Коста Паница

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Коста Паница
български военен

Роден
Починал
26 юни 1890 г. (33 г.)
Коста Паница в Общомедия

Костадин (Коста) Атанасов Паница е участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877 – 1878), опълченец-поборник, български офицер, майор. Герой от Съединението на Княжество България и Източна Румелия и Сръбско-българската война, деец на Македоно-одринското революционно движение, един от строителите на армията на България .

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Коста Паница, Захарий Стоянов и Димитър Ризов. Фотография на Димитър Кавра

Коста Паница е роден в Търново през 1857 година, но родът му води началото си от периода 1690 – 1710 г. Тогава дедите му са живеели в с. Дебелец.[1][2][3] Баща му Атанас Николов Хаджигеоргиев (1802 – 1872) е роден в Търново. Атанас е търговец и има два брака. Първата му жена Мариола умира млада, оставяйки 4 деца. От втория му брак със съседката му Венета се раждат Коста и още две деца.[4] Бащата Атанас не употребява прякора на дядо си хаджи Георги Димитров - "Паница" като фамилно име, но някои от децата му приемат по-късно името Паница. Между тях е и Коста.

Коста Паница учи в класното училище „Св. Кирил“ в Търново. През 1872 година баща му умира и майка му се преселва във Варна при негови по-големи братя. След като завършва образованието си, и Коста се прибира при майка си. През март 1876 година Коста Паница заминава от Варна за Букурещ, а оттам се мести в Одеса и учи в Одеското Военно училище (1875 – 1876). Участва в подготовката на Априлското въстание. Свързва се с Иларион Драгостинов, Сава Пенев, Иваница Данчев и със съдействието на един от братята си, търговец във Влашко, успява да купи оръжие и го прехвърля в Русе. След това, по съвета на Стефан Стамболов, се връща в Търново и обикаля селата. След неуспеха на въстанието минава Дунава и във Влашко и се записва в четата на войводата Филип Тотю. Взима участие като доброволец в Сръбско-турската война (1876)[5] в отряда на генерал-майор Черняев. На 21 октомври 1876 година постъпва в руската армия,[5] а при подготовката на Руско-турската война (1877 – 1878) се включва в Българското опълчение. Опълченец от VI-а дружина на III-а Опълченска бригада. Бие се смело при Стара Загора и връх Шипка. Награден за проявена храброст с войнишки кръст „Свети Георги“. Повишен е във военно звание „прапоршик“ (21 февруари 1878 г.). По-късно е в отряда за потушаване бунта на Сенклер в Родопите, където е произведен в първо офицерско звание – подпоручик.

През пролетта на 1878 година Паница служи в Българската войска и за известно време е в Търново. По това време тук са Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Драган Цанков, Марко Балабанов, капитан Райчо Николов, Георги и Никола Живкови и други. Именно тук възниква комитетът „Единство", чиято цел е да оказва помощ на тракийските и македонските българи. Паница е член на комитета и след избухването на Кресненско-Разложкото въстание е кредитиран от комитета да събира пари, да набира доброволци и да търси начин за закупуване на оръжие. След потушаването на въстанието през май 1879 г. Паница е назначен на служба във военната милиция на Източна Румелия, като оттам е командирован в Петербург. Завършва Константиновското Военно училище и Петербургската Военно-юридическа академия. През май 1884 г. се завръща в Княжество България, където получава назначение за военен прокурор в Русе и е произведен в звание капитан.

Като член на Българския таен централен революционен комитет участва активно в извършването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6 септември 1885 г.). По време на Сръбско-българската война (1885) командва с голям успех Смолчанския партизански отряд, в който влизат стотици доброволци от Македония, и печели голяма популярност сред македонската емиграция.[5][6] След войната става председател на Българския македонски централен революционен комитет „Искра“.[5]

По време на преврата от 9 август 1886 година срещу княз Александър Батенберг застава твърдо на негова страна. Един от главните организатори на контрапреврата. След абдикацията на княза играе важна роля в политиката. Председател на Военния касационен съд. Привърженик на Стефан Стамболов по време на кризата от 1886-1887 година.

След като княз Фердинанд I заема българския престол Паница го смята за узурпатор. В него все повече назрява идеята за организиране на заговор. Коста Паница влиза в конфликт и със Стамболов, поради умерената му политика по македонския въпрос. На 21 януари 1890 година е разкрит заговор в столичния гарнизон за убийство на княз Фердинанд и министър-председателя Стамболов. Негов организатор е майор Коста Паница. Осъден от военен съд на смърт, той е екзекутиран на 16 юни.

През 1986 година е създаден документален филм за живота му - „Коста Паница – черти из живота и времето му“, режисьор - Светослав Овчаров, сценарист - Георги Чолаков. В Националния военноисторически музей се съхраняват отличията, с които е бил удостоен Коста Паница, както и негови лични вещи.


Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ...Паница, многолюден род, който продължава да излъчва видни личности. Историята на рода започва около средата на 18 в., когато Димитър (овчар или орач) от с. Дебелец се преселва в Търново... Кой кой е сред българите ХV-ХIХ в: 501 имена от епохата на османското владичество, Илия Тодев, Издател Анубис, 2000, стр. 205.
  2. Д-р Васил Паница: Род без памет е род без бъдеще, интервю на Екатерина Терзиева, в. Сега, 22.06.2002 г.
  3. Личности от Третото българско царство, Ред. Елена Боянова Стателова, Василка Атанасова Танкова, Радослав Димитров Попов, Издател Анубис, 2000, стр. 209.
  4. Военно-исторически сборник, том 37, Институт за военна история, 1968 г., стр. 41.
  5. а б в г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 22.
  6. Венедиков, Йордан. История на доброволците в Сръбско-българската война. София 1935, стр. 138-143
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония