Дико Диков
Дико Диков | |
---|---|
български офицер и политик | |
Роден |
15 ноември 1910 г.
|
Починал |
София, България |
|
|
Учил в |
Военна академия на Генералния щаб на Русия Военна академия „Фрунзе“ |
Партия | Българска комунистическа партия |
Награди |
Герой на социалистическия труд Георги Димитров (орден) |
Народен представител в: I НС II НС III НС IV НС V НС VI НС |
Дико Димитров Диков е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Дико Диков е роден на 2/15 ноември 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929) и Школата за запасни офицери. Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД По-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор. Освободен през 1941 г.[1]
Участва в Съпротивителното движение по време ан Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944).[1]
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (1945) и на бронетанковите войски (1946 – 1947). През 1947 – 1949 г. завършва Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и е назначен за командир на Първа армия. Генерал-лейтенант и член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[1]
През 1955 – 1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1957 – 1959) и завеждащ Военния отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962). Генерал-полковник от 1962 г.
В навечерието на отстраняването на Антон Югов през 1962 година Диков е поставен от диктатора Тодор Живков за министър на вътрешните работи в кабинета на Югов, след като предшественикът му Георги Цанков е отстранен под предлог, че е отговорен за издевателствата в Ловешкия концентрационен лагер. Запазва поста си и в Правителството на Тодор Живков (1962 – 1966). След Заговора на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му, така и заради неспособността на вътрешното министерство да разкрие замисляния преврат. Така през 1965 година Държавна сигурност е отделена от Министерството на вътрешните работи, а през 1968 година Диков е отстранен от министерството.[2]
През 1969 – 1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[1] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд.
Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[1]
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- генерал-майор – 1949
- генерал-лейтенант – 1954
- генерал-полковник – 1962
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 150 – 151.
- ↑ Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 177 – 178.
|
- Членове на ЦК на БКП
- Български генерал-полковници
- Министри на вътрешните работи на България
- Български политици (1945 – 1989)
- Посланици на България в Куба
- Командири на въстанически оперативни зони на НОВА
- Партизани от Партизански отряд Гаврил Генов
- Герои на социалистическия труд на България
- Носители на орден „Георги Димитров“
- Носители на орден „Народна република България“ I степен
- Възпитаници на Военната академия на Генералния щаб на Русия от България
- Възпитаници на Военната академия „М. В. Фрунзе“ от България
- Родени в Берковица