Самодива

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за митичното същество. За селото в Южна България вижте Самодива (село).

Самодивите или самовилите от славянската митология и българския фолклор са красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите и юдите.

Етимология на думата[редактиране | edit source]

Думата самодива има славянски произход и е съставена от сама — със значение на „чист, истински“, и дива — със значение на „бог, божество, богиня“. Буквално има значението на изразите „самата богиня“ и „самата дева“.

Външен вид[редактиране | edit source]

Самодивите са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага („самодивска“), дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи, с дълги бели рокли бяла риза или бял сукман, зелен пояс и забунче, препасани с коланче (зунка), което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Имат и було, бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях моми и момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците,казва се, че ако видиш Самодива не трябва да гледаш в очите. Хората са казвали, че от песента на Самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.

В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества – но могат да ги виждат съботниците (родени в събота срещу Задушница или пред Великден), родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни, повтараците (отбити и отново засукали бебета), мешаните деца (деца на самодива и простосмъртен мъж), както и кучета с „четири очи“ (с две контрастни петна над веждите).

Местообитания[редактиране | edit source]

Живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни пещери, край реки, извори и кладенци. Планини, свързани с тях са Беласица, Рудина планина, Витоша, в по-малка степен Рила, Родопите и Стара планина, а Пирин им е любимата. Явяват се на земята от пролетта до есента (от Благовещение до Секновене). През зимата живеят в митичното село Змейково.

Поведение[редактиране | edit source]

При мръкване самодивите отиват край води — езера, вирове, извори — събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.

Животът на самодивите е волен и безгрижен:

да видиш каквой е хубаво:
ката ден с игри, с цигулки,
ката ден хоро играйми,
ката ден ядем и пием.

Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората — заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни — например вълци. Почитат християнските празници — особено Великден - и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.

Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.

Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина — стават техни покровителки и дори раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.

Ако някой мъж успее да открадне булото ѝ (т.нар. сянка), тя се превръща в обикновена жена и му се покорява. Такава самодива минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатото и съответно свободата, като изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си без остатък и го измъчват с прищевките си до смърт.

Според някои представи самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.

Според други предания самодиви стават жени, умрели девствени.

Предпазване[редактиране | edit source]

В народните вярвания от самодиви предпазва носенето на чесън, кост от мъртва жена, змийска кожа, ципа от новородено, пепел, тамян, прекръстване, запалване на огън или цигара.

Известни самодиви[редактиране | edit source]

  • Стана – посестрима на свирците и кавалджиите
  • Дена – на юнаците ратоборци
  • Радка – на овчари и пастири
  • Магда – на билярки
  • Смита – дървари, на горите
  • Веселина – хората и песните

Ирина, Ангелина, Вида Баздарджийка, Стойна, Мита, Яна, Сирма, Гермеруда, Гюра, Гюрга (най-младата)

Самодивите в българския фолклор и поезия[редактиране | edit source]

Песните, посветени на самодиви, самовили, юди и орисници, са значителен брой. Основните сюжети са:

  • самодива се надсвирва с овчар / самодиви убиват овчари и разпръскват стадата им
  • самодиви отвличат девойка
  • самодива иска откуп живи хора от село, за да не го разруши
  • самодива се бие с юнак за контрол над водите или земите

Самодивите са героини в поемата „Хаджи Димитър“ на Христо Ботев:

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, —
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де — Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Четирите строфи от „Хаджи Димитър“ (Христо Ботев), в които е представен образът на самодивите.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Връзки[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]