Ангел Солаков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ангел Солаков
български политик
Роден: 20 юли 1922 г.
Починал: 1998 г. (75 г.)
?
Народен представител в:
V НС   VI НС   [1]

Ангел Иванов Солаков е български политик от Комунистическата партия (БКП). Той ръководи Комитета за държавна сигурност (КДС) от 1965 до 1968 година и Министерството на вътрешните работи (МВР) от 1968 до 1971 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ангел Солаков е роден на 20 юли 1922 година в София. Член е на Работническия младежки съюз от 1938 година и на БКП от 1941 година. През 1941 – 1942 година ръководи бойна група на БКП в София, за което през 1942 година е осъден на 15 години затвор.

След 9 септември 1944 година е освободен и работи в номенклатурата на комсомола, като от 1951 до 1958 година е секретар на Централния комитет на Димитровския комунистически младежки съюз. След това е прехвърлен в апарата на БКП, като до 1962 година работи в нейния Градски комитет в София[2].

В началото на 1960-те години, когато Тодор Живков окончателно утвърждава своето лидерство в партията и държавата, Солаков е сред новите кадри, които бързо се издигат в централното ръководство на БКП[3]. През 1962 година става член на Централния комитет на БКП и първи заместник-министър на вътрешните работи. През 1965 година участва активно в ликвидирането на Заговора на Горуня, след което диктаторът Живков го прави председател на отделения от вътрешното министерство Комитет за държавна сигурност, като от следващата година получава ранг на министър.[4] През 1968 година КДС и МВР са обединени в Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност, което е оглавено от Ангел Солаков. През 1969 година то отново е разделено и той става вътрешен министър[2].

През 1971 година Солаков е заподозрян в опити да концентрира в ръцете си твърде голяма власт и е обвинен в „антипартийно поведение“. На заседание на Политбюро Тодор Живков го обвинява в поредица от провинения:[3]

  • По време на посещение в Съветския съюз влиза в спор със съветски офицери, твърдейки, че руската армия не е освободила Русе през 1877 година, както и че съветската армия не е освободила България през 1944 година, а това е станало благодарение на самостоятелните усилия на българския народ.
  • Провежда кампания сред партийните организации с цел да бъде избран за секретар на ЦК на БКП.
  • Отказва да организира следствие срещу Георги Найденов, полковник от Държавна сигурност, във връзка с дейността на предприятието „Тексим“.
  • Публичните му пристрастия към футболния клуб Левски-Спартак довеждат до освиркването му по време на мачове.
  • Организирано масовото погребение на футболистите Георги Аспарухов и Никола Котков, в което участват над 150 хиляди души – то е прието за антисъветска политическа провокация, тъй като е проведено едновременно с погребението на съветските космонавти, загинали при полета на „Союз 11“.

Обвиненията на Живков са подкрепени от заместниците на Солаков във вътрешното министерство Мирчо Спасов и Григор Шопов, както и от Пенчо Кубадински, Иван Пръмов, Костадин Гяуров. Самият Солаков си прави самокритика, подчертава личната си лоялност към Живков и приема да бъде отстранен от правителството. Тодор Живков приема извиненията и случаят е приключен с отстраняването на Ангел Солаков от министерството и от ЦК на БКП.[3]

Ангел Солаков е председател на Българската федерация по гребане от 1963 г. От 1971 до 1990 година е заместник-председател на Българския олимпийски комитет[2].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Ленинско-сталинският комсомол – пример за българската младеж. 1952.
  • Нов климат в олимпийското движение. 1974.
  • Физическата култура и спортът в България. 1982. (съставител)
  • Духовното наследство на Пиер дьо Кубертен. 1983. (съставител)
  • Председателят на КДС разказва. Спомени. 1993.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Народни представители от Шесто народно събрание на Народна република България, ДПК Димитър Благоев, 1974, с. 52
  2. а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  3. а б в Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, Институт за изучаване на близкото минало; Институт Отворено общество, 2008. ISBN 978-954-28-0237-2. с. 71 – 75.
  4. Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 178-180.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]