Филип Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Филип Димитров
Филип Димитров
Мандат
8 ноември 1991 – 30 декември 1992 г.
Назначен от 36 Народно събрание
Президент
  1992 – 1997 Желю Желев
Зам.-министър-председател
  1991 – 1992 Стоян Ганев
  1991 – 1992 Николай Василев
Предшественик Димитър Попов
Наследник Любен Беров
Роден
31 март 1955 г. (62 г.)
Националност българин
Съпруг(а) Елена Димитрова
Полит. партия СДС
Университет Софийски университет
Занятие адвокатдипломат
Портал  Портална икона   Политика

Филип Димитров Димитров е български политик от Съюза на демократичните сили (СДС). Като министър-председател на България е начело на правителството от ноември 1991 до 30 декември 1992 г.

Филип Димитров е народен представител в 36-ото (1991 – 1994), 37-ото (1994 – 1997) и 40-ото (2005 – 2008) обикновено народно събрание. В началото на юни 2008 г. обявява, че се отказва от депутатското си място и ще се занимава с преподавателска дейност.[1] През октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е роден в София. Учи в Английската езикова гимназия. Завършва право в Софийския държавен университет през 1977 г., след което работи като адвокат във Втора адвокатска колегия (1987 – 1989).[3]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1990 г. става заместник-председател на новосъздадената Зелена партия, която влиза в състава на СДС. През август е избран за заместник-председател, а няколко месеца след отстраняването на Петър Берон – за председател на Координационния съвет на СДС. Остава на поста от декември 1990 до края на 1994 г.[3]

Министър-председател[редактиране | редактиране на кода]

Като лидер на СДС през ноември 1991 г. Филип Димитров съставя правителство на малцинството.[4]

На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев свиква пресконференция в Бояна, на която критикува остро правителството на Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически формации – епизод, наречен по-късно „Боянски ливади“.[5] През октомври 1992 г. правителството на Димитров внася вот на доверие в парламента, но губи гласуването, тъй като Движението за права и свободи (ДПС) не го подкрепя[6] и така пада от власт.

Посланик[редактиране | редактиране на кода]

След загубата на изборите през 1994 г. Димитров се оттегля от ръководството на СДС.

След връщането на СДС на власт Филип Димитров е последователно представител на България в Организацията на обединените нации в Ню Йорк (1997 – 1998) и посланик на България в САЩ (1998 – 2001).

През 2010 се кандидатира за ръководител на делегацията на ЕС в Грузия и на 15 септември 2010 г. върховната представителка на ЕС по външна политика Катрин Аштън го определя за ръководител на постоянното представителство на ЕС в Грузия.[7]

В СДС[редактиране | редактиране на кода]

След избирането на Георги Първанов за президент на Република България през 2001 г. той демонстративно напуска поста на посланик в САЩ и отново се включва в дейността на СДС, като след разцеплението на партията през 2004 г. остава лоялен към лидера Надежда Михайлова.

Конституционен съдия[редактиране | редактиране на кода]

На 6 октомври 2015 г. е назначен за съдия в Конституционния съд от президента Росен Плевнелиев.[2]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Носител е на наградата Truman Reagan Freedom Award за принос в борбата за отхвърляне на комунизма в Европа.[3]

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Докато е посланик в САЩ, Филип Димитров поддържа сред местните български православни епархии синода на митрополит Инокентий, за което е критикуван от американско-австралийския митрополит Йосиф, който го нарича „убиецът на нашата църква, човекът, който обяви война на църквата и в България“.[8]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е женен за д-р Елена Димитрова.

Романи[редактиране | редактиране на кода]

Филип Димитров е автор на два исторически романа – „Ибо живяха, Господи“ и „Истинската история за рицарите на кръглата маса“, както и на романа с евангелска тематика „Светлина на човеци“. Дебютният „Ибо живяха, Господи“ е писан през 1986 – 1989 г., но излиза в дните около победата на СДС в изборите на 13 октомври 1991 г. и малко преди Филип Димитров да бъде избран за министър-председател. В този роман действието се развива през първите тревожни десетилетия на 14. век, но подтекстът се отнася до пороците и абсурдите на социализма. Според някои критици с него авторът продължава традициите на Емилиян-Станевия „Антихрист“.[9]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Димитров, Филип. Ибо живяха, Господи. Акт, 1991.
  • Димитров, Филип. Истинската история за рицарите на кръглата маса. 1996.
  • Димитров, Филип. Jumping into the Atlantic. Woodrow Wilson Center, 2003.
    Димитров, Филип. Новите демокрации и трансатлантическата връзка. Сиела, 2004. ISBN 978-954-649-659-1.
  • Димитров, Филип. Митовете на българския преход. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-548-8.
  • Димитров, Филип. Светлина на човеци. Сиела, 2003. ISBN 978-954-649-637-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. „Филип Димитров, заместник-председател на Народното събрание: 20 години ми бяха достатъчни в политиката“, интервю на Петър Иванов, в. „Монитор“, 5 юни 2008 г.
  2. а б Президентът назначи Филип Димитров и Мариана Карагьозова-Финкова за конституционни съдии. // dnevnik.bg. 6 октомври 2015. Посетен на 7 октомври 2015.
  3. а б в Биография. // omda.bg. Посетен на 17.12.2014.
  4. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. ((bg)) Беров, Марио. Боянските ливади отприщиха бесовете на мафиотския преход. // faktor.bg. 30.8.2012. Посетен на 17.12.2014.
  6. „Юнал Лютфи: Предупредихме Филип Димитров, че вотът на доверие няма да мине“, интервю на Велмира Стефанова, в. „Шуменска заря“, 4 ноември 2009 г.
  7. Мария Папазова, „Бившите ни премиери“, в. „Монитор“, 18 октомври 2014 г.
  8. Димитров, Божидар. Митрополитът на българската епархия в САЩ, Канада и Австралия Йосиф Бакалов: Филип Димитров е убиецът на Българската църква. // Разколът в българската преса. www.Pravoslavieto.com, 2000. Посетен на 28 септември 2010.
  9. Борислав Гърдев, „За Филип Димитров“, Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]