Валовища

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Демир Хисар.

Валовища
Σιδηρόκαστρο
Гледка към Валовища от хълма Хисар
Гледка към Валовища от хълма Хисар
Страна Флаг на Гърция Гърция
Област Централна Македония
Дем Синтика
Географска област Серско поле
Надм. височина 134 m
Население (2001) 5 711 души
Пощенски код 623 00
Телефонен код 23230-2
Валовища в Общомедия

Вало̀вища или Вало̀вище, също Демир Хисар, или Демирхисар (на гръцки: Σιδηρόκαστρο, Сидирокастро, катаревуса: Σιδηρόκαστρον, Сидирокастрон, на турски: Demirhisar) е град в Гърция, в област Централна Македония, център на дем Синтика, както и на Валовищката епархия. Градът има 5 711 жители (2001).

География[редактиране | редактиране на кода]

Валовища се намира на 25 километра северно от Сяр и на 15 километра от граничния контролно-пропускателен пункт Кулата – Промахон (Драготин) на българо-гръцката граница на Европейски път E79, свързващ Орадея и Солун. Градът е разположен в Серското поле между планините Сенгелска (Ангистро) и Шарлия (Врондос). Построен е амфитеатрално в западното подножие на хълма Хисар. През града минава река Белица (Крусовитис) или Крушевската река, ляв приток на Струма, която го разделя на две части, свързани с няколко красиви моста – Калканис, по името на инженера, който го е построил и Ставрос (на гръцки кръст), защото от него на Богоявление се хвърля кръстът в реката. Край града има минерални бани, които са известни с лековитите си свойства.

История[редактиране | редактиране на кода]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Според академик Иван Дуриданов етимологията на името Валовища е от първоначалния патроним на -ишти Валовишти от фамилното име Валов, което идва от личното име Вало, Вальо, умалително на Висил или съкратено от Валерий.[1]

Според Йордан Н. Иванов името е от по-старо *Бѣловища от личното име *Бѣло с обичайна замяна на българско б с гръцко β, сравними са Вержани < Брежани, Вич < Бич. Патронимът може да е и от личното име Вало. Жителското име е вало̀вищя̀нин, вало̀вищя̀нка, вало̀вищя̀не.[2]

Античност[редактиране | редактиране на кода]

В гръцката историография е застъпено становището, че първите засвидетелствани обитатели на региона през Античността са тракийското племе синти, за които споменават Омир, Херодот и Тукидид. Античните автори наричат областта Синтика, а неин център е град Хераклея Синтика. Съвременната историография обаче отхвърля това твърдение и локализира Синтика на север от Беласица, а Хераклея Синтика при село Рупите, Петричко.[3][4]

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През Средновековието Валовища е гранична крепост между България и Византийската империя, която често попада в границите ту на едната, ту на другата държава. Според гръцките историци именно в околностите на Валовища при село Рупел се е състояла решителната битка при Клиди през 1014 година между войските на българския цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец. Затова и след влизането на областта в Гърция село Рупел е прекръстено на Клиди.[5]

Името Валовища се споменава в една дарителска грамота за светогорския манастир Космидион на император Алексий I Комнин от 1081 година, а византийската писателка Анна Комнина пише, че в 1106 година император Алексий I посетил град Валависта (Βαλαβίστα).[6] През 1246 година във Вагависта (Βαγαβιστα) император Йоан III Дука Ватаци приел делегация от мелнишки първенци, желаещи да предадат града на Никейската империя.[7]

През втората половина на 14 век градът влиза във феодалното владение на деспот Иван Углеша със столица Сяр. Крепостта пада в ръцете на османските турци на 20 септември 1383 година.

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Валовища в началото на 20 век

През 17 век Валовища е център на вилает. В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от 1616 – 1617 година е отбелязано, че махалата Чаршу на град Тимур хисаръ има 82 джизие ханета (домакинства), а махалата Капу-и Сивроз – 193 джизие ханета[8].В средата на 17 век през града минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че Демирхисар е средище на каза и има 1600 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни каменни къщи. Крепостта му е непристъпно каменно съоръжение, но е изоставена. Всички жители живеят в долния град.[9]

През 18 и 19 век във Валовища има значително българско население, което носи името мърваци. Тъй като районът е богат на природни изкопаеми – желязо, лигнит, манган, мед, доломит, мрамор – населението се препитава предимно с рударство и железарство, откъдето идва и името на града – Сидирокастро и Демир Хисар означават желязна крепост.

Една султанска заповед от 1751 година сочи Валовища като център на хайдутство. В края на 18 век аянът на Валовища води независима политика и участва активно в кърджалийските размирици. В 1848 година руският славист Виктор Григорович пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:

Първо пристигнах във Валовище (Демирхисар), град, разположен в подножието на скалиста планина, чийто връх е украсен от древен замък. След като гостувах на началника Дауд бег, разгледах Вароша, тоест горната част на града, където живеят българите, църквата „Свети Георги“ и училището, където учат на гръцки.[10]
Печат на Демирхисарската българска община

От втората половина на 19 век във Валовища има българска община и българско училище. През 70-те години във Валовища сред власите и българите патриаршисти се появява клон на Атинския силогос – Дружеството за разпространение на гръцка просвета. На 20 май 1878 година българската община във Валовища се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на поп Димитър Кърчовски и Иван Гологанов.[11] Българските жители на града участват активно в Кресненско-Разложкото въстание и в революционната дейност на ВМОРО в четата на местния войвода Илия Кърчовалията.

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Демир Хисар (Démir-Hissar), Мелнишка епархия, живеят 120 гърци.[12] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ в 1873 година в Демир Хисар (Démir-Hissar) има 640 домакинства – 1 000 мюсюлмани, 900 българи и 50 власи.[13]

В 1891 година Георги Стрезов пише за града:

Градът Валовища (Демир хисар) се пада на СЗ от Сяр на разстояние 4 1/2 часа. Той е сграден на рид и от двата бряга на река Белица, която в самия град минува през твърде високи и скалисти теснини. Двете части на града са съединени с висок каменен мост. В южната част живеят турци; в северната махала живеят власи и българе; тук сградите са по-хубави, по-спретни. Откъм южната страна, отвесно над брега се издига гранитна стена до 100 м. висока. Над нея има развалини от древна крепост „хисар“. Някои местни жители ми са разправяли, че тук някога се бранил български цар. Щом влезеш в града, откъм източната страна има две врати, приковани и издълбани в камъка. Те водили в пространни подруми и пещери. Има и остатъци от църква, която се разпознава. Във Вароша се запазила и една кула.

Под хисара са наредени многобройни табакхани. Тоя занаят някогаж цъфтял тук; сега е отпаднал. В търговско отношение Валовища е важен само с пазаря за околията. В града броят до 1100 къщи; между тях 600 тур. и 500 български; власи има само 50 къщи. Ако и да няма нито един грък в този град, той няма българско училище. Власите са взели всичко; те се гърчеят и водят простото българско население. Само че Валовища не е дотам погърчен както Сяр и Мелник; тук поне се запазил българският език. Но гръцките училища работят неуморно. В града гърците поддържат 2 мъжки училища и едно девическо със 184 ученика.[14]

Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на 20 век Демиръ Хисаръ (Валовища) има 5 840 жители, от които 3 300 турци, 1 200 българи, 450 черкези, 420 цигани, 350 гърци и 120 власи.[15]

Църквата „Свето Благовещение“, в която е погребан първоначално Димчо Дебелянов.

В учебната 1897/1898 година учител в българското училище в града е Константин Мавродиев.[16] След Илинденското въстание в 1904 година 30 къщи от Валовища минават под върховенството на Българската екзархия.[17] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в града има 24 българи екзархисти, 864 българи патриаршисти, 245 гърци, 240 власи и 162 цигани. [18]

От средата на 19 век градът постепенно засенчва традиционния икономически център в северната част на Серското поле Долна Джумая. В началото на 20 век по-голяма популярност в българската културна среда добива официалното турско име на града Демир Хисар.[19] Градът е наричан и Серски Демир Хисар, за да се отличава от областта Демир Хисар, наричана Битолски Демир Хисар.

Демирхисарското българско училище в 1908 – 1909 г.

До началото на Балканската война от 1912 година местната българска община поддържа във Валовища смесена прогимназия с икономически пансион и едно основно училище в които се обучават до 150 ученици. В града има и малка българска църква. Със собствени и екзархийски средства, общината купува голям парцел южно от града за строеж на къщички за българи-преселници от селата. В двора на старото училище през 1910 година започва строеж на триетажна прогимназиална сграда, която до началото на войната е покрита и почти готова. Сградата е построена главно с пожертвуванията на българите от околните села.[20]

Валовища е освободен от четите на Яне Сандански и Александър Буйнов, и 4-та дружина на 50-ти полк на Седма пехотна рилска дивизия на генерал Георги Тодоров на 23 октомври 1912 година. Двадесет и четири жители на Валовища, а от цялата каза 338 души постъпват в Македоно-одринското опълчение, прераснало в 1915 година в Единадесета пехотна дивизия.[21] Преди изтеглянето на турските войски от Валовища са убити и изгорени 199 от жителите на града. Димитър Божиков е назначен за заместник-кмет[22].

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Томас Папахаризану, валовищки гъркомански първенец, убит от българските войски при оттеглянето им[23]

По време на Междусъюзническата война на 25 юни гърците от Валовища под ръководството на гръцкия владика Константин нападат изтеглящите се конвои с обозите и бежанските колони от серските села, тръгнали на север към България. Нападнат е и пристигналият от Сяр санитарен влак. При сблъсъка загиват 250 българи. Българската армия отговаря с огън, като избива 71 гърци, включително владиката Константин и първенецът Томас Папахаризану. 27 юни 1913 година Валовища е зает от гръцката армия и голяма част от българското му население бяга в България. На негово място се заселват гърци, емигрирали от Мелник. Букурещкият мирен договор оставя града в Гърция.[24]

Българи, изселени от Валовища, на гара Свиленград през 1925 година

През Първата световна война на 17 август 1916 година Валовища е отново освободен от Седма пехотна дивизия и влиза в Драмската военно-инспекционна област. През май 1917 година във Валовища са разкрити гръцки шпионски организации и са възбудени съдебни процеси. През юли след заповед от главната квартира в Кюстендил 3 878 „по-събудени гърци“ – свещеници, учители, чиновници от Серско и Демирхисарско са изселени в България. По Ньойския договор Валовища отново попада в Гърция и след Гръцко-турската война и последвалия я Лозански мирен договор в 1922 година във Валовища се заселват много гръцки бежанци от Понт и Източна Тракия. Между 1913 и 1928 година от Валовищка околия са изселени 10 756 българи, а са настанени 27 187 емигранти от Турция. Според преброяването от 1928 година градът е със смесено местно-бежанско население с 455 бежански семейства с 1 697 души.[25] Между двете световни войни най-силни са културните асоциации на мелнишките гърци – женските Възраждане (Αναγέννηση) и Хармония (Αρμονία) и мъжката Контакт на добрата надежда на Мелник (Σύνδεσμος Ευελπίδων Μελενίκου).

След възобновяването на дейността на ВМРО през 1919 година във Валовищко действа четата на на Митьо Илиев и Иван Паскалев от Петрово, която се опитва да поддържа духа на останалите българи в Демирхисарско. На 6 август 1925 година четата на ВМРО се сражава с гръцка жандармерия в региона на Валовища.[26] Нови сражения последват и през юни 1927 година, но постепенно гръцките власти успяват да овладеят съпротивата на революционната организация. Преброяването от 1940 година показва 8 635 жители.

Памукоберитба във Валовищко, 1941 – 1944 г.

На 3 май 1941 година след разгрома на Гърция от Нацистка Германия Валовища, под името Демир Хисар влиза в границите на България като околийски център. Въпреки политиката на обезбългаряване и заселването на гърци бежанци от Турция, в Демирхисарска околия все още живеят значителен брой българи. Според извършеното от българските власти преброяване през юли 1941 година в околията живеят 33 800 души, от които 10 820 българи, 22 295 гърци и 685 други. Българските власти насърчават бежанците от 1913 и 1918 година и техните наследници да се връщат в областта и се опитват да принудят гръцките заселници от Мала Азия и Източна Тракия да се изселят или с други думи да се възстанови етническото статукво от 1912 година. Едновременно с това българските власти арестуват и депортират част от гръцкия интелектуален елит в региона и в някои случаи насърчават саморазправи от страна на местните българи с тероризиралите ги дотогава гърци. При следващото преброяване в околията към 1 март 1942 година живеят 13 527 българи, 24 756 гърци, 66 турци и 2 777 лица от други националности. Тези статистики отново причисляват гръкоманското население към графата българи.

Етнографската секция на Етнографския и исторически музей Михалис Царцидис във Валовища

След излизането на България от Тристранния пакт и обявяването на война на Германия през 1944 година Демир Хисар е окончателно върнат на Гърция. Паравоенните милиции на Андонис Фостеридис – Андон Чауш започват терор над неизтеглилото се с българските войски българско население. В Демир Хисар се разлепят плакати с ултиматум в срок от 10 дни всички българи да напуснат Гърция. Само през юли 1945 година над 4 000 души бежанци от Серско пристигат в Петричко.[27]

Околията на Демир Хисар пострадва значително и по време на Гръцката гражданска война, в която по-голямата част от българското население се сражава на страната на Демократичната армия на Гърция. Според Димитър Влахов, подпредседател на Скупщината на ФНРЮ в 1946 година в Демирхисарска околия има „32,3% македонци“.

След Втората световна война градът, като гранично селищно място пострадва от Студената война и замразяването на търговските отношения между Гърция и България. Започва масова миграция на населението към големите градове в Гърция и към Съдинените щати, Австралия и Канада. Преброяването от 1951 година показва 7 182, а това от 1961 – 8 177 жители. С разведряването на Студената война през 60-те започва и икономическото съживяване на Сидирокастро, за което особено допринася отварянето на границата през 1965 година Сидирокастро се превръща в разпределителен пункт за вноса на овце и кози от България. Кланиците в града осигуряват основния поминък на населението и работят денонощно. Преброяването от 1971 година показва 6 363, а това от 1981 – 6 157 жители. В 1991 година Сидирокастро има 5 377 жители.

Днешният Сидирокастро е типичен мултикултурен град в Северна Гърция. Жителите му произхождат от различни културни среди – местни гърци македонци, гръкомани, власи, мелнишки гърци, тракийски гърци, малоазийски гърци и дори понтийски гърци от бившия Съветски съюз, заселили се в града през 90-те години на 20 век.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Храм „Свети Димитър“[редактиране | редактиране на кода]

Храмът „Свети Димитър“ („Света Зона“)

Скалният параклис „Свети Димитър“, известен и като „Света Зона“ е разположен върху стар храм от елинистическата епоха, който в началото на нашата ера е превърнат в християнска църква. По-късно църквата е изоставена и е открита през пролетта на 1915 година от жителката на Валовища Теопемпти Пазони, която всяка вечер вижда светлина сочеща към мястото в планината. Когато отиват да проверят какво е това, откриват изкопан в скалата каменен храм и в него икона на Свети Димитър и Свети Пантелеймон, както и нечии мощи. Мястото е посетено и от митрополита на града и той нарежда да се построи храм. В 1939 година на това място е издигнат днешният параклис. В него има свещена икона от 18 век на Света Богородица (Света Зона), пренесена от емигрантите от Мелник.

Църквата на Топ баир.

Топ баир[редактиране | редактиране на кода]

На северозапад от Валовища е разположен хълмът Топ баир, с красива църква „Преображение Господне“ на върха си, построена по време на Гражданската война от правителствените части. Хълмът се извисява над черкезката и над бившата българска махала Вароша. През османско време от хълма с топовни изстрели са обявявали началото и края на Рамазана, откъдето и идва името му.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

В началото на XX век Валовища е българоезичен град, но жителите му имат българско и гръцко съзнание. От Валовища е видният български педагог, лексикограф и художник Благой Мавров (1897 – 1967). Поетът Димчо Дебелянов е погребан на 3 октомври 1916 в двора на българската църква в Демир Хисар. Подпоручик Дебелянов пада убит в сражение с англичаните на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта, близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) в Първата световна война. Видни представители на гръцките му жители са археологът Георгиос Сотириадис (1852 – 1942), андартският деец Николаос Гусиос, художничката Зография Барбоглу (р. 1924) и политикът Петрос Моралис (1936 – 1992). През 1945 година в града е роден футболистът Георги Василев (Гочо).

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори. в: Лингвистични студии за Македония, София, МНИ, 1996, стр. 187.
  2. Иванов, Йордан. „Местните имена между Долна Струма и Долна Места“. София, БАН, 1982, стр. 87.
  3. Георги Митрев, Тодор Тараков, CIVITAS HERACLEOOTARUM – Новооткрит епиграфски паметник с името на античния град при Рупите, Петричко. Виж: сп. Археология, 2002, кн. 4,25-32.
  4. Lepelley, Claude. Une inscription ďHeraclea Sintica (Macédoine) récemment découverte, révélant un rescrit de ľempereur Galère restituant ses droits à la cite. in: Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik, 146 (2004), 221–231.
  5. Според повечето български историци клисурата Клиди (на гръцки ключ), в която се е състояло сражението не е Рупелският пролом на Струма, а долината на река Струмешница между Беласица и Огражден при село Ключ.
  6. Anna Comnena: The Alexiad.
  7. Василъ Златарски. История на българската държава през среднитѣ векове. Том III. България при Асѣневци. стр. 434.
  8. Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 332
  9. Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.170-172.
  10. Викторъ Григоровичъ. „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи“. Москва, 1877.
  11. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 659.
  12. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 48.
  13. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, 134 – 135.
  14. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVI, 1891, стр. 851 – 852.
  15. Васил Кънчов. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр. 184.
  16. Енциклопедия Пирински край, Том 1, София, 1995, стр. 524.
  17. Христо Силянов. „Освободителните борби на Македония“, том II, София, 1993, стр.126.
  18. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, pp. 188-189.
  19. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 138.
  20. Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 310-311.
  21. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.841.
  22. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.118, 125
  23. Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. // Посетен на 2 март 2013 г..
  24. Карнегиева фондация за международен мир. „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни“. стр. 282-284.
  25. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  26. Македония История и политическа съдба, Том II, 1912 – 1941 г.“, Колектив, Издателство „Знание“ ООД, София, 1998 г., стр. 174.
  27. Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония-мит или реалност, София, 1996, стр. 277.
     Портал „Македония“         Портал „Македония