Петър Илиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Илиев
български генерал
ОбразованиеВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Национален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
6 април 1998 г. (87 г.)

Петър Христов Илиев е български офицер и военен деец, както от царство България, така и от Народна Република България, генерал-лейтенант. Той е сред малкото български действащи офицери преди 9 септември 1944 г., които са членове на БКП, дотогава намираща се в нелегалност. Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, главен участник в Деветосептемврийския преврат от 1944 г. и във водената след това Отечествена война на България против Нацистка Германия от 1944 – 1945 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Илиев е роден на 30 ноември 1910 г. в Кюстендил. Родът му е от босилеградското село Назърица. Завършва средно образование в родния си град. Член е на БКМС от 1926 г. и на БКП от 1930 г.

През 1929 г. постъпва в ШЗО, където участва в дейността на нелегалните групи. От 1930 до 1933 г. учи във Военното училище. Завършва Военна академия (1939 – 1943). Действуващ армейски офицер през периода от 1934 и към 9 септември 1944 г.

През 1933 година след завършване на Военното училище постъпва в Първи пехотен софийски полк като командир на взвод.[1] Като такъв взима участие в преврата на 19 май 1934 година, когато е изпратен с взвода си да заеме позиция на Орлов мост. През 1936 година е назначен за началник на служба „Продуч“ (служба за борба с противодържавните учения) в Първи пехотен полк на който пост остава до 1942 година и спасява много войници и подофицери участващи в нелегалната организация на Отечествения фронт в Българската армия. През 1938 г. е назнчен на служба в рота бойни коли, по-късно същата година е назначен обратно в 1-ви пехотен софийски полк. От 1940 г. служи в 13 пехотен тилски полк.[1] През 1939 – 1941 година е изпращан няколко пъти в Единадесети пехотен сливенски полк като командир на взвод на българо-турската граница. През 1942 – 1943 година е офицер в щаба на Втора българска армия. През 1943 година завършва Военната академия „Г.С.Раковски“ в София и през 1943 – 1944 година служи в специална секция на Министерство на войната където го заварва 9 септември 1944 г.

Още като млад офицер Илиев се свързва с комунистите, като след 1936 година връзката се осъществява чрез Петър Вранчев.[2] Участва в комунистическото Съпротивително движение по време на Втората световна война. Член на Централната военна комисия при ЦК на БРП (к) (1941 – 1942). Член на Главния щаб (от февруари 1943 г.) и началник-щаб (от февруари 1944 г.) на НОВА. Служи в Министерство на войната от 1939 г. Единственият действуващ офицер от участницте в Деветосептемврийския преврат който преди 9 септември 1944 г. е член на БКП. Взема участие в Деветосептемврийския преврат през 1944 г. След 9 септември 1944 е произведен в Генерал-майор и Генерал-лейтенант (14 септември 1954).

През 1944 г. назначен за офицер за поръчки в Министерството на отбраната, след което по-късно същата година е назначен за началник на канцеларията Управление кадри на МНО, началник на ШЗО, началник на Управление бойна подготовка, заместник-началник на Военната академия и др. От 1945 г. е началник на българската военна мисия при 3-ти украински фронт, а през 1946 г. е назначен за началник-щаб на 4-та армия.[1] Завършва Висшата военна академия на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР „Климент Ворошилов“ (1950) и така става заедно с генерал-лейтенант Димитър Попов единствените български офицери служили като действащи такива в армията на Царство България преди и след 9 септември 1944 г. и завършили съветски военни академии.

Военен аташе в СССР (април – септември 1946 и 1965 – 1972). Член на Централната контролно-ревизионна комисия от 1976 г.

Автор на мемоарната книга „В леговището на вълците" (1968, 1983). Кандидат на педагогическите науки.

Награден със званието „Герой на социалистическия труд“ (1980), ордените „Георги Димитров“ (1980 и 1985), „Девети септември 1944 г.“ I степен, „За народна свобода“ I степен, „НРБ“ II степен (1959) I степен (1971). Признат за АБПФК. Удостоен със званието „Почетен гражданин на Кюстендил“ (1983)[3].

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Генерал-лейтенант Петър Илиев е женен и има 2 деца.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Руменин, с. 40
  2. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г.. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 68.
  3. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд. БАН., стр. 264
  4. Произведен е след 9 септември 1944, със старшинство към 3 октомври 1940 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 40.