Мирчо Спасов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Мирчо Спасов
деец на БКП и политик
Роден
Починал
13 юли 1993 г. (82 г.)
Националност Флаг на България България
Народен представител в:
IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   [1]

Мирчо Спасов Христов е български политик от БКП. От 1957 г. е заместник-вътрешен министър при режима на Тодор Живков. Като един от най-близките сподвижници на комунистическия диктатор, Мирчо Спасов организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководи контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи[2][3].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 23 януари 1911 г. в софийското село Церецел. От 1927 г. е член на РМС, а от 1932 г. и на БКП. От 1932 до 1934 г. е секретар на Окръжния комитет на РМС в София. През 1934 г. е задържан след разкриване на част от софийската организация на БКП. Две години по-късно е осъден на 5 години затвор. След три години е освободен. От 1937 до 1940 г. е сътрудник на ЦК на РМС, а от ноември 1940 до февруари 1941 г. и на ЦК на БКП. В периода 1940 – 1943 г. заради комунистическата си дейност е интерниран в лагерите „Рибарица“, „Гонда вода“ и „Кръсто поле“, както и в Преслав. От май 1944 г. е партизанин в Трънския партизански отряд.

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 Мирчо Спасов застава начело на група „за арестуване и обезвреждане на лица от предишната власт“ в софийската милиция, като негов пряк ръководител е бъдещият диктатор Тодор Живков. По-късно Живков твърди, че не познава друг човек, който да е избил толкова хора през този период, колкото Спасов. Дейността му надхвърля обичайното за тези седмици на масов терор и предизвиква опасения в партийното ръководство, като Живков трябва да се застъпва за него през партийния лидер Трайчо Костов, за да се избегне наказание.[4]

От ноември 1944 до май 1946 г. Спасов е назначен за областен началник на МВР-Русе, където също бързо става известен с убийства, изнудвания на заможни граждани и създаването на незаконен концентрационен лагер. Дейността му предизвиква оплаквания от местни комунистически функционери за злоупотреба с власт, корупция, пиянство и „битово разложение“ и случаят е разгледан от висшето партийно ръководство, но в крайна сметка той не е наказан, а е преместен в столицата.[5]. След преместването му, още същия месец (май 1946 г.) Мирчо Спасов отново е назначен за областен началник в МВР, но вече заема ръководната длъжност в структурите на организацията в столицата. Мирчо Спасов остава областен началник на МВР-София до февруари 1951 г., с едногодишно прекъсване през 1948 г., когато е изпратен в школата на НКВД в Москва (между януари и декември 1948 г.) От февруари 1951 до януари 1954 г. заема поста областен началник на МВР-Плевен, а от януари 1954 до май 1957 г. е Окръжен началник на МВР-София и София окръг.

След Априлския пленум през 1956 г., когато Тодор Живков се утвърждава като лидер на БКП, Мирчо Спасов е издигнат на ключови позиции в МВР, като през май 1957 г. става заместник-вътрешен министър.[6] От 2 юни 1958 до 5 ноември 1962 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 5 ноември 1962 г. до 2 март 1982 г. е член на ЦК на БКП. Когато през 1962 г. партийното ръководство осъжда насилията в ръководения от Спасов Ловешки концентрационен лагер, той е наказан само с партийно порицание, а лично Живков го защитава, наричайки го „златен човек, много предан“.[6] През 1965 г. Мирчо Спасов става заместник-председател на Държавна сигурност и първи заместник-министър на вътрешните работи. През следващите години той ръководи цялата дейност на министерството, отчитайки се пряко пред диктатора Живков.[7]

През 1973 г. Спасов предизвиква опасенията на Тодор Живков, заради сближаването си с вътрешния министър Ангел Цанев, и двамата са отстранени от МВР, като за повод е използвана поредната афера на Спасов – злоупотреба с пари, предназначени за закупуване на самолетни билети.[8] Освободен от поста си поради аферата с продажба на билета на БГА Балкан.[9] Спасов е прехвърлен в апарата на Централния комитет на БКП, където става завеждащ отдел „Задгранични кадри“ при ЦК на БКП.[8] През март 1982 година е отстранен и от този пост, заради участието си в корупционната афера с Фонд „13 века България“, но отново не е съден.[8]

Делото за лагерите – 1990 г.[редактиране | редактиране на кода]

В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов[2]. Спасов оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародишът на който били хората, затворени в лагера, които трябвало да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[10].

През 1990 г., за извършените зверства в лагера край Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание [2]. С указ 344 от 30 март 1990 г. и МЗ-К-166 от 30 април 1990 г. на Мирчо Спасов се отнема званието „генерал-полковник“, званието „Герой на социалистическия труд“ и всички ведомствени и правителствени награди и ордени, с които е награден.[11] Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари[2]. На 8 юни 1993 г. е даден ход на делото, на което лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.

Мирчо Спасов има двама сина – Лъчезар Спасов (р. 1941) и Румен Спасов (1946 – 2009), известният бос на групировката „Орион“. Румен Спасов умира от рак през 2009 г. на 63 години в Кейптаун, Южна Африка.[12]

Звания[редактиране | редактиране на кода]

  • полковник от народната милиция – 12 април 1946
  • полковник от Държавна сигурност – 30 април 1951
  • генерал-майор – 14 септември 1954
  • генерал-лейтенант – 9 септември 1959
  • генерал-полковник – 29 август 1969/ лишен на 30 март 1990

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Георги Димитров“, 4 пъти (1959, 1961, 1971)
  • орден „НРБ“ I-ст.,
  • „Народна свобода 1941 – 1944“,
  • „9-ти септември 1944“,
  • „Червено знаме“
  • Носител на почетно звание „Герой на социалистическия труд“ (1971)
  • медал „13 века България“/ отнети на 30 март 1990 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Народни представители в Осмо народно събрание на Народна република България, Изд. „Наука и изкуство“, 1982, с. 295
  2. а б в г Христо Христов. Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989 г.. // в-к Дневник, 25 септември 2004 г. Посетен на 16 март 2008 г.
  3. Христов, Х. Секретното дело за лагерите. ИК „Иван Вазов“. С. 1999
  4. Христов 2009, с. 168 – 169.
  5. Христов 2009, с. 169 – 170.
  6. а б Христов 2009, с. 170.
  7. Христов 2009, с. 170 – 171.
  8. а б в Христов 2009, с. 171.
  9. Ген.-полк. Мирчо Спасов – Първи зам.-министър на МВР
  10. Румен ХИТОВ. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. // в-к Демокрация, 28 юни 2001.. Посетен на 16 март 2008.
  11. Лично кадрово дело на Мирчо Спасов
  12. Босът на „Орион“ издъхна в ръцете на жена си. // 24chasa.bg, 2009-30-07. Посетен на 12 юни 2014.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]