кисловодск, връщайки се в Берлин през следващия януари, назначен в Западноевропейското бюро на Коминтерна, което оглавява през март. Сведенията за живота му през следващите четири години са оскъдни, като вероятно много материали в съветските архиви от този период са засекретени, заради работата на Димитров за разузнаването. През този период той пътува много, използвайки множество фалшиви самоличности.[55]

В началото на 1929 година Георги Димитров организира в Берлин Европейски селски конгрес като част от дейността на Селския интернационал и за малко не е арестуван, когато полицията обгражда сградата и проверява документите на участниците. През следващите месеци участва в конгреси на комунистическите партии в Германия, Австрия, Нидерландия, Швейцария, Полша, Югославия. Функционери на Коминтерна определят работата му през този период като „отвратително лоша“, а според някои автори целият престой на Димитров в Берлин е разглеждан като средство за неговото изолиране. Опитите му да получи работа, по-тясно свързана с България, са отхвърляни от ръководството на Коминтерна, което в някои случаи му отказва и пътувания до Съветския съюз.[56]

Извън координирането на работата на европейските комунистически партии, през този период Георги Димитров участва и в по-широки леви организации и конференции. През 1929 година се включва в Международния антифашистки конгрес, след което е избран в Изпълнителния съвет на Лигата срещу империализма. Участва в пацифистки конференции, във връзка с което се запознава с известни интелектуалци като Ромен Ролан и Анри Барбюс, и като цяло си създава репутация в европейската левица като сравнително толерантен и отворен към сътрудничество комунист.[57]

В началото на 1932 година пътува до Съветския съюз, като отново прекарва дълго време на лечение в Кисловдск.[58] По данни на британското разузнаване по това време той служи и като офицер за свръзка на съветските тайни служби с прокомунистическата Вътрешна македонска революционна организация (обединена).[51]

В периода на работа на Димитров в Европа след 1928 година съпругата му остава в Москва, като психичните ѝ проблеми се задълбочават, може би и заради постоянната напрегната обстановка в съветските политически среди. Заради утежняващата се параноидна шизофрения тя прекарва все по-продължителни периоди в психиатрични клиники и санаториуми.[59]

След поредното лечение в Кисловодск, Георги Димитров се връща в Германия през юни 1932 година. На изборите през следващия месец Националсоциалистическата германска работническа партия получава най-голям брой гласове, но не и парламентарно мнозинство, резултат, който се потвърждава на предсрочни избори през ноември. В тази ситуация Димитров се опитва безуспешно да промени политиката на Коминтерна в посока на тактическо сътрудничество със социалдемократите срещу националсоциалистите. На 30 януари 1933 година лидерът на националсоциалистите Адолф Хитлер става канцлер без да разполага с мнозинство в парламента. В резултат на Пожара в Райхстага на 27 февруари той въвежда извънредно положение, отстранява много опозиционни депутати и си осигурява желаното мнозинство. По стечение на обстоятелствата пожарът неочаквано извежда и Георги Димитров в центъра на европейската политическа сцена.[60]

През март 1933 година Димитров получава писмо от Коминтерна, напълно отхвърлящо предложенията му за единен фронт срещу националсоциалистите и нареждащо му незабавно да се върне в Москва. Писмото се намира у него, когато на 9 март 1933 година е арестуван в берлинска бирария, заедно с други двама членове на ЦК на БКП – Васил Танев и Благой Попов.[61]

Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага, за което днес се смята, че е извършено от психически неустойчивия Маринус ван дер Любе. Димитров води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина си. В Лондон от леви адвокати, журналисти и дейци на Германската комунистическа партия е организиран контрапроцес, който доказва убедително провокацията срещу комунистите. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин. Словесните му сблъсъци с нацисткия водач и министър Херман Гьоринг и защитната му пледоария спечелват на Димитров място в комунистическия пантеон. Този процес е последният в Германия, съставен от независими съдии от „стария“ съд Райхсгерихт. Димитров, Танев и Попов са осъдени на по 9 мес. затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството.

В Съветския съюз[редактиране | редактиране на кода]

Георги Димитров и Йосиф Сталин, 1936 г.

След излежаване на присъдите си тримата получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз, където остават до края на Втората световна война. Танев и Попов по-късно са репресирани от режима на Йосиф Сталин и са изпратени в концлагери. Танев умира в съветски концлагер, а Попов след 17 години в лагерите на ГУЛАГ се завръща болен в България и написва спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1984 г.

След процеса Димитров се превръща в основна фигура на международното комунистическо движение. Заема мястото на Васил Коларов като ръководител на Коминтерна (1935 – 1943) и на БРП (к). Оглавява новосъздадената българска коалиция Отечествен фронт през 1942 г. След разпускането на Коминтерна през 1943 г. ръководи Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Той е депутат във Върховния съвет (парламента) на СССР (1937 – 1945).[12]

След смъртта на Люба Ивошевич – самоубила се, скачайки от висока сграда в Москва през 1933 г.,[62] Йосиф Сталин му намира втора съпруга – чехословашката еврейка Роза Юлиевна Флайшман, която е предана комунистка. Единственото им дете Митя се ражда през 1936 г., но едва 7-годишно умира от дифтерит. По-късно, след завръщането си в България Димитров осиновява бъдещия политик Бойко Димитров, син на убитите (1941 – 1944) комунисти Коста Златарев и Мара Денчева.

Начело на режима в България[редактиране | редактиране на кода]

Пощенска марка с лика на Георги Димитров

След 9 септември 1944 г. Димитров остава в СССР, откъдето оказва влияние върху провежданата в страната политика от БРП (к). Завръща се в България на 4 ноември 1945 година.[12] Непосредствено след завръщането си претърпява поражение в парламентарните избори срещу Атанас Москов – кандидат от Българската работническа социалдемократическа партия. Избран е за министър-председател през ноември 1946 г.[12] Оглавява БРП (к), която през декември 1948 г. се преименува на БКП.

Като министър-председател на страната води политика на преход към модела на народна република – тоталитарна държава с държавно управление, доминирано от комунистите. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградско с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. Балканската политика на Георги Димитров е подчинена на предлагания тогава от него Южнославянски съюз[63] въз основа на концепцията за Балканска федерация, прокламирана от Коминтерна преди войната. На 1 август 1947 г. край езерото Блед (дн. Словения) Тито и Димитров обсъждат присъединяването на България към Югославия. След войната обаче гореспоменатата концепция вече не е актуална, тъй като засяга новите стратегическите планове на СССР в района. Това води през 1948 г. до разрив между Тито и Сталин, а Димитров е подложен на унищожителна критика от страна на КПСС и се примирява със статуквото.

Култът към личността, характерен за тоталитарните държави, започва да се развива още при неговото управление. Така например на него приживе е наречен (още със създаването му) новият град Димитровград. За целта на 2 септември 1947 г. Министерският съвет, чийто председател е самият Димитров, издава Постановление № 3, което гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.

През март 1949 година Георги Димитров заминава за поредно лечение в „Барвиха“, санаториум за висшата съветска номенклатура край Москва.[64] Въпреки първоначалните официални информации за подобряване на здравето му, той умира на 2 юли 1949 г. в санаториума. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Въпреки официалното медицинско заключение съществува хипотеза за политическо убийство на Димитров по указания на Йосиф Сталин.[63]

В общо изявление по повод смъртта на Димитров ръководствата на БКП, Министерския съвет и Отечествения фронт го обявяват за „любим вожд и учител на комунистическата партия и целия български народ“, „верен ученик на Ленин и Сталин“, „голям държавник“, „мъдър министър-председател“, „строител на Народна република България“, „велик син на нашата страна“, „бележит борец против фашизма и империализма, за делото на прогреса, демокрацията и социализма“.[65]

Още в деня на смъртта му тялото на Георги Димитров е изложено в Дома на профсъюзите в Москва, като през нощта до него остава почетна стража от Политбюро на ВКП (б), начело със самия Йосиф Сталин. На 3 юли Министерският съвет взима решение тялото да бъде балсамирано и поставено в мавзолей, а на следващия ден е одобрен проект на група архитекти, начело с Георги Овчаров. Правителството организира тържествено посрещане на тялото в Русе и София, а от 7 до 9 юли е проведено „всенародно поклонение“ в сградата на Народното събрание. Междувременно, с големи усилия на Трудова повинност е завършен Мавзолеят, където на 10 юли е поставено тялото, чието балсамиране от съветски специалисти продължава и след това.[65]

Наред с пропагандните акции по погребението, група неудобни за властта лица са въдворени в лагери. Това попълнение лагеристи остава в историята като „Димитровско“.

Мавзолеят се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят. На 18 юли 1990 г. тялото на Георги Димитров е извадено от мавзолея и е препогребано в католическата част на Централните софийски гробища[62] (П22, 42.716678 N, 23.338698 E). Мавзолеят е разрушен в периода от 21 до 27 август 1999 г.

Родната къща на Димитров в Ковачевци е превърната в музей, а в центъра на селото е изграден дом-паметник „Георги Димитров“.

Гробът на съпругата и сина му в Новодевическото гробище

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Паметна плоча на улица Haus Anna-Seghers-Straße 91, в Берлин

В чест на Георги Димитров са наречени 6 населени места:

Освен това на негово име са наречени:

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • ((de)) Veselin Chadzinikolov: Georgi Dimitroff: Biographischer Abriss. изд. Dietz, Берлин 1972 г.
  • ((de)) Ernst Fischer: Das Fanal. Der Kampf Dimitroffs gegen die Kriegsbrandstifter. изд. „Neues Österreich“, Zeitungs – u.-Verlags-Gesellschaft, Виена 1946 г.
  • ((de)) Institut für Marxismus-Leninismus beim ZK der SED: Geschichte der internationalen Arbeiterbewegung in Daten. изд. Globus, Виена 1986 г., ISBN 3-85364-170-3 (грешен ISBN номер).
  • ((de)) Rolf Richter: Biographisches Nachwort. In: Gegen Faschismus und Krieg. Ausgewählte Reden und Schriften. изд. Philipp Reclam jun., Лайпциг 1982 г.
  • ((de)) Horst Schumacher: Die Kommunistische Internationale (1919 – 1943). изд. Dietz, Берлин 1989 г., ISBN 3-320-01262-2.
  • ((de)) Historische Kommission beim ZK der KPÖ: Die Kommunistische Partei Österreichs: Beiträge zu ihrer Geschichte und Politik. том 2-ри. изд. Globus, Виена 1989 г., ISBN 3-85364-189-X.
  • ((de)) Barbara Timmermann: Die Faschismus-Diskussion in der Kommunistischen Internationale (1920 – 1935). Дисертация. Кьолн 1977 г.

Монографии[редактиране | редактиране на кода]

  • Tobias, F. The Reichstag Fire, Ню Йорк, 1964 г.
  • Семков, М. изд. Моабит 8085. Димитров пред имперския съд. С., 1972.
  • Momsen, H. The Reichstag Fire and Its Political Consequences, Ню Йорк, 1972 г.
  • Димитров, Г. Дневник – Март 1933 – февруари 1949. С., 2003 г.
  • Седемнадесет мига с подвига и безсмъртието. Стенограма на Лайпциг. изд. Съст. Л. Такев. С., 2003 г.
  • Петров, Н. Загадката около смъртта на Георги Димитров. Пловдив, 2003 г.
  • Веков, А., Д. Гачев. Тайните на Коминтерна. Разсекретените архиви. С., 2007 г.
  • Кръстев, Ф. Генералният секретар на Коминтерна. Автентичният Димитров след 125 години. С., 2007 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Рожденото му име е Георги Димитров Михайлов,[1] но както и други българи той става известен с първото и бащиното си име. Тази практика е непозната в Русия, затова в официалните му съветски документи бащиното и фамилното име са разменени и той е наричан Георгий Михайлович Димитров.[2][3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“ 2012, с. 1751.
  2. а б Фосколо 2013, с. 11.
  3. biogr.ru 2011.
  4. а б Ташев 1999, с. 155 – 156.
  5. Радонова 2010.
  6. mediapool.bg 2007.
  7. а б Фосколо 2013, с. 12.
  8. а б в г д е ж Фосколо 2013, с. 18.
  9. Фосколо 2013, с. 11 – 12.
  10. Фосколо 2013, с. 12 – 13.
  11. а б в Фосколо 2013, с. 13.
  12. а б в г д е Ташев 1999, с. 155 – 156.
  13. Фосколо 2013, с. 13 – 14.
  14. а б Фосколо 2013, с. 27.
  15. Фосколо 2013, с. 14.
  16. Фосколо 2013, с. 14, 21.
  17. Костенцева 2008, с. 33.
  18. а б Фосколо 2013, с. 22.
  19. а б Фосколо 2013, с. 31.
  20. Nohlen 2010, с. 368.
  21. Фосколо 2013, с. 22, 28.
  22. Фосколо 2013, с. 27 – 28.
  23. Фосколо 2013, с. 33.
  24. lostbulgaria.com 2018.
  25. Фосколо 2013, с. 31 – 33.
  26. Фосколо 2013, с. 33 – 34, 36.
  27. Фосколо 2013, с. 36, 40.
  28. а б Фосколо 2013, с. 40.
  29. а б Фосколо 2013, с. 40 – 41.
  30. Фосколо 2013, с. 41.
  31. Фосколо 2013, с. 41 – 43.
  32. Фосколо 2013, с. 43 – 44.
  33. Фосколо 2013, с. 44 – 46.
  34. Димитров 1954, с. 369.
  35. Фосколо 2013, с. 46.
  36. Фосколо 2013, с. 52 – 53.
  37. Фосколо 2013, с. 53 – 55.
  38. Фосколо 2013, с. 55.
  39. Фосколо 2013, с. 57 – 60, 69.
  40. Фосколо 2013, с. 65 – 66.
  41. Фосколо 2013, с. 69 – 70.
  42. in2013dollars.com 2019.
  43. rates.bg 2019.
  44. Фосколо 2013, с. 70 – 74.
  45. Фосколо 2013, с. 74 – 76.
  46. Фосколо 2013, с. 82 – 83.
  47. Фосколо 2013, с. 93 – 94.
  48. Фосколо 2013, с. 81, 103 – 105.
  49. Фосколо 2013, с. 105 – 109.
  50. Фосколо 2013, с. 98 – 99, 101, 105.
  51. а б Димитров 2005.
  52. Фосколо 2013, с. 110 – 116.
  53. Фосколо 2013, с. 116 – 118.
  54. Фосколо 2013, с. 110 – 112.
  55. Фосколо 2013, с. 118 – 120.
  56. Фосколо 2013, с. 118, 123.
  57. Фосколо 2013, с. 118 – 119.
  58. Фосколо 2013, с. 116.
  59. Фосколо 2013, с. 124 – 125.
  60. Фосколо 2013, с. 128 – 130, 136 – 139.
  61. Фосколо 2013, с. 139 – 140.
  62. а б bTV 2011.
  63. а б Петков 2012.
  64. Вачков 2009, с. 124.
  65. а б Огнянов 2008, с. 22 – 23.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

председател на ЦК на БРП (к.) (27 февруари 1945 – 4 януари 1948)
генерален секретар на ЦК на БРП (к.) (4 януари 1948 – 27 декември 1948)