Беси

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Бесите ( на гръцки: Βησσοί,Βιεσσοι,Βέσσοι; на латински: Bessi,Biessi) са жречески род от тракийското племе на сатрите, пазители на прорицалището на Дионис, което според античните сведения се е намирало в Пангей, а според съвременните изследователи става въпрос за Родопа. Съществуват и други предположения за местоположението на храма - в планината Боздаг в границите на някогашните сатрийски земи.

Първи за прочутия храм споменава Херодот[1]. "Сатрите, доколкото знам - пише Херодот - не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно".

Едно друго сведение за прорицалището на Дионис през I век пр.н.е. е оставено от римския историк Светоний Транквил. В съчинението си "Дванадесетте цезари" той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, предвождал по това време легионите из пределите на Тракия: "...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".

В прорицалището били съхранявани дъсчици с писанията на Орфей. Според Амбросий Теодосий Макробий култът към Дионис, когото траките наричали Себадий, се почитал на върха Зилмисос в кръгла сграда с отвор в покрива, откъдето да проникват слънчевите лъчи.

Трудно е да се определи точното местонахождение на светилището на Дионис, но в последно време сред българските археолози се предпочитат две хипотези: че то се е намирало в Перперикон или че е било в Беланташ, където също са открити интересни следи от старо тракийско светилище. И двете, за съжаление не съвпадат с текстовете оставени от летописеца на Ал. Македонски, а именно за близостта на храма с планината Орбели /днешната Пирин/.

По-късно наименованието "беси" се разпространява върху всички траки в Родопите, докато определението "сатри" е забравено. Има теория, че името "беси" им е дадено поради уседналия им начин на живот, за разлика от скитите (които тогава са били номадски племена) - Βησσοι, Βιεσσοι, Βέσσοι отговаря на тракийската дума вес, вис – село, стан, място където се остава; санскритските виса, васа - село, стан, място където се остава, а също и на старобългарската дума вьсъ – село, селище, място.

Един от основните градове на бесите е тракийското селище Бесапара (дн. с. Синитово, Община Пазарджик) - пътна станция на централния път СердикаФилипопол.

В периода на завоеванията и експанзията на Римската империя в Тракия римляните взимат светилището на Дионис и го дават на одрисите, за да създадат разногласие между одрисите и бесите, които са представлявали сериозна заплаха за Рим със своето свободолюбие и храброст. Това става повод за много големи недоволства и предизвиква въстанието на бесите срещу Рим през 15 г. пр.н.е. начело с главния жрец на светилището Вологес. През второто въстание през 11 г. пр.н.е. обаче те били разбити и ликвидирани напълно{?}, като някои от тях се преселили в Добруджа, за което свидетелства Овидий в TRISTIA III.10 (Овидий е могъл да ги срещне при изгнанието си в Томи, което се е намирало в северна Добруджа).

Плиний Стари съобщава за няколко племена на бесите между реките Струма и Места [2]. Друга група беси е спомената от Клавдий Птолемей, който ги разполага между река Висла и Карпатите [3].

Може би са съществували поне четири отделни групи беси, понеже за тях е използвано определението Τετραχωρίται – тетрахорити (τετρα = четири, χώρα= област, обиталище, землище) [4].

След християнизирането на Тракия Библията била преведена на тракийски език (наричан от някои автори „език на бесите“), поради което съвременните учени са дали на този превод условното име Библия Бесика; (Biblia Bessica). Запазени са сведения за манастири, в които езикът на бесите се използвал в богослуженията. Според житието[5] на св. Теодосий Общожител (423-527 г.) от Симеон Метафраст един от тези манастири се намирал в местността Кутила на брега на Мъртво море: „Теодосий, тоя мъдър мъж, подрежда по подобие на някогашния Веселеил, строителя на свещената скиния, извънредно умело и хубаво своя манастир и съгражда в него четири храма. От тях единия предоставил на тия, които си служат с гръцки език, и там бил възгласян божият химн от самия него и от останалите отци. Във втория храм отправяли бесите на свой език молитви към общия на всички ни Господ. Арменците получили третия храм, в който и те на бащин език поднасяли Богу химни. А последният и четвъртият храм, който бил построен на страна от останалите три храма, предоставил на завладените от демона и изобщо на умопобърканите, и там отправяли и те своите молитви към Всевишния, колкото пъти им се възвръщало съзнанието, като били съпровождани от тия, които ги обслужвали.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Светилището на Дионис на Перперикон - Николай Овчаров, Даниела Коджаманова, Милен Камарев, изд. "Попгеоргиеви и сие" ISBN 954-9750-12-4. Извори: Herodotus, Historiae, Book 7 section 111 line 5 (TLG). Svetonii, Vita Caes., II, 94, 5-6 (http://www.logoslibrary.eu).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Херодот.История, VII -111
  2. Pliny IV.xi-40
  3. http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Gazetteer/Periods/Roman/_Texts/Ptolemy/3/5*.html
  4. St.Byz. c.618, Strabo, 7. fr. 59
  5. http://www.ewtn.com/library/MARY/THEOCENO.HTM