Доспат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Доспат.

Герб на Доспат
Доспат
View of Dospat.jpg
Панорамен изглед на Доспат
Общи данни
Население 2 328 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 2 414 (НСИ)
Землище 69,196 km²
Надм. височина 1358 m
Пощ. код 4831
Тел. код 03045
МПС код СМ (См)
ЕКАТТЕ 23025
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   - кмет
Доспат
Антим Пържанов
(ГЕРБ)
Адрес на общината
ул. „Първи май“ №1
п.к. 4831
тел.: 03045/23-10
e-mail: obshtinadospat@abv.bg
Доспат в Общомедия

Доспа̀т е град в Южна България. Той се намира в Област Смолян. Градът е административен център на община Доспат.

География[редактиране | редактиране на кода]

Доспат е разположен в планински район, в западните дялове на Родопите. В непосредствена близост до града се намира язовир Доспат. Релефът е планински силно пресечен, пролетта настъпва късно, лятото е прохладно, а есента топла. В следствие на беломорското влияние по поречието на река Доспатска зимата е мека, но се задържа сняг.

Име[редактиране | редактиране на кода]

На местния диалект името на града е „Доспать“, което според местните идва от 2-те думи дос (приятел) и пать (път) – „приятел на пътя“. Доспат се намира там, където минавал древен път за Пловдив и Смолян. Според друга версия името на града идва от титлата на средновековния български деспот Алексий Слав, чиито владения са обхващали Западните Родопи. Има и теории, че името на града произлиза от името на гръцкото село Доксат. През османско време се среща като „Янъкли“ и „Хамидие“.[1] В други османски документи се среща и под името Доспод (на османски турски: ﺪﺳﭙﻮﺩ).[2] Французинът д-р Ами Буе, посетил Балканите в периода 1836-1838, го споменава под името Доспада-Хан.[3]

История[редактиране | редактиране на кода]

В околностите на града са намирани останки от 4-5 век пр.н.е.. Край Доспат са открити и ранни керамични фрагменти от славяните.[4]

В османски списък на селищата и броя на немюсюлманското население в тях от Пловдивско и Пазарджишко от 28 февруари 1651 година се посочва, че в Доспат (Досподлу) живеят три немюсюлмански семейства, облагани с данъка джизие.[5]

Според Стефан Захариев към 1850 година в Доспат (Деспотово) има 40 помашки къщи и 130 жители-помаци.[6] През 1895 година Доспат е опожарен, а жителите му са преследвани и избивани от български хайдути и паравоенни формирования.[7] По време на Балканската война войниците от 9-ти Пловдивски пехотен полк са изклали 40 ратая, които служели на местен чифликчия. Ратаите били погребани в масов гроб в местността „Ратайско гробе“.[8]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Доспат (Dospat).[9]

Има данни, според които в миналото в Доспат са живели турци, работещи в административния апарат или войници във военен гарнизон в или край селото.[10] След Руско-турската война (1877-1878) град Татар Пазарджик, към чиято кааза спадат Доспат и околните села, попада в Източна Румелия, поради което Доспат минава към Неврокопската каза, където остава до 1912 година, а след 1912 година става община в Пашмаклийска околия.

След покръстването от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година в Доспат е организирана чета, която да противодейства на различните хайдушки дружини. Така Доспат дава своя принос към въстанието, родило т.нар. Гюмюрджинска република.[11] Доспатската чета действа заедно с четите от селата Ваклиново, Любча, Вълкосел и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.[11] Освен това свещеникът и секретар-бирникът в селото са били убити.[12]

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965, населението на Доспат е било съответно 932, 1026, 1394, 1884 и 2421 души.[13]

При прокарването на Възродителния процес властите избират да сменят имената най-напред на жителите на Барутин, тъй като доспатчани били по-фанатизирани. След потушаването на страстите в Барутин населението на Доспат е изплашено и затова не се стига до сериозни инциденти. Операцията е ръководена от офицерите Зафиров и Касапов от МВР в Девин.[14]

Селото е обявено за град с Указ 1942 на Държавния съвет на НРБ от 4 септември 1974 г. (Обн., ДВ, бр. 72 от 17.09.1974).

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Язовир „Доспат“

Икономиката на град Доспат е насочена най-вече в картофопроизводството, дърводобива, дървообработването и леката промишленост – производство на вълнен трикотаж, обувно производство. Туризмът се развива в добри насоки. В последните години голяма атракция е предлагането на услугата разходка с лодка и водни спортове на язовир „Доспат“. През лятото някои жители се препитават от събиране на диворастящи гъби, билки и плодове (боровинки, малини, къпини, диви ягоди). Принципно икономиката на общината като цяло запада заради лошите условия на труда, предлагани от работодателите. Текстилните цехове в околностите привличат евтина работна ръка. Няма добре развита стратегия за инвестиционната политика от страна на управляващите местни структури. Работят малки семейни хотели.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

  • Кметство
  • Поща
  • НУ „Вергил Ваклинов“
  • СОУ „Димитър Благоев“
  • Професионална гимназия „Васил Левски“

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Всяка година през последния уикенд на август се организира събор с много фолк и поп-фолк песни и танци, забавления, скара и бира. Традицията е започнала през 80-те години като събор на чешмарите под егидата на ООН, тъй като в района има построени над 180 крайпътни чешми като дарение от местните жители.

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Плявов, Красимир. Доспат. Смолян, Принта Ком, [2005]. ISBN 954-9948-59-5.
  • Чешмеджиев, Димо. Доспат: страници от миналото. Пловдив, Компас П, [2001]. ISBN 954-9068-35-8.
  • Балкански, Тодор и др. Местните имена от Доспатското краище. ИК „Знак'94“, [2000]. ISBN 954-8709-38-4.
  • Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат. // Европа 2001 (1). 2005. ISSN 1310-3989. с. 52.

Други[редактиране | редактиране на кода]

В чест на град Доспат връх на остров Ливингстън, Антарктика е наречен „Доспат“.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Традиционните доспатски гозби са: боб; „топчета“ (зелеви сарми, направени от специален сорт зеле „лана“, който на цвят прилича на лозов лист, но е много по-вкусен и сочен от него; сармите се завиват в млади листа от алабаш), родопска баница, млин, клин (вид баница с 2 кори, яйца и ориз), мусака и други ястия с картофи.

Фолклор[редактиране | редактиране на кода]

Песни от Доспат са били включени в сборника „Веда Словена“. Такава е например песента под номер 9.[15]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат. // Европа 2001 (1). 2005. ISSN 1310-3989. с. 52.
  2. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 64.
  3. Цветкова, Бистра. Родопите или Деспото-Даг и техните пътища. // Френски пътеписи за Балканите, XIX в.. София, Наука и изкуство, 1981. с. 328.
  4. Ваклинов, Станчо. Балканските провинции на Византия и техните градски центрове през VI—IX в.. // Формиране на старобългарската култура VI-XI век. София, Наука и изкуство, [1977]. с. 58.
  5. Горозданова, Елена. Архивите говорят № 13 – Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при МС, 2001. ISBN 954-9800-14-8. с. 219.
  6. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
  7. Силянов, Христо. Негованските лески, 30 юни. // Писма и изповеди на един четник. София, Български писател, [1984]. с. 207-209.
  8. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 73.
  9. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 2009-03-16.
  10. Сребранов, Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 16.
  11. а б Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91.
  12. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г.. Посетен на 2009-04-16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.
  13. Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи. // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 154.
  14. Иванова, Евгения. Българи '72. // Демократически преглед. 1 февруари 2001. ISSN 1310-2311.
  15. BulTreeBank. Същност и история на сборника „Веда Словена“. // Посетен на 7 ноември 2008.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

п  б  р
Градове в Област Смолян
ДевинДоспатЗлатоградМаданНеделиноРудоземСмолянЧепеларе