Младен Маринов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Младен Маринов
български юрист
Маринов през 2019 година.
Маринов през 2019 година.

Роден

Образование Университет за национално и световно стопанство
Право
Област Право
Образование Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност (ВИПОНД, днес Академия на МВР), ЮЗУ-Благоевград
Работил в Министерство на вътрешните работи

Младен Найденов Маринов български офицер от МВР и юрист. Министър на вътрешните работи на България от 20 септември 2018 до 24 юли 2020 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Маринов е роден на 21 ноември 1971 г. в Тетевен[1]. Завършва Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност (ВИПОНД, днес Академия на МВР) на МВР през 1997 г. Дипломира се по специалност „Право“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ (ЮЗУ) в Благоевград през 2005 г. Получава магистърска степен от Академията на МВР (2005) и Военна академия „Георги Раковски“ (2014)[2].

На работа в МВР е от 1991 г. През 1997 г. е назначен на офицерска длъжност в отдел „Охранителна полиция“ на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР). От юни 2013 г. заема длъжността заместник-директор на СДВР, а година по-късно става неин директор.

С указ на президента на Република България Румен Радев от 9 май 2017 г. е назначен за главен секретар на Министерството на вътрешните работи[3]. На 20 септември 2018 г. е избран за министър на вътрешните работи от 44-то народно събрание[2].

По времето му като министър на вътрешните работи, на 11 юли 2020 г., зад колоните на Министерски съвет в София е извършено брутално полицейско насилие над протестиращи граждани. Те са закопчани с белезници, но биват зверски хвърляни, ритани и бити с палки от група полицаи. На 17 август 2021 г., дни след като стават обществено достояние кадрите от камера на Националната служба за охрана, укривани в продължение на повече от година, 46-тото Народно събрание приема декларация, с която осъжда деянието и се извинява на всички участници в протестите, жертва на полицейско насилие.[4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]