Направо към съдържанието

Иван Фичев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Фичев
български генерал и военен историк
Портретна снимка на генерал-лейтенант Иван Фичев.
Портретна снимка на генерал-лейтенант Иван Фичев.
Звание
генерал-лейтенант
Служи наБългария
Род войски
пехота
Командвания2-ра пехотна дивизия
Щаб на войската
Битки/войниСръбско-българска война
Балканска война
Лозенградска операция
Люлебургаско-Бунархисарска операция
Първа световна война
Междусъюзническа война
НаградиВелик офицер на ордена на Почетния легион
ОбразованиеРобърт колеж
Национален военен университет
Априловска гимназия
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
18 ноември 1931 г. (71 г.)
Родствавнук на Колю Фичето
Иван Фичев в Общомедия

Иван Иванов Фичев е български офицер (генерал-лейтенант), началник на Щаба на армията (1910 – 1914), военен министър (1914 – 1915), военен историк и академик.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Фичев е роден на 15 април 1860 г. в Търново, в заможно еснафско семейство. Баща му Иван е френк-терзия (майстор-шивач), и е най-възрастният внук на възрожденския самобитен архитект Колю Фичето. Има двама братя Коста и Георги.[1]

Учи в родния си град, първоначално при известния тогава учител и изтъкнат педагог даскал Георги, след което продължава в подготвителния клас на даскал Петър, след това в класно училище, в което преподаватели са Цани Гинчев, Ангел Границки и др. След това Иван Фичев напуска Търново и продължава обучението си в Априловската гимназия в Габрово. Две години по-късно заминава за Цариград, където постъпва в Робърт колеж. Не завършва колежа, тъй като през март 1877 г. почива баща му и се налага да прекъсне образованието си и да се завърне в Търново.[2]

По-късно същата година в България се формират новите 6 дружини от българското опълчение (т.н. Второ опълчение) и 17-годишният Иван Фичев постъпва като доброволец в 8-а опълченска дружина. Благодарение на доброто си обучение бива забелязан от руското командване, изтеглен от частта и назначен последователно за преводач на габровския окръжен управител, преводач на търновския губернатор и секретар на търновския окръжен началник, като на последната длъжност е до април 1880 г.[3]

На 26 май 1880 г. постъпва като юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище в София, на 30 август 1882 г. завършва (девети по успех от 62 випускници), произведен е в чин подпоручик и зачислен в Двадесета пеша варненска дружина. На 2 октомври се явява в частта си и е назначен за младши офицер в 3-та рота, а през 1883 г. е назначен за и.д. адютант на дружината. Подпоручик Фичев служи в дружината до август 1884 г., когато е изпратен на служба в Седемнадесета пеша търновска дружина.[4]

На 15 април 1885 младият подпоручик Фичев встъпва в граждански брак с Поликсена Панайодова (известна по-късно като Сенка Фичева) – произхождаща от видно търновско семейство, сестра на министъра на правосъдието в 3 правителства Константин Панайодов), завършила образованието си в Загреб и след Освобождението учителствала в девическото училище в Свищов и в родното Търново. Почива на 8 март 1907 г.[5]

Сръбско-българска война (1885)

[редактиране | редактиране на кода]

На 30 август 1885 г. Фичев е произведен в чин поручик. Няколко дена по-късно, поради обявяването на Съединението и изтеглянето на руските войски от България, Фичев е назначен за търновски воински началник, но веднага във връзка с избухналата Сръбско-българска война (1885) е командирован в Северния отряд, където поручик Фичев е назначен за командир на 2-ра рота от 5-а запасна дружина на Пети пехотен дунавски полк, с който участва в защитата на Видинската крепост (12 – 16 ноември).[6]

След сключването на мирния договор Фичев е върнат на предишната си служба като търновски воински началник, на която длъжност остава до 1 април 1886 г., когато е назначен за командир на рота от Девети пехотен пловдивски полк.

През същата година поручик Фичев е редактор на първия български военен вестник „Народна защита“, чийто първи брой излиза на 30 май 1886 в Търново.[7] По време на преврата срещу княз Александър Батенберг, Фичев е командир на 3-та рота от 6-и пехотен търновски полк и като приближен на премиера Стефан Стамболов е част от групата, която посреща княз Батенберг след успешния контрапреврат. В Русе Стамболов представя поручик Фичев на княза и го аташира като негов адютант. В това си качество Фичев придружава княза от Русе до София. След това се завръща на служба в 6-и пехотен търновски полк.[8]

Между двете войни

[редактиране | редактиране на кода]

При избухването на бунта на русофилите в Русе, за потушаването му от Търново е изпратена сборна рота под командването на поручик Фичев. След бързото възстановане на реда Фичев се завръща в частта си. На 1 април 1887 е произведен в чин капитан. На 1 март 1888 г. е командирован в София за преглеждане на преведените на български език руски устави, след което е назначен за член на комисията, натоварена с редактирането на уставите. По същото време Фичев работи по монографията си „Материали по Сръбско-българската война през 1885 година“.[9]

Диплома на капитан Иван Фичев от висшата италианска военна школа „Scuola di Guerra“

През 1889 г. капитан Фичев е командирован във висшата италианска военна школа „Scuola di Guerra“, която завършва на 10 август 1891 година. След завръщането си в България е назначен за командир на рота в 6-и пехотен търновски полк, малко след това е преместен на служба в щаба на 1-ва пеша бригада, където изпълнява длъжността офицер от генералния щаб. През 1892 г. е произведен в чин майор, а година по-късно е назначен за преподавател по тактика в дивизионната учебна команда на Първа пехотна софийска дивизия. Същата година е назначен за началник на новообразуваното учебно бюро при Министерството на войната, създадено с цел съсредоточаване на просветната дейност на българската войска. На тази длъжност на капитан Фичев е поверена редакцията на списание „Военен журнал“, а самият той поставя началото на списание „Войнишка сбирка“, съдържащо общообразователни и военно-възпитателни разкази и повести.[10]

През октомври 1894 г. майор Фичев е отстранен за два месеца от длъжност и от генералния щаб по политически причини, като е преведен в пехотата и назначен за командир на дружина от Седемнадесети пехотен доростолски полк. Като дружинен командир през 1896 г. издава справочна книга, която представлява наръчно помагало при практическата работа на офицерите в полеви условия. През 1897 г. е върнат в София и назначен за инспектор на класовете във Военното на Негово Княжеско Височество училище, където също така преподава военна история в училището и тактика на старшия офицерски курс. Към края на годината е назначен за член на комисията за преглеждане на строевите устави.[11]

През 1898 завършва Военната академия в Торино, Италия, а след завръщането си, през 1899 е произведен в чин подполковник и назначен на служба в Оперативното отделение на армията, а през 1900 г. е привлечен в Генералния щаб. По-късно в продължение на една година подполковник Фичев командва Шести пехотен търновски полк, след което е началник на Оперативното отделение в щаба на войската, където служи цели 3 години. През 1903 г. е произведен в чин полковник и като такъв е началник-щаб на Първа пехотна софийска дивизия, на която служба е една година. На 9 януари 1905 г. полковник Иван Фичев е назначен за помощник на началник-щаба на армията, на която служба е до началото на 1907 г., когато е назначен за командир на Втора пехотна тракийска дивизия с щаб в Пловдив, на която служба е до 1910 г.[12] След като през януари 1908 г. протестира пред княз Фердинанд, че е пропуснат в повишението в чин, на 15 октомври 1908 г. все пак е произведен в чин генерал-майор.

През май 1910 г. Иван Фичев е назначен за началник на Генералния щаб на Българската армия. През следващите две години той се съсредоточава върху подобряването на организацията, подготовката и общата готовност на армията за евентуален бъдещ конфликт с Османската империя. Особено внимание отделя на подготовката на висшите офицери, а под негово ръководство през 1910 г. са проведени мащабни маневри с участието на 3-та Балканска и 8-ма Тунджанска пехотна дивизия. През 1911 г. те са последвани от крепостни учения край Шумен. Фичев подкрепя и развитието на висшето военно образование и предлага създаването на военна академия и център за висши военни изследвания.[13]

Генералният щаб работи и за преодоляване на недостига на въоръжение и оборудване, особено в областта на тежката артилерия, като същевременно усъвършенства мобилизационните процедури, военновременните щабове и използването на железопътната мрежа за военни цели. По-систематично започва да се събира и информация за населението на България и за икономическите ресурси, които биха могли да бъдат използвани във военно време.[14] Съществена част от работата на Фичев е свързана с преработването на съществуващите български планове за война с Османската империя. По-ранни оперативни планове са изготвени през 1903, 1904 и 1908 г., като самият Фичев участва в подготовката на плана от 1903 г., когато служи в оперативното отделение на Генералния щаб. След като става началник на Генералния щаб, той нарежда тези планове да бъдат преразгледани. Заедно с други офицери обхожда южната граница, изучава терена и разглежда вероятното разполагане на османските сили. Разработените идеи впоследствие са проверявани чрез щабни занятия и полеви маневри.[15]

Новата оперативна концепция е разработена в два варианта, известни като План „А“ и План „А бис“. Тя се основава на настъпателни действия, бързо съсредоточаване на силите и изненада. Фичев смята, че една продължителна война би облагодетелствала Османската империя заради по-големите ѝ човешки и материални ресурси, поради което се застъпва България да поеме инициативата преди завършването на османската мобилизация. Основните български сили трябва да бъдат съсредоточени в Източна Тракия, докато скритото разгръщане на Трета армия е замислено така, че да допринесе за постигането на изненада срещу османските войски.[16]

Създаването на Балканския съюз през 1912 г. налага промени в плановете на българския Генерален щаб. Въпреки това Тракия остава главният театър на военните действия за Българската армия, докато по-малка част от силите е насочена към Македония. Съюзниците не създават единно върховно командване и България, Сърбия, Гърция и Черна гора до голяма степен водят своите кампании самостоятелно.[17]

На 09 юни 1912 г. във Варна заедно с Радомир Путник участва в тайната сръбско-българска конвенция, с която се уточняват военните задължения на съюзниците в Балканската война.[18]

Балкански войни (1912 – 1913)

[редактиране | редактиране на кода]
Генерал-майор Фичев

След обявяването на общата мобилизация в България на 30 септември 1912 г. Фичев става началник-щаб на Действащата армия. Цар Фердинанд I е върховен главнокомандващ, а генерал Михаил Савов е назначен за помощник-главнокомандващ. Тази структура на командването скоро води до напрежение, тъй като както Фердинанд, така и Савов започват активно да се намесват в оперативни решения, които Фичев смята за отговорност на Генералния щаб.[19]

Първият етап на войната носи значителни български победи при Лозенград и Люлебургас–Бунархисар, които принуждават османската армия да се оттегли към укрепената Чаталджанска линия пред Константинопол. Когато османското правителство предлага примирие, Фичев подкрепя идеята бойните действия да бъдат прекратени, докато България все още се намира в благоприятно военно положение. Първоначално Савов също заема подобна позиция, но Фердинанд предпочита настъплението към Константинопол да продължи.[20]

Фичев се противопоставя на незабавно нападение срещу Чаталджа. На 14 ноември 1912 г. той предупреждава Фердинанд, че българските войски са изтощени, все още не са напълно съсредоточени и са засегнати от тежка холерна епидемия. Той не отхвърля напълно възможността за атака, но настоява армията да получи повече време за подготовка. По-късно на фронта е изпратена комисия, оглавявана от Савов, която да оцени обстановката.[21] Въпреки тези опасения Савов решава да нареди нападението, което започва на 17 ноември 1912 г. Българската армия не успява да пробие османските позиции и понася тежки загуби. Неуспехът задълбочава разногласията във висшето командване и отслабва влиянието на Фичев, въпреки че той остава началник-щаб на армията.[22]

По време на примирието, сключено на 3 декември 1912 г., Фичев все по-настойчиво подкрепя приключването на войната чрез преговори. След провала на мирните преговори бойните действия са подновени през януари 1913 г., а по-късно българските сили превземат Одрин. Междувременно обаче напрежението със Сърбия и Гърция по въпроса за Македония става все по-сериозно.[23]

Фичев се противопоставя на възможността за нова война, този път срещу доскорошните съюзници на България. През май 1913 г. той се опитва да убеди Фердинанд и водещи политически фигури да потърсят дипломатическо решение. Фичев предлага България да се въздържа от военни действия срещу съюзниците си, да прекрати по-нататъшното придвижване на войски към Македония, да запази отбранително поведение на намиращите се там сили и да предаде спора за арбитраж на руския император.[24]

С влошаването на отношенията със Сърбия и Гърция разногласията на Фичев със Савов и Фердинанд стават все по-изразени. На 12 юни 1913 г. той подава оставка като началник-щаб на армията. Оставката му не е официално приета и вместо това той е пуснат в отпуск по болест. Доклади на австро-унгарския военен аташе в София също отбелязват противопоставянето на Фичев на нова балканска война и убеждението му, че България ще трябва да преразгледа външната си политика, ако конфликтът не може да бъде избегнат.[25]

Взима участие в конференцията в Букурещ и подписването на Букурещкия мирен договор.[26]

След Междусъюзническата война той продължава да е началник на Щаба на армията. На 14 януари 1914 г. е повишен в чин генерал-лейтенант и назначен за началник на Трета военноинспекционна област със седалище в Русе. С указ № 5 на Министерския съвет от 14 септември 1914 г. е назначен за министър на войната, на който пост встъпва на следващия ден.[27] През февруари 1915 г. при атентата в Градското казино в София загива дъщеря му Мара Фичева-Багарова.[28] На 17 август 1915 г. по собствено желание и съгласно височайша заповед № 29 генерал Фичев преминава в запаса.

През 1921 година генерал Фичев приема предложението на земеделското правителство и е назначен за пълномощен министър на България в Румъния, на която длъжност работи до 1923 година. След завръщането си в България се отдава на историографска дейност.[7]

Научно-теоретична дейност

[редактиране | редактиране на кода]

През 1888 г. капитан Иван Фичев обнародва първия си труд, посветен на Сръбско-българската война и участва в комисията по редактиране на армейските устави. От 1893 г., вече майор, е началник на учебното бюро при Военното министерство, преподавател по тактика във Военното училище и редактор на „Военен журнал“. С многообразната си теоретична и публицистична дейност той е признат за дописен член на Българското книжовно дружество (1898) и редовен член на БАН (1909). През 1914 г. ген. Фичев открива Военната академия, негова отдавнашна мечта.

Иван Фичев е женен и има 2 деца. Генерал-лейтенант Иван Фичев умира на 18 ноември 1931 г. в София.

Образование

[редактиране | редактиране на кода]

Военни звания

[редактиране | редактиране на кода]

Заемани длъжности

[редактиране | редактиране на кода]
  • Младши офицер във Варненска № 20 пеша дружина (30 август 1882 – 1883)
  • Изпълняващ длъжността адютант на Варненска № 20 пеша дружина (1883 – август 1884)
  • Служи в Търновска № 17 пеша дружина (август 1884 – 1885)
  • Търновски воински началник (1885)
  • Командир на 2-ра рота от 5-а запасна дружина на 5-и пехотен дунавски полк (1885)
  • Търновски воински началник (до 1 април 1886)
  • Командир на рота от 9-и пехотен пловдивски полк (от 1 април 1886)
  • Командир на 3-та рота от 6-и пехотен търновски полк (1886)
  • Командир на рота от 6-и пехотен търновски полк (10 август 1891 – ?)
  • Първа бригада (офицер от ГЩ)
  • Преподавател по тактика в дивизионната учебна команда на 1-ва пехотна софийска дивизия (1893)
  • Началник на учебното бюро при Министерството на войната (1893 – октомври 1894)
  • Дружинен командир в 17-и пехотен доростолски полк (октомври 1894 – началото 1897)
  • Инспектор на класовете във Военното училище (началото на 1897 – януари 1899)
  • Служи в Оперативното отделение в ЩВ (януари 1899 – 1900)
  • Генерален щаб (от 1900)
  • Командир на 6-и пехотен търновски полк
  • Началник на Оперативното отделение в Щаба на войската (3 години, вероятно 1901 – 1903)
  • Началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1 година, вероятно 1904 – 1905)
  • Помощник на началник-щаба (2 години, вероятно 1905 – 1907)
  • Командващ на 2-ра пехотна тракийска дивизия (началото на 1907 – март 1910)
  • Началник-щаб на войската (март 1910 – 1 януари 1914)
  • Началник на 3-та военно-инспекционна област (1914 – 1 септември 1914)
  • Министър на войната (1 септември 1914 – 17 август 1915)

Награди

[редактиране | редактиране на кода]
Гробът на Иван Фичев и баща му и майка му пред църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Търново
  • Орден „За заслуга“ (1886)
  • Орден „За храброст“ II степен
  • Орден „Св. Александър“ II степен без мечове, III степен и V степен
  • Орден „За военна заслуга“ I и III степен на обикновена лента
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[29]
  • Сребърен медал „За наука и изкуство“
  • Френски орден „Почетен легион“ IV степен
  • Орден „Корона“ III степен, Кралство Италия
  • Орден „Звездата на Румъния“ III степен, Кралство Румъния
  • Орден „Лъв и слънце“ II степен, Персия

Библиография (по-важни трудове)

[редактиране | редактиране на кода]
  • Фичев, Иван. Военноисторически очерк за Българо-сръбската война през 1885 г. София, 1888.
  • Фичев, Иван. Планинска война. София, 1893.
  • Фичев, Иван. Тактика. Курс за дивизионните учебни команди. София, 1894.
  • Фичев, Иван. Военната история и метода на нейното изучаване. София, 1897.
  • Фичев, Иван. Македонският въпрос. Париж, 1905.
  • Фичев, Иван. Ляоян. Военноисторическа студия според руски и японски официални сведения. София, 1906.
  • Фичев, Иван. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително. София, 1927.
  • Фичев, Иван. Критическа студия върху труда на генерала от пех. Радко Димитриев „Трета армия в Балканската война“. София, 1906.
  • Фичев, Иван. Чаталджа. Тактическа студия. Париж, 1930.
  • Фичев, Иван. Критическо изучаване Сръбско-българската война през 1885 г. (Според съчинението на Военноисторическата комисия – 1915). Париж, 1930.
  • Фичев, Иван. Балканската война 1912 – 1913. Преживелици, бележки и документи. Париж, 1940.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Атанасов, с. 14 – 15
  2. ↑ Атанасов, с. 15 – 16
  3. ↑ Атанасов, с. 18
  4. ↑ Атанасов, с. 18 – 19
  5. ↑ Атанасов, с. 19
  6. ↑ Атанасов, с. 20
  7. 1 2 Недева, Т., стр. 2
  8. ↑ Атанасов, с. 20 – 21
  9. ↑ Атанасов, с. 21 – 22
  10. ↑ Атанасов, с. 22 – 23
  11. ↑ Атанасов, с. 23 – 24
  12. ↑ Атанасов, с. 24 – 25
  13. ↑ Вълков, 1988, с. 12–13.
  14. ↑ Вълков, 1988, с. 13–14.
  15. ↑ Вълков, 1988, с. 14.
  16. ↑ Вълков, 1988, с. 15.
  17. ↑ Вълков, 1988, с. 15–16.
  18. ↑ Варненски новини - дигитално копие - 16/11/1913, No. 357, 2 стр.
  19. ↑ Вълков, 1988, с. 16–17.
  20. ↑ Вълков, 1988, с. 17–18.
  21. ↑ Вълков, 1988, с. 18–19.
  22. ↑ Вълков, 1988, с. 19–20.
  23. ↑ Вълков, 1988, с. 20–21.
  24. ↑ Вълков, 1988, с. 21.
  25. ↑ Вълков, 1988, с. 22.
  26. ↑ Симеон Радев: „Конференцията в Букурещ и Букурещския мир от 1913 г.“
  27. ↑ Вълков, Г., Генерал Иван Фичев. Избрани произведения, София, 1988, Военно издателство, стр. 11 – 12
  28. ↑ Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 124.
  29. ↑ Указ № 437 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Вълков, Г., Генерал Иван Фичев. Избрани произведения, София, 1988, Военно издателство
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 7. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 15.
  • Атанасов, Рашко. Генерал от пехотата Иван Фичев. София, 1942.
  • Недева, Т., Генерал-лейтенант Иван Фичев – от Опълчението до войните, Балканската война 1912 – 1913 – Юбилеен вестник бр. 1, октомври 2012, Велико Търново
Атанас Назлъмов → началник на Щаба на армията (27 март 1910 – 14 януари 1914) → Православ Тенев
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Фичев&oldid=12992156“.