Направо към съдържанието

Каракьой

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за селото в Гърция. За квартала на Истанбул вижте Галата (Истанбул).
Каракьой
Κατάφυτο
— село —
Гърция
41.3517° с. ш. 23.6911° и. д.
Каракьой
Източна Македония и Тракия
41.3517° с. ш. 23.6911° и. д.
Каракьой
Драмско
41.3517° с. ш. 23.6911° и. д.
Каракьой
Страна Гърция
ОбластИзточна Македония и Тракия
ДемНеврокоп
Население87 души (2021 г.)

Кара̀кьой (на гръцки: Κατάφυτο, Катафито, катаревуса: Κατάφυτον, Катафитон, до 1927 година Καρά Κιόι, Каракьой[1]) е село в Република Гърция, дем Неврокоп, област Източна Македония и Тракия.

География

[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено на 760 m надморска височина[2] в котловина между планините Славянка (Орвилос) от север и Черна гора (Мавро Вуно) от юг в историко-географската област Мървашко. Отстои на 16 километра западно от демовия център Зърнево (Като Неврокопи).

История

[редактиране | редактиране на кода]

Етимология

[редактиране | редактиране на кода]

Според Йордан Н. Иванов името на селото е производно от турското kara köy, в превод черно село, което е свързано с цвета на местната почва. За произхода на името съществува следната легенда: в продължения на столетия българите не допускали в селото да се заселват турци и всички опити завършвали трагично за турците, заради което те нарекли накрая селото черно. Жителските имена са кара̀кьо̀йченин, кара̀кьо̀йченка, кара̀кьо̀йчене.[3]

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]
Ктиторският надпис от „Свети Атанасий“ в Бельово на Милош Яковлев, „преселенъ у Каракои сиречъ Манастиръ“

През XIX век Каракьой е голямо чисто българско село, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. Старото име на селото е Манастир, Голям Манастир или Манастирище. Това име се среща в турски документи от XVII и XVIII век.[4]

До западането на железодобивната индустрия в Мървашко в края на XIX век, селото е от най-развитите рударски селища в областта и най-голям доставчик на руда (магнетитов пясък).[4] Голяма част от селото се занимава изключително с промиване на магнетитов пясък. Плавенето (промиването) на рудата става главно през пролетта, есента и зимата, когато има повече вода в промивниците – наречени за̀дми. Задмите са по течението на Каракьойската река. В селото имало 8 самокова и 4 – 5 пехци. Каракьой е и известно кузнарско село, като почти във всяка къща има кузня (железарска работилница). Селото е специализирано в правенето на клинци за подкови и заедно със съседното Ловча снабдява целия Солунски вилает.[5]

След замирането на железодобива в средата на XIX век, жителите на Каракьой се отправят на юг към Света гора и околните планини като въглищари, но през зимата се връщат в Каракьой.[5]

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Каракьой (Karakeuy), Мелнишка епархия, живеят 1000 гърци.[6] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Манастирджик каракьой (Monastirdjik karakeuī) е посочено като село със 190 домакинства с 650 жители българи.[7] В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Кара-Кіой (Монастирджикъ) като село със 190 български къщи.[8]

В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:

„ Кара-кьой, село на Ю. от града 7 часа път. Положено е всред една камениста върла местност, която се образува от клоновете на Черна гора. Най-изобилно растат орехи и лешници по Черна гора. В църквата „Св. Богородица“ четат смесено; прекрасно училищно здание до църквата с един учител и 65 ученика, които се учат гръцки и български. Къщи 300, българе.[9] “

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на селото брои общо 1400 души, всички българи-християни.[10]

В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Каракьой има 2000 българи екзархисти. Там функционира българско начално училище с 2 учители и 75 ученици.[11]

В рапорт до Иларион Неврокопски от 1909 година пише за селото:

„ С. Кара-Кьой... е разположено в полите на Черна гора и Алиботуш. През него минава тесен проход – Просека, за Демир Хисар. Има 294 къщи с 1300 души население. Селяните се занимават със земеделие и скотовъдство. Мнозина от българите отиват да работят в Солунско, Гюмюрджинско, Гевгелийско и пр. Черквата е съградена 1865 г. и се казва „Успение на Пресвета Богородица“. Тя е голямо, хубаво, масивно здание. Вътре е хубаво украсена и има голям двор, в който е и училището. Училището е също хубаво, голямо и старо здание, съградено през 1874 – 5 г... Между селяните има разпри. Едните са клубисти, а другите санданисти. Последните са по-малко, но тероризират другите. Санданистите нападаха хора на клубистите през Коледните празници. И двата са се давали на съд. Черковно-училищните приходи са в безпорядък. Съществува анархия в селско-общинските работи.[12] “

Църквата е построена с труд и средства на населението. Към нея има и висока камбанария с три камбани. Построена е и кула с часовник, с два красиво изработени топуза за курдисване, подарък от Никола Кратев. Църквата е изографисана от дебърските майстори Леонид Арнаудов и Теофил Арнаудов, които се оженват в селото. В двора ѝ е построено и училището; всички постройки са обградени с висока каменна стена.[13]

В селото са служили четирима местни свещеници: Иван Икономов, Иван Попкръстев-Касев, Илия Попилиев и Папасотиров.[13]

Учители в селото са били Илия К. Биков, Тодор Ив. Икономов, Георги Попиванов-Касев, Георги Алакушев от село Търлис и Спас от село Ловча.[13]

При избухването на Балканската война в 1912 година 33 души от Каракьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[14] Селото е освободено от части на българската армия.

В Гърция

[редактиране | редактиране на кода]

През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но през Междусъюзническата при настъплението на гръцката армия населението бяга към България: в Неврокоп, Доспат, Батак, Пещера и обратно в Неврокоп. При затварянето на църквата от гърците в 1913 година двама от свещениците умират. Поп Иван Икономов е интерниран във вътрешността на Гърция, а в 1916 година, вместо да го пуснат, го предават на французите, които го откарват на заточение в Лион, където умира. Поп Иван Попкръстев-Касев е арестуван от гърците, отведен в Сяр и заклан на 11 май, празника на светите братя Кирил и Методий.[15]

След Букурещкия мирен договор Каракьой остава в Гърция. Каракьойците решават да се върнат в селото си, за да не бъде родното им място обезбългарено. Заварват половината къщи изгорени, а другите разграбени, но остават.[15] Според гръцката статистика, през 1913 година в Каракьой (Καρά Κίοϊ) живеят 1153 души.[16] От 1915 до 1924 година кмет на селото е Никола Бакъров.[17]

През Първата световна война селото отново е освободено от българската войска в 1916 година, но в 1918 година пак попада под гръцка власт. Жителите остават в селото, защото се говорело, че ще влязат не гръцки, а френски и английски войски и на Македония ще бъде дадена автономия, но всъщност влизат гръцките.[18] Голяма част от население на селото се изселва в България – в Неврокоп и района, Кричим, Баня, Разложко и други. На тяхно място се заселват 30 – 40 гръцки колонисти от Мала Азия.[5]

След войната гръцките власти започват натиск за изселването на българите, който временно е спрян заради Гръцко-турската война от 1919 – 1921 година и необходимостта от войници за гръцката армия. Седем мъже от селото загиват в тази война, а след края ѝ терорът срещу българите се възобновява.[18]

През лятото на 1924 година се случва така нареченият Търлиски инцидент. На 27 юли пристигат гръцки офицери с войници и арестуват набелязани българи от Търлис, Ловча и Каракьой, общо около 60 души, от тях 22-ма са от Каракьой. Всички са подкарани към местността Света гора за разстрел. В гръцкия конвой има българче войник, което разбира плана и незабелязано прерязва с ножче въжетата на задържаните. При първите изстрели те се разбягват и една част успяват да се спасят; помогналият им войник е разкрит и веднага убит, той е 20-ата жертва.[19]

Достигалите до България разказват за убийството и случаят се разчува, изнася се и на дипломатическо ниво, стига до Обществото на народите (ОН).[19] Според някои източници пред специална комисия от ОН гърците постфактум обвиняват жертвите, че членували във ВМРО и подпомагали българските чети. Дуксакис, ръководителят на акцията, все пак бил порицан, дори осъден – 15 дни условно.[20] Разследването на ОН обаче не установява данни за „комитаджийски“ действия на българите в района в последните години.[21]

Малко по-късно гърците правят друг опит за ликвидиране на българските мъже в Каракьой. Те са събрани в черквата под предлог за важно съобщение и са заключени там под охрана. Същевременно заселените в околните села малоазийски гърци са въоръжени и пратени към Каракьой за провокация и разправа. Един от охраняващите обаче съобщава на една жена за замисленото и всички селски жени с писъци се втурват към черквата, гърците са принудени да вдигнат поста, а идващите малоазийски се връщат.[21]

След тези случаи българите, виждайки, че положението става непоносимо, се принуждават „доброволно“ да напуснат селото. Една от последните групи го напуска на 25 май 1925 година. Изселването е към Неврокоп, а оттам поемат към различни места в Свободна България: Свети Врач, Петрич, Мехомия, Бачево, Белица, Якоруда, Мусомища, Пазарджик, Марково, Пловдив, Дупница, София и много други, а някои отиват чак в Северна България. В Каракьой остава само семейството на Иван Димитров Василев, чиято жена е гъркиня, и две българки, женени за гърци.[19] На мястото на изселилите се властите заселват гърци бежанци.

Към 1928 година Каракьой е смесено местно-бежанско село със 124 семейства и 408 души бежанци.[22]

Селото пострадва силно и от Гражданската война (1946 – 1949), а от 60-те години започва миграция към големите градове.[23]

Населението произвежда тютюн, картофи, жито и други земеделски продукти, като се занимава и със скотовъдство.[23]

Прекръстени с официален указ местности в община Каракьой на 13 януари 1969 година
ИмеИмеНово имеНово имеОписание
Хасаница[24]ΧασάνιτσαКсироремаΞυρόρρεμα[25]река ЮЗ от Каракьой, десен приток на Белица[24]
Филакион ПресекиΦυλάκιον ΠρεσέκιФилакион Агиас ПараскевисΦυλάκειον ῾Αγίας Παρασκευῆς[25]
ДрухалаΝτρόχαλαПетресΠέτρες[25]
Рамнака[26]ΡαμνάκαИсомаἼσωμα[25]ниви С от Каракьой[26]
Звелица[24] или Свелица[27]ΣβέλιτσαПанорамаΠανόραμα[25]връх (1337 m) СЗ от Каракьой[24]
Кайнар[24]ΚαϊνάρПигиΠηγή[25]местност СИ от Каракьой и С от Търлис[27] и горното течение на Търлиската река[24]
Кара КаяΚαρὰ ΚαγιὰМаврос ВрахосΜαῦρος Βράχος[25]
МаняскоΜανιάσκοТригоноΤρίγωνον[25]
Пресеки[24]Диавасис Агиас ПараскевисТригоноΔιάβασις Αγίας Παρασκευῆς[25]Връх (1202 m) ЮЗ от Каракьой[24]
Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 1153[2] 975[23] 476[23] 983[23] 278[23] 415[23] 300[23] 220[23] 218[23] 165 232 87

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Родени в Каракьой
Биографични сведения за Никола Икономов от Каракьой, учител в Неврокоп в 1897/1898 година
  • Велик Караджов (1874 – 1949), деец на българската емиграция в Северна Америка[28] свещеник в „Св. св. Кирил и Методий“ в Торонто
  • Георги Димитров, български зограф
  • Георги Ковачев (1896 – 1923), български политик
  • Георги Минев (? – 1942), български духовник
  • Димитър Йосифов, български резбар
  • Димитър Илиев, български резбар
  • Димитър Тодоров Мардов (? – 1910), български революционер, учител и свещеник.
  • Димитър Неделчев, български зограф
  • Иван Андонов Левенов (1870 – след 1943), български революционер
  • Илия Ангелов, македоно-одрински опълченец, 3 рота на 5 одринска дружина, щаб на 3 бригада[29]
  • Илия Атанасов Гомов (1879 - 1931), български революционер и просветен деец
  • Илия Йосифов (1878 – 1942), български резбар и строител
  • Йосиф Йосифов (1840 – 1910), български революционер и резбар
  • Костадин Иванов Левенов (1912 – 1944), български комунистически деец, секретар на ГК на БКП Разлог
  • Мина Марков, български зограф
  • Михаил Арнаудов, македоно-одрински опълченец, 21-годишен, четата на Георги Каролеев[30]
  • Никола Икономов (1876 – ?), български адвокат,[31] в 1907 година влиза с изпит в новооткритото юридическо училище Хукук мектеби в Солун[32]
  • Петър Манолев, (1915 – 2013) български летец, полковник, 18 бойни задачи и 8 въздушни боя с американската авиация, три въздушни победи в защитата на София, на 17 април 1944 г. сваля американска четиримоторна летяща крепост Б-17, кавалер на военния орден „За храброст“.
  • Серги Георгиев (1820 - 1890), български зограф
  • Сотир Илиев Сораджиев (1921 – ?), в 1925 година семейството му емигрира в Абланица, Неврокопско, участник във войната срещу Нацистка Германия, член на БКП от 1945 г., секретар на партийната организация в селото, оперативен сътрудник на МВР в Слащенския район на Неврокопска околия (1945 – 1954), оставя спомени[33]
  • Стефан Караджов (1869 – ?), завършил филология в Йена[34]
  • Тодор Икономов (? – 1959), български учител. Завършил 4-ти клас в софийско училище; преподавал от 1899 до 1901 година в Мехомия, починал в Неврокоп.[35]
Свързани с Каракьой


Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. 1 2 Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. I дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-5-7. с. 168. (на македонска литературна норма)
  3. ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 135.
  4. 1 2 Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 12.
  5. 1 2 3 Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 13.
  6. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 48. (на френски)
  7. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 126 – 127.
  8. ↑ Верковичъ, Стефанъ. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. С. Петербургъ, Военная Типографія (въ зданіи Главнаго Штаба), 1889. с. 234 – 235. (на руски)
  9. ↑ Z. Два санджака отъ Источна Македония // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Осма (XXXVII-XXXVIII). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 7.
  10. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 194.
  11. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 112 – 113. (на френски)
  12. ↑ Рапорт за положението и въвеждането на учебното дело през първото полугодие на 1908 – 1909 г. в Неврокопска каза – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 82.
  13. 1 2 3 Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 321.
  14. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 850.
  15. 1 2 Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 321 – 322.
  16. ↑ Λιθοξόου, Δημήτρης. Απαρίθμηση των κατοίκων των νέων επαρχιών της Ελλάδος του έτους 1913 – Μακεδονία // Архивиран от оригинала на 31 юли 2012. Посетен на 3 май 2009. (на гръцки)
  17. ↑ Потомъкът на бежанци от Егейска Македония, дупничанинът Й. Пляков
  18. 1 2 Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 322.
  19. 1 2 3 Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 322 – 323.
  20. ↑ Зловещото ехо на Ньойския договор отеква в Америка
  21. 1 2 Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония : мит или реалност. София, Македонски научен институт, 1996. ISBN 9789548187275. с. 382 – 383.
  22. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012
  23. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. I дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-5-7. с. 169. (на македонска литературна норма)
  24. 1 2 3 4 5 6 7 8 По топографска карта М1:50 000, издание 1980 – 1985 „Генеральный штаб“.
  25. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 Διατάγματα. Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 12. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 3). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 13 Ιανουάριου 1969. σ. 19. (на гръцки)
  26. 1 2 Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 182.
  27. 1 2 Serrai GSGS (Series); 4439. 1st ed. Lambert conical orthomorphic spheroid Bessel proj. Prime meridians: Greenwich and Athens. "Reproduced from M.D.R. London, War Office, 1944. Архив на оригинала от 2024-12-24 в Wayback Machine.
  28. ↑ Парцел 36 // София помни. Посетен на 4 март 2016.
  29. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 28.
  30. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 53.
  31. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 62.
  32. ↑ Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 267.
  33. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 385. Посетен на 5 септември 2015.
  34. ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 52.
  35. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 194.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Каракьой&oldid=12808966“.