Вельо Дебелянов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вельо Дебелянов
български архитект
Роден
Вельо Иванов Дебелянов
1892 г.
Починал
1973 г. (81 г.)

Етнос българи

Вельо Иванов Дебелянов е български архитект.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1892 г. в Копривщица. Майка му е Екатерина Сапунджиева, а баща му Иван е абаджия. Първи братовчед е на поета Димчо Дебелянов. Основното си образование получава в родния си град, а след това завършва Първа мъжка софийска гимназия. През 1911 г. започва да учи архитектура в Прага. Прекъсва, за да участва в Балканската и в Първата световна война. Изпратен е в Скопската школа за запасни офицери при полк. Борис Дрангов. Първоначално участва като взводен командир, а след това става командир на рота. Взема участие в боевете при Топрахисар, Кюстендил, а при село Каракьой е тежко ранен и е изпратен на лечение. След това е изпратен в Бюрото за издирване и украсяване на военните гробове в Скопие. През 1919 г. продължава обучението си в Прага, където завършва. Установява се в София, основавайки архитектурното дружество „Дебелянов – Бояджиев“. В него работи в продължение на 17 години. Предприема пътешествие до Александрия и Кайро, за да се запознае с местата, където са търгували копривщенци. През 1938 г., по предложение на Рашко Маджаров, е избран за кмет на Копривщица. В това време измества коритото на Бяла река и създава парка в града, изработва плановете и построява банята, модерна мандра, мелница и хижа „Богдан“. След това е назначен за областен архитект на Враца, по-късно става архитект в Софийския окръжен народен съвет.[1]

Като архитект участва в проектирането и строежа на жп гарите в Челопеч, Златица, Копривщица, Стряма. Включва се при строителството на ЦУМ в София. Работи по възстановяването на родната къща на Димчо Дебелянов. Ръководи строежа на хотел „Балкантурист“ в Копривщица, както и водопровода на града.[1]

Вельо Дебелянов пише дописка до пресата за запазване на архитектурно наследство на Копривщица, която по-късно прераства в официално изложение до министър-председателя на България, до БАН, до Комитета за наука, изкуство и култура, до Министерството на комуналното стопанство и благоустройство, до управата на Софийския окръжен народен съвет, до управата на Народния, Етнографския и Археологическия музей. В изложението си декларира необходимостта от запазването на Копривщица като старинен град, съкровищница на история, култура, архитектура и утвърждаването ѝ като град музей.

На 29 март 1951 г. комисия, назначена от Министерство на комуналното стопанство и благоустройство, обхожда града и набелязва по-ценните сгради, които трябва да се запазят в най-скоро време. Списъкът включва 42 обекта. Сред тях са къщите на Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Петко Доган, Петко Лютов, Панчо Млъчков, Георги Бенковски, Дядо Либен, а също и Чалъковата къща, къщите на Хаджи Генчо, Генчо Стайков, Павел Бозов, Кантарджийската къща, Десьовската къща, Михаил-Маджаровата къща (изгоряла през 2001 г.), Госбаровата къща, къщата на Душко Рашнов, Фингаровата къща и Иван-Брайковата къща. В списъка са включени и училището, гимназията, църквите „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, старата аптека (спицерия), къщите на Рашко Налбантов, Лико Мерджанов, хаджи Никола Тороманов, Тодор Духлеков, Драгийската къща и на Геро Душков. Включени са и Калъчовият и Пейовският мост, четирите сводести моста над Кьосово дере и мостът над река Петрешка. Чешмите за опазване са девет: Моровянка – пред църквата „Св. Николай“, Мирчовата, Десьовската, Пейовската, Райновец чешма, Догановската, Беневската, Чалъковата и Дековата. По инициатива на Вельо Дебелянов, през 1952 г. Копривщица е обявена за град музей.[2]

Вельо Дебелянов е почетен член на Съюза на архитектите в България и е удостоен с грамота за активна архитектурна и обществена дейност. Умира през 1973 г.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Каблешкова, Райна. Сто видни копривщенци. Пловдив, 2018. ISBN 978-619-7249-29-3. с. 199 – 202.
  2. Ташева, Петра. Как Копривщица стана град-музей. // duma.bg, 16 януари 2019 г. Посетен на 7 март 2020 г.