Направо към съдържанието

Дико Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Дико Диков
български офицер и политик
Роден
Починал
14 април 1985 г. (74 г.)

Учил въвВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Военна академия „Фрунзе“
ПартияБългарска комунистическа партия
Военна служба
Званиегенерал
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Дико Димитров Диков (Върбан) е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.

Дико Диков е роден на 2 ноември 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929). Учи пет семестъра в Агрономически факултет, но не завършва. След това завършва Школата за запасни офицери-артилерийски отдел (1931). Служи в артилерийски полк в Стара Загора, а след това в поделение в София. Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД, но през 1934 г. присъдата му е заменена с доживотен затвор. Лежи в затворите в Плевен, София, Шумен, Стара Загора и Сливен. В кадрова справка за него е определян като левосектант, последовател на Борис Копчев, който впоследствие приема идеите на болшевизма[1]. Освободен през юни 1941 г.[2] Тогава е направен деловодител при ЦК на БКП.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944).[2]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Командва първи гвардейски артилерийски полк в гвардейската дивизия (септември-декември 1944). Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (декември 1944-октомври 1945) и на бронетанковите войски (октомври 1945 – октомври 1947). През октомври 1947 – ноември 1949 г. учи във Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и командва за първа гвардейска дивизия до октомври 1950. От 9 февруари 1950 г.[3] или октомври 1950[4] е назначен за командир на Първа армия до 1956 г. От 1951 г. е член на Главния военен съвет.[5] Генерал-лейтенант, кандидат-член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1945 до 1954. Член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[2] до 1971 г.

През 1955 – 1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1955 – 1959) и завеждащ Военния отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962). Генерал-полковник от 1962 г.

В навечерието на отстраняването на Антон Югов през 1962 година Диков е поставен от диктатора Тодор Живков за министър на вътрешните работи в кабинета на Югов, след като предшественикът му Георги Цанков е отстранен под предлог, че е отговорен за издевателствата в Ловешкия концентрационен лагер. Запазва поста си и в Правителството на Тодор Живков (1962 – 1966). След Заговора на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му, така и заради неспособността на вътрешното министерство да разкрие замисляния преврат. Така през 1965 година Държавна сигурност е отделена от Министерството на вътрешните работи, а през 1968 година Диков е отстранен от министерството.[6] Освободен е от военна служба през 1969 г.

В периода 1969 – 1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[2] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд (указ № 414 от 5 март 1981), носител на орден „Георги Димитров“ (1959, 1960, 1964, 1970), орден „Народна република България“ – I ст. (1969), орден „9 септември 1944 г.“ – I и II ст. с мечове, "орден „Народна свобода 1941-1944 г.“ – I ст., орден „Червено знаме“, съветски орден „Червено знаме“, съветски орден „Дружба между народите“[7].

Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[2]

  • Старозагорска гимназия (1929)
  • Школа за запасни офицери-артилерийски отдел (1930 – 1931)
  • Военна академия „Фрунзе“, СССР (октомври 1947 – ноември 1949)
  • Академия на Генералния щаб на армията на СССР „Климент Ворошилов“, СССР (1955 – 1957)
  • генерал-майор – 1949
  • генерал-лейтенант – 1954
  • генерал-полковник – 1962
  • Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)
  1. Протокол № 13 от 22 януари 1953 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.13
  2. 1 2 3 4 5 Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 150 – 151.
  3. Протокол № 13 от 22 януари 1953 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.12
  4. Протокол № 160 от 9 юни 1955 г. на Политбюро на ЦК на БКП, с.357
  5. Решение № 32 от 7 септември 1951 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.4
  6. Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 177 – 178.
  7. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 206