Каракьой
Тази статия е за селото в Гърция. За квартала на Истанбул вижте Галата (Истанбул).
|
Каракьой Κατάφυτο |
|
|---|---|
| — село — | |
  Каракьой  Каракьой |
|
| Страна |
 Гърция |
| Област | Източна Македония и Тракия |
| Дем | Неврокоп |
| Географска област | Елеска котловина |
| Надм. височина | 792 m |
| Население | 165 души (2001) |
| Пощенски код | 66033 |
Кара̀кьой (на гръцки: Κατάφυτο, Катафито, катаревуса: Κατάφυτον, Катафитон, до 1927 Καρά Κιόι, Каракьой[1]) е село в Република Гърция, дем Неврокоп, област Източна Македония и Тракия със 165 жители (2001).
География[редактиране | редактиране на кода]
Селото е разположено в Елеската котловина между планините Славянка (Орвилос) от север и Черна гора (Мавро Вуно) от юг в историко-географската област Мървашко. Отстои на 16 километра западно от демовия център Зърнево (Като Неврокопи)
История[редактиране | редактиране на кода]
Етимология[редактиране | редактиране на кода]
Според Йордан Н. Иванов името на селото е производно от турското kara köy, в превод черно село, което е свързано с цвета на местната почва. За произхода на името съществува следната легенда: в продължения на столетия българите не допускали в селото да се заселват турци и всички опити завършвали трагично за турците, заради което те нарекли накрая селото черно. Жителските имена са кара̀кьо̀йченин, кара̀кьо̀йченка, кара̀кьо̀йчене.[2]
В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]
През XIX век Каракьой е голямо чисто българско село, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. Старото име на селото е Манастир, Голям Манастир или Манастирище. Това име се среща в турски документи от XVII и XVIII век.[3]
До западането на железодобивната индустрия в Мървашко в края на XIX век, селото е от най-развитите рударски селища в областта и най-голям доставчик на руда (магнетитов пясък).[3] Голяма част от селото се занимава изключително с промиване на магнетитов пясък. Плавенето (промиването) на рудата става главно през пролетта, есента и зимата, когато има повече вода в промивниците – наречени за̀дми. Задмите са по течението на Каракьойската река. В селото имало 8 самокова и 4 – 5 пехци. Каракьой е и известно кузнарско село, като почти във всяка къща има кузня (железарска работилница). Селото е специализирано в правенето на клинци за подкови и заедно със съседното Ловча снабдява целия Солунски вилает.[4]
След замирането на железодобива в средата на XIX век, жителите на Каракьой се отправят на юг към Света гора и околните планини като въглищари, но през зимата се връщат в Каракьой.[4]
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Каракьой (Karakeuy), Мелнишка епархия, живеят 1000 гърци.[5] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Манастирджик каракьой (Monastirdjik karakeuī) е посочено като село със 190 домакинства с 650 жители българи.[6] В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Кара-Кіой (Монастирджикъ) като село със 190 български къщи.[7]
В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:
| „ | Кара-кьой, село на Ю. от града 7 часа път. Положено е всред една камениста върла местност, която се образува от клоновете на Черна гора. Най-изобилно растат орехи и лешници по Черна гора. В църквата „Св. Богородица“ четат смесено; прекрасно училищно здание до църквата с един учител и 65 ученика, които се учат гръцки и български. Къщи 300, българе.[8] | “ |
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на селото брои общо 1400 души, всички българи-християни.[9]
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Каракьой има 2000 българи екзархисти. Там функционира българско начално училище с 2 учители и 75 ученици.[10]
В рапорт до Иларион Неврокопски от 1909 година пише за селото:
| „ | С. Кара-Кьой... е разположено в полите на Черна гора и Алиботуш. През него минава тесен проход – Просека, за Демир Хисар. Има 294 къщи с 1300 души население. Селяните се занимават със земеделие и скотовъдство. Мнозина от българите отиват да работят в Солунско, Гюмюрджинско, Гевгелийско и пр. Черквата е съградена 1865 г. и се казва „Успение на Пресвета Богородица“. Тя е голямо, хубаво, масивно здание. Вътре е хубаво украсена и има голям двор, в който е и училището. Училището е също хубаво, голямо и старо здание, съградено през 1874 – 5 г... Между селяните има разпри. Едните са клубисти, а другите санданисти. Последните са по-малко, но тероризират другите. Санданистите нападаха хора на клубистите през Коледните празници. И двата са се давали на съд. Черковно-училищните приходи са в безпорядък. Съществува анархия в селско-общинските работи.[11] | “ |
При избухването на Балканската война в 1912 година 33 души от Каракьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12] Селото е освободено от части на българската армия.
В Гърция[редактиране | редактиране на кода]
През войната селото е освободено от части на българската армия, но след Междусъюзническата война Каракьой попада в Гърция. Според гръцката статистика, през 1913 година в Каракьой (Καρά Κίοϊ) живеят 1153 души.[13] След Първата световна война голяма част от население на селото се изселва в България – в Неврокоп и района, Кричим, Баня, Разложко и други. На тяхно място се заселват 30 – 40 гръцки колонисти от Мала Азия[4]. От 1915 до 1924 г. кмет на селото е Никола Бакъров.[14]
Останалото население е подложено на терор.
| „ | На 24 юли 1924 г. по нареждане на офицера Дуксакис е взривена бомба в центъра на с. Търлис. Никой не пострадва, но два дни по-късно това става повод в с. Каракьой да арестуват 13 души, към които на мястото на „атентата“ са включени още 14. Групата е поведена към с. Горно Броди за дознание. Неясно защо я насочват по черен път и до едно изворче, под предлог за малка почивка, нещастниците се оказват лека мишена под бълващи смърт дула. В настъпилата паника 10-има все пак успяват да избягат, но трима от тях са ранени тежко.
Не е възможно този случай да се прикрие. Пред специална комисия от ОН гърците постфактум обвиняват жертвите, че членували във ВМРО (какъв грях!) и подпомагали българските чети. Дуксакис все пак е порицан, дори осъден – 15 дни условно [15]. |
“ |
Към 1928 година Каракьой е смесено местно-бежанско село със 124 семейства и 408 души бежанци.[16]
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Родени в Каракьой
Велик Караджов (1874 – 1949), деец на българската емиграция в Северна Америка[17] свещеник в „Св. св. Кирил и Методий“ в Торонто- Георги Димитров, български зограф
- Георги Ковачев (1896 – 1923), български политик
- Георги Минев (? – 1942), български духовник
- Димитър Йосифов, български резбар
- Димитър Илиев, български резбар
- Димитър Неделчев, български зограф
- Йосиф Йосифов (1840 – 1910), български революционер и резбар
- Илия Ангелов, македоно-одрински опълченец, 3 рота на 5 одринска дружина, щаб на 3 бригада[18]
- Илия Атанасов Гомов, български революционер и просветен деец
- Илия Йосифов (1878 – 1942), български резбар и строител
- Костадин Иванов Левенов (1912 – 1944), български комунистически деец, секретар на ГК на БКП Разлог[19]
- Мина Марков, български зограф
- Михаил Арнаудов, македоно-одрински опълченец, 21-годишен, четата на Георги Каролеев[20]
- Неделчо Иванов Хаджинеделчев, опълченец от 11 Воденска дивизия на Македоно-одринското опълчение
- Петър Манолев, (1915 – 2013) български летец, полковник, 18 бойни задачи и 8 въздушни боя с американската авиация. три въздушни победи в защитата на София, на 17 април 1944 г. сваля американска четиримоторна летяща крепост Б-17, кавалер на военния орден „За храброст“.
- Сергю Георгиев, български зограф
- Сотир Илиев Сораджиев (1921 – ?), в 1925 година семейството му емигрира в Абланица, Неврокопско, участник във войната срещу Нацистка Германия, член на БКП от 1945 г., секретар на партийната организация в селото, оперативен сътрудник на МВР в Слащенския район на Неврокопска околия (1945 – 1954), оставя спомени[21]
- Стефан Караджов (1869 – ?), завършил филология в Йена[22]
- Свързани с Каракьой
- Марко Минов, български зограф
- Милош Яковлев (? – 1892), български зограф
- Мино Яковлев (около 1820 - 1903), български зограф
- Теофил Минов (1860-1911), български зограф
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Неделчо Иванов Хаджинеделчев от с. Каракьой, Драмско, Егейска Македония – „Автобиография“, Разлог, 1971 година;
- Описание на с. Каракьой от Васил Кънчов от 1891 г. Виж: „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, с.208 – 208
- Официален сайт на дем Неврокоп
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Καρά Κιόι -- Κατάφυτον
- ↑ Иванов, Йордан. „Местните имена между Долна Струма и Долна Места“. София, БАН, 1982, стр. 135.
- ↑ а б Иванов, Йордан Н. Местните имена между Долна Струма и Долна Места, София, БАН, 1982, стр. 12.
- ↑ а б в Иванов, Йордан Н. Местните имена между Долна Струма и Долна Места, София, БАН, 1982, стр. 13.
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 48.
- ↑ Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., Македонски научен институт, София, 1995, стр.126 – 127.
- ↑ Верковичъ, С.И. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи, СПб, 1889, стр. 234 – 235.
- ↑ Стрезов, Георги. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 7.
- ↑ Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика София, 1900, стр. 194.
- ↑ Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905. рр. 112 – 113.
- ↑ Рапорт за положението и въвеждането на учебното дело през първото полугодие на 1908 – 1909 г. в Неврокопска каза – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 82.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 850.
- ↑ Λιθοξόου, Δημήτρης. Απαρίθμηση των κατοίκων των νέων επαρχιών της Ελλάδος του έτους 1913 – Μακεδονία. // Архивиран от оригинала на 31 юли 2012. Посетен на 3 май 2009.
- ↑ Потомъкът на бежанци от Егейска Македония, дупничанинът Й. Пляков
- ↑ Зловещото ехо на Ньойския договор отеква в Америка
- ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
- ↑ Парцел 36. // София помни. Посетен на 4 март 2016.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 28.
- ↑ Списък на убити партизани
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 53.
- ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 385. Посетен на 5 септември 2015.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 52.
Портал „