Копривщица
Тази статия е за българския град. За селото в Сърбия вижте Копривщица (град Пирот).
Копривщица | |
---|---|
![]() |
|
Общи данни | |
Население |
2182 души[1] (15 юни 2020 г.) 15,7 души/km² |
Землище | 139,165 km² |
Надм. височина | 1060 m |
Пощ. код | 2077 |
Тел. код | 07184 |
МПС код | СО |
ЕКАТТЕ | 38558 |
Администрация | |
Държава | България |
Област | Софийска |
Община – кмет |
Копривщица Бойка Дюлгярова (ГЕРБ) |
Копривщица в Общомедия |
Копрѝвщица (стара алтернативна форма Копришница) е град в Западна България, Софийска област.
Намира се в близост до градовете Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица. Песента „Хубава си, моя горо“ с текст от Любен Каравелов и музика на Георги Горанов се възприема като неофициален химн на града.
География[редактиране | редактиране на кода]
Местоположение[редактиране | редактиране на кода]
Копривщица се намира на 12 km от Подбалканския път, източно от София (на 110 km) и от Пирдоп (на 24 km), северно от Пловдив (90 km) и Стрелча (22 km). Градът е разположен в живописната долина по течението на река Тополница, в планински район, централна част на Същинска Средна гора.
Климат[редактиране | редактиране на кода]
Разположен на 1061 m надморска височина, градът има изразен континентален планински климат. Зимата е студена, но слънчева (-4,2 °С температура през през най-студения месец – януари), с дебела снежна покривка, докато лятото е прохладно и свежо (16,8 °С температура през най-топлия месец – юли) заради голямото надморско равнище и обичайното за летния сезон местно северно течение, идващо по долината на р. Тополница от високите склонове на Стара планина.
Климатични данни за Копривщица (1931 – 1970 г.)
|
Почви и релеф[редактиране | редактиране на кода]
Преобладават кафявите горски почви.
Флора и фауна[редактиране | редактиране на кода]
Планинските масиви са покрити от векове с букови гори, като в близкото минало местата на изсечените са били залесявани с иглолистни видове (главно бял бор и обикновен смърч, заради бързото израстване), което се критикува от съвременни еколози, тъй като според тях иглолистното залесяване изсушава и изтощава почвите. Друг специфичен див вид за района около Копривщица е европейската лиственица. В планината има много места с диви ягоди, малини, черни боровинки, коприва, киселец, лапад, различни видове гъби, минзухари и др. От по-големите диви животни се срещат глиган, елен, лисици, вълк, орли и др. В околностите на града са наблюдавани и редките скален орел и черен щъркел.
Копривщица има земеделска и животновъдна традиция – въпреки статута на град, все още голяма част от населението се занимава с тези дейности. Култивират се предимно картофи, ръж, фасул, грах, джанки, тиква, тиквичка, някои видове ябълка, арония и няколко други, като по-суровият климат не разрешава други култури (например домати или пшеница). За фураж се събира сено, лобода и овес. Отглеждат се традиционно овце, крави, коне, кокошки и патици. В самия град и околностите могат да бъдат видени и широк спектър от полезни билки.
История[редактиране | редактиране на кода]
Име[редактиране | редактиране на кода]
Според повечето изследователи името на града идва от коприва (или копривище), като Владимир Георгиев го смята за превод на по-ранно тракиийско наименование (*Усдик(е), буквално „коприва“. Друга хипотеза, предлагана от Васил Миков, свързва остарялата форма на името „Копришица“ с гръцкото κοπριά („обор“, „торище“). Ст. Васев предлага етимология от „куп речици“, която е отхвърляна от по-късните автори.[2]
Легенди за Копривщица[редактиране | редактиране на кода]
Историците все още нямат единно мнение за създаването на град Копривщица.[3]
Предание за Жупата[редактиране | редактиране на кода]
Предполага се, че старите пътища, свързващи градовете Златица, Пирдоп и Клисура със Стрелча и Панагюрище, се кръстосвали на мястото на днешна Копривщица. Разположено в котловина, покрито с тучна зелена трева, напоявано от р. Тополница и нейните притоци, мястото било подходящо за почивка на кервани, пътници и търговци.[3]
Поради благоприятните природни условия в района се заселило едно старобългарско семейство със своите стада – т. нар. „жупа“. Те поставили началото на ново селище. С увеличаване на броя на хората в жупата се увеличавали къщите и се образували малки домашни общности. Почти всеки от родствениците получавал прякор – Тиханек, Козлек, Дуплек, Ломек поради специфични черти, занимания и случки свързани с него. От там идвали и имената на новосъздадените махали, някои от тях останали като фамилни имена и до днес.[3]
В подкрепа на тази теория е и фактът, че част от Ламбовската (Кокон) махала и днес се нарича Жупата. Тази част представлява малък площад, разположен в центъра на махалата. През 1922 г. на югозападния зид, заграждащ площада, е издигната чешма, наречена „Райна“ или „Райновец“. Нейни ктитори са жените от местното дружество „Благовещение“. Тази част от махалата се нарича и „Изгорът“.[3]
Болярката от Рила[редактиране | редактиране на кода]
Друга легенда[3] разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин (днешна Турция), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица Авраталан – „женска поляна“, название, което след това често се използвало от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови.[3]
Възможно е тези две версии за създаването на Копривщица да са свързани. В началния период след заселването на старата жупа родствените връзки били много близки. Поради тази причина копривщенци не са се женели помежду си, а си търсели жени от другаде. Възможно е някой от членовете на жупата с благороден произход и благосъстояние да е взел за жена момиче от болярски род.[3]
Град, създаден от бежанци[редактиране | редактиране на кода]
Съществуват предположения[3], че след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на големи български родове, търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин („арнаути“ наричали албанците и българите от прилежащите до Албания македонски области). Те създали малки семейни общности, които с времето се разрастнали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала.
В средата на 18 век жителите на Копривщица водят съдебни дела за пасища с тези на Стрелча. По това време и двете селища се числят към вакъфа на Михримах, починала щерка на султан Сюлейман I.[4]
Легенда за Сополивите камъни[редактиране | редактиране на кода]
През 18 – 19 век, когато Копривщица е наброявала близо 12 000 жители[5], управлението на тогавашното селото е било под формата на матриархат.[3] Тъй като скотовъдството и занаятчийската манифактура не са били достатъчен източник за препитание, мъжете масово са ходили на гурбет. На няколко километра от селото пътят към Пазарджик и Пловдив, водещ гурбетчиите до Цариград и Близкия Изток, преди да се спусне надолу към Стрелча, лъкатуши през местност, осеяна с каменни морени. До това място семействата са изпращали бащи и братя на дългото и рисковано пътешествие. Раздялата била тежка и много сълзи години наред са се проливали там. Така каменните грамади се сдобили със своето горчиво-иронично име – Сополивите камъни.[3]
История на града[редактиране | редактиране на кода]
Античност и Средновековие[редактиране | редактиране на кода]
Под османска власт[редактиране | редактиране на кода]
- Копривщица (по турски Авраталан, Женско поле) е най-главното войнишко село в Средна гора и се намира на разстояние 10 часа път от Пловдив. Легендата за рилската болярка, която измолила от султана ферман за селището, намира отражение в османското му име. Сред големите привилегии, които селището получава, е забраната турчин да не минава през това място на кон, а копривщенци да носят цветни дрехи, високи калпаци, да яздят добри коне и да ползват добро оръжие. Тези придобивки несъмнено потвърждават войнишкия статут на селото, като копривщенските войници в редовете на турската армия достигат Офен и Виена. Те живеели относително свободно, без да плащат големи данъци като останалото население на българските земи и скоро броят на жителите на селището достигнал 10 000 души. Балабан юнак, проявил се с храброст във войните с австрийците жител на Копривщица измолил за родния си град нов ферман, според който Копривщица е подчинена непосредствено на султана и че тя, с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия, е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници.[6]
- Поради привилегиите, с които се ползвали копривщенци, те запазили своето благосъстояние и след падането на България под османска власт. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти – през 1793, 1804 и 1809 година – го ограбвали опожарявали и прогонвали жителите му, като от първото поселище е останала единствено „Павликянската къща“. При нападението от 1793 година копривщенски бежанци се разпръскват от Пловдив до Одрин и Димотика.[7] Благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието си, копривщенци съумяват да възродят града и да съхранят магичния му чар и до днес.
- През 1867 г. около празника Св. Троица Васил Левски идва в Копривщица и създава първия Революционен комитет. Негови членове са Петко Бояджиев, Иванчо Христов, Цоко Будин – търговец-джелепин, Нешо Попбрайков – учител, и други. Комитетът няма точна програма за действие, но бива направляван от апостоли, чрез посещения или писма. Апостолът В. Левски иска сведения за годните да се сражават с оръжие мъже, припасите от храни и скришните места около селото в планината. Тъй Апостолът на свободата готви духовете на копривщенци за едно бъдещо въстание. През 1868 г. Левски идва отново в Копривщица, а преди да бъде заловен от турците, той пак посещава будното балканско селище.[8].[9]На 20 април 1876 г. избухва Априлското Въстание. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Тук, на Калъчевия мост, пуква първата пушка. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост и Тиханек го застрелва. Това е първият турчин, убит във въстанието. Въстанието е обявено от Тодор Каблешков, а начело застава друг копривщенец – Гавраил Хлътев, познат на поколенията като Георги Бенковски – непреклонният и пламенен водач на народния бунт, загинал геройски в Тетевенския Балкан. На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепени са от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души Начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си – миралай Хасан бей, да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.
Българско възраждане[редактиране | редактиране на кода]
- Основаване на катедрален храм „Успенѝе Пресветѝя Богоро̀дицы“ (1817 г.)
- Основаване на училище „Св. св. Кирил и Методий“ (1837 г.)
- Основаване на „Храмъ Стителѧ Оца̀ Nа̀шегω Nikола̀ѧ“ (1839 г.)
- Основаване на Народно читалище (1869 г.) с автор на читалищния устав даскал Найден Попстоянов.
- 20 април 1876 г. – на тази дата (по стар стил) в Копривщица е обявено Априлското въстание.
- Георги Тиханек на „Калъчев мост“ произвежда първия изстрел на въстанието.
- Тодор Каблешков написва прочутото Кърваво писмо.
- Найден Геров, „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895 – 1904).
- Архимандрит Евтимий, съставител. „Юбилеен сборник по миналото на Копривщица“ (1926 г.)
След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]
- Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 г. в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т.н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият „щатен“ музеен работник.
- В града и района е действала Копривщенската анархо-комунистическа чета[10], организирала атентата в Арабаконак, както и партизанска бригада „Георги Бенковски“.
- Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град музей през 1952 г. През 1971 г. той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов.[11][12]
- През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града.[13]
- През 1970-те години е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 г. от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 млн. лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение е този на Георги Бенковски.[14]
Население[редактиране | редактиране на кода]
Според преброяването през 2001 г.[15] 99,3% са се определили като българи.
Населението изповядва предимно православно християнство. Към края на 2009 г. в община Копривщица живеят 2538 души.[16] Етническият състав включва 2283 българи и 44 цигани.[17]
Численост на населението според преброяванията през годините:
Година на преброяване |
Численост | Графично представяне |
1934 | 2326 |
![]() |
1946 | 2475 | |
1956 | 3154 | |
1965 | 3211 | |
1975 | 3316 | |
1985 | 3255 | |
1992 | 3132 | |
2001 | 2669 | |
2011 | 2410 |
Политика[редактиране | редактиране на кода]
Кмет[редактиране | редактиране на кода]
Кмет на Копривщица от 2014 е Генчо Дойчев Герданов (ПП ГЕРБ), преизбран на редовните местни избори през 2015 г.
На изборите през 2019 за кмет е избрана Бойка Дюлгярова (ПП ГЕРБ).[18]
Общински съвет[редактиране | редактиране на кода]
Понастоящем председател на Общински съвет – Копривщица е Рашко Христов.
Икономика и инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]
Образование[редактиране | редактиране на кода]
През 1822 година в Копривщица е отворено първото обществено, народно училище. През 1846 година Найден Геров открива в града първото в България класно училище. При тази нова класно-урочна форма на обучение се изучават светски дисциплини – всеобща българска история, българска граматика, аритметика, антропология и т.н. В периода 1909 до 1918 г. се нарича Непълна смесена гимназия „Любен Каравелов“, от 1918 до 1925 г. – Пълна смесена гимназия „Любен Каравелов“.
Култура и забележителности[редактиране | редактиране на кода]
Копривщица е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз. В града се помещава Архитектурно-исторически резерват без почивен ден със зимно работно време от 10 до 17 ч. и лятно работно време от 9:30 до 17:30 ч. Печат на БТС има в купчийницата, туристическия информационен център, както и в туристическата спалня „Войводенец“.
- Копривщица е удобен изходен пункт за хижите „Павел Делирадев“, „Кръстьо Чолаков“ и „Артьовица“ в западната част на Панагюрска Средна гора, за х. „Богдан“, „Барикадите“, „Чивира“ и ТВК „Бунтовна“ в източната част на планината.[19]
- През 1961[20] – 2006 г.[21] е открита тракийска резиденция „Смиловене“. Това, което я прави уникална, е фактът, че е градена с големи, идеално пасващи една с друга квадри (каменни блокове) – стил, характерен за градежите в Плиска и Преслав, за който се смята, че е внесен на Балканския полуостров от прабългарите. Интересното в случая е, че тракийска резиденция „Смиловене“ е построена по този начин преди 2600 г. от траките. До мястото може да стигне по черен път.[22]
Музеи[редактиране | редактиране на кода]
Във възрожденското градче можете да разгледате 6 къщи музеи:
- Къща музей на писателя Любен Каравелов
- Къща музей на поета Димчо Дебелянов
- Къща музей на революционера Тодор Каблешков
- Къща музей на революционера Георги Бенковски
- Къща музей Ослекова къща (Горноослекова къща музей)
- Къща музей на търговеца Петко Лютов
Архитектурни и исторически забележителности[редактиране | редактиране на кода]
- Катедралната църква „Успение на св. Богородица“ (1817 г.)
- Църквата „Св. Николай“ (1839 г.)
- Читалището „Хаджи Ненчо Палавеев“ (1869 г.)
- Училището „Св. св. Кирил и Методий“ – второто взаимно училище в България (1837 г.) след габровското (1835 г.), в което преподава Неофит Рилски, и първото класно училище в България (1846 г.), създадено от Найден Геров. Днес (2010 г.) превърнато в Жив музей.
- Костницата с останките на загиналите в Априлското въстание копривщенци
- Занаятчийската чаршия
- Каменният мост „Първа пушка“, на който е произведен първият изстрел от Априлското въстание
Стари възрожденски къщи[редактиране | редактиране на кода]
В Копривщица може да се разгледа характерната възрожденска архитектура на някои от най-запазените и пищно украсени домове от епохата.
- Старирадева къща
- Павликянска къща
- Доганова къща
- Млъчкова къща
- Маркова къща
- Чалъкова къща
Чешми[редактиране | редактиране на кода]
В града, освен старите къщи и недокоснатата от човека природа, туристите могат да разгледат и над четиридесет чешми, строени през различни периоди от историята на Копривщица. Макар че не всички са напълно запазени, има много съхранени каменни фасади с характерната за тях символика. Едни от най-известните чешми са: Керековата – 1751 г., Мирчовата – 1857 г., Моравеновата – 1843 г. и Бенева – 1850 г. Това са само няколко от най-ярките примери за българската и християнска култура.
Природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
- връх Голям Богдан – най-високият връх в Средна гора (1604 m)
- връх Свети Илия – място за поклонение
- Сополивите камъни – защитени морени
- Поддържан резерват „Богдан“
- Защитена местност „Въртопа“
- връх Барикади – Каменната колиба в местността Кръста, исторически резерват
- Природен феномен „Кривата бука“ – защитено дърво
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
- 1 януари – Надпяване на пръстените на площада
- 1 март – Ден на самодейността с концерт в читалище „Хаджи Ненчо Палавеев“
- 1 и 2 май – Честване на Априлското въстание
- Август – Национален събор на българското народно творчество (на всеки 5 години от 1965 г. насам)
- 15 август – Храмов празник на катедрален храм „Св. Богородица“, курбан за здраве
- Август – Дни, посветени на Димчо Дебелянов
Личности[редактиране | редактиране на кода]
„Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!“ Захарий Стоянов
Български игрални филми, снимани в града[редактиране | редактиране на кода]
- „Калин Орелът“ е български игрален филм (драма) от 1950 година на режисьора Борис Борозанов, по сценарий на Орлин Василев. Оператор е Васил Холиолчев. Създаден е по едноименната пиеса на Никола Икономов. Музиката във филма е композирана от Парашкев Хаджиев.
- „Под игото“ – историческа драма от 1952 година на режисьора Дако Даковски, по сценарий на Георги Кранзов и Павел Спасов. Оператор е Бончо Карастоянов. Създаден е по романа „Под игото“ на Иван Вазов. Музиката във филма е композирана от Филип Кутев. В ролите: Мирослав Миндов – Бойчо Огнянов, Лили Попиванова – Рада Госпожина, Петко Карлуковски – Боримечката, Васил Кирков – Доктор Соколов, Петър Димитров – Чорбаджи Йорда, Ганчо Ганчев – Киряк Стефчов, Стефан Пейчев – Тосун бей.
- „Хитър Петър“ – игрален филм (комедия) от 1960 година на режисьора Стефан Сърчаджиев, по сценарий на Петър Незнакомов. Оператор е Бончо Карастоянов. Музиката във филма е композирана от Филип Кутев. В ролите: Рачко Ябанджиев – Хитър Петър, Лео Конфорти – Настрадин ходжа, Константин Кисимов – Хаджи Костаки, Димитър Стратев – Чорбаджи Стамо, Георги Попов – Игуменът Калистрат, Анастасия Бакърджиева – Калинка, Идеал Петров – Хасан паша.
- „Свирачът“ – игрален филм (семеен, мюзикъл, копродукция България – САЩ) от 1967 година, по сценарий и режисура на Менде Браун. Оператор е Димо Коларов.
- „Шибил“ – драма от 1968 година на режисьора Захари Жандов, по сценарий на Магда Петканова, Захари Жандов и Генчо Стоев – диалози. Оператор е Ивайло Тренчев. Създаден е по разказа „Шибил“ на Йордан Йовков. Музиката във филма е композирана от Васил Казанджиев. В ролите: Петър Слабаков – Шибил, Доротея Тончева – Рада, Стойчо Мазгалов – Велико кехая, Елена Хранова – Майката на Велико, Стефан Пейчев – Мурад бей.
- „Демонът на империята“ – сериен филм (приключенски, историческа драма) от 1971 година на режисьора Вили Цанков, по сценарий на Стефан Дичев. Оператор е Борислав Пунчев. Музиката във филма е композирана от Георги Тутев. В ролите: Илия Добрев – Васил Левски, Георги Калоянчев – Ибрахим ага, Коста Цонев – Отец Матей Преображенски, Георги Черкелов – Мидхат паша.
- „Записки по българските въстания“ – драма (исторически) от 1976 година, по сценарий и режисура на Георги Бранев и Веселин Бранев. Оператори са Атанас Тасев и Стоян Злъчкин. Създаден е по книгата Записки по българските въстания на Захарий Стоянов. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски. В ролите: Радко Дишлиев – Георги Бенковски, Антоний Генов – Панайот Волов, Стоян Стоев – Захари Стоянов, Кирил Петров – младият Захари Стоянов, Александър Александров – Никола Обретенов, Илия Караиванов – Георги Икономов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, Илия Добрев – Павел Бобеков, Стефан Стефанов – Тодор Каблешков,
- „Тя и той“ – сериал (комедия, ситком) (една от сериите) от 2002 г. на режисьора Станислав Тодоров-Роги, по сценарий на Гай Льопаж и Силви Леонар. Оператор е Красимир Андонов. Музиката във филма е композирана от Гаетан Есиамбре.
- „Дякона Левски“ – историческа драма от 2015. Режисьор Максим Генчев. В ролите: Веселин Плачков – Левски и Деляна Христова – монахинята Ана.
Черен хумор от града[редактиране | редактиране на кода]
- Копривщица е като бръбоя, който единствен вирее тук. Всичко ценно ѝ е под земята.
- Тук лятото е три дена. Ако се напиеш, може да го изтървеш.
Благи мисли за Копривщица[редактиране | редактиране на кода]
- „За хората на науката: археолози, етнографи, естественици, историци и др. Има много нещо, което стои неизучено и неразкрито.
За хората на изкуството: писатели, художници и музиканти има хиляди сюжети за разработване. Много случки и събития от близкото и далечно минало на града, чакат своя майстор да ги превърне в романи и повести, безброй рядки картини в града и околностите очакват окото на художниците, стотици стари български песни стоят на устата на старите Копривщенци и Копривщенки и чакат майстор да ги запише, че времето не пита, а отнася песнопойците заедно с песните.
За хората на стопанските науки и индустрия чакат: вековните букови гори със своя излишен хилядитонен материал, обширните пасища с най-благородната и изобилна трева, млякото, от която дава най-прочутия копривщенски кашкавал и сирене. Най-малко 60% от тревата на тези пасища е съставена от ароматични растения и билки, а високото планинско слънце витаминизира всичко, затова месото и млякото на нашенския добитък са вкусни и от високо качество.
Множество надземни и подземни богатства, които стоят неизползвани – златоносни пясъци и валежи на „Златенско“ и в долината на Тополница, твърдият сиенит на „Джофарица“ и другаде, удобен за павета и цокли, белия кварц за глеч и порцелан и хумата за грънчари и керамици, отличната глина за керемиди и тухли и още други минерали и метали очакват предприемчива ръка, за да се спечели от тях злато.
За хората на спорта чакат: рибите в повечето реки – рибарите и изобилния дивеч от зайци, сърни, елен и глигани, лисици, диви кокошки и др. – ловците.“[23]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Информационен сайт за Копривщица
- Официален сайт на Община Копривщица
- Информация, снимки, история, личности, забележителности, маршрути. Всичко за Копривщица
- Информационен сайт за Копривщица Архив на оригинала от 2018-09-15 в Wayback Machine.
- Снимки от Копривщица
- Девети национален събор на българското народно творчество – Копривщица 2005 Архив на оригинала от 2008-12-29 в Wayback Machine.
- Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906
- Видеоклип в You Tube с „химна“ на Копривщица
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg.
- ↑ Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник. Том II. И – Крепя. София, Издателство на БАН, 1979. с. 621.
- ↑ а б в г д е ж з и к История на град Копривщица, koprivshtitza.com
- ↑ Грозданова, Елена и Стефан Андреев. Малките селски войни, в: Контрасти и конфликти „зад кадър“ в българското общество през XV–XVIII век, София 2003, с. 440.
- ↑ Пулеков, Б. Туристико-исторически водач за град Копривщица. Трето, допълнено издание. Изд. Народно читалище „Х. Ненчо Палавеев“. Копривщица, 2011.
- ↑ Константин Иречек, История на българите, стр.483
- ↑ Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. Пловдив, Издателска къща „Жанет 45“, 2008. ISBN 978-954-491-452-3. с. 114.
- ↑ Материала за революц. комитет и Копривщица изготви Генади Савов
- ↑ Първата пушка в Априлското въстание Никола Беловеждов – 1901 г., преизд. 1994 г.
- ↑ Атентатът в Арабаконак, Анархистичен фронт, посетен на 22 декември 2013 г.
- ↑ hadjiite.bg История. Посетен на 28 януари 2014
- ↑ 50 години Дирекция на музеите Копривщица, стр. 4: Петко Теофилов. издател Дирекция на музеите Копривщица, март 2006.
- ↑ Архитектурно-исторически резерват – град Копривщица. Посетен на 7 февруари 2014.
- ↑ Ваньо Стоилов. Докарали 5 морени за паметника на Бенковски в Копривщица. // www.24chasa.bg. 23 април 2014. Посетен на 21 декември 2015.
- ↑ „dev.eurac.edu:8085“, archived from the original on 2006-09-10, https://web.archive.org/web/20060910223425/http://dev.eurac.edu:8085/mugs2/do/blob.html?type=html&serial=1039432230349, посетен 2008-11-01
- ↑ Община Копривщица, Регистър на общините
- ↑ Ethnic composition of Bulgaria 2011
- ↑ Местни избори 2019: Бойка Дюлгярова е избран за кмет на Община Копривщица при 100% обработени протоколи[неработеща препратка]
- ↑ „Линк с указания на туристически маршрути“, archived from the original on 2019-03-08, https://web.archive.org/web/20190308002958/http://bgconv.com/docs/index-2119.html?page=26, посетен 2014-02-20
- ↑ 50 години Дирекция на музеите Копривщица. стр. 4 Петко Теофилов издател Дирекция на музеите Копривщица март 2006
- ↑ scribd.com Иван Христов Периферия на одриското царство края на V – средата на V в. пр. Хр. Публикува Иво Яновски
- ↑ Брошура „София област“, сайт на София област
- ↑ Пулеков, Б. Туристико-исторически водач за град Копривщица Трето, допълнено издание. Изд. Народно читалище „Х. Ненчо Палавеев“. Копривщица 2011
|