Дико Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Дико Диков
български офицер и политик
Роден
Починал
София, България

Образование Военна академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация
Военна академия „Фрунзе“
Партия БКП
Награди Герой на социалистическия труд
Георги Димитров (орден)
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Дико Димитров Диков е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Дико Диков е роден на 2/15 ноември 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929) и Школата за запасни офицери. Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД По-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор. Освободен през 1941 г.[1]

Участва в Съпротивителното движение по време ан Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944).[1]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (1945) и на бронетанковите войски (1946 – 1947). През 1947 – 1949 г. завършва Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и е назначен за командир на Първа армия. Генерал-лейтенант и член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[1]

През 1955 – 1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1957 – 1959) и завеждащ Военния отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962). Генерал-полковник от 1962 г.

В навечерието на отстраняването на Антон Югов през 1962 година Диков е поставен от диктатора Тодор Живков за министър на вътрешните работи в кабинета на Югов, след като предшественикът му Георги Цанков е отстранен под предлог, че е отговорен за издевателствата в Ловешкия концентрационен лагер. Запазва поста си и в Правителството на Тодор Живков (1962 – 1966). След Заговора на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му, така и заради неспособността на вътрешното министерство да разкрие замисляния преврат. Така през 1965 година Държавна сигурност е отделена от Министерството на вътрешните работи, а през 1968 година Диков е отстранен от министерството.[2]

През 1969 – 1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[1] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд.

Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[1]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • генерал-майор – 1949
  • генерал-лейтенант – 1954
  • генерал-полковник – 1962

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 150 – 151.
  2. Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 177 – 178.