Никифор Никифоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за генерал-лейтенанта и политик. За генерал-майора вижте Никифор Никифоров (генерал-майор).

Никифор Никифоров
Генерал-лейтенант
Nikifor Nikiforov 1895.jpg
полковник Никифоров през 1895 г.
Информация
Служба 1879 – 1913
Служил на Национално знаме на България България
Род войски Пехота
Командвания 6 пехотен полк (СБВ)
10 пехотен полк
7 пехотен полк
9 пехотен полк
4-та пехотна бригада
4-та пехотна дивизия
Пехотна инспекция
Министерство на войната (БВ)
Отличия Вижте по-долу

Роден
Починал
Родства Христо Никифоров, Стоян Никифоров
Никифор Никифоров в Общомедия

Никифор Петров Никифоров е български офицер (генерал-лейтенант), командир на 6 пехотен полк през Сръбско-българската война, военен министър в периода (1911 – 1913), включително по време на Балканската война (1912 – 1913).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никифор Никифоров е роден на 12/24 април 1858 г. в семейството на богат търговец в Ловеч. Учи в родния си град, а после в Германия и Австрия. Завръща се в Ловеч и помага на баща си в търговията.[1]

Никифор Никифоров

Никифоров завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). През ноември е произведен в чин подпоручик и зачислен първоначално в 13-та пехотна плевенска дружина, а след това в 1-ви пехотен полк (1881 – 1884), където е ротен командир. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, през 1883 г. е изпратен на практическа служба в Одеса в руската армия. През 1884 г. завършва Офицерска стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан. На 16 септември 1885 г. е назначен за командир на дружина в 1-и пехотен полк.

През Сръбско-българската война (1885) година е командир на 6-ти пехотен търновски полк, с който участва в боевете при Драгоман, Цариброд (11 – 12 ноември) и при овладяването на Пирот (14 – 15 ноември). Награден е с орден „За храброст“ IV степен.

През 1886 г. командва 10-ти пехотен полк, който участва в потушаването на проруския преврат срещу княз Александър I Батенберг. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор и назначен за командир на 9-ти пехотен полк и 4-та пехотна бригада (1887 – 1890)[2].

От 1890 до 1894 г. Никифор Никифоров е инспектор на пехотата, на 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник, а през 1895 г. командва за кратко Четвърта пехотна преславска дивизия. На 3 август 1895 г. е произведен в чин полковник и назначен за началник на Административния отдел и на Канцеларията на Военното министерство (1895 – 1904), като през 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1904 до 1910 г. е дипломатически агент (след 1909 г. – пълномощен министър) на България в Германия и Сакс-Кобург-Гота със седалище в Берлин[2].

След завръщането си в България Никифор Никифоров става военен министър в кабинета на Иван Евстратиев Гешов (1911 – 1913), а в навечерието на Балканската война е произведен в генерал-лейтенант. След Междусъюзническата война на 4 август 1913 г. преминава в запаса[2]. Той е и деятелен член на Ловчанското културно благотворително дружество в София[1].

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Никифоров е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. Дотогава е давано само на офицери от запаса[3].

Снимка от погребението на българския генерал Никифор Никифоров, София, 1935 г.

Генерал-лейтенант Никифор Никифоров умира на 12 август 1935 година в София.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Никифор Никифоров е брат на политика Христо Никифоров и чичо на неговия син Стоян Никифоров.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Трифонов, Тр.. Никифор Петров Никифоров. // Ловеч и Ловчанско кн. 7. 1938. с. 249 – 250.
  2. а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  3. Славова С., Дойнова Ц., Балканската война през погледа на един французин – сборник от документи, София, 1977, Военно Издателство, с. 57 – 58

Източници[редактиране | редактиране на кода]