Царски орел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Кръстат орел)
Царски орел
Eastern Imperial Eagle cr.jpg
Природозащитен статут
VU
Уязвим[1]
Червена книга на България
CR
Критично застрашен[2]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
клас:Птици (Aves)
разред:Ястребоподобни (Accipitriformes)
семейство:Ястребови (Accipitridae)
род:Орли (Aquila)
вид:Царски орел (A. heliaca)
Научно наименование
Savigny, 1809
Разпространение
Aquila heliaca area frei.jpg
Царски орел в Общомедия
[ редактиране ]
Царски орел

Царският орел (Aquila heliaca), наричан още и кръстат орел, каргуй е един от най-едрите орли в България, с малко по-малки размери от Скалния орел, и една от най-едрите грабливи птици в Югоизточна Европа.[3] Размерите на тялото варират от 72 до 100 cm, а размахът на крилата е между 190 и 267 cm. Възрастните птици са тъмнокафяви, почти черни, с много характерен златист цвят на задната част на главата и шията.[4] Обикновено има две бели петна на раменете с варираща големина, които могат да отсъстват напълно при някои индивиди. Основният цвят на опашните пера е жълтеникаво-сивкав с тъмни тънки напречни ивици на върха, завършващи с тъмна ивица. Младите птици са с кафяви пера с охрист цвят в центъра, което им придава специфичния за тях светлокафяв външен вид. Маховите пера при младите птици са равномерно тъмни, завършващи със светъл заден ръб. Възрастно оперение се достига между 4-тата и 6-ата година.

Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Царският орел е разпространен от Централна и Югоизточна Европа до Централна Азия. През зимата мигрира в Близкия изток и Източна Африка, Арабския полуостров, Индийския субконтинент, както и Южна и Източна Азия.

Царският орел от Пиренейския полуостров е обособен в отделен вид (Aquila adalberti), от някои смятан за подвид на A. heliaca.[5]

Биология[редактиране | редактиране на кода]

Царски орел в резервата Галичия гора в Липецка област, Русия.

Царският орел предпочита хълмисти райони, където има гористи места или такива с ивици или групи дървета се редуват с открити пространства – пасища, селскостопански площи, пустеещи земи. За гнездене царският орел предпочита единични високи дървета, растящи отделно или сред ивици растителност покрай реки, в плитки долове, както и групи от дървета в края на гората или близо до поляни, често в непосредствена близост до селища, пътища и обработваеми площи. В миналото видът е гнездил и в овощни градини. Всички известни сигурни гнездови находища са разположени между 25 и 1230 m н.в.[3]

Царският орел е моногамен вид. Двойката е силно привързана към гнездовата територия, като някои от гнездовите находища са заемани от царския орел в продължение на много години. Брачните игри започват през февруари и са най-интензивни през март. Състоят се в издигане на птиците във въздуха и рязко пикиране със свити крила до определена точка и бързо издигане по инерция.

Гнездото се строи от двете птици и е разположено на дървета на височина най-често от 7 до 26 m от земята. Гнездото е изградено от сухи клони и е с размери от 120 до 220 cm. Дебелината му е от 30 до 90 cm. Двойките често имат повече от едно гнездо, но обикновено използват едно и също в продължение на няколко години. Гнездата на една двойка са отдалечени едно от друго на не повече от 5 km.

След втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, а по-рядко 1 или 3 яйца.[3][6] Те са овални, бели, изпъстрени с редки жълто-кафяви петна. Мътят и двете птици. Инкубационният период продължава 43 дни. Малките напускат гнездото след втората половина на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, като родителите продължават да ги хранят. Птиците остават в гнездовия си район до втората половина на септември – края на октомври. Възрастните птици са постоянни. Младите птици извършват скитания, които не са добре проучени. В България зимуват полово незрели птици от Централна Европа.

Царският орел ловува по открити терени – пасища, ниви, голи хълмове. Най-често птицата оглежда, понякога в продължение на часове, ловната територия от предпочитана наблюдателна точка, при забелязване на жертва я атакува със стремителен нисък полет. В места с изобилие на лалугери орлите периодично се спускат с бръснещ полет на сантиметри над участъците с най-голяма гъстота на гризачите. В някои случаи царски орли могат да бъдат наблюдавани да изчакват жертвите си кацнали непосредствено до входовете на укритията им.

Основната храна на царския орел в България е таралежът (Erinaceus concolor). Следва лалугерът (Spermophilus citellus), заекът, полевките, белият щъркел и др. Като неспециализиран хищник той има разнообразно меню, включващо над 100 различни вида животни. В храната на двойките от Югоизточна България осезателно присъстват и влечуги – най-често сухоземни костенурки и жълтокоремници (Pseudopus apodus).[7]

През зимата се засилва делът на врановите птици и мършата. Понякога царският орел отнема плячката, добита от други грабливи птици. Това поведение е особено характерно за младите царски орли, нямащи достатъчно опит в ловуването.

В различните краища на страната царският орел е наричан по различен начин: кръстат орел, кръстач, кръсташ, каргуй, карагуй, каракуш, кръстител, каргой, белоглав орел, черен орел и зайчар.

Природозащитен статут[редактиране | редактиране на кода]

В миналото царският орел е бил една от най-разпространените грабливи птици в България. Преди 200 години в България се смята, че е имало около 2000, а днес са останали едва 24 двойки. Дейностите по проучване и опазване на царския орел се извършват от БДЗП вече близо 20 години.[10]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Aquila heliaca (Savigny, 1809). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 27 декември 2021 г. (на английски)
  2. Червена книга на Република България. Царски орел. Посетен на 21 февруари 2012
  3. а б в Ferguson-Lees, J., Christie, D.. Raptors of the World. Houghton Mifflin Harcourt, 2001. ISBN 0-618-12762-3. (на английски)
  4. Forsman, D. (1999). The raptors of Europe and the Middle East: a handbook of field identification. London: T & AD Poyser. (на английски)
  5. Боев, З. 1993. Нов вид орел в Европа. – Природа и знание, 10: 20 – 21.
  6. Meyburg, B.U.. Eastern Imperial Eagle (Aquila heliaca). Т. 2. 1994. ISBN 84-87334-15-6. p. 194–195. (на английски)
  7. Marin, S., I. Ivanov, D. Georgiev, Z. Boev 2004. On the Food of the Imperial Eagle Aquila heliaca on Sakar Mountain and Dervent Heights, Bulgaria. – In: Chancellor, R. D., B.-U. Meyburg (eds.). Raptors Worlwide WWGBP/MME: 589 – 592.
  8. BirdLife International. Aquila heliaca. // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 21 август 2010. (на английски)
  9. Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 55
  10. bspb.org

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]