Непосредствено след образуването на новото правителство, между България и Сръбско-хърватско-словенското кралство е подписано т.нар. Нишко споразумение. Клаузите му са поредица от отстъпки пред западния ни съсед, някои от които граничат с национално предателство (българската държава официално се отказва от Македония и се ангажира да разгроми ВМРО). В отговор националноосвободителната организация на българите в Македония издава смъртни присъди на министри от кабинета на БЗНС. Нишкото споразумение и резултатите от проведените на 22 април същата година парламентарни избори (БЗНС получава 569 139 гласа – 52,7% от вота на всички избиратели и 212 мандата за Народното събрание (по мажоритарната система)) обединяват окончателно опозицията и я убеждават, че единственият път към властта е военният преврат[2].
Убедителната победа главозамайва земеделските лидери, които не обръщат внимание на многобройните сигнали за подготвян преврат. Едва в дните непосредствено преди осъществяването му министърът на вътрешните работи Христо Стоянов докарва в София 5000 оранжевогвардейци. Ръководството на БЗНС твърдо вярва, че въоръжените селски отряди ще парират всеки опит на опозицията да се добере до властта[2].
Рано сутринта на 9 юни1923 г. командваните от офицери членове на Военния съюз, юнкери и редовни армейски части установяват контрол в столицата и по-големите градове. Повечето земеделски министри са арестувани (Стамболийски по това време е в родното си село Славовица), а плахите опити на полицията да окаже отпор на военните завършват без успех. След няколкочасово колебание цар Борис III (за участието му в преврата няма категорични доказателства) подписва указ за назначаване на широко коалиционно правителство, образувано от представители на всички политически сили, без БКП (т.с.), която е противник на БЗНС[2].
↑ДВ. Указ № 4 от 9 февруари 1923 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 252 от 10 февруари 1923 г.
↑ абвгЦураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 146-149.
41-во правителство на България
.svg){kind=small}