Партизанско движение в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Партизанско движение в България
Гражданска война
Информация
Период Втора световна война (19411944)
Място България
Резултат Прекратяване на конфликта поради
създаване правителство на Отечествения фронт, фактически доминирано от БРП.
Воюващи страни
Red Army flag.svg Народоосвободителна въстаническа армия (от март 1943 г.) Coat of arms of Bulgaria (1927-1946).svg Царство България
Командири
Георги Димитров
Цвятко Радойнов
Емил Марков
Христо Михайлов
Добри Терпешев
цар Борис III
Регентски съвет
генерал-лейтенант Теодоси Даскалов
генерал-лейтенант Никола Михов
генерал-лейтенант Руси Русев
Никола Гешев
Сили
НОВА. Около 7 000 въоръжени партизани за целия период на действие. [1] Заедно с ОФ милиция и ядки в Българската армия около 12 000 човека.[2] Българска армия и полиция усилени с мобилизирани 100 000 войници, полицаи и жандармеристи; променлив брой части на Вермахта в „новоосвободените земи“
Жертви и загуби
3055 убити в сражение, с изпълнени смъртни присъди, екзекутирани, починали от рани и в затворите 1941 – 44 г.[3]  ?

Партизанското движение в България е организирано от БРП по време на Втората световна война. Обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. Изразява се във въоръжени партизански действия срещу диктаторската държавна власт в България, включително и терористични атаки[1], както и някои нападения срещу Вермахта. То е подкрепяно предимно от просъветски и прокомунистически ориентирани симпатизанти и активисти,[4] както и от много леви земеделци.[5] В някои случаи комунистите привличат във въоръжената си дейност и криминални елементи, както и активисти на лявото крило на македонското движение.[6]

Организационната структура на движението е Централната военна комисия на БРП, а от пролетта на 1943 г. е т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Политическата му организационна структура, от лятото на 1943г., е Отечественият фронт, начело с Център на Отечествения фронт.[7] Участници в партизанското движение са партизани, ятаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните подръжници използват за партизаните и наименованието „шумкари“.

Веднага след започването на военните действия на Източния фронт българските комунисти, направлявани от Коминтерна, започват курс на въоръжена борба. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристранния пакт по време на Втората световна война. Този факт дава отражение върху размаха, целите на движението и конфликта, който има характер на Гражданска война.[8][9][10] Постепенно комунистите установяват, че сами няма да могат да се справят с властта и започват да търсят единодействие с други опозиционни групи. Създава се политическата коалиция ОФ.

История[редактиране | редактиране на кода]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

След ремилитаризирането на Рейнската област, анексирането на Австрия от Германия и Мюнхенското споразумение (Германия, Италия, Великобритания и Франция), с което Судетската област се предава от Чехословакия на Германия, междудържавните отношения в Европа се изострят. Германия заграбва цяла Чехословакия. Едновременно се водят преговори между Великобритания и Германия[11], Великобритания, Франция и СССР [12] и Германия и СССР [13]. След провала на преговорите между Германия и Великобритания; Великобритания, Франция и СССР за мирно уреждане на възникналия конфликт, на 23 август 1939 година в Москва между Германия и Съветския съюз е подписан „Договор за ненападение между Германия и СССР“ (Пактът Рибентроп-Молотов)[14]. Договорът се смята за една от най-важните стъпки, довели до започване на масираните военни действия на Втората световна война на територията на Европа. В секретните клаузи към този договор за ненападение се разпределят сферите на влияние между СССР и Германия в Източна Европа. На 1 септември 1939 година германските войски нахлуват в Полша от запад, а на 17 септември същата 1939 година части на Червената армия нападат Полша от изток. На 27 септември 1939 година Полша е напълно окупирана – двете съюзнически армии се срещат на река Висла. След влизането на германските войски в Полша на 1 септември Великобритания и Франция обявяват война на Германия – така наречената Странна война, водена, за да се помогне на Полша. На 30 ноември 1939 г. СССР започва война с Финландия, т.н. Зимна война. Започва и „освобождаването“ на Латвия, Литва, Естония и Молдова. Заради войната СССР е изключен от Обществото на народите.

На 27 септември 1940 година е подписан и Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. Хитлер разработва Директива № 21 (план „Барбароса “) за нападение срещу СССР. Подписана е на 18 декември 1940 година. [15]

Страните от Тристранния пакт започват дипломатически постъпки за включването на България към Пакта. През месец септември 1940 година, под натиска на Германия и със съгласието на СССР, Румъния връща Южна Добруджа на България. На 16 октомври 1940 година германският външен министър Рибентроп иска от София в двудневен срок да определи политиката си спрямо Пакта. На същия ден в Рим Мусолини заявява на българския посланик, че Италия очаква от България да се включи в предстоящата война срещу Гърция. В София разбират, че между Италия и Германия няма съгласуваност, което ѝ дава възможност да отхвърли и двете предложения. СССР също участва активно в натиска върху България, като се стреми да придобие изключителни права в източната част на Балканите. На 12 и 13 ноември 1940 година съветският външен министър Вячеслав Молотов посещава Берлин, за да получи съгласието на Хитлер СССР да предостави на България гаранции. Хитлер отклонява това предложение, но Молотов се опитва да постигне целите си с пряк демарш в София. В София пристига главният секретар на съветското външно министерство, Соболев, който предлага сключване на пакт за взаимопомощ и разполагане на руски военни бази в България. Предложението на Соболев и неговата мисия в страната се придружават от шумна кампания на комунистическата партия, която събира подписки в подкрепа на съветското предложение. Но правителството се опасява от преждевременното включване на страната във войната и отклонява поканата.

В края на 1940 година БЗНС „Пладне“, начело с Г. М. Димитров предлага на БРП създаване на Отечествен фронт и започване на въоръжени действия срещу властта. Целта е премахване на диктатурата, установена през 1934 г., установяване на република и недопускане на евентуално обвързване с Третия райх. ЦК на БРП отхвърля предложението, вероятно, поради обвързаността на Коминтернa с Пакта Рибентроп-Молотов. Скоро след началото на подготовката на въоръжените действия, Г. М. Димитров и заместниците му започват подготовка за преврат, съвместно с британските тайни служби. Така за БЗНС „Пладне“ партизанското движение се превръща в резервен план. През февруари 1941 година заговорът е разкрит от българските тайни служби и полицията. Г. М. Димитров успява да избяга във Великобритания. Издадена е задочна смъртна присъда на Г. М. Димитров, 4 задочни смъртни присъди на други земеделци и 11 присъди на доживотен затвор.[16][17]

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и в страната навлизат съюзническите войски на Третия райх, за да достигнат до Гърция на помощ на провалящата се кампания на Италия срещу Гърция. БРП „разпространява позиви с много остро антигерманско съдържание, в които българския народ се призовава да прогони чужденците от страната“.[18] ЦК на БРП (к) нарича присъединяването към Тристранния пакт „фатална стъпка“ и наново настоява за съюз със СССР.[19]

На 19-ти и 20-ти април 1941 г., без да се налага да води активни бойни действия, българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии на бивша Югославия и Гърция, населени с българи. Българската армия е посрещната от местното население като освободителка, а правителството вдига неимоверно своя престиж.

Начало[редактиране | редактиране на кода]

След като укрепва позициите си на Балканите, Хитлер намалява военните действия срещу Британските острови и започва нова военна кампания срещу съюзника си СССР. На 22 юни 1941 г. войските на Вермахта неочаквано преминават границите на СССР. Нахлуването на Германия и някои от съюзниците ѝ в СССР на 22 юни 1941 г. предизвиква остри реакции сред левите и русофилските среди в България. Още същия ден ЦК на БРП разпространява призив „да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм“. Два дни по-късно, на 24 юни, по директива на Коминтерна [20] БРП обявява „курс на въоръжена борба“ срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов.

На 23 юли 1941 г. започват емисиите на Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“, която излъчва от Москва. На честотите ѝ Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров призовават българите към неподчинение на правителство и на немските представители.

Първите прояви са изпращане на протестни телеграми и петиции, обявяващи се против участието на България в Тристранния пакт. В някои от фабриките, чиято продукция се използва от Вермахта, работници саботират производствения процес.[21]

Първите създадени партизански групи и чети през лятото и есента на 1941 г. са в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора. Смята се, че най-рано организирана е тази на Никола Парапунов, с пръв четник Иван Козарев. Командването се осъществява от Централна военна комисия на БРП (к).

През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, а не на четите. Те извършват саботажни акции: палежи и взривяване на складове за оръжие, облекло и горива, на комуникационни връзки, предприятия, железопътни линии. Дело на бойните групи са и терористични акции – убийства на видни ръководители на политическия апарат, полицията, армията и Вермахта. Дейността им нанася удар по подкрепата за властта в България. Властите разкриват и обезвреждат голяма част от участниците в тях.

В края на лятото на 1941 г. (със съветски самолети и подводници и отделно) в България са изпратени, разделени в 8 групи, начело с Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков, 55 дейци на БКП с цел да оглавят въоръжените действия. Счита се, че е дело на Задграничното бюро на БКП, подпомагано от НКВД. Акцията се оказва прибързана, лошо организирана и не дава очаквания резултат. Голяма част от изпратените са заловени от полицията. Част от изпратените са съдени в процес на парашутистите. Някои са екзекутирани. Оцелелите от т.нар. групи на „подводничарите“ и „парашутистите“ по-късно стават едни от най-известните партизански водачи.

На 13 декември 1941 г. България обявява т.нар. „символична“ война на САЩ и Великобритания. На 5 юли 1942 г. САЩ обявяват война на България.[22]Решението за обявяването на войната е взето със съвместна резолюция на Конгреса. В Сената за обявяване на война гласува мнозинство от 66 сенатори.[23] След два дни подобна резолюция гласува и Английския парламент. Нотата за обявяване на война е предадена на българското правителство от пълномощния министър на Швейцария в София след съгласието на Швейцарския федерален политически департамент. [24] Новината в България е обявена единствено в малко каре на в-к „Мир“ в броя от 5 юни 1942 г. Така страната се оказва в положение на фактически участник във Втората световна война.[25] С незабавен позив до българския народ, ЦК на БРП (к) уведомява за събитието и заявява : Нашите патриоти и народ попречиха до днес да бъдем хвърлени във войната против освободителите ни руси. Това е хубаво, но днес това е недостатъчно. Америка и Англия обявяват война на българското продажно правителство и докато не е късно, ние трябва да се отделим с дела от авантюристите.[26]

През април 1942 г. заради предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целият състав на Централната военна комисия на БРП (к) (процес срещу ЦК на БРП).

По полицейски данни през 1942 година в страната върлуват 381 партизани, разпределени в 27 чети.[27]

През юли 1942 г. по Нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт – коалиция между БРП (к), БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“. Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, (т.е. за връщане на българските земи и население, отнети по силата на Ньойския договор от 1919 г. и завладени от германския Вермахт), за скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения със СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“ През август 1943 година БРСДП (широки социалисти) се присъединява към ОФ.

В рамките на Отечествения фронт има разногласия по отношение на партизанското движение. Макар отделни активисти на „Звено“ да се включват в него, организацията смята, че вземането на властта чрез масово въстание е невъзможно и разчита на организирането на военен преврат чрез симпатизиращи ѝ офицери.[28]

Разрастване на действията[редактиране | редактиране на кода]

Планински масиви в района на действие на Трънския партизански отряд

Настъплението на Съветската армия дава тласък на усилията на комунистическото ръководство за „масовизиране“ на партизанското движение, което се извършва и по насилствен начин. Както отбелязва Георги Марков изборът често се свежда до „партизански или полицейски куршум“.[29]

Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, през април 1943 година се създава нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). НОВА разделя страната на тринадесет въстанически оперативни зони. Командването се осъществява от Главен щаб на НОВА. Установява връзка с британски военни мисии в България. Всичко това подсказва за намерението на БРП (к) да усили борбата и завземе властта. През м. август същата година е създаден ръководен орган на ОФ -Национален комитет. Правителството от своя страна засилва действията си. С окръжно № 3928 от 10 април 1943 г. на МВР, борбата с шумкарите се възлага на полицията. Допуска се при необходимост и използването на военни части.[30]

Партизанските подразделения извършват нападения срещу железопътни линии, складове с храни, гориво, облекло и оръжие,[31] предназначени за германските[32] войски. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да водят пропаганда, унищожават полицейски и данъчни архиви и заграбват оръжие и продоволствие, за да ги използват за своите нужди. Чест обект на партизански нападения са мандрите. Както отбелязва съвременен изследовател,

Смятало се, че разрушаването на мандрите удряло по износа за Германия... Нападенията на мандри позволявали лесно постижими успехи с отзвук сред хората и така замествали акции срещу по-добре въоръжени противници, за които партизанските отряди нямали капацитет.[33]

През септември и октомври 1943 година комунистическото ръководство провежда мобилизация с цел увеличаване числеността на партизанските си формирования. Тази мобилизация се приема за ненавременна и извън реалните възможности на комунистическата партия. Тя води до големи жертви от страна на нелегалните. От октомври същата година правителството е принудено да използва по-системно армията в борбата срещу комунистическата опасност.[34] БРП (к) разширява подривната си дейност в армията. Понякога войсковите части показват слаба ефективност в боевете с партизани. Под оперативно германско командване, български военни части се включват в бойни действия срещу югославски и гръцки партизани в новоосвободените земи. Зачестяват случаите, в които дезертирали войници се присъединяват към партизаните. Такива явления се наблюдават най-вече в поделенията в Македония и Тракия. Сформирани са 7 войнишки партизански части, които в някои случаи си сътрудничат с югославски и гръцки партизани. Сред видните войнишки партизански командири са Дичо Петров, Атанас Русев и други.

През зимата на 1943/1944 г. и лятото на 1944 година правителството решава да ликвидира партизанското движение. Изпълнението е възложено на Българската армия с постановление на Министерския съвет от 27 и 28 април 1943 г. и 28 април 1944 г.[35], [36] В частите на армията се обучават специализирани подразделения за бързо реагиране, наименувани „Асен“.[37] Формират се помощни подразделения, ловни дружини, съставът на които се набира от войската и полицията. Със закон от 26 януари 1944 г. са създадени особени военно-полицейски части за борба с партизаните – жандармерия, която получава неограничени пълномощия в действията срещу партизаните.[38] Реалният числен състав е до 5 000 жандармеристи (по план до 12 000).[39] Мобилизирани са допълнително около 100 000 войници и полицаи в масови акции срещу партизаните. На 15 февруари 1944 г. Министерството на вътрешните работи създава въоръжени групи от цивилни граждани за борба с шумкарите, наименувани „Обществена сила“.[40] През пролетта на 1944 г. броят на партизаните също се увеличава и по този начин се разширява обхватът на сблъсъка и в него са включени голям брой хора. Предприети са две офанзиви по разработения план „Аспарух“.[41] Сблъсъкът е без всякакви правила и придобива изключително жесток характер и за двете страни, като по-големи са възможностите на армията, полицията и жандармерията, включително чрез репресивни действия срещу невъоръжени ятаци и помагачи на НОВА.[42][43] От своя страна партизаните също си служат със сплашвания, както и с убийства на представители на властта, заплахи към ятаци, включително и взимане на заложници.[44] Резултатът от правителствената офанзива е частичен. НОВА претърпява загуби, но запазва основния си състав. През май 1944 година армията и жандармерията провалят похода на две партизански бригади от Трънско към Пловдивско, където се стремят да отвоюват своя свободна зона. Т. нар. Първа софийска народоосвободителна бригада се разпада сред поредица от сражения, а Втора е разбита при Батулия.[45]

С наближаването на Червената армия към границите на България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. През 1944 г. съставът на НОВА достига до 9 единици, провъзгласени за „бригади“[46], 35 батальона и отряда, 2 самостоятелни чети, бойни групи. В началото на септември 1944 г. е сформирана една „дивизия“.

Завземане на властта[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Трънския партизански отряд в гр. Трън

Междувременно на 12 август парламентарната опозиция и Отечественият фронт излизат с обща декларация за създаване на „ново конституционно правителство“. След натиск от страна на Москва Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията.

Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 година ново правителство, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколко дни то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от териториите, анексирани от Югославия и Гърция. Започват и преговори с главнокомандващия на НОВА Добри Терпешев, като чрез него БЗНС "Врабча 1" предлага на ОФ участие във властта. Терпешев представя на правителството крайни искания, които практически означават предаване на властта на ОФ и те са отхвърлени. Независимо от тези обстоятелства на 5 септември Съветският съюз обявява война на България. На 7 септември от съветски самолети е разпространено Обръщение на командира на III- и Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин до Българския народ и армия. В съответствие със съветската пропагандна теза е заявено, че „Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като счита българския народ за братски народ“. [47] Правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия, считано от 8 септември 1944 година. Същия ден войските на СССР навлизат в страната. Срещу тях по заповед на министъра на войната генерал-майор Иван Маринов няма прояви на организирани военни действия.

Същевременно в периода между 6 и 8 септември 1944 г. около 170 малки населени места в страната са завзети трайно от партизански части.[48] Вземането на властта в София е извършено посредством мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на Танковата бригада в Горна Баня. Партизанските групи на НОВА установяват контрол върху останалите части на страната.

След Деветосептемврийския преврат с цел овладяване на армията доскорошни партизани масово са назначени в множество военни части на влиятелния политически пост „помощник-командир“ по време на участието на България във Втората световна война на страната на Обединените нации. Тяхна задача е да предотвратят евентуални опити на царските офицери да саботират ефективността на бойните действия срещу Вермахта и да контролират Българската армия. В седмиците след 9 септември 1944 година бивши партизани се включват в изграждащата се милиция. Също така, бивши партизани участват в започналите масови репресии и акции на отмъщение срещу служители на администрацията, военно-полицейския апарат и други противници на БКП.

Организация[редактиране | редактиране на кода]

Численост и състав[редактиране | редактиране на кода]

Паметник „Ятачката“ в гр. Дупница

По искане на Георги Димитров за справка относно числения състав на партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП е изпратена шифрована телеграма, в която се докладва че:

„...В партизанските отряди около 25 – 30 % са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав – в отрядите главно са младежи, от тях 70 – 75 % са селски бедняци, около 20 % са работници, останалите са от интелигенцията.[49] и „...в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека" и още, че има окръзи само с по няколко десетки партизани например – Хасковски – 20 души, Варненски – 40 души, Старозагорски – 50 души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.[49] Според други източници, (например, според историка Стойчо Грънчаров) всъщност, значителна част от безпартийните партизани са симпатизанти на земеделците, а някои членуват в земеделските партии.[50]

Съгласно „История на Българската комунистическа партия“ в навечерието на 9 септември 1944 година на територията на България действат 1 партизанска дивизия, 9 партизански бригади, 36 партизански отряда и няколко самостоятелни партизански чети и стотици бойни групи.[51] В „Историята ...“ не са дадени количествен данни, а с така формулираните формирования се подчертава само масовостта на движението. Спорен остава въпросът с точния брой на партизаните, действали на територията на България в периода 1941-1944. Една година след завземане на властта, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 г., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7 000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 човека. [1] Според историографията по време на режима, съществувал до 1989 година, общият брой на партизаните и участниците в бойните групи се приема за около 30 000, а на ятаците и помагачите им – около 200 000.

От есента на 1943 г. броя, състава и организацията на партизаните представлява интерес както за правителствените така и за външните сили. Като при оценките за моментната численост се вземат предвид както загубите, така и новите попълнения. През ноември 1943 г. германското разузнаване оценява броя на партизаните излезли в планините кръгло на 7 000 бойци.[52] На 31 май 1944 г. същото разузнаване отчита увеличение и твърди за 16 – 18 000 бойци.[53] Данните за числеността на партизаните са предмет на внимание от английското разузнаване в България в самия край на 1943 г. Оценката е за не-повече от 5 000 бойци.[54] През февруари 1944 г. същото разузнаване отчита увеличение до 12 000 бойци и предвижда доставки на оръжие за този брой партизани. [55]. Същият брой партизани групирани в 11- т Въстанически оперативни зони с 60 отряда е отбелязан и в докладите на Военната мисия „Mulligatawny“ с командир Мостин Дейвис. Любопитна е и оценката на тяхната организация: партизански сили, ОФ милиция и ядки в Българската армия. [56][57] По тази организационна структура формира своята оценка и американското разузнаване, както и българската полиция. Към май 1944 г. според американското разузнаване броят на партизаните по данни на българска полиция е между 16 – 18 000 бойци.[58] Тези разузнавателни оценки се приемат като силно преувеличена от съвременни изследователи.[59]

Данни за загиналите в партизанското движение, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България. В издадения албум Звезди във вековете загинали като нелегални, като участници в бойни групи, в партизански акции, като ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт, са общо 2 380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека. Според други източници (проф. Д. Даскалов; също така – полицейски архиви от тези години), осъдените на смърт с изпълнена смъртна присъда са 330 души. [60]

Публикуваният от Българския антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение включва трите имена, година и място на раждане, форма на участие, дата и обстоятелства на гибелта. Общият брой на загиналите е 3055 човека.

Според проф. Пламен Цветков, едновременно действащите партизани в периода на Съпротивата са около 1,500 души средно, като при завземането на властта, те са подкрепяни активно от свои помагачи и симпатизанти.[61] Броят на жените в партизанските отреди се изчислява на около 620 души. Най-много са партизанките в Първа въстаническа оперативна зона – 185.[62]

Съвременно изследване, позоваващо се на данни, събрани след превземането на властта от комунистите и техните съюзници, посочва 5654 живи партизани, 1948 членове на бойни групи и 12 252 укриватели.[59] Следва да се отчетат и загубите на НОВА, които са 3055 убити в сражение, с изпълнени смъртни присъди, екзекутирани, починали от рани и в затворите 1941 – 1944 г.[63]

Партизански формирования[редактиране | редактиране на кода]

Паметник в памет на битката на Втора софийска народоосвободителна бригада при с. Батулия
Паметник на отряд „Ангел Кънчев“ в гр. Белово
Паметник на отряд „Антон Иванов“, издигнат на брега на язовир „Въча“
Партизански паметник на бригада „Чавдар“ в с. Трудовец
Паметник на отряд „Христо Кърпачев“ в с. Старо село (Област Ловеч)

Известни дейци на партизанското движение[редактиране | редактиране на кода]

Паметникът на загиналите партизани от Габровско-севлиевския отряд в м. „Осеникова поляна“
Паметник на Методи Шаторов в гр. Брацигово
Паметник на Христо Кърпачев, местността „Сливешки ливади“, Ловеч

Партизанското движение в изкуството[редактиране | редактиране на кода]

По време и след партизанското движение в България са създадени песни с политическа насоченост, известни под общото название партизански. Част от тях са създадени и пети от самите партизани, други са авторски, трети – народни.

Сред най-известните партизански песни са „Имала майка едно ми чедо“[64][65], „Септемврийци“[66], „Чавдарци“[67], „Хей, поле широко[68], „Партизан за бой се стяга“[69]. По-известни автори на партизански песни са Крум Кюлявков, Младен Исаев, Христо Кърпачев, Иван Койнаков, Димитър Янев.

„Лалето“. Паметник, посветен на загиналите партизани от Дупнишкия партизански отряд на 25 юни 1944 г. в боя при с.Еремия

Партизанското движение присъства силно в изобразителното изкуство в България в периода 1944-1989, като образите са изградени най-вече в стила на социалистическия реализъм. Паметници на партизанското движение са братските могили, каквито са построени в центъра на по-големи български градове. В различни сгради са поставяни картини, стенописи, барелефи и орелефи, посветени на партизанското движение. Важна скулптура на партизанска тематика е паметникът на Балванската битка.

След 1989 г. в страната започва постепенно демонтиране на паметници, свързани с партизанското движение, тъй като те са възприемани като част от символите на тоталитаризма.[70] Част от тях са съхранени и експонирани в Музея на социалистическото изкуство.

В литературата и публицистиката партизаните присъстват като образи както в периода 1944 – 1989 г., така и след 1989 г.. В първия период партизаните са най-вече идеализирани и героизирани в стила на соцреализма. Известни книги за партизаните отпреди 1989 година са „Овчарчето Калитко“ от Иван Хаджимарчев, „В името на народа“ от Митка Гръбчева, „На живот и смърт“ от Димитър Ангелов.

Рядък пример за относително безпристрастно литературно отразяване на партизанското движение е романът „Тютюн“ на Димитър Димов.

След демократичните промени, авторите са разнопосочни в своите настроения.

Бивши партизани, както и някои привърженици на левицата, продължават да разглеждат партизанското движение в позитивна светлина. Пример в това отношение е книгата на Ганчо Старибратов „По пътя на априлци“.

Други посочват като терористични и противодържавни действията на партизаните и каузата им, например „Как македонската баба Цана плени цяла българска бригада“ от Веселин Натев.

Във филмовото изкуство контрастът в отношението към партизаните преди и след 1989 е съответен на този в литературата. Едни от най-известните заглавия преди 10 ноември са „На всеки километър“, „Черните ангели“, „А бяхме млади“. След промените негативно отношение към партизаните показват филми като „Подгряване на вчерашния обед“.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Отчет на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 г.,представен от авторите Поля Мешкова и Диньо Шарланов в Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, Агенция „Демокрация“, София, 1994, с. 17 – цитирано в книгата на Ивайло Знеполски Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, Институт за изследване на близкото минало, Издателство Сиела, София, 2008, с. 45
  2. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 203, док № 149, Из оценка на Управлението за Специални операции за оперативните възможности за работа в България, Кайро, 4 февруари 1944 г.; с. 212, док № 154, Писмо на полковник Д. Талбът до ръководителя на Южния департамент на Форин Офис Дъглас Хаурд отнодно числеността и структурата на българското партизанско движение, Лондон, 12 февруари 1944 г.
  3. http://www.omda.bg/page.php?tittle=Spisak_na_zaginalite_v_Saprotivata&IDMenu=530&IDArticle=402 Списък на загинали партизани, ятаци и помагачи на НОВА – Български антифашистки съюз (БАС)
  4. Bulgaria during the Second World War, Автор Marshall Lee Miller, Издател Stanford University Press, 1975, ISBN 0804708703, стр. 195 – 196.
  5. Божилов,Иван, Грънчаров,Стойчо. История на България, изд. "АБАГАР", София, 1998г.
  6. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 75, 79.
  7. Божилов,Иван, Грънчаров,Стойчо. История на България, изд. "АБАГАР", София, 1998г.
  8. Bulgaria during the Second World War, Автор Marshall Lee Miller, Издател Stanford University Press, 1975, ISBN 0804708703, стр. 197.
  9. Божилов Ив. и кол., История на България, 1993, с. 721
  10. България 20 век., Алманах, редактор Панайотов Ф., Книгоиздателска къща „Труд“, С., 1999, с. 136
  11. Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 114, Служебна бележка на германския посленик в Лондон Дирксен за разговор на Волтат с Х. Уилсън и Хадсън на 29 юли 1939 г.
  12. Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 114, Проект за съглашение между Великобритания, Франция и СССР от 2 юни 1939 г.
  13. Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 115 – 116, Договор за ненападение между Германия и СССР от 23 август 1939 г.
  14. Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 115 – 116, Договор за ненападение между Германия и СССР от 23 август 1939 г.
  15. Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 149 – 150
  16. Даскалов, Д., Политически убийства в новата история на България, ИК „Петър Берон“, С., 1999 г.
  17. Пантев, А.; Гаврилов, Б., 100-те наийвлиятелни българи в нашата история, издателство „Репортер“, С., 1997
  18. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 36, док № 19, Поверително донесение на Бюрото на Абвера в София за отношението на населението към навлизащите в България германски войски.
  19. Божилов И. и кол., История на България, издателство „Христо Ботев“, С., 1992, с. 695
  20. Димитров и Сталин 1934 – 1943. Писма от съветските архиви, С. 2003, изд. „Прозорец“, с.260 – 261
  21. Текстове на емисиите на нелегалната радиостанция „Христо Ботев“
  22. Тошкова В.,България в балканската политика на САЩ 1939 – 1944 г.,С., 1985, с. 138, гл. 2. Усилия за ограничаване на българо-германското взаимодействие 1942 – 1943 г, Параграф 1, Закъснелият отговор
  23. Тошкова В.,България в балканската политика на САЩ 1939 – 1944 г.,С., 1985, с. 365, Бележки
  24. Тошкова В.,България в балканската политика на САЩ 1939 – 1944 г.,С., 1985, с. 138, гл. 2. Усилия за ограничаване на българо-германското взаимодействие 1942 – 1943 г, Параграф 1, Закъснелият отговор
  25. Тошкова В., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, с. 6, Сборник документи
  26. Тошкова В.,България в балканската политика на САЩ 1939 – 1944 г.,С., 1985, с. 139, гл. 2. Усилия за ограничаване на българо-германското взаимодействие 1942 – 1943 г, Параграф 1, Закъснелият отговор
  27. Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. История на Нова България 1878 – 1944, т. ІІІ, София 1993, с. 607.
  28. Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 508 – 510.
  29. Марков, Георги. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 – 1947, София 1994, с. 131.
  30. Георгиев Г. Последните 365 дни на българската буржоазия, С., 1989, с. 57.
  31. Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. История на нова България, С. 1999, Т.III, с. 606
  32. Кратка българска енциклопедия, изд. 1965, том 4, стр. 86 – 87, статия „Партизанско движение в България“
  33. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 89.
  34. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 77.
  35. Божилов Ив. и кол., История на България, 1993, с. 718
  36. Дочев Д., Монархофашизма срещу Народната съпротива 1941 – 1944 г., С., 1983, с. 79, 146
  37. Дочев Д., Монархофашизма срещу Народната съпротива 1941 – 1944 г., С., 1983, с.133
  38. Божилов Ив. и кол., История на България, 1993, с. 719
  39. Дочев Д., Монархофашизма срещу Народната съпротива 1941 – 1944 г., С., 1983, с. 133
  40. Дочев Д., Монархофашизма срещу Народната съпротива 1941 – 1944 г., С., 1983, с.139
  41. Дочев Д., Монархофашизма срещу Народната съпротива 1941 – 1944 г., С., 1983, с.113
  42. Списък на загинали партизани, ятаци и помагачи на НОВА – Български антифашистки съюз (БАС)
  43. Божилов Ив. и кол., История на България, 1993, с. 719.
  44. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 87 – 88.
  45. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 79.
  46. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 83.
  47. История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 226, Обръщение на генерал Толбухин към Българския народ и армия, 7 септември 1944 г.
  48. Петрова С., Деветосептемврийската социалистическа революция 1944, С., 1981
  49. а б Георги Димитров, Дневник. 9 март 1933 – 6 февруари 1949, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София,1997, с. 414 – цитирано в книгата на Ивайло Знеполски Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, Институт за изследване на близкото минало, Издателство Сиела, София, 2008, с. 44
  50. Божилов Ив., Грънчаров Ст. и др., „История на България“, изд."АБАГАР", 1998, с.482
  51. История на Българската комустическа партия, Партиздат, София, 1984, с.431
  52. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 171 – 172, док № 123-Из секретен бюлетин № 237 на Дружеството за Югоизточна Европа за състоянието на борбата срещу съпротивителното движение в България, Виена, не по-рано от 18 ноември 1843 г.
  53. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 260, док № 194-Из секретен бюлетин № 35 на Дружеството за Югоизточна Европа за състоянието на партизанското движение в България, Виена, 31 май 1944 г. 1843 г.
  54. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 129, Из седмична директива на ръководството на Отдела за политическа война до Българската служба на ББС за периода 31 декември 1943 г до 7 януари 1944 г., Ловдон, 31 декември 1943 г.
  55. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 201 – 202, док. № 148, План за дейността на английското Управление за специални операции в България, Кайро, 4 февруари 1944 г.
  56. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 203, док № 149, Из оценка на Управлението за Специални операции за оперативните възможности за работа в България, Кайро, 4 февруари 1944 г.; с. 212, док № 154, Писмо на полковник Д. Талбът до ръководителя на Южния департамент на Форин Офис Дъглас Хаурд отнодно числеността и структурата на българското партизанско движение, Лондон, 12 февруари 1944 г.
  57. Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 218, док № 160, Доклад на английския офицер за свръзка с българското партизански движение майор Мостин Дейвис до Управлението за специални операции в Кайро..., 23 февруари 1944 г.
  58. >Тошкова В. и кол., България, своенравния съюзник на Третия райх, С., 1992, Сборник документи, с. 252, док № 187, Секретно донесение № 22846 на Управлението за стратегическите служби относно организацията и действията БКП в страната, Вашингтон, 16 май 1944 г.
  59. а б Везенков, Александър. 9 септември 1944 г., Институт за изследване на близкото минало, Ciela, София 2014, с. 75.
  60. Даскалов, Дончо „Политически убийства в новата история на България“, издателска къща „Петър Берон“, София, 1999 г.
  61. Цветков, Партизанин и терорист са едно, Frognews, 08.09.2009
  62. Ташев, Ташо И. Българските жени в партизанските формации (1941 – 1944), Известия на Националния военноисторически музей, том VІІІ, София 1989, с. 70 – 72. По народностен признак 577 партизанки са българки, 40 еврейки и 3 арменки – пак там. с. 72.
  63. http://www.omda.bg/page.php?tittle=Spisak_na_zaginalite_v_Saprotivata&IDMenu=530&IDArticle=402 Списък на загинали партизани, ятаци и помагачи на НОВА – Български антифашистки съюз (БАС)
  64. http://www.blitz.bg/article/29769
  65. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1256124
  66. http://literaturensviat.com/?p=74849
  67. http://literaturensviat.com/?p=74849
  68. Кацарова Р., Стоин Е., Кауфман Н., Бояджиев Т., Осинин Д., Сборник „Българско народно творчество в тринадесет тома“, Т. ХІІІ, № 209
  69. http://www.plovdiv-online.com/component/k2/item/8059-пловдивският-университет-литературната-история-на-града
  70. Пионери и партизани на склад, в-к Новинарр 18 юни, 2006 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Кратка българска енциклопедия, София, 1965, издателство на БАН
  • История на България, София, 1996, издателство „Отворено общество“
  • Сто години българска борческа песен, подбор Младен Исаев, държавно издателство „Наука и изкуство“, София, 1949