Дебелец

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Северна България. За растението вижте Дебелец (растение). За селото в Североизточна България вижте Дебелец (село).

Дебелец
Image scanned 14 10 2005 г at 10 21.jpg
България
Red pog.png
Дебелец
Област Велико Търново
Red pog.png
Дебелец
Общи данни
Население 3 943 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 26 375 km²
Надм. височина 164 m
Пощ. код 5030
Тел. код 06117
МПС код ВТ (Вт)
ЕКАТТЕ 20242
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Велико Търново
Даниел Панов
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Дебелец
Димитър Димитров
(БСП)

Дебелѐц е град в Северна България, намира се в Област Велико Търново, Община Велико Търново и е в близост до градовете Велико Търново, Килифарево и Дряново.

География[редактиране | edit source]

Град Дебелец се намира на 6 km южно от Велико Търново и на 225 km източно от София. Покрай него минава главният път РусеСтара Загора, а край него жп линията Русе - Подкова. Микроклиматът е мек и температурните разлики не са големи, което благоприятства развитието на зеленчукопроизводството. В околностите на града расте защитеният див божур, който, за съжаление, се среща все по-рядко. В миналото целият хълм откъм югозападната страна на града е бил покрит с това красиво рядко цвете, което расте на много малко места в България.

Дебелец е разположен в долния край на Беличината котловина, където р. Белица събира водите си с Дряновска река на средна надморска височина - 152,85 m. Тази котловина е оградена с хълмиста местност. Северно от града се простира високият хълм, наречен “Селския баир”. Той започва от Присовското усое, върви по права посока запад и завършва до жп тунел срещу кв. Чолаковци – В. Търново, като непосредствено до местността Лесовище се снишава и образува равнинката Божур поляна. На запад от града отвъд Дряновската река в продълговата верига се простират височините Лесовище, Стърчи крак, Таушана, Усойната, Патряв дял, Дебели рът, Челиш могила и Чукара. Склоновете на тези височини се снишават към реките и образуват полегати равнини: Полето, Сливито и Дудуняка. На юг и югозапад от Дебелец са разположени хълмовете и върховете Миньох, Дяла, Кулата, Градище, Парича, Белишко поле, Килифарските чуклини и Стърчугата.

История[редактиране | edit source]

В дебелското землище е имало живот още по време на римското владичество. При риголване на лозята дебелчани често намирали стари пари и предмети, за които не се знае къде се намират. Например в началото на 30-те години на XX в. в лозето на П. Попов било открито малко глинено гърне със сребърни монети с образите на: Траян, Адриан и Веспасиан. За живот в дебелското землище преди падането на България под османско владичество говорят наименованията на хълма Градище и на извора, запомнен от старо време с името Стражеря. Градището е било застроено с постройки от дялан камък, които днес са разпилени и разнесени из околните селища. Има спомени, по Градището са намерени множество малки стрели, изострени и отзад с прорез и дупки за лъкове. Срещу Градището се издига конусообразният връх Кулата. А местността между Кулата и Градището се нарича Бойча. Съществува запазена легенда, че двама противници се сражавали на тия две височини и се срещнали в местността между тях, където започнал ръкопашен бой и станало голямо клане, от което събитие нарекли местността с името Бойча.

В околностите на днешния град Дебелец от времето на Второто българско царство е имало старо селище и болярски резиденции с църкви и манастири. За това свидетелстват имената на околните местности: Кръста, Пророк Йеремия, Константин и Елена, Черковището, старинната църква “Св.Марина”, от която бил открит камък с дялан надпис: ”Св.Марина” при копането на основите на днешната църква, манастира “Св. Марко”, за който се знае че се е намирал над Злия бързей и при прекарването на жп линията били открити останки от него.

Южно от гр. Дебелец край Селишкото дере се простира широка равнина, където според преданието е било най-старото селище. Сочат се различни причини за изместването му. Разказва се, че било запалено и унищожено от турците, по време на обсадата на Търново. Има и предание, че било напуснато от опустошенията на чумата. Не може да се твърди със сигурност коя е била причината за изместването на селището и кога точно е станало това. Но най-късно до средата на XV в. селото вече се е намирало на новото място – в подножието на Селския баир и е получило днешното си име.

Най-ранни сведения за Дебелец се съдържат в “Регистъра на тимарите в Търновско от средата на XV в.”. От този документ се вижда, че селището е било зачислено към служебните ленове. Било е тимар на Пир Гаиб. Това дава основание да бъде отхвърлено като неправилно мнението на Н.Станев, че земята в Дебелец до XVII в. е била държавна, дадена като привилегия на населението, срещу което то се задължавало да пази проходите. В турските документи от XV-XVI в. селото се е споменавало с имената Дебалич, Дебелеч. Следователно мнението застъпено в “Юбилейната книга на с.Дебелец”, че селото носи името на Дебелцали бей, дошъл през XVII в. от с.Дебелцово, Севлиевско не е правилно. По-правдоподобно звучи мнението на Н. Станев, че селото е получило името си от билката “дебелец” /тлъстига, дебела мара/, с която в миналото е бил покрит Селския баир. Демографски сведения за Дебелец през средата на XV в. се съдържат в “Регистъра на тимарите в Търновско от средата на XV в.”, където е посочено, че селото се е състояло от 23 къщи с доход в акчета 2324/8. В първите векове на турското робство колонизацията в Търновския край била незначителна. Следователно населението в Дебелец е било предимно българско. Съществени промени настъпили след Първото Търновско въстание /1598/. През XVI в. като наказание за бунтовете и като предпазна мярка срещу бъдещи размирици властта настанила мохамедански семейства в българските селища. Преданието разказва, че някъде по това време в Дебелец дошли няколко бея, между които бил и Гяур Махмуд – потурнак, родом от Бутров, Русенско заедно с 12 български семейства. От тях произлизат най-известните дебелски родове - Гудевци и Боневи. По-късно конаците на Г. Махмуд били заети от Дебелцали бей, дошъл от с. Дебелцово, Севлиевско, с още 30 семейства. Техни потомци са днешните родове - Педеци, Тошковци, Стойчевските, Смилеците, Сираците, Драгошиновци, Газибарите, Главанаците и др. Дошлите турски бейове, получили чифлици и документално турското правителство определило границите на дебелското землище в Крепостен акт /худутнаме/ от 1649 г., който е публикуван в “Юбилейната книга на село Дебелец” на стр. 189-190. Демографска характеристика на селото през 1871 г. ни е оставил Ф.Каниц в “Дунавска България и Балканите”, където пише: ”Заварих покрити 230 български семейства с 1160 жители, а само 28 турски семейства с около 400 души жители или всичко 1330 жители”. След Руско-турската освободителна война процесът на изселване на турските семейства значително се ускорил. Преди Освобождението, а и в първите години след него, в селото не е имало изселване. Но през 80-те години на XIX в. 5-6 семейства, напуснали селото и се преселили в с.Крушето, В.Търновско. В края на XIX в. и началото на XX в. миграционният процес бил насочен към големите градове – Русе, Пловдив, София, Нови пазар и др. Само до 1938 г. в София е имало изселени 15 семейства. В резултат на тези миграционни процеси през 30-те години на XX в. броят на жителите на Дебелец е 3820, а живущото население-4815.

Още от стари времена Дебелец се слави като земеделско селище с главен поминък - зеленчукопроизводство. Дебелец е снабдявал със зеленчуци, дини, пъпеши и грозде град Велико Търново. Произведените в тамошните,,бахчи,, зеленчуците са особено вкусни и свежи и са търсени и предпочитани и днес.Много от тях се отглеждат от потомствени градинари, работили в цяла Европа и Русия, разнесли славата на Дебелец навсякъде по стария континент. Днес населението на това спретнато и приятно градче отново се завръща към този стар поминък, защото предприятията не работят и икономическото развитие в посока - промишленост е спряло. Гражданите на Дебелец са трудолюбиви и умни хора с изразен интелект и добро възпитание. В града са съхранени патриархалните традиции и отношения между хората, което го прави приятно и уютно място за живеене.

Икономика[редактиране | edit source]

Земеделие[редактиране | edit source]

Традиционното земеделие в Дебелец обхващало няколко отрасъла – зърнопроизводство, градинарство, лозарство, овощарство - тясно свързани помежду си и независимо от това всяко със своето място и стопанско значение в общия икономически живот на селището.

В първите години от възникването на селището земеделието било слабо застъпено. В поминъка на населението превес имало животновъдството. А даже и по-късно зърнопроизводството не се наложило като поминък от първостепенно значение. Всяко семейство в Дебелец се занимавало със земеделие, но главно за да задоволява собствените си нужди. Средно едно заможно семейство е притежавало 20-30 дка ниви, а бедно - 6-7 дка.

Основните земеделски култури са били пшеницата, ечемикът, банановите палми и ръжта. Отглеждали се още просо и овес. Традиционната обработка на почвата за редовни посеви в повечето случаи била непрекъсваема, като се сменяли само културите. Понякога се прекъсвало за 1 година и нивата се оставяла да отпочине /келеме/.

Подобряването на почвата ставало чрез наторяване. Извършвало се с егречен и естествен тор. Егречното наторяване се използвало много усилено, тъй като дребният рогат добитък бил многоброен. То ставало чрез местене на егреците от нива на нива, където животните преспивали около 1 седмица и с това наторявали нивите. Оборският тор получавали от домашния добитък. Дебелчани твърде рано се убедили в голямата полза от торенето, а това намерило израз в поговорката “Поп лъже, тор не лъже”. Традиционното засяване на нивите ставало ръчно, като семето се слагало в кринче под лявата мишница, а с дясната ръка се разпръсквало. Есенното засяване ставало под рало, а пролетното под брана.

Жътвата се извършвала със сърп, който имал назъбено острие. По-заможните дебелчани съм 20-те години на XX в. започнали да жънат с жетварка, теглена от коне. Първата жетварка в Дебелец била донесена от Русия от Георги Бъчваря 1916 г. А по-рано през 1872 г. в Дебелец била изработена първата българска веялка от майстор х.Никола Самоук. През следващите години броят на веялките се увеличил значително.

Градинарство[редактиране | edit source]

Природните условия и близките консумативни центрове са благоприятствали за развитието и утвърждаването на градинарството като един от основните поминъци на дебелчани. Този поминък се е развил на местна почва предимно и благодарение на дебелчанката, тъй като мъжете ходели на печалба във Влашко, Сърбия, Австрия и Русия.

Зеленчуковите градини, чийто брой надхвърлял триста, били разположени извън селото около реките, върху обширни лъки. Лъките са били разработени още преди Освобождението. В не малка част от градините, наречени от дебелчани “бахчи”, били построени колиби за подслон на хора и инвентар. Напояването ставало посредством отбиването на водата от реката с вади и се наричало “салма”. Друг по-сложен и усъвършенстван начин е посредством долапи. Първите долапи били от дърво, а по-късно се появили метални. За пръв път в Дебелец бил поставен долап от нов тип от Боби Педешки през 1910-12 година. Колелото било изработено от цели чугунени плочи с диаметър 1 м, а кофите от ламарина. Готовият зеленчук се изнасял на пазарите във В.Търново, Дряново, Трявна, Габрово. Само малка част оставала за домакинствата.

Развитието на градинарството, наричано в Дебелец “бахчеванлък”, било от голямо значение за икономическото замогване, а също и за проникване на новости както в бита, така и в мисленето им. Градинарите изиграли важна роля като проводници на чужди културни влияния. Освен това те отделяли средства и за благотворителност.

Лозарство[редактиране | edit source]

То е било един от старите поминъци на дебелчани. През 1940 г. лозята са заемали 1717 дка. Лозята заемали хълмистите местности около селото с източно и южно изложение. Групирани били в няколко местности: Дудуняка, Патряв дял, Мишелика, Папик, Селския баир и Усойна.Най-хубавото грозде се отглеждало в Дудуняка, там били най-старите лозя, запазили се до късно с името “Виранито”. На местното население били познати различни сортове винено и десертно грозде. До появата на филоксерата сортовете били предимно винени. Отглеждали предимно “румънка”. След появата на филоксерата започнал нов период в лозарството. Започнали да отглеждат издръжливите винени сортове: виненка, ескийка, гъмза, кукорко.

В началото на 30-те години на XX в. започнали да изкореняват старите лози и да засаждат десертни сортове: афуз, димят, мискет. Тези промени се дължали на факта, че десертното грозде започнало да се търси на вътрешния и външен пазар, главно в Германия, Австрия и Англия.Износът на грозде се превърнал в поминък на дебелчани.

Тясно свързано с лозарството било и винарството. Старите винари претакали виното само един път. Вярвало се, че щом виното се мръдне от “майката”, ще стане блудкаво. Първата винарска изба в Дебелец била на Павел Иванов, за участието му във Варненската промишлена изложба 1936 г. бил награден със сребърен медал от Варненската промишлена камара. С развитие на новото лозарство започнали да изнасят грозде за Германия, Австрия и др.

Овощарство[редактиране | edit source]

То представлявало добавъчно занятие за дебелчани и се извършвало покрай другите стопански дейности.

Животновъдство[редактиране | edit source]

Природо-географските условия в Дебелец благоприятстват развитието на животновъдството. В миналото то било основен поминък на дебелчани. То се отнасяло към полупланинското животновъдство, което се характеризира със смесено отглеждане на едър и дребен добитък. Най-голям дял от скотовъдството има отглеждането на овце и кози. Около 1870 г. в селото имало 120 кози и 8 овце. Този огромен брой добитък довел до унищожаването на девствените някога дебелски гори. След 1890 г. населението се увеличавало, мерата се превръщала в ниви, а горите станали частни. Това довело до намаляване на броя на домашните животни. Освен овце и кози се отглеждали и едър рогат добитък, прасета и птици.

Пчеларство[редактиране | edit source]

За много семейства в Дебелец пчеларството бил важен допълнителен отрасъл. Преди Освобождението пчеларството било доста добре развито. Медът намирал широко приложение в традиционната култура. На него е отредено важно място в празничната и обредната храна, а също и в народната медицина. Любовта и грижата на дебелчанина към пчелите е намерила израз в традиционния празник “Св. Харалампи”.

Бубарство[редактиране | edit source]

Отглеждането на буби в Дебелец започнало едновременно с развитието на бубарството в другите околни селища. Развитие получило и копринарството, което достигнало своя връх през 1860 г. През 1850 г. храненето на буби се разраснало до толкова, че в Дебелец пристигнали италиански и френски фирми, които изкупили всичките пашкули. Покачването на цените вървяло прогресивно от 1850 до 1864 г. На няколко пъти отново имало подем в отглеждането на буби.

Занаяти[редактиране | edit source]

След Освобождението на България от османско робство под ударите на фабричната конкуренция редица стари занаяти претърпели упадък. Но всички онези, които се оказали жизненоважни, и при новата обстановка продължили своето съществуване. От старите занаяти, развили се в Дебелец, продължили да съществуват: кожарството, ковачеството, налбантството, бъчварството, шивачеството и обущарството. През XIX в. се развило и гайтанджийството. Гайтани се произвеждали в сградата на Белчовата воденица, която през 1858 г. била срината до основи от придошлата река. През втората половина на XIX и първата на XX в. в Дебелец започнали да се произвеждат чекръци, части, а и цели станове, дървени часовници, кревати. Техен майстор бил дядо Илийка.

Наред с другите занаяти развитие получило и коларо-железарството. Най-старият запомнен майстор е Илия Христов Неновски, който се занимавал и с бъчварство. През 1900 г. Дончо Бяливанов открил самостоятелна работилница и на Първото земеделско изложение във В.Търново получил сребърен диплом за превъзходство на изложението и грамота за първостепенен майстор. През 1921-22 г. от три работилници в Дебелец образуват машинна работилница “Картел”.

Дебелчани са предприемчиви хора и още отрано обърнали поглед към индустрията. През 1937 г. в селото имало две железолеярни, три машинни фабрики – две за консервиране на зеленчуци, две маслобойни в селото и 50 пръснати из България.

Веялка

Гордост за дебелчани е първата българска веялка, изработена от майстор х.Никола Самоук през 1872 г. Производството на веялки достигнало своя максимум през 1926 г., откогато се появила първата вършачка. През 1924-26 г. са съществували около 19 големи и малки работилници и фабрики за веялки. До 1937 г. веялката е претърпяла 9 последователни преустройства в конструкциите. Снимката показва веялка, произведена в работилницата на универсалния майстор Ганю Димитров Стайков.Всички бивши производители на веялки преминали в индустрията за растителни масла, която се явявала по-доходна.

Първата маслобойна в Дебелец била на Иван Тодоров Дочев, който живял дълги години в Русия. За производството на маслобойни машини и веялки в Дебелец възникнали няколко дребни работилници, които прераснали в машинни фабрики: “Машина”, “Стабилност”, ”Братя Станоеви и Сие”. През този период Дебелец се развил като едно занаятчийско селище.

ТМКо ООД

През 1951 г. бива построен машиностроителен завод “Червена звезда”. Той се ползва с голям престиж в страната и чужбина. Неговата продукция се изнася в 20 страни. По времето на прехода след 1989-90 г. заводът, както много предприятия в България, запада. Сега в него работят около 300 души. “ТМКо” ООД е наследник на МЗ “Червена звезда” и “Унимаш - 1” ООД и има над 120-годишна история.

"ТМКо" ООД има следната продуктова структура[1]:

  • Гумено-лентови транспортни системи с ширина на платното от 450 м до 2250 мм, и елементи за тях / барабани, ролки, редуктори, секции, окачващи елементи и др./;
  • Торсионни рами и стативни тръби;
  • Барабани за минната промишленост;
  • Производство на тела и възли за телфери.
  • Производство на кошове за строителни машини;
  • Производство на кофи за багери.
  • Производство на самоходни каменотрошачки.
  • Производство на машина за миене на гуми на транспортни средства, излизащи от силно замърсена среда.
  • Производство на машини за сепариране на чакъл.
  • Производство на нестандартно оборудване по документация на клиенти.
  • Услуги – механична обработка на възли и детайли.

През 1963 г, в града възниква базата за развитие и внедряване на нови технологии и машини в областта на керамичното оборудване и пътно-строителна техника- ИКПМ. В годините на прехода ИКПМ съхранява единствената в страната библиотека със специализирана литература в бранша, като остава единствен наследник на лицензни технологии от Италия и Германия в областта на грубата керамика. Днес, утвърдената на световния пазар марка ИКПМ ,продължава сътрудничеството си със страни от България, Европа, Русия, Китай, Афганистан и др.

Сега в промишлената зона набират скорост около 5-6 малки машиностроителни фирми: „Машпроект 94“, „Конкурент 21“, „Коопром“ и др.

Транспорт[редактиране | edit source]

Дебелец има изключително добри транспортни връзки с Велико Търново. Ежедневно на интервал от 30 мин. се движи автобусна линия №3 от 06,00 до 20,30 /последен автобус от Дебелец в 21,00/. За нуждите на жителите на град Дебелец в експлоатация е пусната и автобусна линия №33, която се движи с маршрут Велико Търново - Дебелец - Килифарево, което от своя страна спомага и за осъществяването на автобусна връзка между Дебелец и Килифарево. Съществуват и други пътнически автобусни линии, пътуващи до Дебелец, които го свързват с Вонеща вода, Въглевци, Мишеморков хан, Плаково, Големани, Габровци и др. В град Дебелец има и жп гара, която го свързва с градове като Велико Търново, Горна Оряховица, Варна, Пловдив, Стара Загора, Дъбово и др.

Обществени институции[редактиране | edit source]

Българите, които дошли с бейовете, били безлична рая. Селото се управлявало от 7 чифлик-сайбии. Махалата, образувана от бутровчани и придошлите селяни от Дебелцово, не проявявали национално съзнание. Идването в средата на XIX в. на преселници от тревненските и дряновските колиби влели живителна струя в съзнанието на дебелчани за църква, училище, просвета. С течение на времето българите в Дебелец добили право на самоуправление, макар и ограничено. Те си избирали кмет, наричан “мухтар сано”, който бил подчинен на турския “мухтар евели”- т.е. първи и втори. Българите уреждали сами общинските си работи, но за общите селски работи решаващ глас имал турския кмет /мухтар/.

Кметовете се избирали с явно мнозинство и одобрение. Това ставало по Гергьовден на зелената морава при местността “Симеонските черници”, където било и селското хорище. Младите играели гергьовско хоро, а по-старите, разположени на рогозки, се черпели с вино и луканка. Ядели, пиели и вдигали глъчка кой ще е по-.добър кмет. Старият кмет също присъствал и носел селския “мюхюр”/печат/ и кметската тояга-емблеми на кметското достойнство. Изборната борба се очертавала по родове, но все пак се гледало да се избере човек с достойнство, да владее добре турски език и да има авторитет пред турските големци, за да е в състояние да закриля населението. След като се наговаряли избирателите, един от начетените дебелчани извиквал: “Слушайте бе, хора! Какво ще кажете, добър ли е чорбаджията занапред? Или да изберем друг? “ Започвала глъчка. Едни викали “добър е”, други “не е” и поддържали новия кандидат. Щом по вишегласие се провъзгласял новият кмет, старият кмет му връчвал символите на властта. Избирало се и нов кабакчия,на когото старият подавал рабошите.

При извънредни случаи българските старейшини съвместно с агите решавали някои важни въпроси. Назначаването на учителите ставало от кмета, изите /общинските съветници/, свещеника и епитропите. То ставало по Кръстовден и Димитровден. Общинска работа била и спазаряването на селските пастири, което също ставало на Гергьовден на хорището. Обществена собственост били водите и реките. Някои обществени мероприятия – строежите на църквите, училищата, читалището, били извършвани общинно и в изключително кратки срокове.

Кметство, гр. Дебелец

Години наред Дебелец е бил община с прилежащи селища към нея. През 1974 г. Дебелец е обявен за град. Той е най-голямото кметство във Великотърновската община и е промишлено селище от IV-ти функционален тип. Население 4500 души. Територия на землището - 27 хлл. дка, в това число 1200 дка в регулация и 500 дка застроена територия в промишлена зона извън регулация. Градът е разположен на 6 км южно от гр. В. Търново в поречията на реките "Белица" и "Дряновска", с надморска височина 165 м.

Землището му е важен кръстопът. От него тръгват подходите към старопланинските проходи "Шипка", първокласен път 1-5 Русе-Габрово, Прохода на Републиката — главен път 2-55 Дебелец • Стара Загора, "Твърдишки проход" - третокласен път Дебелец-Елена-Твърдица и презбалканската железопътна линия. Застройката на града е типично градска, ниско и средноетажна, монолитна, сравнително нова 30-40 годишна. Плътността на застроената територия е висока - средно 600 м2 на парцел.

Уличната мрежа с обща дължина 27 км е с приложена регулация и асфалтово покритие. Тротоарните площи са озеленени 70% и 30% с тротоарни плочи. Водопроводната мрежа обхваща 100% от жилищните и обществени сгради, водоснабдени са на 100% и промишлените зони. Канализационната мрежа е от смесен тип за повърхностни и битови води и обхваща 100% от обществения и 80% от жилищния сграден фонд. Електроснабдяването на града е стабилно. Осъществява се чрез кабелна афеносна мрежа високо напрежение, трафопостове градски тип, свързани в пръстен и преносна мрежа ниско напрежение смесен тип - кабелна и въздушна.

Уличното осветление е изградено на 100% с енергоспестяващи тела. Съобщителната и телекомуникационна мрежа е на високо ниво. Осъществява се чрез аналогова АТЦ с кабелна преносна мрежа и има пълно покритие върху територията на града. Всички мобилни оператори имат пълен обхват. Изградени са кабелна мрежа на "Видеосат" и интернет мрежа. Транспортното обслужване на града се осъществява чрез железопътен, автобусен и таксиметров транспорт на добро ниво.

ПК"Труд"

Търговската дейност и услугите се осъществяват от ПК "Труд", ТПК "Възход" и още 80 търговски обекти, ателиета и работилници за услуги. База за отдих и развлечение в града са 2 хотела и 2 комплекса - "Бряста" и "Стадиона".

Здравеопазването и социалните дейности са добре организирани. Кадрите са висококвалифицирани, а материалната база на съвременно ниво. Здравното обслужване е обезпечено от 2 лекарски практики с трима лекари, 3 стоматологични практики и 1 аптека. Социалните дейности се осъществяват от социални работници, домашен социален патронаж, клуб на инвалида и пенсионера.

В града функционират детска ясла с капацитет 80 деца и Дом за медико-социални грижи за деца без родители. В областта на образованието градът има добра материални база и отлични кадри. Функционират детска градина с капацитет 100 деца, Основно училище с капацитет 400 деца и Професионална гимназия по машиностроене с капацитет 400 деца.

Забележителности[редактиране | edit source]

Старият мост

Над река Белица е построен Старият мост преди повече от 300 години от неизвестен майстор. Легендата разказва, че след като мостът бил изкаран, реката придошла и го съборила. Беят се ядосал и казал на майстора, че ще му отреже главата, ако мостът пак бъде съборен.


Три века той отстоява на всички големи наводнения през 1790, 1883 година и особено на най-голямото през 1858 родина. Мостът издържа и на последното голямо наводнение през 1897 година, когато половината част от тогавашното село Дебелец е наводнена и са унищожени стотици декари обработваема земя. Земетресенията през 1833, 1848, 1894 и 1913 години не са оказали влияние на пътното съоръжение. И въпреки че в историята не се е запазило името на строителя му в „Юбилейната книга" за Дебелец е записано следното за моста: „Паметливият старец, дебелчанин, дядо Кара Филип Генчев, още през 1900 година разправяше, че мостът на Белица бил строен в турско време от майстор българин, под настойничеството и заповедта на един бей и жена му. Той помни ще от детството си, а и често след това показваше мястото, където е бил „оджаклъка". Неговият прадядо му разправял, че „оджаклъкът" служел на майстора да изчуква някакви железа за спояване към зидарията. И действително, който сега мине по моста, а и под него, ще забележи, че дългите прътове желязо, които свързват сводовете, са чукани на наковалня по най-примитивен и груб начин".

Според легендата, строителството на моста започва през 1678—1679 година. Приема се, че строителството е извършено от наследниците на Дебелцалъ-бей — един от седемте бея, заселили се в Дебелското поречие. И според крепостния акт („синорлама"), издаден на наследниците на Дебелиалъ-бей през 1649 година и съхраняван под № 184 във Великотърновския окръжен архив, името на селото идва от името на бея „потурнак" (потурчен българин), който е пристигнал с около 30 български семейства от бившето село Дебелцово, Севлиевско.

Не се знае какво влияние е имал Дебелиалъ-бей и наследниците му в работите на тогавашната турска империя, но решението да се построи мостът край Дебелец ни навява на мисълта, че влиянието им е било голямо и то в продължение на столетия. А навярно със строежа на моста наследниците на Дебелцалъ-бей са искали да напомнят, че в жилите им тече българска кръв, защото техните баби и майки са били също българки. Но така или иначе строителството е започнало в 1678 година, и когато били завършени раклите и допълнителните отвори на моста, река Белица през същата година след силен пороен дъжд сринала моста до основи. „Тогава беят се ядосал много и се заканил на майстора, ако не изгради отново моста здраво, ще му отреже главата. Майсторът започнал трудната задача и когато мостът бил окончателно завършен, очаквал деня на страшното изпитание. И повторно придошли буйните води. Тогава той просълзен, закрачил по моста, спрял на средата му, прекръстил се и като се завил с ямурлука си, легнал да чака той да се срине и да намери смъртта си.

През 1864 година мостът е свързан с държавното шосе Дряново-Русе, строено от Митхад паша по време на султан Абдул Азис. Това уникално пътно съоръжение е свързано и с нашата история, защото по него са отеквали стъпките на бунтовниците от Второто Търновско въстание — през 1686 година, на Велчовата завера — през 1834 година, на въстанието на капитан дядо Никола — през 1856 година, на Хаджи Ставревата буна - през 1862 година и стъпките на много легендарни наши хайдути. По моста са минали и керваните по време на Кримската война през 1853— 1856 година, руските войски през 1877—1878 година, частите на маршал Толбухин от Трети Украински фронт. Мостът на р. Белица е и една историческа реликва, защото според наследниците на хаджи Никола Христов-Самоук (дебелчанин и калфа на уста Колю Фичето) - той е послужил за макет на моста край град Бяла. Тук, в Дебелец, в къщата на хаджи Никола Христов—Самоук уста Колю Фичето прави от восък макета на Беленския мост на една медна тепсия. И ако вземем и направим едно сравнение с моста при Бяла и този при Дебелец, ще открием голямата прилика не само в сводовете, а и в раклите, въпреки че Беленският мост е много по - величествен и по-дълъг.

Изкуство[редактиране | edit source]

1887 г. по инициатива на местния учител Дончо Момчев Хаджиев се полагат основите на дружество “Съгласие”. На 7. 01. 1888 г. е играна и първата пиеса “Сиромах Танчо” на Бачо Киро Петров, след която следват много други. На 18. 12. 1932 г. отваря врати сградата на НЧ”Съгласие”, построена за четири месеца с доброволния труд и дарения на дебелчани. Паралелно с театралната дейност се развива и библиотечната. В момента библиотеката разполага с над 16 000 фонд.

В пъстрия букет от самодейни състави се откроява Театрален състав, ТФ "Смехоран" /деца, юноши и младежи/, състав за градски песни “Ретроритъм” и групата за изворен фолклор “Росен здравец”. НЧ ”Съгласие” е домакин на общинския преглед на градската песен. Богати са традициите на читалището, съхранени и предавани през годините, те са оня живец, който поддържа духа ни. НЧ "Съгласие" навършва 125 години.

Събития[редактиране | edit source]

Най-типичното за населението на Дебелец е неговото трудолюбие, жажда за знания, усет към новото, борчески и свободолюбив дух, благодарение на което градът ни непрекъснато се развива.

Църквата Св. Марина

През 1830 г. е открито първото килийно училище при църквата “Св.Марина”, в което учителства нашият виден възрожденец П.Р.Славейков. През 1862 г. се построява и втората църква “Източник Св.Богородица” от търновския майстор Стефан Г.Рабатиля, ученик на майстор Кольо Фичето и по негов план. През 1879 г. майсторът от Дебелец Никола Самоук построява централното светско училище, на което поставя плоча с надпис “Който иска наука, нека дойде тука“.

1934 г. отваря врати новото училище “Д-р Петър Берон”, в което днес учат над 350 деца. Във връзка с развитието на машиностроенето през 1963 г. е открита ПГМ “Н. Й. Вапцаров”.

През 2002 г. на територията на града бе учредена и неправителствена организация сдружение “Гражданска инициатива - Дебелец 2002”. Сдружението е неправителствена организация, регистрирано във ВТОС. Дейността му обхваща почти всички сфери на обществения живот в града. Партнира на Кметството в реализиране на програмата за управление, изграждане на инфраструктурни обекти, благоустрояване и хигиенизиране на града ни. Участва самостоятелно и като партньори в различни малки проекти. Добре партнира и с всички организации и институции в Дебелец. Организирането на общоградския празник, литературни вечери, изложби на наши местни художници и други дейности говорят за съвместната им работа.

Традиционен празник на града

Всяко селище в България има традиционен събор. От стари времена сборовете са начинът да се събират родовете, да контактуват хората помежду си. Традиционният сбор на гр. Дебелец е през първата неделя от месец август. В миналото в селището ни той се празнувал два пъти, защото сборовете – това са празниците на църквите. В Дебелец има две църкви “Св. Марина” с празник – първата неделя от август и “Източник Св.Богородица”- 24 май. Много весел и интересен е бил празника на първата църква. На поляната в местността Дилинджи Орман се правел панаир и виенско колено. Момите и ергените се движели на групи, правели си снимки. Цял ден се виели хора и свирели гайдите. В съвремието този празник се празнува с театрални постановки, изложби на дебелски художници, литературни вечери, детски празници, гости и традиционните сергии и кебапчийници.

На 6 април 1887 година по инициатива на учителя Дончо Момчев Хаджиев и неговите колеги Кръстьо Попгеоргиев, Никола Поптодоров и още 37 будни дебелчани, запалват факела на просветата и основават Културно-просветно дружество «Съгласие».

Първата му и основна дейност е създаването на библиотека. С помощта на дарения е събран първият книжен фонд. Колко са били по онова време книгите, не е известно, но когато председателят на дружеството Дончо Хаджиев напуска учителството и отива във Варна, дейността замира и библиотеката се разпилява. След неговото завръщане, дейността се съживява и през 1896 г. се събира останалият книжен фонд и започва трескава работа за набиране на нови книги и списания. Разпращат се писма и молби до частни лица, издателства и редакции да се притекат на помощ. Библиотеката расте и се развива ежегодно. За набавянето на нови книги се предвиждат специални суми по бюджет. За да се въведе ред в заемането и опазването на книгите, на Общо събрание през 1912 година се гласува и приема Правилник на библиотеката.

Когато отворим инвентарните книги и се запознаем с фонда, чувстваме полъха на една широка любознателност от неговите събирачи. Силно впечатление правят произведенията на българските, руските и западни класици; списанията – «Българска сбирка», «Мисъл», «Читалище» и 20 тома от сборника «Народни умотворения». Всичко това грижливо запазено, подвързано с кожена подвързия и на гърба на всеки том, надписано със златен бронз заглавието и читалище «Съгласие» с. Дебелец.

Успоредно с читалищната библиотека от 1919 година бързо се развива и библиотеката при ученическото просветно дружество « Хр. Ботев », която след 1930 година се слива с читалищната, с обща читалня и библиотекар. Така обединена и с обогатен книжен фонд, библиотеката заработва по-пълнокръвно. Ентусиазмът и енергията, с които основоположниците на читалището развиват богата културна дейност, налага строеж на собствена читалищна сграда, а през 1962 година е направена пристройка, в която до ден днешен се помещават библиотеката и книгохранилището. Създадени са уютна обстановка и атмосфера за спокойна работа в духа на възрожденските традиции.

До 1940 година библиотекари са членовете на Управителния съвет, на обществени начала, подтиквани от чувството за обществен дълг. От 20. 02. 1940 година има назначен щатен библиотекар със заплата 300 лв. Една кратка справка за библиотеката ни показва нарастването на фонда: през 1938 година тя разполага с 2850 тома, от които подвързани 2522 на обща стойност 95,75 лв. Фондът е разделен на 4 отдела: Научен, Литература, Драма и Детски съчинения. Раздадени книги през годината 1200 тома, читатели 256 при население 2560 жители. Ето каква равносметка прави тогавашното настоятелство : „1. Немалко четци се явяват в добре уредената ни читалищна библиотека да търсят сериозно и хубаво четиво, което ни радва. 2. Две трети от читателите на хубави и ценни книги са младежи – учащи, които четат било поради влечение от жажда само за приключения и мания, било поради задължение във връзка с уроците по литература и чебни предмети. 3. Най четените книги са изящна литература: романи, повести, разкази, драми. 4. Ценните научни книги малко се търсят. Предстои на читалищните деятели неуморно да работят, за да проправят път в сърцата и душите на мало и голямо към хубавата и ценна българска художествена и научна книга, която е била и ще бъде съкровищницата и възпламенителката на българския народ.“

Протокол №3 от 8. 02. 1945 година на читалищното ръководство: книжният фонд е 2920 тома, читатели 571, раздадени книги 2058, посещения в библиотеката 4156. 1986 година: библиотеченият фонд достига 14 426 тома. През този период тя реализира богати по форма и съдържание културно-възпитателни дейности. Обособен е справочен фонд, картотека по актуални въпроси, провеждат се обсъждания на книги, срещи с писатели, рецитали, викторини. Това спомага за широк обхват от населението за читатели, достигнал 820 до този период, а заетите книги са 15 010 тома. В годината, когато ще честваме 120 годишнината от основаването на читалището, библиотеката подпомага културното, образователното и просветното развитие на населението, работи за неговото всестранно библиотечно, библиографско и информационно осигуряване. Библиотеката е обществена /публична/ и осигурява равен достъп до знания и информация на всички свои ползватели без оглед на възраст, пол, раса, религия, националност, език и социално положение.

В библиотеката се работи за създаване и стимулиране на навици за четене у децата от най-ранна възраст, за подпомагане на индивидуалното и официалното образование, както и на самообразованието на различни нива, за помагане и стимулиране на личното творческо развитие, за укрепване на съзнанието за културно наследство, оценяване на изкуството, за осигуряване на всички видове информация .

Читалищното настоятелство прибягва до нетрадиционните форми за набавяне на средства - участия с проекти по различии програми , дарения от издателства , читатели и други. Спечелването на един такъв проект ни позволи компютъризиране на библиотеката и достъп до Интернет. С това значително се подобри информационното обслужване на читателите. Необходимост е за нуждите на Библиотеката да се закупи софтуер и машинно да се обработва постъпващата литература. Традиционната каталожна система се поддържа добре. Процесите /макар и на ръка/ на редактиране, описване, размножаване, сортиране и своевременно вмъкване на каталожните картички с основни описания и препратки в съответните каталози е много трудоемко . Осыцествяваната справочна дейност дава отговор на ежедневните търсения на читателите, а също подпомага образованието и самообразованието на гражданите.

През последните години библиотеката е единствената действаща на територията на града и разполага с 16 000 тома научна и художествена литература. Годишно обслужва средно 400 читатели. Със средства от собствения бюджет, такси и членски внос ежегодно се закупуват нови заглавия. Направен абонамент за 5 периодични издания. Фондът продължава да се попълва и по старата възрожденска традиция—дарения от родолюбиви граждани и книгоиздателства: "Слово", "Захари Стоянов ", "Университетски издателства " и др. Изключително богата е и културната дейност на библиотеката. Вече 4 години работи клуб "Краезнание" , който заедно с фолклорните формации към читалището издирва , изучава , пресъздава и съхранява автентичните традиции—история , песни , обичаи от Дебелец и поддържа краеведската дейност на библиотеката. Ежегодно се правят изложби за 1 март и Великден,тематични изложби на рисунки, керамика, фотоси за различии годишнини на поети,писатели и тяхното творчество, местни празници и тържества, литературни четения , конкурси за авторски произведения на деца-читатели , представят и обсъждания на новите книги на местните поети и писатели.


Личности[редактиране | edit source]

Хаджи Никола Самоук

Всяка епоха си има своите личности. В Дебелец през годините са останали имената на : х. Н. Самоук, Дончо М. Хаджиев, Н. Кузманов и др. Ще се спрем на х. Н. Самоук, защото със своя изобретателен ум, далновидност и свободолюбие той ни е оставил огромно наследство.

Никола Христов /Самоук/ е роден декември месец 1844 г. в Дебелец. Притежавал е много голяма воля и енергия, бил е цял енциклопедист- зидар, дърводелец, майстор, търговец, воденичар. Строил мелници, майсторил чекръци, доставял машинни части от чужбина. През 1872 г. дебелчанинът Недялко Г.Драмбоев донася в Дебелец една австрийска веялка. Х.Никола Самоук дълго време я разглеждал и решил да изработи от предоставения модел нещо пригодно за нашите условия, терк на неговия ум. Още същата година сръчният майстор построил веялка и я изложил пред къщата си. Съселяните му започнали да го подиграват, но дошло време за харман и Никола пуснал веялката и свършил работата за 2-3 дни. Още същата година веялката била купена от стария свещеник Тодор Стойчев за 6 турски лири, а на следващата година го последвали още 10 души. Производството на веялки се увеличило и започнало изпращането им в Браила и Галац, а също и в други румънски градове.

От изобретението се заинтересувал много Матей Преображенски-Миткалото и посетил Дебелец , за да скицира веялката. Самоукият майстор Никола започнал работа с петимата си синове и още през 1908 г. веялките достигат 300. Х. Никола обучил много млади майстори, селото се покрило с гъста мрежа от работилници и ежегодно изнасяли по 4-5000 веялки от Дебелец.

През 1910 г. х. Никола построил модерна фабрика, в която ежегодно се произвеждали около 500 веялки. Изобретяването на веялката било високо оценено от правителството и в чужбина. На първия конкурс в Г.Оряховица 1897 г. х. Н. Самоук получил I награда, на Първото земеделско изложение през 1905 г. - златен диплом, а на Лондонското изложение от 1. 07. 1907 г. – сребърен медал. Никола Самоук построява и първото светско училище в Дебелец през 1879 г. и слагайки плочата с надписа, той увековечава името си. Никола Самоук умира на 8. 11. 1923 г.

Дончо Хаджиев

Друга емблематична фигура в Дебелец е основателят на дружеството и читалище “Съгласие” и негов пръв председател Дончо Момчев Хаджиев. Той е роден в Дебелец на 5. 11. 1855 г., внук на Челеби /Фодул/ Стоян, преселен от Килифарево. През 1872 г. става учител в с. Длъгня където го заварва Освободителната война . На 24. 06. 1977 г. той напуска учителстването и се записва доброволец в Българското опълчение, 4 дружина, 2 рота, 2 взвод. На 19 ноември той е ранен и бива изпратен на лечение. След Освобождението той учителства в различни села. През 1887 г., завърнал се в Дебелец , слага началото на Дружество и Читалище “Съгласие”, създава театър и развива разнородна културно-просветна дейност. Духовен и политически будител преди и след Освобождението, Дончо Хаджиев изпълнява обществения си дълг с упорита енергия дори до смъртта си – 11. 03. 1933 г.

Никола Кузманов

Друг радетел на културата и просветата в Дебелец е Никола Хр. Кузманов, роден в Лозенград през 1869 г. Учителствувал 25 години в Дебелското основно училище като главен учител и 12 години като директор на Дебелската смесена гиманзия. Читалищен деятел, а също така един от авторите на “Юбилейната книга на Дебелец” –написана през 1937 г., по случай 50-годишнината от създаване на Читалище “Съгласие”.

Кухня[редактиране | edit source]

Кухнята на дебелчани се отличава с изключителна практичност и едновременно с това е вкусна и лесна за приготвяне. Много старинни рецепти са запазени в паметта на по-старите хора от Дебелец. Те се предават от поколение на поколение - от майка на дъщеря и така се съхраняват. Тези рецепти са както вегетариански, където дебелчани са ненадминати, така и месни. Тук може да се опита таратор, който дебелчанката е приготвяла от нарязани на ситно краставици и вода, за подправка копър и сол и с това са се хранили на нивата.

Характерна за селището туршия от дини - кисела. Избират се малки динчета и се слагат в каца или бидон. Заливат се със студена вода и се оставят да втасат. Туршията служи за мезе, а чорбата за изтрезняване.

Бележки[редактиране | edit source]


Външни препратки[редактиране | edit source]