Правителство на Филип Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Правителство на Филип Димитров
България 82-ро правителство на България
Период
Сформирано 8 ноември 1991
Разпуснато 30 декември 1992
Личности и партии
Председател Филип Димитров
Коалиция СДС, ДП, РДП
Държавен глава Желю Желев
Първоначален състав
Министри 18
~ мъже 17
~ жени 1
Хронология
Избори 1991
Назначено от 36 Народно събрание
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Попов
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Беров

Правителството на Филип Димитров е правителство на Република България, назначено с Решение на XXXVI Обикновено Народно събрание от 8 ноември 1991 г.[1]. Управлява страната до 30 декември 1992 г., след което е наследено от правителството на Любен Беров[2]. Това е първото дясно (синьо) правителство след 1989 г.

Основна цел на управлението си правителството обявява „смяната на системата“ и поставя началото на структурна реформа в икономиката като внася необходимите закони за реституция и приватизация. В областта на външната политика правителството прави рязък завой в посока сближаване със САЩ и Западна Европа. Даден е и успешен старт на процеса на европейска интеграция. Във вътрешната си политика обаче правителството търпи много критики и се конфронтира със синдикатите и медиите. В крайна сметка през октомври 1992 г. Филип Димитров иска вот на доверие от парламента, но не получава достатъчно гласове и правителството подава оставка.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Правителството обявява за основна цел на управлението си „смяната на системата“ – изцяло да се сменят политическите и икономически условия, наследени от социализма, както и да се отстранят от държавната администрация всички стари кадри. За да се извърши смяната на собствеността, през февруари 1992 г. е приет „Закон за чуждестранните инвестиции“, а през април 1992 г. – законът за преобразуването и приватизацията на държавни и общински предприятия. При приватизацията се дава предимство на възстановяването на отнето имущество (реституция) от преди социалистическия период, а едва след това да се извършат приватизационните сделки на общата държавна собственост. Реституцията обаче забавя процеса на приватизация поради възникнали съдебни спорове. За раздържавяване на банките е основана Банкова консолидационна компания[2].

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

В областта на външната политика правителството поема курс на сближение със САЩ и при срещата си с Джордж Буш през март 1992 г. Филип Димитров поема задължение България да стане фактор на сигурността на Балканите. През януари 1992 г. България първа признава суверенитета на четирите бивши югославски републики: Република Македония, Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина, като с този акт изпреварва ЕС. През май същата година България е приета за член на Съвета на Европа, през юни е една от основателките на Зоната за черноморско икономическо сътрудничество, а през декември кандидатства за асоцииране към Европейския съюз[2].

Желю Желев във Вашингтон, есента на 1990 г.

В същото време президентът Желю Желев провежда активна международна дейност, с която се стреми да балансира проамериканската позиция на премиера. През февруари 1992 г. той посещава Франция, където подписва двустранен договор за приятелство и сътрудничество и година по-късно България се присъединява към общността на франкофонските страни. През август е подписан и договор за сътрудничество между България и Русия[2].

Реституцията на национализираното недвижимо имущество в градовете води до стимулиране на частната търговска дейност. Финансовият министър Иван Костов води монетарна политика, основаваща се на стабилна национална валута и защита от инфлацията. С напредването на икономическата реформа обаче жизненото равнище се снижава, броят на безработните надхвърля 400 хиляди[3]. Синдикатите се отказват от споразумението за въздържане от стачки и дори синдикат „Подкрепа“ се обявява срещу правителството. Във вестниците се появяват критики срещу стила на вземане на решения от правителството. Непредставените в парламента партии, особено бившите членове на Съюза на демократичните сили БСДП и БЗНС "Никола Петков" критикуват кабинета. Към атаките им се присъединява и президентът Желев, който на 30 август 1992 г. свиква пресконференция в Бояна, на която остро критикува правителството, че е обявило война на медиите, синдикатите, църквата, президентството и извънпарламентарните политически формации – епизод, наречен по-късно „Боянски ливади“.[4]

Оръжеен скандал[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1992 г. избухва т.нар. оръжеен скандал, когато ръководителите на специалните служби дават безпрецедентна пресконференция, на която ген. Бриго Аспарухов заявява, че съветник на премиера Филип Димитров е участвал в оръжейна сделка с Македония[5][2]. През октомври 1992 г. правителството на Димитров внася вот на доверие в парламента, но губи гласуването, тъй като ДПС не го подкрепя и така пада от власт.

Според Христо Христов след управлението на първото правителство на СДС започва процес на създаване на силови групировки, превземане на ключови постове в сектора на националната сигурност от кадри на бившата Държавна сигурност и мутризиране и криминализиране на българския преход[5].

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Правителството на Филип Димитров е съставено след проведените през октомври 1991 г. общи избори за 36-то Народно събрание и за местно управление[6]. Разпределението на парламентарните мандати е Съюз на демократичните сили, тогава коалиция от демократични партии и организации – 110 мандата, Предизборен съюз на БСП, БЛП, ОПТ - 106 мандата, Движение за права и свободи – 24 и съответно на 5 ноември 1991 г. президентът Желю Желев възлага на Филип Димитров, като посочен от най-голямата парламентарна група да състави правителство[2].

На 8 ноември 1991 г. Народното събрание избира със 134 гласа „за“ Филип Димитров за министър-председател. Предложеният от него кабинет е гласуван анблок със 128 гласа „за“, като кабинетът има относително мнозинство и разчита на подкрепата от гласове от третата парламентарна партия ДПС[2]. Разпределението на министрите е на квотен принцип 9:2:2:2.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 18 министри и един председател[2].

министерство име партия
министър-председател Филип Димитров СДС  
заместник министър-председател,
образование и наука2
Николай Василев СДС  
заместник министър-председател,
външни работи
Стоян Ганев СДС  
земеделие4 Станислав Димитров Демократическа партия  
транспорт Александър Александров СДС  
околна среда Валентин Василев СДС  
култура Елка Константинова Радикалдемократическа партия  
труд и социални грижи Векил Ванов Демократическа партия  
финанси Иван Костов СДС  
индустрия и търговия Иван Пушкаров СДС  
здравеопазване Никола Василев безпартиен  
отбрана Димитър Луджев СДС  
вътрешни работи Йордан Соколов СДС  
правосъдие Светослав Лучников Радикалдемократическа партия  
териториално развитие, жилищна политика и
строителство
3
Никола Карадимов безпартиен  

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 20 май 1992[редактиране | редактиране на кода]

Освободени са:

Създадени са с Решение на XXXVI Обикновено Народно събрание от 20 май 1992 г. следните ведомства:

министерство име партия
заместник министър-председател Светослав Лучников Радикалдемократическа партия  
заместник министър-председател Илко Ескенази СДС  
заместник министър-председател Никола Василев безпартиен  
отбрана Александър Сталийски Демократическа партия  
търговия Александър Праматарски Демократическа партия  
селскостопанско развитие, земеползване и
възстановяване на поземлената собственост
Георги Стоянов СДС  
промишленост Румен Биков СДС  

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Решение на XXXVI Обикновено Народно събрание от 8 ноември 1991 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 94 от 15 ноември 1991 г.
  2. а б в г д е ж з Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 354 – 361.
  3. Калинова, Евгения и др. Българските преходи 1939 – 2010. София, Парадигма, 2010. ISBN 978-954-326-034-8. с. 285.
  4. Беров, Марио. Боянските ливади отприщиха бесовете на мафиотския преход. // faktor.bg. 30.8.2012. Посетен на 17 декември 2014.
  5. а б Христов, Христо. Стенограма от пресконференцията на специалните служби срещу кабинета на Филип Димитров. // desebg.com. Посетен на 21.1.2015.
  6. Таня Николова, Правителствата на Република България след 1989, Български дипломатически преглед