Георги Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.

Георги Тодоров
Генерал от пехотата
български военен деец
български военен деец
Информация
Служба 1879 – 1919

Роден
Починал
16 ноември 1934 г. (76 г.)
Георги Тодоров в Общомедия

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан и на софийския кмет Мартин Тодоров.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на българи-преселници. Завършва Болградската гимназия.

Руско-турска война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен във военно унтерофицерско звание.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

Georgi Todorov.jpg

Взима участие в Сръбско-българската война (1885) като началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. – в I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор, 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1905 г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. Командир на II-ра бригада от VI пехотна бдинска дивизия. По-късно е командир на XIX-ти пехотен шуменски полк и 1/6 бригада. През 1910 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на VII пехотна рилска дивизия.

Балканска война (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

Генерал Спас Георгиев пред Солун, есента на 1912 г.
Генерал Спас Георгиев пред Солун, есента на 1912 г.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

Междусъюзническа война (1913)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната става инспектор на II военно-инспекционна област.

Първа световна война (1915 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.[1]

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.

От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. Като такъв е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля[2]

През 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.[3]

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София.

На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич).

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на ген. Тодоров в парк „Св. Врач“, Сандански
  • Орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
  • Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
  • Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
  • Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
  • Орден „За заслуга“ на обикновена лента
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[4]
  • Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, Турция, (18 декември 1915)[5]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, стр. 107 – 108
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., стр. 214 – 215

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29 – 31.
  2. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
  3. Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926 – 1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67 – 78.
  4. Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
  5. Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 517

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]