Ракитово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Герб на Ракитово
Ракитово
Rakitovo-municipality.jpg
Сградата на общината в Ракитово
Общи данни
Население 8 632 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 7 998 (НСИ)
Землище 117,099 km²
Надм. височина 817 m
Пощ. код 4640
Тел. код 03542
МПС код РА
ЕКАТТЕ 62004
Администрация
Държава България
Област Пазарджик
Община
   - кмет
Ракитово
Костадин Холянов
(ПК „Екогласност“)
Адрес на общината
ул. „Иван Клинчаров“ 57
п.к. 4640
тел. централа: +35935422044
e-поща: obshtina@rakitovo.net
факс: +35935422253
информация: +35935422025
Ракитово в Общомедия
Улица в Ракитово на брега на Ракитовска Стара река
Краен квартал на Ракитово
Останки при разкопки в местност Макаков мост

Ракѝтово е град в Южна България. Градът е административен център на община Ракитово, Област Пазарджик и се намира на малко повече от 12 км. югоизточно от град Велинград.

Съдържание

География[редактиране | редактиране на кода]

Град Ракитово е разположен в югоизточната част на Чепинската котловина, на 811 m надморска височина в Западните Родопи.

Ракитово носи името си от върбата ракита. В миналото тя е растяла особено много по поречието на Стара река.

На североизток се намира планинския рид Каркария с най-висок връх Калчиш (1475 м.), на югозапад е масивът Сютка (вр. Голяма Сютка – 2186 m), на юг и югоизток е Баташката планина, на северозапад в далечната се намира Алабашкия рид. Най-близките населени места до Ракитово са Костандово, Дорково, Велинград и Батак.

Чепинската котловина в която е разположен гр. Ракитово е образувана през плиоцена. Тя е създадена благодарение на тектонско хлътване и е запълнена с плиоценски езерни утайки. Разпространени са метаморфните и магмени скали, най-много гнайсите в района на р. Бежаница. Срещат се гранити, амфиболити, шисти и мрамор.

Климатът е преходно-континентален с планинско влияние. Лятото е прохладно, а зимата е мека, но с обилни снеговалежи. По планинските върхове снежната покривка надвишава един метър. В града снегът се задържа дълго. Мъгли падат рядко. Средната годишна температура е около + 9°С. През януари средната месечна температура е – 1,5°С, а през юли 18,5°С. Годишната сума на валежите е 550 мм. Най-обилни са през юни, а най-слаби – през март и септември. Районът на Ракитово е със слаба ветровитост, ниска влажност, много слънчеви дни и умерена облачност. Слънцето е силно заради по голямата надморска височина.

В източната част на Чепинската котловина е открито находище на термални минерални води с температура до 50°С и ниска минерализация.

Почвите в района са кафяви и канелени горски, а покрай реките алувиално-ливадни.

През града протича Стара река. От години насам водата и е малко, а през летните периоди съвсем намалява. Тя се влива в р. Мътница. От връх Малка Сюткя (2079 м.) извира Чепинска река, която в горното си течение носи името Бистрица. Пре навлизането си в Тракийската низина Чепинската река увеличава водите на Марица. През Ракитова минава и река Бистрица, която води началото си от връх Семералан (1818 м.)

От горската растителност преобладават иглолистните видове ела, бор, смърч, хвойна, среща се и трепетлика. Те са разпространени най-много в района на Сюткя, Пашино бърдо и Домузалан. Срещат се още габър, бук, клен, дрян, върба, леска, бреза, бряст, калина и др. От културните насаждения широко представени из местните ниви са картофите, фасулът, ечемикът, царевицата, бобът. В миналото се е отглеждал тютюн, хмел в големи колечества и лен.

Представителите на животинския свят са катерицата, заекът, глухарът, дивата свиня, лисицата, вълкът, мечката, златката, белката, сърната, еленът и др.

В близост (на около 7 km югоизточно) е язовир „Батак“, където се намира и курортен комплекс Цигов чарк. До Пловдив се минава по 87-километров път през Батак (на 15 km от Ракитово), Пещера (на 30 km), Пазарджик (50 km), Стамболийски (70 km). Отстои също на 70 km през Превала, Доспат и Хаджидимово от границата с Гърция (ГКПП „Илинден“) и на 120 km от прекрасните плажове на град Кавала.

През градчето тече Стара река, приток на р. Марица, а на юг се простира обширен лесопарк, известен с наименованието „Паркът“. Селището отстои на 130 км. от София, на 80 км. от Пловдив и на 40 км.от Пазарджик

Климатът е характерен с прохладно лято, мека зима и обилни снеговалежи. Топлият беломорски вятър, предимно иглолистната гора и местоположението на града го правят уникално кътче в сърцето на Родопите.

История[редактиране | редактиране на кода]

Животът в землището на града се заражда около IV в. пр.н.е.

1. Праистория – най-ранни следи на човешка дейност в региона[редактиране | редактиране на кода]

През своята дълголетна история Чепинския край е обитаван от различни племена и народи – беси, византийци, славяни, българи и власи.

При направените археологически разкопки се установява съществуването на живот от най-дълбока древност. В м. Макаков мост (близо до някогашния дървообработващия завод) са открити засводени пещи, зърнохранилища, хромели, каменни чукалки, брадви, много длета, тесли и точила. Културните пластове са образували могила, висока близо 1,40 m, в която са разкрити останки от праисторически жилища.

Разкопките показват още, че селището е застроявано на два пъти – през ранния и през късния неолит. Постройките били изградени от обмазан с глина плет и имали правоъгълен план. Вътре в тях са открити следи от огнище и глинени пещи за изпичане на хляб. Намерените керамични фрагменти свидетелстват, че хората, живели тук, използвали в ежедневието си съдове от недобре пречистена глина, направени грубо без помощта на грънчарско колело.

Намерени са също и фино изработени купи, паници, високи чаши и по-рядко гърнета, повечето едноцветни или с украса от рисувани геометрични орнаменти. Това показва, че някои от членовете на общината вероятно са се специализирали в грънчарството и са развили професионални умения.Това предположение може да се направи и за оръдията от камък, кост и рог, намерени в изобилие в селището. Вероятно с произвежданите изделия се осъществявал търговски обмен между селищата в района. Откритите многобройни тежести за вретено и отвесен тъкачен стан свидетелстват, че жителите на селището познавали и тъкачеството.

При разкопките са намерени множество глинени антропоморфни идоли, култови съдове и масички, миниатюрен модел на жилище от глина, който засега е най-ранният от моделите, намирани в българските земи. Селището при Ракитово е много важно археологическо откритие. Намира се на близо 750 m надморска височина, в планината, където по онова време рядко се заселвали хора. Неговите обитатели се препитавали главно с отглеждане на животни – говеда, овце, кози и свине, както и с лов на елени, сърни и глигани, а земеделието заемало второстепенно място в поминъка на семействата.

Някои от помещенията в Ракитово се различават от жилищните постройки. Основите на техните стени са от ломени и речни камъни, а във вътрешността им са намерени олтари и множество култови предмети. Това води до предположението, че тези постройки са имали култово предназначение и в тях са извършвани религиозните обреди на общността. Възможно е те да са изпълнявани от жреци – служители на общородовите и общоплеменните култове. Открити са и два фрагмента от глинени съдове, върху които са изобразени човешки ръце с три или четири пръста. Съдовете вероятно също са свързани с култови обреди. Проучването показва, че духовният живот на обитателите бил наситен със сложни и разнообразни вярвания – към майката прародителка, към жилището, мъртвите и други.

2.1. Траки[редактиране | редактиране на кода]

Районът на Ракитово и Чепинското корито е сърцето на земята на тракийското племе беси, живели по тези земи хиляди години и оставили след себе си множество останки от скални градове, светилица, керамика, гробници и други.

Днес може да се види тракийската крепост-светилище в местността Пашино бърдо, която местните наричат Пешин бърдо (Първото бърдо). От там започва биосферният резерват Мантарица (мант – свещена, на прорицател; терица – земя), която е под егидата на ЮНЕСКО.

Старите тракийски-римски пътища са запазени частично в района на рида Каркария, в местността Ушите, в местността Калето-под връх Сютка. По тях още ехтят стъпките на Александър Македонски, на Гай Октавий – бащата на първия римски император Октавиан Август и на много други, посетили Свещената земя на Дионис и получили прорицание за съдбата си от оракула на върховния тракийски бог.

Днес остатъци от техните храмове са в основата на новопостроените раннохристиянски (ранновизантийски) трикорабни базилики. Най-известни в земята на бесите са църквата „Св. Спас“ над Белово – център на епископията Левки, църквата Николица в Ракитово – център на епископията Влептос и Червената църква в Перущица. Из между тях Николица в Ракитово е най-внушителна със своите размери – 17х32.35 метра, дебелина на стените 1.30 метра, с Триумфална арка, с двуетажен притвор, кръстокуполна и забележително оформена западна страна.

Свещената земя е била пазена от цяла система крепости, най-известната сред които през средновековието е Цепина. Дълги години тя е била столица на родопската автономна област – държава АХРИДА

2.2. Римско владичество[редактиране | редактиране на кода]

Живелият в края на 1-началото на 2 в. сл. Хр. Светоний Транквил описва поход на бащата на първия римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август, станал в последните десетилетия на старата ера. Честолюбивият баща посещава храма на Дионис в Свещаната планина и получава важно предсказание за бъдещето на сина си. А Дион Касий в своята „Римска история“ разказва за настъплението на пълководеца Марк Лициний Крас в 29 – 28 г.пр.Хр. Като генерал вече на самия Октавиан Август, той отнема от бесите прочутия храм на Дионис в земите им и го дава на народа на одрисите.

Лициний превзема обитаваният от бесите град Ускудама, а веднага след това и Кабиле – Eutrop. 6.10. По време на Гражданската Война в Рим, бесите са нападнати от Марк Юний Брут с помощта на одриския цар Раскупорис – C.Dio-47.25. Навярно причината за враждебните действия на Брут е фактът, че бесите дават войници на неговият съперник Гней Помпей. За наемници от племето на бесите в армията на Помпей съобщава Гай Юлий Цезар – Bel.Civ. III.4.

3.Българското средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През първата половина на ІХ в. Северозападните Родопи влизат в състава на новосъздадената българска държава. Това става през 812 – 813 г. по времето на хан Крум. През 864 г. християнството става държавна религия в цяла България. В Северозападните Родопи християнството вече има дълбоки корени – от IV в. бесите са християни. Това улеснява приобщаването на прабългарите и славяните към новата религия. В областта на Доспатско се смята, че славяните са от племето мораци (мърваци), а в останалата част на Северозападните Родопи (както и в по-голямата част на Западните Родопи) славяните са от племето драговичи (драговити).

Векове наред Родопите служат като граница и разменна монета между българи и византийци. В западния край на Ракитово са намерени сребърни и златни монети от времето на хана. В местност Хремово са открити основите на древен православен храм и монети от византийско време. В местност Кулата има останки на голяма средновековна византийска крепост.

Гелин, П. Малка туристическа библиотека, София, 1983 г., стр. 10 – 12

Пряко свързана със обитателите на района около Ракитово е средновековната крепост Цепина.

Крепостта и прилежащите и’ земи влиза в пределите на българската държава в средата на 9 век. Завладяна е от Византийската империя през 11 век, но е освободена при управлението на цар Калоян. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим и Цепина се превръща в негова престолнина. Крепостта е била внушителна, външните ѝ крепостни стени обхващали площ от 25 дка, а в най-високата ѝ част е бил изграден средновековен замък.

В периода 1246 – 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаци, но Михаил II Асен успява да си я възвърне.

В околностите на Ракитово се срещат множество паметници, които свидетелстват за активен живот през средновековието. Освен прочутата твърдина „Цепина“ (над с. Дорково), наричана от хронистите „чутовна“ и "недостъпна, югозападно от града се намира една малко позната и все още непроучена крепост, известна като „Кулата-Градот“. За жалост единствените, които досега са „проучвали“ старината са иманярите. Дори след последните им разкопки е разкрита средновековна църква с учудващо добре запазени стенописи.. Със средновековна датировка са и укрепленията: стражевата крепост „Пелевата кула“, крепостта „Коилето“ над яз. Батак, крепостта „Калето“ над м. „Качаков чарк“ и др.

Първите християнски средища, които възникнали в Чепинско още през късната античност, намерили приемственост и през средновековието, когато върху по-голяма част от раннохристиянските храмове били издигани църкви и манастири. Така например, на мястото на раннохристиянската базилика в м. „Николица“, през средновековието (XII – XIV в.) е бил издигнат манастир, известен като „Свети Никола“.

Приобщаването към християнството е свързано с възстановяване на разрушените храмове. От археологическите проучвания е известно, че трикорабните черкви на върха, където днес е крепостта Цепина са възстановени и променени. На върха Цепина, където е имало тракийско селище, трикорабната базилика е преустроена в еднокорабна през времето на Първата българска държава.

След падането на Първата българска държава под византийско владичество през 1118 г. Северозападните Родопи са присъединени към Византия и остават във Византия чак до времето на Калоян (1197 – 1207 г.) Боляринът Иванко, убиецът на Асен І (брат на Калоян) бяга при византийците. За благодарност византийският император го назначава за управител на Пловдивска област, към която принадлежи и Чепинския район. Под претекст, че иска да укрепи района срещу българите, Иванко получава от императора право да възстанови и укрепи крепостите в Северозападните Родопи. Вероятно сегашния си вид крепостите по северния склон на Родопите (Цепина, Баткун, Варвара, Семчиново, Радилово, Дебращица, Црънча, Паталеница) са придобили по това време – 1197 г. Най-важни в тази стратегическа линия са крепостите Баткун и Цепина.

Укрепил се по такъв начин, Иванко успял да се сближи и със заелия българскя трон цар Калоян, с когото подписват „съюз и договор против ромеите“. През 1198 г. Иванко вдига въстание и се отделя от Византия. Византийската войска начело с протостратора Мануил Камица е разбита при Баткун. Така цялата родопска област става независима с владетел Иванко. След почти два века Северозападните Родопи излизат от състава на Византия.

Според византийския хронист Георги Акрополит вероятно след победата си над латинците през 1205 г. цар Калоян назначил за управител на Родопската област своя сестрин син Алексий Слав. Това означава, че тази област през 1205 г. е присъединена към България и, тъй като е прекалено отдалечена от столицата Търново, цар Калоян е искал да има тук много доверен човек.

След смъртта на Калоян през 1207 г. Алексий Слав отказва да се подчини на неговия приемник цар Борил (1207 – 1218 г.) и се обявява за независим владетел на Родопите и Мелник. Границите на владението му не се знаят с точност. Според хрониста Георги Акрополит Слав владеел: „Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, и нейните крепости, а също и Мелник.“ 

Катрин Аздраха приема, че по времето на Слав областта Ахридос е имала за граници: на север – Станимака (дн. Асеновград), на юг – земите северно от Егейското крайбрежие, на изток – земите около Одрин, на запад – областта Меропа (дн. Смолянски район). За столица Слав избира крепостта Цепина, а по-късно – Мелник. В Ахридос влизат крепостите: Раковица при с. Белово, Семчиново, Симеоновец, Варвара, Беден, Баткун, Паталеница, Црънча, Дебращица, Радилово, Бяга, Пещера, Брацигово, Перперек и др.

Георги Акрополит казва, че Слав бил почетен с деспотство от константинополския император Ерих (Хенрих или Анри Фландърски, по-малък брат на император Балдуин Фландърски). Слав е женен за неговата единствена дъщеря Маргарита-Изабела, родена от рано починалата му първа съпруга Агнес. През ХV и ХVІ в. Родопите се наричали Славиеви гори, вероятно по името на Слав. Дори едно селище носи името си от титлата на Слав – с. Деспотово (дн. гр. Доспат).

4. Чепински регион в епохата на османското владичество[редактиране | редактиране на кода]

През 1371 г. при с. Черномен край Одрин войската на балканските владетели Вълкашин и Углеш е разбита. На следващата 1372 г. войските на султан Мурад отново нахлули в България. Превзети са Северна Тракия, Загоре и Родопската област. Българското население от Северозападните Родопи оказало най-упорита съпротива. Затова спомагат многото крепости: край Брацигово, Пещера, Радилово, Црънча, Паталеница, Дебращица, Баткун, Варвара, Семчиново, Дорково, Ракитово, Батак. Особено се отличават защитниците на крепостите Баткун, Цепина и Раковица в месността Куртово.

Сведения за селищата в Чепинското корито от времето на османското владичество, в това число и за Ракитово, черпим от турските данъчни документи. През 1516 г. в селото, известно под името Ракитовец, има 85 християнски домакинства, 3 вдовици, един неженен и 6 мюсюлмански семейства. Данъчните описи на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. показват, че Ракитово е селището с най-големи приходи за местния спахия – признак за едно голямо българско селище. Но статистиката от следващите векове показва една постепенна смяна на съотношението между живеещите в селото мюсюлмани и християни. Ако през 1596 г. християните са имали все още превес – 92 мюсюлмански семейства на 96 християнски семейства, то след това картината коренно се променя: през 1712 г. – 189/12 и през 1842 г. – 248/40. Смяната на верската принадлежност на местното население е станало поради икономическа изгода (мюсюлманите са плащали по-малко данък), при което много българи доброволно приели исляма. Но трябва да се изтъкне, че не малка част от населението е била насилствено помохамеданчена, потвърждение за което дават историческите събития от XVII в.

Показателно е, че за същия век XVII в., когато се предполага, че е станало масовото помохамеданчване на българите от Чепинското корито (и не само там), в османските регистри данни за мюсюлманите не са записвани, а само на християнските домакинства, защото те били задължавани да плащат големите данъци.

Според Стефан Захариев към средата на XIX в. (около 1865 г.), в Ракитово има 80 къщи с 260 жители българи-мюсюлмани и 40 къщи с 300 жители българи – християни. По това време в селото е имало една джамия и една църква, като жителите му са били дърводелци, абаджии, ленари, земеделци и скотовъдци.

4.1 Чепино през Възраждането[редактиране | редактиране на кода]

През Възраждането Ракитово преживява стопански и духовен разцвет. От XIX в. придобива известност като абаджийско и текстилно средище.

След разрушаването на старата църква в м. „Николица“, в селото дълго време не е имало православен храм, поради което християните ходили да се черкуват в с. Каменица. След Хатихумаюна (1856 г.) – султански манифест, даващ религиозно равноправие на всички поданици в Османската империя, през 1861 г. ракитовци се сдобиват със собствена черква, на която дават името „Св. Неделя“. В изграждането ѝ участват християни и мюсюлмани.

Първото училище в Община Ракитово е основано през 1865 г., в двора на ракитовската църква „Св. Неделя“.

„Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза“ (фототипно издание с коментар, изд. на Отечествения фронт, 1973 г.,стр. 28 – 29)

Първи учител в него Илия Топорчев (1836 – 1933) от село Каменица. Голяма заслуга за образоването на ракитовци и чепинските българи има и известната българка Неделя Петкова, която се заселва в тогавашното село през 1883 година.

Ракитово служи за база на четата на Тодор Банчев – хайдутин от Батак, познат под името хайдут Тодор. Негов байректар става става Иван Тупаров от Ракитово. В Хайдушката чета всичко го знаят под името Чепинеца.

Той е първият хайдутин от Чепинския край. Убит е в сражение край селото на войводата. За неговото убийство има сведения в книгата „История на брациговкото възстание“ (1905 г.)

4.2. Ракитово в Руско-турските войни[редактиране | редактиране на кода]

Руските войски идват в Ракитово на 8 януари 1878 г. Населението ги посреща с радост. Османското иго свършва, но не всички са доволни от настъпилите събития. Малка част от населението, предимно мюсюлмани, напускат родните си домове и бягат към Турция заедно с отстъпващата турска армия.

Важен въпрос възниква и търси своя отговор от времето на тези паметни събития: имало ли е участници в Българската армия от други вероизповедания, включително мюсюлманското?

Академик Георги Марков дава отговор на този въпрос:

- Да, има българи-мюсюлмани включени е българската армия. Особеното е, че те са мобилизирани в османската армия, но масово бягат, масово дезертират. Една част от тях влизат в редовете на Българската армия. В Ракитово има паметник на загиналите във войните и там има изписани имена както на българи християни, така и на българи мохамедани. Друга част са подлъгани от османската пропаганда, че гяурите идват и сега всички ще бъдат изклани, за съжаление, една част от българите – мюсюлмани тръгват с османската армия. Тогава тя запалва селата им, за да не могат да се върнат.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

На територията на община Ракитово има 3 селища – град Ракитово, град Костандово и село Дорково. Населението в този район е смесено от християни и българи-мюсюлмани (помаци), което допринася за културното многообразие на региона. В града има църква, параклис и джамия, като те се поддържат от хората чрез дарения и целеви помощи.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

По статистически данни на НСИ към 31.12.2009 г. в Ракитово живеят 8 261 души[1].

Икономиката на града е зависима от дърво-преработвателната промишленост, която е основен работодател в района. С най-голям дял са дърводелските предприятия за профилирана дървесина, които произвеждат греди, дюшеме, ламперия и други видове продукти от профилиран и непрофилиран дървесен материал. Добре са застъпени и двата вида мебелно производство-занаятчийското и серийното. Мебели от дървесина и ПДЧ се произвеждат не само за вътрешния пазар, но и за износ. В града има и предприятия за екобрикети от пресовани дървесни частици и предприятие за бутилиране на минерална вода, която със своя уникален състав лекува артритни и стомашно чревни заболявания. Ракитово развива ловен туризъм, има изградени ловни ниви и всички условия за почиващите ловци.

Хората които не са заети в тези сектори на градската икономика обикновено работят в сферите на услугите и строителството в Пазарджик и Велинград.

Поради уникалното си местоположение Ракитово започва да заявява претенциите си да се развива и като туристически, и като исторически център. Градът очаква своите бъдещи инвеститори в туризма, леката промишленост и еко-енергийните-проекти. Слънцегреенето в Чепинската котловина и нивото на слънчевата радиация 1306/1474 kWh/m2( данни sts.bg) са над средните за страната, което дава възможност за развитие на фотоволтаични паркове. Средната скорост на вятъра в околността е 3 m/s, което автоматично създава възможностите за развитие на зона на средно мащабна ветроенергетика и енергиен потенциал от 100 – 200 W/m2.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

  • Читалище „Будилник“
  • Църквата „Св. Неделя“, постр. 1861 г.
  • Джамия
  • Етнографски музей
  • Държавно Ловно Стопанство „Ракитово“
  • РУ на МВР – Ракитово
  • РЗПБЗН Участък „РАКИТОВО“
  • ВУИ /ТВУ/ „Ангел Узунов“
  • Болница, „ДКЦ 1 – Медик 2000“ ЕООД
  • Филиал на Центъра за спешна медицинска помощ – Ракитово при РЦСМП – Пазарджик
  • ОДЗ „Малина Тодорова“
  • ОДЗ „Митко Палузов“
  • СОУ „Св. Климент Охридски“
  • ОУ „Христо Ботев“
  • Помощно училище „Д-р Петър Берон“
  • СООУ „Христо Смирненски“
  • Ловна зона „КАРКАРИЯ“ – ДЛС Ракитово
  • ЦРСИХУ Св.Стилян – Ракитово
  • Градски стадион „9-ти Септември“
  • ФАСП – Ракитово при АСП – Пазарджик
  • Медицински център „Свети Врач“ – град Ракитово, кв. „Запад“
  • Банка ДСК – Клон Ракитово
  • Общинска Банка – АД, Клон Ракитово
  • Център за рехабилитация на възрастни хора
  • Център за рехабилитация на деца и юноши

Културно-историческо наследство на община Ракитово[редактиране | редактиране на кода]

I.Архитектурни и културни паметници на града[редактиране | редактиране на кода]

1. Раннохристиянска трикорабна базилика„ Николица”[редактиране | редактиране на кода]

Църквата в местността Николица, гр. Ракитово е раннохристиянска, трикорабна, кръстокуполна базилика. Построена е през периода ІV – VІ век от тракийското племе беси, което в края на ІV век приема християнството от мисионера епископ Никита Ремесиански. Съществувала е до средата на ХVІІ век, разрушена до основи след помохамеданчването на Чепинския край. Два века е забравена, но некрополът около нея се използва до ХІХ век. Върху останките ѝ е построен параклис през 1923 година.

Базиликата е разкрита от археолозите през 1962 година. Размерите ѝ са 32 х 17 метра. На изток тя завършва с три различни апсиди. Средната е тристранна отвън и полукръгла отвътре, а страничните са кръгли отвън и отвътре. На запад църквата завършва с притвор, който е бил на два етажа. От двете страни на притвора са построени допълнителни помещения, завършващи с кръгли апсиди. Северното помещение е разчистено и е било баптистерий, а южното не е разчистено, защото попада под стадиона. От притвора се е влизало в главното помещение (централения кораб) на църквата през Триумфална арка. На запад притворът е завършвал с три полукръгли ниши, което е уникален архитектурен елемент – подобно оформяне на фасада на църква не е открито до момента.

Стените на църквата са с дебелина 1.30 метра. Основте ѝ са на дълбочина 1.70 метра. Върху квадратното помещение, което се образува от пресичането на главният кораб с напречния, се е издигал купол, който е почивал върху четири перпендикулярни една на друга арки. В църквата се е влизало освен от запад през притвора и Триумфалната арка и директно от север и юг през врати на страничните помещения (кораби). В пода на централната апсида е открита малка крипта, в която са съхранявани мощите на неизвестен светец. 

По своята архитектура тази базилика е сходна на църквата „Св. София“ в София, на базиликата над Белово, на Еленската църква при Пирдоп, които са построени през същия исторически период.

На мястото през 1923 г. е построен параклис „Св. Никола“, чийто стени лягат върху части от зидове на голяма ранновизантийска базилика. През лятото на 1962 г., когато южно от параклиса започнали строеж на стадион, при работа с булдозер, били разрушени други части от късноантичния комплекс, който включва споменатата църква, помещения около нея и некропол. Тези разкрития наложили да се направи археологическо проучване, а след това и на редовни разкопки. Последните се провели през 1968 г. под ръководството на археоложките Й. Чангова и Ив. Жандова. Като резултат, базиликата била разкрита почти изцяло, с изключение на северното отделение на трансепта, върху чиито останки били положени основите на параклиса. Не е разчистено и помещението, което се намира на юг от притвора на базиликата, тъй като попада под насипа на стадиона. Добре проучен е и некрополът.

Резултатите от проведеното археологическо проучване са довели до заключението, че тук е съществувал внушителен ранновизантийски манастир (V-VI в.). Краят на това ранно духовно средище вероятно е настъпил с нашествието на племената, идващи от север (славяните), при което са били разрушени части от базиликата. Изглежда, че манастирът е бил възобновен през средновековието (XII-XIV в.), когато около стрия храм са изградени нови сгради. Според предание манастирът и църквата са окончателно разрушени по време на масовото помохамеданчаване на българите от Чепинското корито през 1666 г. След това мястото е продължавало да се почита за свято и при него е съществувал некропол, използван до XIX в.

Архитектура:

По план базиликата е трикорабна с голям трансепт (допълнителен кораб) и три апсиди. Размерите ѝ са: средна дължина – 32,25 м и широчина 17 м. Над квадратно пространство, образувало се от пресичането на централния кораб и трансепта, вероятно се е издигал купол върху пендативи. На запад църквата е завършвала с нартекс (притвор), който е бил фланкиран от север и от юг с по едно помещение. Северното помещение, завършващо на изток с апсида, е служело за баптистерий (къщелна). В средата му е намерена писцина (басейнче) с формата на кръст. Вероятно и южното помещение е завършвало по същия начин, което се вижда от разчистената малка част на източния му зид. Средният кораб е бил отделен от страничните посредством колонади от по три кръстовидни стълбове, изградени от тухли на варов разтвор.

За базиликата са водели три входа, разположени в дълбоки полукръгли ниши на западната стена (такова оформление на западна фасада не е срещано по българските земи). Други два входа са разположени респективно на северната и южната стена на трансепта. От нартекса към наоса се е влизало през три в хода, отговарящи на трита кораба. Притвора е дълбок 3,5 м и широк 14 м. Той е бил двуетажен, за което говори запазената част от каменна стълба. От притвора се е влизало в северното и южното помещение.

Зидовете на базиликата, запазени на височина от 0,10 м до 1,30 м, са фундирани на дълбочина 1,70 м. Те са изградени от камък и бял варов разтвор. По-голяма част от северния зид на базиликата е със смесен градеж от камъни и тухли, при това много изискан. Тази поправка говори за втори строителен период, който е извършен през средновековието (при възобновяването на манастира). За същия втори период подсказва и подовата настилка в наоса. В пода на централната апсида са открити останки от малка крипта (киворий), в която са били пазени мощите на някой светец. В средата на наоса са разчистени останки от под с каменни плочи. Той се свързва с най-късните преправки на църквата, които са станали през османския период.

През този трети строителен период са били зазидани проходите между пиластрите на южната стена на централния кораб. Тогава е бил затворен южният вход на трансепта и страничните входове на наоса. Зидарията при последните преправки е от камък и кал. Такава стена е била изградена около южната стена на централната апсида, както в южното помещение до притвора. Пред западната фасада на базиликата е разчистена настилка от големи каменни плочи.

От разкритите в насипа фрагменти от стенописи се разбира, че наосът и страничните помещения при притвора са били покрити с фрески, а притворът – измазан само с бяла мазилка.

При разкопките са намерени много предмети, в това число: парчета от керамика, мраморни плочи, колони с капители, фрагменти от съдове, монети, кръстове и др. Намерените глинени съдове са известни от българските средновековни центрове от XII – XIV в. Интерес представляват и монетите, четири от които са на венецианския дожд Теопу (XIII в.), една бронзова монета на никейски владетел от XIII в. и една златна на Йоан Ватаци (XIII в.). Около църквата са разкрити и множество християнски погребения, но почти всички без инвентар. Само в един гроб са намерени обеци от бял метал, чиято украса среща аналогия сред находките от некропола на манастира Дурице, датирани към средата на XIV в.

2. Крепост с църква и стенопис в местност „Кулата – Градот“[редактиране | редактиране на кода]

Комплексът, издигнат върху хълм с надморска височина 1298 – 1311 м, е ориентиран по дължина в посока североизток-югозапад и е укрепен с крепостна стена, градена от цепен гнайсов камък и бял хоросан. От нея са запазени 43 м предимно откъм изток-югоизток, като на места височината достига 5 до 6 м, а дебелината ѝ – 1,50 до 1,65 м. Някогашната кула откъм юг, външното лице от запад и един отсек на крепостната стена от североизточната страна са разрушени. По стената и във вътрешността на някогашната крепост са направени множество иманярски изкопи.

В северния край на крепостта личат основите на правоъгълна сграда с три квадратни ниши – две на южния зид и една на западния. Зидовете са градени от цепен (ломен) камък на кал, като се откриват и множество фрагменти от долиуми, късноантична и средновековна битова керамика. В западната част на крепостта се разкрива вътрешното лице на крепостната стена. Към нея е прилепен под остър ъгъл зид с дължина 3,40 м и дебелина 0,60 м, граден също от цепен камък на калова спойка.

На най-високата част и в центъра на комплекса някога се е издигала еднокорабна църква, ориентирана с дългата си ост в почти точен изток-запад. Тазгодишните археологически разкопки имаха за цел именно разкриването на църквата и установяването на нейните действителни размери, ниво и наличието на евентуална живописна или пластична украса. Резултатите потвърдиха първоначалните предположения на д-р Е. Иванов относно размерите, украсата и датиравката, както и грешките в доклада на НИОНКЦ по същите въпроси. Наосът на църквата е с вътрешни размери 7,5 х 4,2 м, притворът – 4,5 х 4,2 м и преддверието от запад – 3,5 х 4,2 м. Зидовете на църквата са с дебелина 0,45 м, градени от цепен камък и бял хоросан. По вътрешния овал на апсидата (с вътрешен радиус 1,25 м) беше разкрит единичен слой стенописна украса върху тънка варова замазка. Стенописите са до нивото на запазената градежна височина 1 – 1,10 м. В тях се различават следи от налична някога фигурална композиция – долната част на четири фигури с богослужебно одеяние, насочени, както показва стъпването, към средата на апсидата. Обичайно за този вид композиции и съгласно средновизантийския иконографски канон, характерен за периода от Х в. насам, също тук са били изобразени св. отци-литургисти, св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, и най-вероятно св. Григорий Нисийски и св. Григорий Назиански. Благодарение на здравата хоросанова основа стенописният слой с приблизителна площ 1,25 кв. м е добре съхранен с изключение на местата, унищожени от кореновата сисктема на масивните близо 100-годишни борови дървета. В хода на работата стенописните фрагменти в апсидата бяха укрепени на място от реставраторски екип на НАИМ и впоследствие транспортирани за реставрация и излагане в новопостроения Общински музей в гр. Ракитово. Наративният стил на оцелелите стенописни фрагменти, както и някои находки от наоса насочват към датировка на църквата не по-рано от ХІІ и не по-късно от ХІV в. Комплексът е престанал да съществува вероятно малко след падането на областта под османско владичество през втората половина на ХІV в. Същевременно други артефакти от проведените археологически разкопки, като вторично ползвани фрагменти от пластичната олтарна преграда, позволяват и по-ранна датировка, която тепърва предстои обективно да се прецизира. Намерената керамиката, макар силно фрагментирана, е изключително разнообразна (палеолитна, тракийска, римска вносна, късноантична и средновековна, включително и от Второто българско царство) и свидетелства за широк хронологичен диапазон. По този начин само се потвърждава предположението, че районът на Чепинското корито е бил заселен без прекъсване от хилядолетия до наши дни. Паралелни църковни паметници в самия днешен град указват за съществуването на организирана християнска община и епископски център тук още през V век.

3. Часовникова кула от 1872 г.[редактиране | редактиране на кода]

Часовниковата кула в Ракитово е построена през 1872 г. с дарения на двама местни жители – Вели Хаджи Муса Ефенди и неговият син – Хафъз Хюсейн Ефенди, на височината Бърдо, разположена в непосредствена близост до източната част на града. Висока е 18,6 m, а стените ѝ са дебели 0,8 m

Кулата е изградена от дърво и камък и има осмоъгълна форма с конусовиден покрив, покрит с ламарина. Над вратата някога ѝ е имало каменна плоча с надпис на арабски език. Часовникът има два циферблата с римски цифри. Вътрешното стълбище на кулата е подменено през 1960 г.

Часовниковата кула в Ракитово е архитектурен паметник и един от малкото запазени паметници, представители на възрожденската архитектура

Както пише краеведът Петър Гелин : ”Часовниковата кула е изградена от майстора Малик Челеби, а негов помощник е калфата Георги Дзигаров от Ракитово, 17-годишен, по-късно станал утвърден майстор-строител. Кулата е с форма на осмоъгълник, покривът ѝ е конусовиден, обшит с ламарина. Каменната зидария е разделена с 11 хоризонтални пояси от осика, поставени през 1 м. Кулата е висока 18.60 м., стените са дебели 0.80 м. Часовниковата кула в Ракитово е една от десетината запазени в България подобни кули от това време. Тя е описана в книгата на инж. Младен Цонев „Мъдростта на старите чаркове“.

4. Читалище ” Будилник“ – Ракитово[редактиране | редактиране на кода]

Читалище „Будилник“ в Ракитово е най-старият културен институт в общината.

Основано е на 26 април 1898 г. по идеята на писателя и тогавашен учител в селото Иван Клинчаров (1877 – 1942). През 1938 г. то е оборудвано с киноапарат, което е новост за региона. След 1944 г. се създават музикални и театрални състави. През 1954 г. читалището е обявено за образцово. Театралният състав печели различни награди и през 1988 г. членовете му са удостоени с орден „Кирил и Методий“ II степен. През 1951 г. е основан естрадно-сатиричен колектив, който завоюва няколко медала от републиканските фестивали. През 1961 г. е създаден естраден оркестър. Библиотечният фонд на читалището превишава 35 000 бройки.

5. Исторически музей – Ракитово[редактиране | редактиране на кода]

Исторически музей Ракитово е разположен в Апостоловата къща и новата сграда към нея. Къщата е построена през1906 г. В музея има уредени три експозиции – археологическа, етнографска и историческа. Изложени са предмети и колекции свързани с историята, и бита на местното население. Тук са представени археологически находки от открито неолитно селище край Ракитово, голямо количество снимков материал и фрагменти на откритите раннохристиянски базилики в местностите "Беглика" и „Рангела“. Има добре обособен етнографски кът, където всеки ще може да се запознае с живота и традициите на местното население.

6. Средновековна крепост Цепина[редактиране | редактиране на кода]

Средновековната крепост Цепина се намира северозападно от село Дорково, в североизточния край на Чепинската котловина, на висок и скалист конусовиден връх от рида Къркърия на Баташката планина, с надморска височина 1136 м. Разположена върху 25 дка на 6 км над село Дорково, община Ракитово.

Достъпът до крепостта е свободен, има изграден асфалтов път и паркинг до хижата в подножието на крепостта, а от местните жители може да се научат много легенди за епичните битки, безстрашните войни и красивите болярки свързани с историята на крепостта. В близост са също разкопките на праисторически животни, които предизвикват небивал интерес у чуждестранни археолози и учени.

Върхът е ограден от изток с Метошкото дере, на запад – Костин дол, на север – Къркърийското дере. Единствено достъпен е от юг, където в подножието на крепостта е бил разположен същинският град.

Първото писмено сведение за крепостта Цепина е от 1220 г. Това е една дарствена грамота (сигилий) на деспот Алексий Слав, дадена на манастира „Св.Богородица“ в гр. Мелник. Съхранява се във Ватопедския манастир на Атон (Света Гора). В нея Алексий Слав пише, че имал за седалище отначало Цепина, а после Мелник.

Същинският град във византийските извори се споменава като "Цепайна". Някои автори привеждат аргументи в полза на наименуването ѝ като Чепина, но в туристическата литература се използа Цепина, което име е придобило гражданственост.

Външните крепостни стени обхващат площ от 25 дка, а в най – високата част е бил изграден средновековен замък върху площ от 1,5 дка. Стените му са запазени до височина от 2,5 м.

Външният крепостен зид, е запазен на височина 3 м и дебелина 1.80 м. Вътрешният зид на цитаделата – дебелина от 1.80 до 2.20 м.

В крепостта са открити и проучени останките на три църкви и четири дълбоки водохранилища (щерни), достигащи на дълбочина до 10 м.

От едната църква произхождат двата мраморни олтарни релефа на апостолите Петър и Павел, изложени в Ермитажа в Санкт Петербург. Основите на вътрешните и външните крепостни стени, както и основите на църквите и четирите водохранилища са консервирани и привличат множество туристи.

През средновековието Цепина е една от най-известните родопски крепости. Влиза в пределите на българската държава в средата на IX век. През XI век е завладяна от Византия, но по време на управлението на цар Калоян (1197 – 1207) Цепина отново е върната в пределите на Българската държава. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим.

В периода 1246 – 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаций, но Михаил II Асен успява да си я възвърне. През 1373 г. крепостта е завладяна от османските нашественици.

„Легенда за Маргарет-Изабел“

"На 1 август 1206 г. в Кричим, Алексий Слав – син на Тамара, сестра на цар Калоян се сгодява за дъщерята на латинския император Хенрих – Маргарет-Изабел. През есента на 1206 г. се състояла сватбата в престолния град Константинапол. Невръстната 13-годишна Маргарет-Изабел заминала с чичо си и една придворна дама за Цепина. Когато хубавото, знатно девойче, пристигнало в дома на своя съпруг, на пътната врата била майката на Алексий Слав – Тамара. Девойчето погледнало крепостта и казало на френски, за да не го разберат другите, а само придружаващите го:

- Боже мой, тук сигурно ще бъде моя гроб! Тамара, (нямаща понятие от френски) отчела думите на Маргарет-Изабел за благословия и отговорила:

- Амин, дай Боже!

Младата, невръстна съпруга прекарвала по-голямата част от времето си, разхождайки се из съседните гори, посещавала близкия връх Къркърия, където се качвала на кулата и прекарвала там дълги часове. След няколко месеца Маргарет-Изабела се разболяла и не навършила година от омъжването си починала. По нейно желание тя била погребана на съседния връх, та при изгрев слънце първите лъчи да озаряват най-напред нейния гроб.

Информационният посетителски център, който се намира в подножието на крепостта Цепина, предоставя пълна информация и съвременна визуализация на историята на крепостта и проучванията, извършени във връзка с нея. Има 2 постоянни експозиции – „Хронология на проучванията“ и „История на обекта и макет“, табло с план на крепостта, както и зала за лекции и прожекции.

7. Тракийско светилище Алков камък – гр. Костандово[редактиране | редактиране на кода]

Тракийско светилище на Хера – „Алков камък“ се намира в едноименната местност, на 2.15 km северозападно по права линия от центъра на град Костандово. Надморска височина: 997 m GPS координати: 42°02’25” С.Ш. и 24°05’41” И.Д. Тръгва се от центъра на гр. Костандово и следвайки маркировката през млади борови гори се стига до местността Алков камък 50 – 60 мин.

В продължение на няколко сезона, между 1976 и 1985 година, археологическият обект е проучван в рамките на „Експедиция Бесика“. Проучването потвърждава култовия характер на обекта – мястото е служело като светилище на богинята Хера, а в непосредствена близост до него е разкрито и тракийско селище и фортификационно съоръжение.

Проучването на „Мегалитното светилище Алков камък“ е част от своеобразната научна кампания започнала през 1970-те години, когато започва първият етап от проучването на тракийските култови центрове на територията на Западните Родопи. През този период постепенно е натрупана информация за голям брой култови места в планинските масиви. Основен принос в развитието на тракийската археология на култа през този период има полският археолог проф. Мечислав Домарадски. В края на 70-те години, като научен ръководител на експедицията по протежението на реките Струма и Места, той формулира и обособява проблемите на т.нар. „свещенни места“ в Древна Тракия. Проф.Домарадски взема участие във всички важни за тракийската култова археология проучвания в този регион. В рамките на "Национална комплексна научноизследователска програма „Родопи“ в периода 1974 до 1979 г. са регистрирани общо 186 археологически обекта от различни епохи по билото на западните и южните склонове на рида Дъбраш. Информацията, събрана по време на теренните обхождания на „Експедиция Места“, е допълвана чрез сондажни проучвания на избрани обекти. Такива са тези при селата Долен, Ковачевица, Сатовча, Црънча, Бабяк, Гостун, Господинци, Осина и Фъргово.

8. Останки от тракийско светилище при КАЛЕТО[редактиране | редактиране на кода]

Останки от древна тракийска крепост. Тя не е възстановявана през средновековието и е автентична. Покрай нея има запазен тракоримски път. Намира се на 1444 м в близост до м. Качаков чарк с площ 47 декара. В държавния регистър е записана под № 581 като историческо място. 

9. Читалище "Просвета" – гр. Костандово[редактиране | редактиране на кода]

През 1964 г. се оформя певческа група кото през 1975 прераства във ансамбъл за автентичен фолклор „Бояна“.Ансамбълът като цяло и в различни негови формации е участвал във всички прегледи, фестивали и събори от местен, регионален републикански мащаб от1976 г.насам.

Носител е на златни медали от VІ и VІІ републикански фестивали, златни медали от Национален събор в Копривщица, златни медали от І и ІІ Национален фолколорен събор в Неделино – 2002 и 2003 година, първи места за индивидуално и ансамблово изпълнение на Рожен 2001 г., Златоград, призови места в Пазарджик, Батак.

С постановка „Свадба в Костандово“ под ръководството на специалиста постановчик Крум Георгиев, през 2000 г. състава се представи на международния фестивал в Закопане – Полша, кадето завоюва „Сребърна брадва“ и „Сребърен чан“

Хора на песен и инструментални мелодии, характерни за региона в автентичният му вид.

Освен участия събори, прегледи и фестивали, ансамбъла развива и богата концертна дейност /на местно, регионално и национално ниво/.

10. Римско селище „Ремово“[редактиране | редактиране на кода]

Историческо място, населявано от беси и римляни. Запазени и до днес са галерии от медни и златни рудници. С него е свързана легенда за златен стан (място за сечене на златни и сребърни монети). Има останки от римско селище, стар римски път и древен храм. На билото се намира м. Джурковица с тракийски некропол. По Ремово виреят редица ендемити, между които жълта и синя перуника, видрица, записани в Червената книга на България.

          Днес в района на римско селище Ремово намираме останки от постройки, църква и параклис. Някога е обслужвало римски-тракийски златни мини, чийто галерии могат да бъдат превърнати в атракции за привличане на туристи.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • к.к. Цигов чарк.
  • Пещерата Лепеница – отворена за туристи от 11.09.2010 г.
  • Биосферен резерват „Мантарица“.
  • Часовниковата кула
  • Параклис „Св. Никола Летний“ 14 в.
  • Крепостта Цепина
  • Крепост-град в местността Градот
  • Стражева крепост Пелева кула
  • Неолитно селище от IV в. пр.н.е. в местността Могилите
  • Зона за отдих ВИА ФЕРАТА
  • Пещера „Властелинът“ – открита през 2014 година в процес на проучване, затворена за туристи!
  • Връх „Суткя“ 2186 метра висок.
  • Останки от светилище на местност „Пашино бърдо“
  • Гарванов камък
  • Жълтият камък
  • Тракийско селище на местност Алмов камък

На 17 км югоизточно от Ракитово се намира пещерата Лепеница, която представлява изключителен туристически обект. Намира се в подножието на връх Сюткя. Територията около входа на пещерата е покрита с горски площи.

Обявена е за природна забележителност на 10 октомври 1962 г. Отворена е за туристите на 11 септември 2010 г.

Пещерата е на 3 етажа. В долния етаж тече подземна река. Някои от залите имат интересни имена като „Концертната зала“, „Арманите“ и „Срутището“. От пещерата са проучени и картирани 1525 м. Запазени са уникалните природни образувания, необикновено красиви пещерни форми – сталактити, сталагмити, сталактони, драперии, пещерни езерца, бисери и рози.

Параклис „Св. Никола Летний“[редактиране | редактиране на кода]

Намира се върху бивш манастирски комплекс от 14 век. Храмът в манастира е сред най-големите 4 манастира в страната. От този тип е останала само църквата „Света София“ в град София.

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

„Плиоценски парк, Дорково“ е изграден в близост до палеонтологичното находище край с. Дорково, което е най-голямото в Европа находище на мастодонти от рода Ананкус анвернензис от периода на късния плиоцен отпреди 4 – 4,5 милиона години. При разкопки на българо-френска експедиция през 1985 – 1987 г. палеонтолозите са намерили на терен от 15 m² около 600 кости с различна големина от над 30 вида животни. Такова струпване на костен материал не е намерено никъде другаде в Европа. Палеонтологичното находище край Дорково е обявено за природна забележителност през 1990 година.

Още тогава учените от българо-френската експедиция предлагат на мястото да се изгради палеонтологичен музей. На мястото се изгражда единствен по рода си музей. Това е Диорама „Плиоценски парк“, открита през лятото на 2013 г. Диорамата представлява възстановка на субтропичната среда на обитателите на района от времето на плиоцена. Плиоценският парк показва в цял ръст и най-величествения представител от онова време – мастодонт от рода Ананкус анвернензис.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Празник-събор на град Ракитово е Еньовден – 6 – 7 юли. Най-големият летен празник в Ракитово. Свързан е с култа към слънцето и растителността и надеждата за плодородие. Неизменен атрибут на празника е яневицата (бял равнец). Тя се сплита на венци слага се по вратите за здраве. Има поверия за „Яневското слънце“, за водата в менците – важна част от еньовския обред. На 7 юли е и празникът на на църквата в Ракитово – „Света Неделя“.

В гр. Костандово празникът на църквата „Св. Константин и Елена“ 21 май е превърнат в празник на града. Наред с традиционните фолклорни изяви на местния ансамбъл за автентичен фолклор и гостуващите състави от региона се провеждат и спортни състезания и детски програми.

В началото на август на Илинден (по стар стил) се провежда международен фолклорен фестивал в с. Дорково. През 1999 г. с подкрепата и съдействието на фондация „Пътеки“ – официален представител на България в ЦИОФФ (Международен съвет на организациите на фестивали за фолклор и традиционни изкуства), фестивалът прераства в международен. Освен много групи от различни региони на страната в него вземат участие фолклорни ансамбли от Гърция, Полша, Молдова, Македония и Сърбия.

Последната събота от август – традиционен горски бал в местността Парка над Ракитово. Този празник датира от началото на века и е свързан с почитта и уважението на местното население към ракитовската гора. Провежда се и конкурс за избиране на царица на гората.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Ракитово
  • Коста Биков (1944), сценарист и режисьор
  • Милош Зяпков (1940 – 1990), писател
  • Мария Везева (1936 – 2009), писателка, поетеса, журналистка, учителка
  • Николай Ташев (1964), режисьор
  • Димитър Тупаров (1933 – 1964), музикант, преподавател по музика, един от първите музиканти в града
  • Ангел Узунов, педагог
  • Георги Холянов (1946), композитор
  • доц. д-р Васил Ташев (1924 – 1999), лекар хирург, ръководител на Клиниката по детска хирургия на ВМИ, Пловдив
  • проф. д-р Асен Карталов (1933), преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, почетен гражданин на Ракитово от 2008 година
  • свещеник Константин поп Русинов, съосновател на читалище „Будилник“
  • Петър Гелин, журналист, поет, писател и краевед
  • Неделя Петкова (1826 – 1894), първата учителка в Ракитово
  • Васил Попатанасов (1912 – 2004), ръководи ракитовската енория от 1947 в продължение на 3 десетилетия
  • проф. д-р Крум Дамянов (1937), скулптор
  • доц.д-р Петър Ташев български хирург, завеждащ Детска Клиника в УМБАЛ „Св.Георги“ – Пловдив
Починали в Ракитово
  • Никола Попиванов (1880 – 1918), български революционер
  • Генерал Николай Банков, Българска Армия

Здраве[редактиране | редактиране на кода]

Благодарение на чистия въздух и специфичното си местоположение, Ракитово е подходящо място за хора, страдащи от астма и белодробни заболявания. Затова и там се намира училище-пансион за деца с такива проблеми. Училището е с дългогодишна традиция в обучението и предлага много добра база за отдих. Обучават се деца от цяла България, като непрекъснато се следи за тяхното развитие от педагози и лекарски екип. В града работи и минерална баня, чиято вода лекува артритни и стомашночревни заболявания. На територията на Ракитово работи филиал за спешна помощ, както и 12 лични лекари. Специалисти има в МБАЛ „Велинград“ и МБАЛ „Здраве“.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Характерна е тежката балканска кухня, обикновено основана на месни и млечни изделия. Тук се прави строго специфична за района кървава кървавица и ароматна саламурена сланина. Кухнята е обогатена от специфични подправки благодарение на голямото разнообразие от билки и растения в региона.

Поради изискванията на вероизповеданията там се приготвят свински, телешки и агнешки скари. Много разпространено е цялото печено агне в няколко варианта – във фурна, на чеверме и в трап. Също така пастърма, капама със 7 вида месо, бурания (смес от боб и зеле), боб с пастърма, качамак с дрожки (запечено тесто от царевично брашно със сланина). Характерна е т.нар. мътеница – смес от прясно и кисело мляко.

Популярно е и ястието гювеч, приготвяно от зеленчуци и месо. Глиненият съд, в който се приготвя, също се нарича „гювеч“.

Паметник с надпис в Светлоград: „Дървета на приятелството са засадени от първата делегация. Ракитово, НРБ, май 1981 г.“

Побратимени градове[редактиране | редактиране на кода]

Списък на побратимените градове
Град Държава

Flag of Russia.svg Светлоград

Русия

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Население по градове и пол