Никола Генадиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Генадиев
български политик

Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вБрюкселски свободен университет
Политика
ПартияНароднолиберална (1892 - 1920),
Националлиберална (1920 - 1923),
Народно единство (1923)
Депутат
X ОНС   XI ОНС   XII ОНС   XIII ОНС   XV ОНС   XVI ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   
Братя/сестриПавел Иванов Генадиев
Михаил Генадиев
Никола Генадиев в Общомедия

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Никола Иванов Генадиев е виден български журналист и политик от Народнолибералната партия, известен със съпротивата си на присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война. Името му неколкократно е свързвано със скандали за корупция.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Никола Генадиев е роден на 19 ноември (1 декември нов стил) 1868 г. в град Битоля.[1] Син е на българския просветен деец Иван Генадиев Хармосин, брат на журналиста Харитон Генадиев, и чичо на художничката Василка Генадиева. Дядо на Никола Генадиев е митрополит Генадий Велешки. Неговата дъщеря Милка Генадиева е журналистка във Франс Прес, изпратена в края на 1945 година като постоянен кореспондент на Агенцията в България.[2][3] Никола Генадиев завършва основно образование в родната си Битоля. През 1876 година семейството му се премества в Пловдив, където Генадиев през 1885 година завършва Пловдивската гимназия.[1] Взима участие в Съединението, а след него по време на Сръбско-българската война е доброволец в отряда на капитан Коста Паница.[1] През 1891 завършва политически и административни науки и право в Брюкселския свободен университет,[4][5] след което работи като адвокат и журналист в Пловдив. Заедно с брат си Харитон основава в Пловдив вестник „Балканска зора“, който е първият траен български всекидневник след Освобождението.

Редакцията на „Балканска зора“: Никола Генадиев, Харитон Генадиев, Иван Стоянович, Владимир Неделев.

От 1892 година е и сред активните дейци на Народнолибералната партия.[1] Многократно избиран за депутат, Генадиев се проявява като отличен парламентарен оратор.[1] При повторното поемане на властта от Народнолибералната партия Генадиев е министър на правосъдието (май 1903 - януари 1904), а по-късно министър на търговията и земеделието (1904 - 1908) в кабинета на Рачо Петров и правителството на Димитър Петков.[1] В 1907 година заедно с финансовия министър Лазар Паяков е против закриването на университета след освиркването на княз Фердинанд в Народния театър.[6]

Генадиев, като редактор на вестник „Балканска зора“, излита с балона на Йожен Годар от парка на Първото българско изложение в Пловдив, 19 август 1892 г. Фото Иван Карастоянов

След убийството на министър-председателя Димитър Петков на 26 февруари 1907 година, Генадиев се обявява за лидер на партията, но среща съпротивата на част от партията около Добри Петков. В същата 1907 година става един от главните редактори на партийния орган вестник „Нов век“.

По време на войните за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

В 1912 година Генадиев се включва като доброволец в Балканската,[1] а на следната 1913 година участва и в Междусъюзническата война.

Заедно с Васил Радославов и Димитър Тончев, Никола Генадиев е сред инициаторите на съставянето на коалиционния кабинет на Радославов на 4 юли 1913 година, в който той става външен министър.[1] Няколко месеца по-късно на 17 декември Генадиев подава оставка поради разногласия за външната политика с министър-председателя. През февруари 1914 година Генадиев е обвинен във финансови злоупотреби при участието си в правителството на Рачо Петров, но е оправдан от съда поради отсъствие на доказателства.[1]

В началото на Първата световна война, когато България е все още неутрална, но кабинетът симпатизира на Централните сили, Никола Генадиев е изпратен от правителството на проучвателна мисия във Франция и Италия. В доклада си след своето завръщане през март 1915 година той неочаквано променя външнополитическите си позиции, обявявайки се за сближение на България с Антантата. Този обрат поставя правителството на Васил Радославов в деликатно положение, тъй като Генадиев може да застраши парламентарното му мнозинство.[7]

По това време водещите разследването на Атентата в Градското казино, извършен на 1 февруари, се опитват безуспешно да свържат взрива с Никола Генадиев. Малко по-късно е установено, че той е замесен в Деклозиеровата афера, и Радославов се опитва да запази подкрепата му в замяна на защита от съдебно преследване. Генадиев отказва, което довежда до разцепление на Народнолибералната партия и до неговото изпращане в затвора. Там той се сбижава с водача на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски.[7]

Следвоенна политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

Никола Генадиев е освободен през 1918 година и макар че не се включва в следвоенните правителства, поддържа добри контакти с френското посолство. Той е в основата на обединението на Националлибералната партия през 1920 година, в която се включват радославистите, стамболовистите и тончевистите.[8]

Въпреки че признава неизбежността на Деветоюнския преврат от 1923 година, Никола Генадиев е резервиран към новото правителство и на 30 август 1923 година напуска Националлибералната партия, недоволен от нейното решение да се включи в Демократическия сговор. На 29 септември той обявява създаването на нова опозиционна партия, наречена Народно единство, с която да участва в предстоящите парламентарни избори, надявайки се да привлече гласоподавателите на разгромения БЗНС.[7]

На 17 октомври 1923 г. след 20:30 часа Никола Генадиев се прибира от Юнион клуб към дома си на улица „Кракра“, придружаван от Иван Стефанов Гешов. На ъгъла на „Кракра“ и „Шипка“ той е убит с няколко пистолетни изстрела от Димитър Стефанов от Вътрешната македонска революционна организация. Извършителите на убийството не са разкрити, макар близки на Генадиев открито да обвиняват за него членове на правителството. В началото на 1924 година убийството попада в обхвата на амнистия на всички действия „в свръзка с установяването и защитата на властта от 9 юни 1923 г.“.[7]

На Никола Генадиев е наречена улица в квартал „Младост 1“ в София (Карта).

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Мемоари“ (1923)
  • „Македония“ (1924)
  • „Стамболов“ (1925)
  • „Речи и пледоарии. Съдебни, парламентарни, политически“ (1926)
  • „Между политиката и властта, заговорите и затвора“ (2002)

Родословно дърво[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Мокрянин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Генадий Велешки
(1800 — 1876)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Василикия
Генадиева
 
Иван Генадиев
(ок. 1830 — 1890)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Райчо Генадиев
(1859 — ?)
 
Харитон Генадиев
(1861 — 1914)
 
Михаил Генадиев
(1863 — 1945)
 
Никола Генадиев
(1868 — 1923)
 
Павел Генадиев
(1873 — 1959)
 
Екатерина Венедикова
 
Йордан Венедиков
(1892 — 1919)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фео Мустакова
(1909 — 2011)
 
Асен Генадиев
(1909 — 1987)
 
Василка Генадиева
(1905 — 1973)
 
 
 
 
 
 
 

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 111-112.
  2. „Кошмарни спомени“ (Милка Генадиева) // omda.bg. Посетен на 17 октомври 2013.
  3. Митичната Милка Генадиева, дъщеря на Никола Генадиев // Архивиран от оригинала на 2013-10-18. Посетен на 17 октомври 2013.
  4. Костов, Александър. България и Белгия. Икономически, политически и културни връзки (1879-1914). София, Арт Медия Комюникейшънс, 2004. ISBN 954-91634-1-5. с. 94.
  5. Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 50.
  6. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 969.
  7. а б в г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 171-176.
  8. Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 12, 12 март 1923 г., стр. 2
Александър Людсканов и.д. министър на земеделието и държавните имоти (17 юли 1913 – 6 октомври 1913) Петър Динчев