Филип Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Филип Димитров
български политик

Роден

Образование Софийски университет
Политика
Професия адвокатдипломат
Партия СДС
42-ри министър-председател на България
8 ноември 1991 – 30 декември 1992
Народен представител в:
XXXVII НС   XL НС   
Семейство
Съпруга Елена Димитрова
Филип Димитров в Общомедия

Филип Димитров Димитров е български политик от Съюза на демократичните сили (СДС). Като министър-председател на България е начело на правителството от ноември 1991 до 30 декември 1992 г.

Филип Димитров е народен представител в 36-ото (1991 – 1994), 37-ото (1994 – 1997) и 40-ото (2005 – 2008) Обикновено народно събрание. В началото на юни 2008 г. обявява, че се отказва от депутатското си място и ще се занимава с преподавателска дейност.[1] Преподава в Американския университет в България (2002 – 2008 и 2010), в Университета в Торонто (2007) в Кристофър Нюпорт Юнивърсити – Вирджиния (2008 – 2009) и в Нов български университет (2015). Почетен професор в НБУ.

През октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е роден в София. Учи в Английската езикова гимназия. Завършва право в Софийския държавен университет през 1977 г., след което работи като адвокат във Втора адвокатска колегия (1987 – 1989).[3]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1990 г. става заместник-председател на новосъздадената Зелена партия, която влиза в състава на СДС. През август е избран за заместник-председател, а няколко месеца след отстраняването на Петър Берон – за председател на Координационния съвет на СДС. Остава на поста от декември 1990 до края на 1994 г.[3]

Министър-председател[редактиране | редактиране на кода]

Като лидер на СДС през ноември 1991 г. Филип Димитров съставя правителство на малцинството.[4]

На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев свиква пресконференция в Бояна, на която критикува остро правителството на Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически формации – епизод, наречен по-късно „Боянски ливади“.[5] През октомври 1992 г. правителството на Димитров внася вот на доверие в парламента, но губи гласуването, тъй като Движението за права и свободи (ДПС) не го подкрепя[6] и така пада от власт.

Посланик[редактиране | редактиране на кода]

След загубата на изборите през 1994 г. Димитров се оттегля от ръководството на СДС.

След връщането на СДС на власт Филип Димитров е последователно представител на България в Организацията на обединените нации в Ню Йорк (1997 – 1998) и посланик на България в САЩ (1998 – 2001).

През 2010 се кандидатира за ръководител на делегацията на ЕС в Грузия и на 15 септември 2010 г. върховната представителка на ЕС по външна политика Катрин Аштън го определя за ръководител на постоянното представителство на ЕС в Грузия.[7]

В СДС[редактиране | редактиране на кода]

След избирането на Георги Първанов за президент на Република България през 2001 г. той демонстративно напуска поста на посланик в САЩ и отново се включва в дейността на СДС, като след разцеплението на партията през 2004 г. остава лоялен към лидера Надежда Михайлова.

Конституционен съдия[редактиране | редактиране на кода]

На 6 октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд от президента Росен Плевнелиев.[2]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Носител е на наградата Truman Reagan Freedom Award за принос в борбата за отхвърляне на комунизма в Европа.[3]

Доктор Хонорис кауза на Грузинския университет.

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Докато е посланик в САЩ, Филип Димитров поддържа сред местните български православни епархии синода на митрополит Инокентий, за което е критикуван от американско-австралийския митрополит Йосиф, който го нарича „убиецът на нашата църква, човекът, който обяви война на църквата и в България“.[8]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е женен за д-р Елена Димитрова.

Романи[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е автор на два исторически романа – „Ибо живяха, Господи“ (1991) и „Братя“ (2019), както и на романа с евангелска тематика „Светлина на човеци“ (2003), публикуван и на английски (2019).

Дебютният „Ибо живяха, Господи“ е писан през 1986 – 1989 г., но излиза в дните около победата на СДС в изборите на 13 октомври 1991 г. и малко преди Филип Димитров да бъде избран за министър-председател. В този роман действието се развива през първите тревожни десетилетия на 14 век. Според някои критици с него авторът продължава традициите на Емилиян-Станевия „Антихрист“.[9]

Автор е и на книга за деца и възрастни „Истинската история за рицарите на кръглата маса“ (1997).

Политически студии[редактиране | редактиране на кода]

„Митовете на Българския преход“ (2003)

Новите демокрации и трансатлантическата връзка“ (2004)

„Политическото представителство след комунизма“ (2010)

„Revisiting the Beginning of the Bulgarian Transition“ (2016)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Димитров, Филип. Ибо живяха, Господи. Акт, 1991.
  • Димитров, Филип. Истинската история за рицарите на кръглата маса. 1996.
  • Димитров, Филип. Jumping into the Atlantic. Woodrow Wilson Center, 2003.
    Димитров, Филип. Новите демокрации и трансатлантическата връзка. Сиела, 2004. ISBN 978-954-649-659-1.
  • Димитров, Филип. Митовете на българския преход. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-548-8.
  • Димитров, Филип. Светлина на човеци. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-637-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. „Филип Димитров, заместник-председател на Народното събрание: 20 години ми бяха достатъчни в политиката“, интервю на Петър Иванов, в. „Монитор“, 5 юни 2008 г.
  2. а б Президентът назначи Филип Димитров и Мариана Карагьозова-Финкова за конституционни съдии. // dnevnik.bg. 6 октомври 2015. Посетен на 7 октомври 2015.
  3. а б в Биография. // omda.bg. Посетен на 17.12.2014.
  4. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. Беров, Марио. Боянските ливади отприщиха бесовете на мафиотския преход. // faktor.bg. 30.8.2012. Посетен на 17.12.2014. (на български)
  6. „Юнал Лютфи: Предупредихме Филип Димитров, че вотът на доверие няма да мине“, интервю на Велмира Стефанова, в. „Шуменска заря“, 4 ноември 2009 г.
  7. Мария Папазова, „Бившите ни премиери“, в. „Монитор“, 18 октомври 2014 г.
  8. Димитров, Божидар. Митрополитът на българската епархия в САЩ, Канада и Австралия Йосиф Бакалов: Филип Димитров е убиецът на Българската църква. // Разколът в българската преса. www.Pravoslavieto.com, 2000. Посетен на 28 септември 2010.
  9. Борислав Гърдев, „За Филип Димитров“, Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]