Радомир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Област Перник. За други значения вижте Радомир (пояснение).

Герб на Радомир
Радомир
Radomir-centre.jpg
Централният площад „Свобода“ в Радомир
Общи данни
Население 14 232 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 13 475 (НСИ)
Землище 47,499 km²
Надм. височина 766 m
Пощ. код 2400
Тел. код 0777
МПС код РК
ЕКАТТЕ 61577
Администрация
Държава България
Област Перник
Община
   - кмет
Радомир
Пламен Алексиев
(ГЕРБ)
Адрес на общината
пл. „Свобода“ 20
тел.: 0777/82490
сайт: www.radomir.bg
Радомир в Общомедия

Ра̀домир е град в Западна България. Той се намира в област Перник и е в близост до градовете Батановци и Перник. Градът е втори по големина в областта след Перник и е административен център на община Радомир.

География[редактиране | редактиране на кода]

Град Радомир е разположен в Радомирската котловина, в подножието на планината Голо бърдо. Той е център е на историко-географската област Мраката. Радомир е единствения град в България, на територията, на който има водопад, известен с името Бучалото.

История[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на бозаджията.

Радомир е средновековен град, изграден над праисторическо, антично селище и некропол. Населението е с будно национално съзнание. Първото килийно училище в общината се открива през 1826 г. в с. Радибош.

През 30-те години на 19 век от тук минава френският геолог Ами Буе, който описва Радомир като малко градче с не повече от 2000 – 3000 жители по-скоро приличащо на село. Над площада, който е малко наклонен, се намира конакът на Мюселим с харема и градините му, обградени със стени. На самия площад има добре уредена странноприемница, държана от един грък от Янина.[1]

Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има предимно турско население, а българите нямат свое училище.[2] В гр. Радомир учебното дело датира от 1868 г.

В Руско-турската война от 1877 – 1878 г. вземат участие 25 опълченци от Радомирско. Последен знаменосец на Самарското знаме е Никола Корчев, родом от с. Долна Диканя, Радомирско. След освобождението знамето е донесено в гр. Радомир от установилата се тук Трета опълченска дружина и се съхранява в радомирските казарми до 1882 г.

Българската армия в Радомир, юни 1913 г.

При избухването на Балканската война през 1912 година четиринадесет души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[3]

През 1918 г. гр. Радомир става център на Войнишкото въстание. Оттук на 27 септември 1918 г. България за първи път е провъзгласена за република. На 10 януари 1944 г. след въздушен бой на български и немски изтребители с 280 самолета – 180 англо-американски бомбардировачи и 100 изтребителя, в който са свалени 8 „летящи крепости“ и 3 изтребителя, при Радомир е свален и загива кап. Герхард Венгел.

През 1976 година край града започва строителството на един от последните грандомански проекти на комунистическия режим - останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

За град Радомир е характерно православието. Религията почти винаги е играла ключова роля както в битието на радомирци така и в духовното им израстване. Първите училища в Радомир са създадени от хора, отдали се на богослужението. Една от видните личности през епохата на Възраждането е архимандрит Зиновий Поппетров, който е развивал своята будна дейност в този район.

В историята на малкия град не са се запазили много имена на свещеници и духовници, но факт е, че Радомирската котловина е била защитавана в християнския дух и след падането на България под османско владичество в края на XIV век. През 1418 г. в околностите на Радомир избухва вълна от недоволство срещу тежките данъци наложени от османските управници. По това време населението не е надхвърляло 6 – 7 хиляди души в цялата котловина, но то е давало добри занаятчийски продукти. Местните хора са били предимно земеделци и животновъди, но редом с тях е вървял и занаятът. Много известни са били така наречените „кацари“, които са произвеждали бъчви известни чак до Беломорието. В с. Дрен е имало дърворезбари несравними по майсторство.

Недоволството на хората прераства във въоръжен бунт, който в началото има известен успех. Разгневени от дързостта на бунтовниците османските управници бързо се справят с шепата хора и почти целият район е изселен (някои са продадени в робство, някои заточени далеч от родните им места), като кръвопролития не имало. Да не забравяме, че все пак част от българите са били със специален статут в тогавашната османска държава, която все още не е империя (империята се основава след падането на Константинопол през 1453 г.) В този период са построени и джамия и турска баня за населението, което е било докарано, предимно цигани, гагаузи и арнаути от равнините на Предбалкана. За съжаление от джамията не е останало нищо, но банята може да се види и днес в окаяното си състояние до Началното училище „Архимандрит Зиновий“. Интересното в по-късните периоди е това, че нито една от българските църкви не е разрушена, а даже напротив построени са нови. Двете религии – християнството и исляма съжителстват доста време чак до Освобождението. Нагледен пример е благородният Муса бей в днешното село Гълъбник, който е раздал земите си на бедни българи, и Териш ага собственик на всеизвестния хан „Тъмни клисури“ на разклона за с. Углярци, който пък е подслонявал без пари бедните. Около 50 – 60 години след малкия бунт част от хората почват да се завръщат и възраждат българския бит и култура, който е жив и до днес.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Стойовата къща

Днес гр. Радомир е съвременен град със свой облик, стопанска инфраструктура, природни забележителности и културни институти. На територията му работят фирми на тежкото машиностроене и други промишлености – „Бест техника“ АД /бивш Завод за заводите „Червена могила“/, „Радомир метали“, „Симинвест“, електротехническата „АК Електрик“ АД и фармацевтичната компания за производство на ветеринарни и хуманни медикаменти „Ветпром“ АД.

Също така, Радомир е и важна жп гара по линията София-Дупница-Благоевград-Петрич-Кулата, от нея тръгва и главна жп линия №6 за Кюстендил и Гюешево-пътуващите от София за Кюстендил правят връзката си тук.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

В община Радомир има 13 учебни заведения, 3 детски градини, 25 читалища, 1 младежки дом, три музейни експозиции Град Радомир с неговите предприятия от леката и най-вече тежката промишленост е част от Софиийско-Пернишко-Радомирският комплекс, който осигурява над 20% от промишлената продукция на страната.

„Историческо дружество“ – Радомир mraka_radomirsko@abv.bg и тел. 0777 82233, 0878776437

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Природен резерват „Острица“. Намира се в централната част на планината Голо бърдо. Обявен е първоначално като Народен парк на 7 октомври 1943 г. През 1961 г. е прекатегоризиран в резерват. Заема площ от 1346 дка. и буферна зона от 1281 дка. В резервата е регистрирано изключително голямо разнообразие от растителни видове – 362 вида и под вида, отнасящи се към 212 рода и 56 семейства. Това представлява 12% от видовото богатство на България, 27% от родовете и 43% от всички семейства на нашата флора. Дърветата и храстите са 36 вида, а тревистите растения – 316. Тук се намират ендемити – растения, чието разпространение е ограничено, и реликти – растения, които са запазени само на изолирани места. В тази естествена ботаническа градина на първо място е поставено урумовото лале. Следват го българското карамфилче, метличините, сръбското звънче, кримското омайниче, орхидеите и други.
  • Природна забележителност „Янковец“ – Вековна дъбова гора край село Кленовик, община Радомир с площ от 22 дка. Заповед №3039 от 3.10.1974 г. на МГОПС. В тази природна забележителност е включено находище на див божур.
  • Природна забележителност „група вековни дървета“ – това са два цера, намиращи се в м. „Градището“ на с. Чуковец. Обявена е с заповед № 1126 от 8.12.1981 г. на КОПС. С тази заповед са обявени за забележителности и 4 зимни дъба в м. „Св. Димитър“ край същото село.
  • Водопад „Бучалото“ – намира се в североизточната разширена централна част на града. Естественият водопад е с височина 10 – 12 м. Отбелязан е като природна забележителност в пътеписи на Константин Иречек и Иван Вазов.

Архитектурни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Водопад Бучалото след земетресението на 22 май 2012 г.
  • Архитектурен ансамбъл по северния, южния и източния фронт на централната градска част на гр. Радомир. Сградите са строени през 18-19 век.
  • Стойова къща. Строена за жилищни нужди през 17 век. Сградата е от редките представители на възрожденската архитектура за този край. В нея е изградена етнографска експозиция „Традиционно народно облекло и тъкани от Радомирско.
  • Църква „Св.в.м. Димитрий“, строена през 1863 г.

Църквата е построена в уютна долина на югозападните склонове на Черна гора. Тя има богата история. Била е под закрилата на Рилския манастир и негови монаси често са навестявали този край. В края на 16 век в църквата е донесена една от първите старопечатни книги, печатана във Венеция през 1538 година от Божидар Вукович. Към нея са били позвързани 16 страници от 15 век, дело на книжовника Владислав Граматик. Книгата и ръкописните листи се съхраняват в Националния исторически музей.

Въз основа на архитектурните данни и стиловите особености на стенописите, старата част от църквата се отнася към края на 16 век.

През 1847 година църквата е разширена на запад и следващите години е изографисана от самоковския художник Никола Образописов. /Това е същата година, в която самоковския художник Захари Зограф зографисва църквата на Троянския манастир/ Иконостасът е дело на Младен Богоин от Радибош.

През 1826 година при църквата се открива първото в Радомирско килийно училище. Учителят е мирянин – Раде Вилаетски от село Върба.

Към средата на века в храма е свещенодействал поп Михаил, които заедно със свещениците след него са били и учители.

Училището е функционирало до 1965 година. През 80-те години на 20 век е реставрирано. Изградена е малка експозиция за историята на църквата, училището и родовете в селото. Архитектурният комплекс е обект на културен туризъм.

  • Средновековна църква „Св. Богородица“ с. Прибой. Стенописите на църквата са един от големите паметници на късно средновековната монументална живопис.
  • Средновековна църква „Св. Никола“ с. Чуковец. Въз основа на строителната техника и обемно-плановото решение строежа на църквата се отнася към 16-17 век. В нея са открити средновековни стенописи, а възрожденските стенописи са дело на самоковски зографи.

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

  • Музей „Войнишко въстание“, пазещ реликви от въстанието през 1918 г., когато град Радомир е обявен за самостоятелна република. Ден по-късно той отново е град в Царство България.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Всяка година на 26 октомври се празнува Димитровден – денят на град Радомир.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в община Радомир
  • България Асен Даскалов (1899 – 1925), български революционер
  • България Богомил Бонев (р. 1957), български политик
  • България Богомил Симеонов (1922 – 1991), български актьор
  • БългарияМиле Йовев Чучулков опълченец от с.Прибой (махала Чучулци) участвал в балканската война 1912 – 1913 г. от 14-ти пехотен македонски полк, убит на моста Орляк – област Демирхисар (Македония) на 25.06.1913 г., набор 1893 г. последовател Станислав Христов – военнослужещ под. 54 150
  • България Георги Арнаудов, македоно-одрински опълченец, 36-годишен, четата на Георги Мяхов[4]
  • България Димитър Лазаров (? – 1925), български революционер
  • България Емилия Радева (р. 1932), българска актриса
  • България Петко Ал.Петков (р. 1920), партиен и стопански деец, кмет на Кюстендил (1950 – 1955).
  • България Светослав Минков (1902 – 1966), български писател
  • България Симеон Ананиев (р. 1955), български експерт и учен
  • България Симеон Идакиев (р. 1941), български журналист, пътешественик
Починали в община Радомир
Свързани с Радомир

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ковачев, Георги Кр., Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век, София, 2007

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Френски пътеписи за Балканите, XIX век“. София, Наука и изкуство, 1981, стр.351.
  2. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 64.
  3. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.838.
  4. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 52.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]