Дико Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дико Диков
български офицер и политик
Роден: 15 ноември 1910 г.
Починал: 14 април 1985 г. (74 г.)
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Дико Димитров Диков е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Дико Диков е роден на 2/15 ноември 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929) и Школата за запасни офицери. Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД По-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор. Освободен през 1941 г.[1]

Участва в Съпротивителното движение по време ан Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943-1944).[1]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (1945) и на бронетанковите войски (1946-1947). През 1947-1949 г. завършва Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и е назначен за командир на Първа армия. Генерал-лейтенант и член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[1]

През 1955-1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1957-1959) и завеждащ отдел „Административни органи“ в ЦК на БКП (1959-1962). Генерал-полковник от 1962 г.

Министър на вътрешните работи в Правителството на Антон Югов през 1962 г. Запазва поста си и след неговата смяна, като остава вътрешен министър и в Правителството на Тодор Живков (1962–1966).

През 1969-1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[1] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд.

Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[1]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • генерал-майор - 1949
  • генерал-лейтенант - 1954
  • генерал-полковник - 1962

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 150-151.