Дебелец

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Северна България. За растението вижте Дебелец (растение). За селото в Североизточна България вижте Дебелец (село).

Дебелец
Image scanned 14 10 2005 г at 10 21.jpg
Главната улица на Дебелец
Общи данни
Население 3 883 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 26 375 km²
Надм. височина 164 m
Пощ. код 5030
Тел. код 06117
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 20242
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Велико Търново
Даниел Панов
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Дебелец
Димитър Димитров
(БСП)
Дебелец в Общомедия

Дебелѐц е град в Северна България, намира се в Област Велико Търново, Община Велико Търново и е в близост до градовете Велико Търново, Килифарево и Дряново.

География[редактиране | редактиране на кода]

Град Дебелец се намира на 6 km южно от Велико Търново и на 225 km източно от София. Покрай него минава главният път РусеСтара Загора, а край него жп линията Русе – Подкова. Микроклиматът е мек и температурните разлики не са големи, което благоприятства развитието на зеленчукопроизводството. В околностите на града расте защитеният див божур.

Дебелец е разположен в долния край на Беличината котловина, където река Белица се влива в Дряновска река на средна надморска височина – 152,85 m. Котловината е оградена с хълмиста местност. Северно от града се простира висок хълм, наречен „Селския баир“. Той започва от Присовското усое, върви по права посока запад и завършва до жп тунел срещу квартал Чолаковци – В. Търново, като непосредствено до местността „Лесовище“ се снишава и образува равнинната Божур поляна. На запад от града отвъд Дряновската река в продълговата верига се простират височините Лесовище, Стърчи крак, Таушана, Усойната, Патряв дял, Дебели рът, Челиш могила и Чукара. На юг и югозапад от Дебелец са разположени хълмовете и върховете Миньох, Дяла, Кулата, Градище, Парича, Белишко поле, Килифарските чуклини и Стърчугата.

История[редактиране | редактиране на кода]

Сватбена церемония в Дебелец, преди 1945 г.

В дебелското землище е имало живот още по време на римското владичество. В началото на 30-те години на 20 век е открито малко глинено гърне със сребърни монети с образите на римските императори Траян, Адриан и Веспасиан.

В околностите на днешния град Дебелец от времето на Второто българско царство е имало старо селище и болярски резиденции с църкви и манастири. За това свидетелстват имената на околните местности: Кръста, Пророк Йеремия, Константин и Елена, Черковището, старинната църква „Св.Марина“, от която е открит камък с дялан надпис: ”Св.Марина“, манастира „Св. Марко“.

Южно от Дебелец край Селишкото дере се простира широка равнина, където според преданието е било най-старото селище. Сочат се различни причини за изместването му. Разказва се, че било запалено и унищожено от турците, по време на обсадата на Търново. Има и предание, че било напуснато от опустошенията на чумата. Не може да се твърди със сигурност коя е била причината за изместването на селището и кога точно е станало това. Но най-късно до средата на XV в. селото вече се е намирало на новото място – в подножието на Селския баир и е получило днешното си име.

Най-ранни сведения за Дебелец се съдържат в „Регистъра на тимарите в Търновско от средата на XV в.“. От този документ се вижда, че селището е зачислено към служебните ленове. Било е тимар на Пир Гаиб. В турските документи от XV-XVI в. селото се споменава с имената Дебалич, Дебелеч. Демографски сведения за Дебелец през средата на XV в. се съдържат в „Регистъра на тимарите в Търновско от средата на XV в.“, където е посочено, че селото се е състояло от 23 къщи с доход в акчета 2324/8. В първите векове на османската власт колонизацията в Търновския край е незначителна. Съществени промени настъпват след Първото Търновско въстание. През XVI в. като наказание за бунтовете и като предпазна мярка срещу бъдещи размирици властта настанила мохамедански семейства в българските селища. Преданието разказва, че някъде по това време в Дебелец дошли няколко бея, между които бил и Гяур Махмуд – потурнак, родом от Бутров, Русенско заедно с 12 български семейства. От тях произлизат най-известните дебелски родове – Гудевци и Боневи. По-късно конаците на Г. Махмуд били заети от Дебелцали бей, дошъл от с. Дебелцово, Севлиевско, с още 30 семейства. Техни потомци са днешните родове – Педеци, Тошковци, Стойчевските, Смилеците, Сираците, Драгошиновци, Газибарите, Главанаците и др. Дошлите турски бейове, получили чифлици и документално турското правителство определило границите на дебелското землище в Крепостен акт /худутнаме/ от 1649 г., който е публикуван в „Юбилейната книга на село Дебелец“ на стр. 189 – 190. Демографска характеристика на селото през 1871 г. е оставил Феликс Каниц в „Дунавска България и Балканите“, където пише: ”Заварих покрити 230 български семейства с 1 160 жители, а само 28 турски семейства с около 400 души жители или всичко 1 330 жители“. След Руско-турската освободителна война процесът на изселване на турските семейства значително се ускорява. Преди Освобождението, а и в първите години след него, в селото не е имало изселване. Но през 80-те години на XIX в. 5 – 6 семейства, напуснали селото и се преселили в с.Крушето, В.Търновско. В края на XIX в. и началото на XX в. миграционният процес бил насочен към големите градове – Русе, Пловдив, София, Нови пазар и др. Само до 1938 г. в София е имало изселени 15 семейства. В резултат на тези миграционни процеси през 30-те години на XX в. броят на жителите на Дебелец е 3820, а живущото население-4815.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Земеделие[редактиране | редактиране на кода]

Традиционното земеделие в Дебелец обхващало няколко отрасъла – зърнопроизводство, градинарство, лозарство, овощарство.

В първите години от възникването на селището земеделието било слабо застъпено. В поминъка на населението превес имало животновъдството. Всяко семейство в Дебелец се занимавало със земеделие, но главно за да задоволява собствените си нужди. Средно едно заможно семейство е притежавало 20 – 30 дка ниви, а бедно – 6 – 7 дка.

Основните земеделски култури са били пшеницата, ечемикът и ръжта. Отглеждали се още просо и овес. Традиционната обработка на почвата за редовни посеви в повечето случаи била непрекъсваема, като се сменяли само културите. Понякога се прекъсвало за 1 година и нивата се оставяла да отпочине /келеме/.

Първата жетварка в Дебелец била донесена от Русия от Георги Бъчваря 1916 г. А по-рано през 1872 г. в Дебелец била изработена първата българска веялка от майстор Никола Самоук. През следващите години броят на веялките се увеличил значително.

Градинарство[редактиране | редактиране на кода]

Природните условия и близките консумативни центрове са благоприятствали за развитието и утвърждаването на градинарството като един от основните поминъци на дебелчани. Този поминък се е развил на местна почва предимно и благодарение на дебелчанката, тъй като мъжете ходели на печалба във Влашко, Сърбия, Австрия и Русия.

Зеленчуковите градини, чийто брой надхвърлял триста, били разположени извън селото около реките, върху обширни лъки. Лъките са били разработени още преди Освобождението. В не малка част от градините, наречени от дебелчани „бахчи“, били построени колиби за подслон на хора и инвентар.

Напояването ставало посредством отбиването на водата от реката с вади и се наричало „салма“. Друг по-сложен и усъвършенстван начин е посредством долапи. Първите долапи били от дърво, а по-късно се появили метални. За пръв път в Дебелец бил поставен долап от нов тип от Боби Педешки през 1910 – 12 година. Колелото било изработено от цели чугунени плочи с диаметър 1 м, а кофите от ламарина.

Готовият зеленчук се изнасял на пазарите във В. Търново, Дряново, Трявна, Габрово.

Развитието на градинарството, наричано в Дебелец „бахчеванлък“, било от голямо значение за икономическото замогване, а също и за проникване на новости както в бита, така и в мисленето им. Градинарите изиграли важна роля като проводници на чужди културни влияния. Освен това те отделяли средства и за благотворителност.

Лозарство[редактиране | редактиране на кода]

То е било един от старите поминъци на дебелчани. През 1940 г. лозята са заемали 1 717 дка. Лозята заемали хълмистите местности около селото с източно и южно изложение. Групирани били в няколко местности: Дудуняка, Патряв дял, Мишелика, Папик, Селския баир и Усойна.Най-хубавото грозде се отглеждало в Дудуняка, там били най-старите лозя, запазили се до късно с името „Виранито“.

На местното население били познати различни сортове винено и десертно грозде. До появата на филоксерата сортовете били предимно винени. Отглеждали предимно „румънка“. След появата на филоксерата започнал нов период в лозарството. Започнали да отглеждат издръжливите винени сортове: виненка, ескийка, гъмза, кукорко.

В началото на 30-те години на XX в. започнали да изкореняват старите лози и да засаждат десертни сортове: афуз, димят, мискет. Тези промени се дължали на факта, че десертното грозде започнало да се търси на вътрешния и външен пазар, главно в Германия, Австрия и Англия.Износът на грозде се превърнал в поминък на дебелчани.

Тясно свързано с лозарството било и винарството. Първата винарска изба в Дебелец била на Павел Иванов, за участието му във Варненската промишлена изложба 1936 г. бил награден със сребърен медал от Варненската промишлена камара. С развитие на новото лозарство започнали да изнасят грозде за Германия, Австрия и др.

Животновъдство[редактиране | редактиране на кода]

Природо-географските условия в Дебелец благоприятстват развитието на животновъдството. В миналото то било основен поминък на дебелчани. То се отнасяло към полупланинското животновъдство, което се характеризира със смесено отглеждане на едър и дребен добитък. Най-голям дял от скотовъдството има отглеждането на овце и кози. Около 1870 г. в селото имало 120 кози и 8 овце. Този огромен брой добитък довел до унищожаването на девствените някога дебелски гори. След 1890 г. населението се увеличавало, мерата се превръщала в ниви, а горите станали частни. Това довело до намаляване на броя на домашните животни. Освен овце и кози се отглеждали и едър рогат добитък, прасета и птици.

Пчеларство[редактиране | редактиране на кода]

За много семейства в Дебелец пчеларството бил важен допълнителен отрасъл. Преди Освобождението пчеларството било доста добре развито. Медът намирал широко приложение в традиционната култура. На него е отредено важно място в празничната и обредната храна, а също и в народната медицина. Любовта и грижата на дебелчанина към пчелите е намерила израз в традиционния празник „Св. Харалампи“.

Бубарство[редактиране | редактиране на кода]

Отглеждането на буби в Дебелец започнало едновременно с развитието на бубарството в другите околни селища. Развитие получило и копринарството, което достигнало своя връх през 1860 г. През 1850 г. храненето на буби се разраснало до толкова, че в Дебелец пристигнали италиански и френски фирми, които изкупили всичките пашкули. Покачването на цените вървяло прогресивно от 1850 до 1864 г.

Занаяти[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България от османско робство под ударите на фабричната конкуренция редица стари занаяти претърпели упадък. Но всички онези, които се оказали жизненоважни, и при новата обстановка продължили своето съществуване. От старите занаяти, развили се в Дебелец, продължили да съществуват кожарството, ковачеството, налбантството, бъчварството, шивачеството и обущарството. През XIX в. се развило и гайтанджийството. Гайтани се произвеждали в сградата на Белчовата воденица, която през 1858 г. била срината до основи от придошлата река. През втората половина на XIX и първата на XX в. в Дебелец започнали да се произвеждат чекръци, части, а и цели станове, дървени часовници, кревати. Техен майстор бил дядо Илийка.

Наред с другите занаяти развитие получило и коларо-железарството. Най-старият запомнен майстор е Илия Христов Неновски, който се занимавал и с бъчварство. През 1900 г. Дончо Бяливанов открил самостоятелна работилница и на Първото земеделско изложение във В.Търново получил сребърен диплом за превъзходство на изложението и грамота за първостепенен майстор. През 1921 – 22 г. от три работилници в Дебелец образуват машинна работилница „Картел“.

Дебелчани са предприемчиви хора и още отрано обърнали поглед към индустрията. През 1937 г. в селото имало две железолеярни, три машинни фабрики – две за консервиране на зеленчуци, две маслобойни в селото и 50 пръснати из България.

Веялка

Първата българска веялка е изработена от майстор Никола Самоук през 1872 г. Производството на веялки достига максимума си през 1926 г., откогато се появила първата вършачка. През 1924 – 26 г. са съществували около 19 големи и малки работилници и фабрики за веялки. До 1937 г. веялката е претърпяла 9 последователни преустройства в конструкциите. Снимката показва веялка, произведена в работилницата на универсалния майстор Ганю Стайков. Всички бивши производители на веялки преминали в индустрията за растителни масла, която се явявала по-доходна.

Първата маслобойна в Дебелец е на Иван Дочев, който живял дълги години в Русия. За производството на маслобойни машини и веялки в Дебелец възникнали няколко дребни работилници, които прераснали в машинни фабрики: „Машина“, „Стабилност“, ”Братя Станоеви и Сие“.

През този период Дебелец се развил като едно занаятчийско селище.

ТМКо ООД

През 1951 г. е построен машиностроителен завод „Червена звезда“. Неговата продукция се изнася в 20 страни. По времето на прехода след 1989 – 90 г. заводът, както много предприятия в България, запада. Наследник на МЗ „Червена звезда“ и „Унимаш – 1“ ООД е „ТМКо“ ООД.[1]

През 1963 г, в града възниква базата за развитие и внедряване на нови технологии и машини в областта на керамичното оборудване и пътно-строителна техника – ИКПМ. В годините на прехода ИКПМ съхранява единствената в страната библиотека със специализирана литература в бранша.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Дебелец има добри транспортни връзки с Велико Търново. Ежедневно на интервал от 30 мин. се движи автобусна линия №3 от 06,00 до 20,30 (последен автобус от Дебелец в 21,00). Работи и автобусна линия №33, която се движи по маршрут Велико Търново – Дебелец – Килифарево. Съществуват и други пътнически автобусни линии, пътуващи до Дебелец, които го свързват с Вонеща вода, Въглевци, Мишеморков хан, Плаково, Големани, Габровци и др. В град Дебелец има и жп гара, която го свързва с градове като Велико Търново, Горна Оряховица, Варна, Пловдив, Стара Загора, Дъбово и др.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

Кметството в Дебелец

Години наред Дебелец е община с прилежащи селища към нея. През 1974 г. Дебелец е обявен за град. Той е най-голямото кметство във Великотърновската община и е промишлено селище от IV-ти функционален тип. Население 4500 души. Територия на землището – 27 хлл. дка, в това число 1200 дка в регулация и 500 дка застроена територия в промишлена зона извън регулация. Градът е разположен на 6 км южно от гр. В. Търново в поречията на реките „Белица“ и „Дряновска“, с надморска височина 165 м.

Землището му е важен кръстопът. От него тръгват подходите към старопланинските проходи „Шипка“, първокласен път 1 – 5 Русе-Габрово, Прохода на Републиката – главен път 2 – 55 Дебелец • Стара Загора, „Твърдишки проход“ – третокласен път Дебелец-Елена-Твърдица и презбалканската железопътна линия.

Застройката на града е типично градска, ниско и средноетажна, монолитна, сравнително нова 30 – 40 годишна. Плътността на застроената територия е висока – средно 600 м2 на парцел.

Уличната мрежа с обща дължина 27 км е с приложена регулация и асфалтово покритие. Тротоарните площи са озеленени 70% и 30% с тротоарни плочи. Водопроводната мрежа обхваща 100% от жилищните и обществени сгради, водоснабдени са на 100% и промишлените зони. Канализационната мрежа е от смесен тип за повърхностни и битови води и обхваща 100% от обществения и 80% от жилищния сграден фонд.

Съобщителната и телекомуникационна мрежа е на високо ниво. Осъществява се чрез аналогова АТЦ с кабелна преносна мрежа и има пълно покритие върху територията на града. Всички мобилни оператори имат пълен обхват. Изградени са кабелна мрежа на „Видеосат“ и интернет мрежа. Транспортното обслужване на града се осъществява чрез железопътен, автобусен и таксиметров транспорт на добро ниво.

ПК"Труд"

Търговската дейност и услугите се осъществяват от ПК „Труд“, ТПК „Възход“ и още 80 търговски обекти, ателиета и работилници за услуги. База за отдих и развлечение в града са 2 хотела и 2 комплекса.

Здравеопазването и социалните дейности са добре организирани. Кадрите са висококвалифицирани, а материалната база на съвременно ниво. Здравното обслужване е обезпечено от 2 лекарски практики с трима лекари, 3 стоматологични практики и 1 аптека. Социалните дейности се осъществяват от социални работници, домашен социален патронаж, клуб на инвалида и пенсионера.

В града функционират детска ясла с капацитет 80 деца и Дом за медико-социални грижи за деца без родители. В областта на образованието градът има добра материални база и отлични кадри. Функционират детска градина с капацитет 100 деца, Основно училище с капацитет 400 деца и Професионална гимназия по машиностроене с капацитет 400 деца.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Старият мост

Над река Белица е построен Старият мост преди повече от 300 години от неизвестен майстор. Легендата разказва, че след като мостът бил изкаран, реката придошла и го съборила. Беят се ядосал и казал на майстора, че ще му отреже главата, ако мостът пак бъде съборен.

Три века той отстоява на всички големи наводнения през 1790, 1883 година и особено на най-голямото през 1858 родина. Мостът издържа и на последното голямо наводнение през 1897 година, когато половината част от тогавашното село Дебелец е наводнена и са унищожени стотици декари обработваема земя. Земетресенията през 1833, 1848, 1894 и 1913 години не са оказали влияние на пътното съоръжение. И въпреки че в историята не се е запазило името на строителя му в „Юбилейната книга" за Дебелец е записано следното за моста: „Паметливият старец, дебелчанин, дядо Кара Филип Генчев, още през 1900 година разправяше, че мостът на Белица бил строен в турско време от майстор българин, под настойничеството и заповедта на един бей и жена му. Той помни ще от детството си, а и често след това показваше мястото, където е бил „оджаклъка". Неговият прадядо му разправял, че „оджаклъкът" служел на майстора да изчуква някакви железа за спояване към зидарията. И действително, който сега мине по моста, а и под него, ще забележи, че дългите прътове желязо, които свързват сводовете, са чукани на наковалня по най-примитивен и груб начин".

Според легендата, строителството на моста започва през 1678 – 1679 година. Приема се, че строителството е извършено от наследниците на Дебелцалъ-бей – един от седемте бея, заселили се в Дебелското поречие. И според крепостния акт („синорлама"), издаден на наследниците на Дебелиалъ-бей през 1649 година и съхраняван под № 184 във Великотърновския окръжен архив, името на селото идва от името на бея „потурнак" (потурчен българин), който е пристигнал с около 30 български семейства от бившето село Дебелцово, Севлиевско.

Не се знае какво влияние е имал Дебелиалъ-бей и наследниците му в работите на тогавашната турска империя, но решението да се построи мостът край Дебелец ни навява на мисълта, че влиянието им е било голямо и то в продължение на столетия. А навярно със строежа на моста наследниците на Дебелцалъ-бей са искали да напомнят, че в жилите им тече българска кръв, защото техните баби и майки са били също българки. Но така или иначе строителството е започнало в 1678 година, и когато били завършени раклите и допълнителните отвори на моста, река Белица през същата година след силен пороен дъжд сринала моста до основи. „Тогава беят се ядосал много и се заканил на майстора, ако не изгради отново моста здраво, ще му отреже главата. Майсторът започнал трудната задача и когато мостът бил окончателно завършен, очаквал деня на страшното изпитание. И повторно придошли буйните води. Тогава той просълзен, закрачил по моста, спрял на средата му, прекръстил се и като се завил с ямурлука си, легнал да чака той да се срине и да намери смъртта си.

През 1864 година мостът е свързан с държавното шосе Дряново-Русе, строено от Митхад паша по време на султан Абдул Азис. Това уникално пътно съоръжение е свързано и с нашата история, защото по него са отеквали стъпките на бунтовниците от Второто Търновско въстание – през 1686 година, на Велчовата завера – през 1834 година, на въстанието на капитан дядо Никола – през 1856 година, на Хаджи Ставревата буна – през 1862 година и стъпките на много легендарни наши хайдути. По моста са минали и керваните по време на Кримската война през 1853— 1856 година, руските войски през 1877 – 1878 година, частите на маршал Толбухин от Трети Украински фронт. Мостът на р. Белица е и една историческа реликва, защото според наследниците на хаджи Никола Христов-Самоук (дебелчанин и калфа на уста Колю Фичето) – той е послужил за макет на моста край град Бяла. Тук, в Дебелец, в къщата на хаджи Никола Христов—Самоук уста Колю Фичето прави от восък макета на Беленския мост на една медна тепсия. И ако вземем и направим едно сравнение с моста при Бяла и този при Дебелец, ще открием голямата прилика не само в сводовете, а и в раклите, въпреки че Беленският мост е много по – величествен и по-дълъг.

Изкуство[редактиране | редактиране на кода]

1887 г. по инициатива на местния учител Дончо Момчев Хаджиев се полагат основите на дружество „Съгласие“. На 7. 01. 1888 г. е играна и първата пиеса „Сиромах Танчо“ на Бачо Киро Петров, след която следват много други. На 18. 12. 1932 г. отваря врати сградата на НЧ“Съгласие“, построена за четири месеца с доброволния труд и дарения на дебелчани. Паралелно с театралната дейност се развива и библиотечната. В момента библиотеката разполага с над 16 000 фонд.

В пъстрия букет от самодейни състави се откроява Театрален състав, ТФ „Смехоран“ /деца, юноши и младежи/, състав за градски песни „Ретроритъм“ и групата за изворен фолклор „Росен здравец“. НЧ ”Съгласие“ е домакин на общинския преглед на градската песен. Богати са традициите на читалището, съхранени и предавани през годините, те са оня живец, който поддържа духа ни. НЧ „Съгласие“ навършва 125 години.

Събития[редактиране | редактиране на кода]

Църквата Св. Марина

През 1830 г. е открито първото килийно училище при църквата „Св.Марина“, в което учителства нашият виден възрожденец П.Р.Славейков. През 1862 г. се построява и втората църква „Източник Св.Богородица“ от търновския майстор Стефан Г.Рабатиля, ученик на майстор Кольо Фичето и по негов план. През 1879 г. майсторът от Дебелец Никола Самоук построява централното светско училище, на което поставя плоча с надпис “Който иска наука, нека дойде тука“.

1934 г. отваря врати новото училище „Д-р Петър Берон“, в което днес учат над 350 деца. Във връзка с развитието на машиностроенето през 1963 г. е открита ПГМ “Н. Й. Вапцаров”.

През 2002 г. на територията на града е учредена и неправителствена организация сдружение „Гражданска инициатива – Дебелец 2002“.

Традиционен празник на града

Традиционният сбор на Дебелец е през първата неделя от месец август. В миналото той се празнувал два пъти, защото в Дебелец има две църкви – „Св. Марина“ с празник – първата неделя от август и „Източник Св.Богородица“ – 24 май. Много весел и интересен е бил празника на първата църква. На поляната в местността Дилинджи Орман се правел панаир и виенско колено. Момите и ергените се движели на групи, правели си снимки. Цял ден се виели хора и свирели гайдите. В съвремието този празник се празнува с театрални постановки, изложби на дебелски художници, литературни вечери, детски празници, гости и традиционните сергии и кебапчийници.

На 6 април 1887 година по инициатива на учителя Дончо Момчев Хаджиев и неговите колеги Кръстьо Попгеоргиев, Никола Поптодоров и още 37 дебелчани е основано Културно-просветно дружество „Съгласие“.

Първата му и основна дейност е създаването на библиотека. С помощта на дарения е събран първият книжен фонд. Когато председателят на дружеството Дончо Хаджиев напуска учителството и отива във Варна, дейността замира. След неговото завръщане, дейността се съживява и през 1896 г. се събира останалият книжен фонд и започва трескава работа за набиране на нови книги и списания. Разпращат се писма и молби до частни лица, издателства и редакции да се притекат на помощ.

На Общо събрание през 1912 година се гласува и приема Правилник на библиотеката.

Библиотеката е единствената действаща на територията на града и разполага с 16 000 тома научна и художествена литература. Годишно обслужва средно 400 читатели. Със средства от собствения бюджет, такси и членски внос ежегодно се закупуват нови заглавия. Направен абонамент за 5 периодични издания. Фондът продължава да се попълва и по старата възрожденска традиция—дарения от родолюбиви граждани и книгоиздателства: „Слово“, "Захари Стоянов ", "Университетски издателства " и др.

Към библиотеката работи клуб „Краезнание“, който заедно с фолклорните формации към читалището издирва, изучава, пресъздава и съхранява автентичните традиции—история, песни, обичаи от Дебелец и поддържа краеведската дейност на библиотеката. Ежегодно се правят изложби за 1 март и Великден, тематични изложби на рисунки, керамика, фотоси за различии годишнини на поети, писатели и тяхното творчество, местни празници и тържества, литературни четения, конкурси за авторски произведения на деца-читатели, представят и обсъждания на новите книги на местните поети и писатели.


Личности[редактиране | редактиране на кода]

Хаджи Никола Самоук
  • Никола Христов (Самоук) – роден 1844 г., майстор на първата веялка.
Дончо Хаджиев
  • Дончо Момчев Хаджиев – роден 1855 г., основателят на дружеството и читалище „Съгласие“.
Никола Кузманов
  • Никола Кузманов, роден в Лозенград през 1869 г. Директор на Дебелската смесена гиманзия.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Характерна за селището е туршия от дини – кисела. Избират се малки динчета и се слагат в каца или бидон. Заливат се със студена вода и се оставят да втасат.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „ТМКо“ ООД

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]