Христо Недялков (офицер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Христо Недялков.

Христо Недялков
български офицер
Nedjalkov Hristo.jpg

Звание генерал-лейтенант
Битки/войни Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
Награди Вижте по-долу

Роден
Починал
Друга дейност Член на Съюза на българските учени, художници и писатели

Христо Янков Недялков е български офицер генерал-лейтенант от пехотата, герой от Първата световна война.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Недялков е роден в Търново на 23 декември 1864 година. Учи в Търново и в Петропавловската семинария в Лясковец. На 17 септември 1881 г. постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище, завършва през 1884 г. в 5-и випуск и на 30 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в пехотна дружина.[1]

По време на Сръбско-българската война (1885) е служи в 1-ва дружина на 4-ти пехотен плевенски полк, като след раняването на 7 ноември на временния командващ на 1-ва рота подпоручик Стефан Христов в битката при Сливница, поема командването на ротата.[2] Участва в боевете при Врабча и Сливница. При атаката на сръбските позиции при Мека црев и Три уши се отличава с личния си пример[3].

На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик, а през 1889 г. в чин капитан. Служи като ротен командир в 4, 7, 11 резервен полк, след това в 9, 18 и 21 пехотен полк. През 1901 г. е произведен в чин майор, а от 1905 г. е подполковник. Заема длъжността интендант на 4 пехотна преславска дивизия, началник на 21–о полково военно окръжие. През 1908 година е назначен за заместник-командир на 6 пехотен търновски полк, след което е помощник-командир на 21 пехотен средногорски полк и комендант на София. На 21 февруари 1912 г. е произведен в чин полковник и е назначен за командир на 24 пехотен черноморски полк.[1]

По време на Балканската война (1912 – 1913) с поверения му полк се сражава при при Бунархисар, Чаталджа и Одрин, а по време на Междусъюзническата война (1913) с полка си, който влиза в състава на 4-та армия се сражава срещу сърбите при Щип, Кочани и Калиманци.[1] След примирието изтегля полка в добър ред и със запазен дух и дисциплина към Бургас. За успешното си командване през двете войни след демобилизацията полк. Христо Недялков е повишен в бригаден командир.

През Първата световна война (1915 – 1918) полковник Недялков командва 1-ва бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, и с нея участва в боевете при Пирот, Бела паланка, Лесковъц, Лебане, река Ябланица, връх Китка и Тутракан. Решенията на полковник Недялков в тези боеве спомагат както за успеха на собствената му бригада, така и на цялата Първа дивизия[4]. Участва в атаката на Тутракан на 5 – 6 септември 1916 година. Тук 1-ви пехотен полк пленява бойното знаме на румънския 84-ти пехотен полк. Цялата бригада пленява при Тутракан 19 румънски оръдия и 8500 румънски войници. През септември 1916 г. е назначен за началник на 1-ва пехотна софийска дивизия, на която служба е до края на войната. Следват успехите в боевете при Кубадин, а на 24 октомври 1916 г. влиза в Черна вода. През ноември с дивизията си влиза в Букурещ и завършва победния си марш на р. Серет. На 20 май 1917 година е произведен в чин генерал-майор. Неговата 1–ва пехотна софийска дивизия е прехвърлена на македонския фронт, където отбранява участъка северно от Битоля. След войната е назначен за началник на пограничната стража. В края на 1919 г. се уволнява от армията и преминава в запаса. Става председател на Съюза на запасните офицери, а по-късно и на Обществото на кавалерите на ордена „За храброст“. Става член на Съюза на българските учени, художници и писатели. Развива активна литературна дейност.[1]

Димитър Азманов отбелязва, че

в цялата си продължителна бойна служба, Недялков можеше да се похвали, че не е изгубил, подобно на Суворов, нито едно сражение... Неговият девиз беше „Всичко за България“ и той ѝ даде най-скъпото, което един баща има[5].

Генерал Недялков е баща на дееца на Вътрешната македонска революционна организация Михаил Недялков, загинал на 24 юли 1924 година в сражение със сръбски части в Царевоселско.[6] В съболезнователно писмо до Христо Недялков Тодор Александров отбелязва:

Докато българското племе създава храбреци като Вашия син, непрежалимия наш другар – Мишо, Македония няма да остане дълго време под чуждо робство и българската нация я очаква светло бъдеще[7].

Генерал-лейтенант Христо Недялков умира на 11 ноември 1943 г. в София.

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

  • Причини за поражението на нашата армия и критически очерк на септемврийските събития, София 1921, 31 с
  • Първа пехотна Софийска дивизия на Македонския фронт през втората половина на месец септември 1918 г., София 1921, 80 с
  • Чаталджа. Спомени и впечатления на участник, София 1924, 52 с.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „За храброст“ IV степен, 1-ви клас
  • Орден „За храброст“ III степен 2-ри клас
  • Орден „За храброст“ III степен 1-ви клас
  • Орден „Св. Александър“ II и III степен с мечове по средата, V степен без мечове
  • Орден „За военна заслуга“ IV степен на обикновена лента; 5-ти клас на обикновена лента
  • Орден „За заслуга“ на военна лента

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
  2. Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985. с. 284.
  3. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 307
  4. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 311 – 312
  5. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 320
  6. Михайлов, Иван. Спомени II. Освободителна борба 1919 – 1924, Льовен, 1965, стр. 703.
  7. „Тодор Александров в духовното пространство“, Нова Македония, Торонто, 2004 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]