Петър Панчевски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Петър Панчевски
български и съветски генерал
Роден
Починал
17 ноември 1982 г. (80 г.)

Партия Българска комунистическа партия
Награди Червена звезда
Герой на Народна република България
Герой на социалистическия труд
Георги Димитров (орден)
Червено знаме
Народна република България
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   

Петър Павлов Панчевски е съветски и български офицер. Единственият българин с генералско звание в Червената армия – генерал-майор от инженерните войски (1945). Армейски генерал в Българската народна армия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Панчевски е роден на 25 януари 1902 г. в с. Бутан, Врачанско. През 1921 г. завършва гимназия в Оряхово. Завършва педагогическо училище в гр. Лом (1923). Учителства известно време в родното си село. Член е на Комсомола от 1919 г., а на БКП от 1924 г. Участва в Септемврийското въстание в боен отряд. След потушаването му емигрира в Югославия.

От септември 1925 г. е в СССР, където е известен като Пьотър Георгиевич Павлов. Завършва Военноинженерното училище в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1929 г. и Военноинженерната академия „Валериан Куйбишев“ в Москва (1936). След това става началник-щаб на сапьорен батальон в 70-а мотострелкова дивизия. Участва в Гражданската война в Испания през 1937 г. като специалист. Взема участие в отбраната на Мадрид и в битката при река Харама. От пролетта на 1938 г. е началник на инженерните войски на Сибирския военен окръг. Началото на Втората световна война го заварва като командир на инженерните войски на Сибирския военен окръг. През Втората световна война е началник на инженерните войски на XXIV армия. Армията е обкръжена през октомври 1941 г., но той се измъква и става началник на инженерните войски на пета армия. От май 1942 г. е командир на група специални инженерни батальони за големи оперативни заграждения. През август същата година заминава за Северен Кавказ, но самолета му е свален. След като оздравява през ноември 1942 г. става началник на инженерните курсове за усъвършенстване на командния състав. От юни 1943 г. е командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада към Резерва на върховното командване. Бригадата е придадена към четвърти украински фронт през октомври 1943 г. и участва в сражението при Мелитопол. По-късно участва в боевете в Румъния, Югославия, Унгария и Австрия като командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада. Влиза във войната с чин подполковник и излиза с чин генерал-майор от съветската армия.

Завръща се в България през 1945 г. На 15 август същата година е назначен за командир на първа гвардейска дивизия. Служи в БНА. От 7 октомври 1947 г. е командир на първото танково съединение в българската армия. От октомври 1949 г. е командир на първа армия и заместник-министър на народната отбрана. Достига званието армейски генерал. Командващ е на обединение през периода 1949 – 1950 г. От 1950 до 1958 г. е министър на народната отбрана на Народна република България. Той е в основата на арестуването на генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски и др. по обвинение, че са съмишленици на Трайчо Костов. Ген. Трънски е арестуван в кабинета на министър Панчевски, по негова заповед.

П. Панчевски е народен представител (1950 – 1961). Посланик е на България в Китайската народна република от 1958 до 1962 г. След завръщането му в България е пенсиониран поради навършването на 60-годишна възраст.[1] Започва почти открита борба с живковизма, както нарича режима на Тодор Живков[1]

Има сведения, че армейски генерал Петър Панчевски – бивш министър на народната отбрана (1950 – 1958) и посланик в КНР (1958 – 1962), е подбудителят на опита за покушение и преврат от страна на Горуня от 1965 г, когато Тодор Живков е на посещение във Враца.[1]

Награден е със званието „Герой на социалистическия труд“ (Указ № 414 от 10 юни 1967), „Герой на Народна република България“ (1972), ордени „Георги Димитров“ (1955, 1972, 1977, 1982), „Народна република България“ I ст. (1954) и II ст. (1964), „Народна свобода 1941 – 1944“ и съветските „Червено знаме“ и „Червена звезда“.[2] Връчено му е военно отличие „Маршалска звезда“ за армейски генерал от запаса (8 май 1978).

Умира при неизяснени обстоятелства[1] в София на 17 ноември 1982 г.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • Комвзвод (1 септември 1929)
  • Капитан от съветската армия – 1936
  • Майор от съветската армия – 1938
  • Подполковник от съветската армия – 1940
  • Полковник от съветската армия – 1942
  • Генерал-майор от съветската армия – 21 април 1945
  • Генерал-лейтенант от българската армия – 9 септември 1948
  • Генерал-полковник от българската армия – 23 април 1951
  • Армейски генерал от българската армия – 22 септември 1954[3]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г 111 години от рождението на Петър Панчевски – генералът, който внушаваше почитание и страх у Тодор Живков – в blitz.bg, 24.01.2013
  2. . Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 42
  3. Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 238