Източна Румелия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Източна Румелия
Източна Румелия
автономна област
 
1878 — 1885  

Знаме


Местоположение на Източна Румелия

Континент Европа
Столица Пловдив
Официален език български
Религия християнство
Форма на упр. автономия, зависима от Османската империя
Държавен глава
  генерал-губернатор
   - 1879-1884 Александър Богориди
   - 1884-1885 Гавраил Кръстевич
Епоха
 - Берлински конгрес
1878
 - Съединение на България
6 септември 1885
Население  
 - Преброяване 975 000
Днес част от Флаг на България България
редактиране

Източна Румелия е автономна провинция на Османската империя, създадена според условията на Берлинския договор от 13 юли 1878 година, който обезсилва и заменя Санстефанския мирен договор. Главен град на Източна Румелия е Пловдив.

Уредба на Източна Румелия[редактиране | edit source]

Областта до свикване на Европейската комисия[редактиране | edit source]

Заповед на Кръстевич като румелийски и.д. генерал-губернатор от 18 август 1883 година

Според Берлинския договор земите между Стара планина и Родопите без Софийски санджак трябвало да образуват отделна област, наречена Източна Румелия, която е оставена под пряката и военна власт на султана при условия на административна автономия. Начело на областта трябва да стои генерал-губернатор (главен управител) християнин, назначаван от Високата порта със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. Султанът има право да защитава границите на областта, като строи по тях крепости и поддържа гарнизони. За поддържане на вътрешния ред е създадена местна жандармерия и милиция с офицери, назначавани от султана. В определени случаи при наличието на външна или вътрешна опасност главният управител може да вика на помощ турски войски.

Вътрешното устройство според чл. 18 от договора било възложено на Европейска комисия, която в съгласие с Високата порта в тримесечен срок да изработи Органически устав за областта. При изпълнение на задачата си комисията трябва да се ръководи от законите за вилаетите, които били в сила в Османската империя, и от предложенията, направени на Цариградската конференция от 1876 г. Освен това с чл. 19 на комисията се възлага задачата да управлява финансите на областта, докато се изработи Органическия устав и влезе в действие новата администрация.

Тези постановления явно разкриват намерението на западните страни да направят от Източна Румелия обикновена провинция, която да не се различава много от останалите вилаети на империята. Това намерение проличава и в действията на представителите на тези държави в комисията за изработване на Органически устав за областта. Тяхната главна цел е да съставят такова устройство, което да отдалечи Източна Румелия от Княжество България и да отстрани руското влияние в нея. Те се стремят да възстановят във възможно най-голяма степен властта на султана и да намалят ролята на българското население, като изкуствено се засили малобройното турско и гръцко малцинство. Най-упорити проводници на тази линия, наред с делегатите на Османската империя, били представителите на Англия и Австро-Унгария. Делегатите на Франция, Германия и Италия обикновено подкрепяли своите западни колеги в тяхната противобългарска дейност.

Единствено Русия защитава интересите на българския народ, като се стремяла да запази българския характер на областта и да създаде такова устройство, което по-късно да улесни съединението с Княжество България. Още по време на войната в Южна България било въведено същото гражданско устройство, както и в останалите освободени територии. Тъй като според Берлинския договор на Европейската комисия е възложено да ръководи само финансите в областта, другите клонове в управлението естествено трябвало да останат в ръцете на руските власти, ако не до изтичането на срока за военната окупация, поне до изработването на Органически устав.

Руското управление използва това време, за да съзададе в Източна Румелия здрава администрация и земска войска, изградени на същите принципи и въз основа на същите правилници, както администрацията и войската на Княжество България. То се постарава също да запази самостоятелноста на въведената администрация и да не допусне комисията да се намесва в управлението на областта. Дори по въпроса за финансите временното управление е на мнение, че те не трябва да се предават изцяло в ръцете на комисията. На руските представители в комисията пък била възложена задачата в противовес на усилията на западните делегати да се борят за действителна автономия, като се ограничат правата на султана и се запази положението, което българското население било вече получило като мнозинство в областта.

Герб на Южна България (Българска Тракия) ползван в хералдическата традиция на княз Александър I

Първи заседания на комисията[редактиране | edit source]

Комисията започнала своята работа в Цариград на 18 септември 1878 г. Турция била представена от Асим паша, сенатор, първи комисар, и Абро ефенди, висш служител в министерството на външните работи, втори комисар; Русия — от Александър Шепелев, полковник от Генералния щаб, участник във войната и бивш губернатор на Пловдив, първи комисар, и княз Алексей Церетелев, бивш секретар на руското посолство в Цариград и генерален консул в Пловдив, участвал при разкриването на османските зверства при потушаването на Априлското въстание, втори комисар; Англия – от Хенри Дръмонд Уолф, член на английския парламент, комисар, и лорд Дънамор, помощник-комисар; Австо-Унгария — от Бениамин Калай, член на унгарския парламент; Германия — от А. Фон Брауншвайг, вице-консул в Букурещ; Франция — от барон Максимилиан дьо Ринг, пълномощен министър, комисар, и Италия — от А. Верони, първи драгоман в италианската делегация в Цариград.

В първите заседания се обсъдили предварителните въпроси, свързани с работата на комисията, и нейните пълномощия. Приело се заседанията да се председателствуват от отделните представители чрез редуване, решенията да се вземат със съгласието на всички членове на комисията. Утвърдило се формулираното от княз Церетелев положение, че участието на турските делегати в заседанията и в гласуването прави Органическия устав задължителен за Високата порта и следователно тя нямала право да го преразглежда и изменя след изработването и приемането му.

Европейската комисия обсъждала и въпросите за отношението към подаваните от населението прошения, завръщането на турските бежанци и за финансите. По предложение за западните делегати на първо време е решено да не се приемат прошения, които са насочени против постановленията на Берлинския договор за Източна Румелия, които да преглежда комисията. По въпроса за бежанците османските делегати настоявали комисията да вземе мерки, за да се улесни тяхното завръщане. С това се целяло да се промени обликът на областта в полза на мюсюлманския елемент. Тази политика била подкрепена от западните длегати, но срещнала съпротива от страна на представителите на Русия, които доказвали, че въпросът за бежанците не влизал в компетенциите на Европейската комисия и че за неговото решаване е създадена специална руско-турска комисия, която заседавала в Цариград.

Първият Директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879. Седнали: 1. Йоаким Груев, директор на народното просвещение и вероизповеданията, 2. Гаврил Кръстевич, главен секретар и директор на вътрешните дела, 3. Александър Богориди, генерал-губернатор, 4. генерал Виктор Виталис, началник на милицията и жандармерията, 5. Тодор Кесяков, директор на правосъдието, Прави: 1. подпоручик Наум Никушев, адютант на губернатора, 2. д-р Адолф Шмит, директор на финансите, 3. Георги Вълкович, директор на земеделието търговията и общите сгради 4. подпоручик Тодор Стоев, адютант на губернатора.

Не по-малко сложен се оказал въпросът за финансите, който занимавал комисията през цялото време на нейната работа и бил постоянен източник на недоразумения. По предложение на барон дьо Ринг комисията влязла във връзка с Отоманската банка, на която се предложило да събира данъците в областта. След това се избрал Финансов комитет, които трябвало да вземе в свои ръце цялото управление на финансите. За такъв бил определен немецът Адолф Шмит, дотогава инспектор на клоновете на Отоманската банка.

От средата на октомври 1878 г. комисията се преместила в Пловдив, където съгласно постигнатото споразумение между правителствата на Великите сили, трябвало да се провеждат заседанията за изработване на Органически устав. Западните държави и Турция се надявали, че в Пловдив комисията ще може по-лесно да вземе в свои ръце управлението на финансите и ще има възможност да контролира действията на местната администрация. Русите представители смятали пък, че в Пловдив комисията ще бъде по-малко изложена на враждебни на Русия влияния и интриги, отколкото в Цариград. Тук тя щяла да се намира сред самото население и непосредствено да опознае неговите искания относно устройството на областта. Събитията потвърдили предположенияа на руските представители.

Българското население в Източна Румелия посрещнало комисията с голямо възбуждение. На 17 октомври 1878 г. една 12-членна депутация, в която влизали представители на различни градове на Южна България, връчила на членовете на комисията мемоар, в който от името на цялото българско население в областта се изразявал протест срещу разпокъсването на българския народ. Авторите на мемоара посочвали мнозинството на българите в сравнение с останалите народности и изказали недоверие към обещаната от Берлинския договор автономия, която в значителна степен запазвала властта на султана над областта. Накрая се настоявало да се запази съществуващото устройство и се посочвала опасност за мира, ако не се изпълнят справедливите желания на българите.

Въпреки че мемоарът бил изцяло насочен против Берлинския договор, комисията се видяла принудена да се занимае с него. В едно от първите заседания в Пловдив се решило председателствуващият да покани членовете на депутацията и да ги успокои относно намеренията на комисията. Българите не останали доволни от отговора на комисията. В нов мемоар те заявили, че добрите намерения, от които се водела комисията, не били достатъчни. Необходими били гаранции, че това, което тя ще изработи, ще се приложи, както трябва. Страданията на българския народ от турския режим били толкова големи, че той в никакъв случай не можел да се подчини на пряката власт на султана.

Протести и изложения отправили и отделните селища в Източна Румелия. Силно впечатление направил протестът на карловските вдовици. В началото на ноември пред комисията се явила делегация, в която от името на 864 жени, чиито съпрузи и синове без никаква вина били избити по време на войната от турците, настояла да се потърси сметка от турското правителство за извършеното злодеяние и заявила протест срещу намерението да се възстанови старият режим в областта.

Недоволството на населението от постановленията на Берлинския договор се изразило особено силно в демонстрациите против директора на финансите Шмит, когато той пристъпил към ревизиране и приемане на касите в областта. Отначало той срешнал пасивна съпротива от страна на местните власти, които отказали да му предадат касите и необходимите сведения за постъпленията и разходите. След това се сблъскал с враждебното отношение на населението, което виждало в негово лице чиновник на султана, а в действията му - подготвителни стъпки за възстановяване на османската власт в областта.

Обсъждане на проектоустава[редактиране | edit source]

Сборник закони на Източна Румелия, 1880

В такава обстановка започнали и протичали заседанията на комисията в Пловдив. На първото заседание, проведено на 21 октомври 1878 г., османските делегати представили свой проект за Органически устав, който според тях трябвало да послужи за основа на разискванията в комисията. Проектът по нищо не се различавал от издадения преди това закон за вилаетите в Османската империя. Според него областта трябвало да се управлява от валия (генерал-губернатор), подпомаган от мухасебеджия (главен секретар) и седем назъри (директори), насначавани от Високата порта. Те образували така наречения администратирвен съвет, с които валията трябвало да се съвещава по всички въпроси, които не били предвидени в устава и законите на областта. Като местно законодателно право се предвижда да се учреди Главен съвет, съставен от избирани от населението и назначавани от валията членове. Повечето чиновници, съдиите, както и офицерите от милицията и жандармерията според проекта се назначавали от Високата порта по предложение на валията. Турският език се запазвал като главен език в областта. Запазвали се старото му административно деление, старата данъчна система и пр.

Предложените от османските делегати проект пренебрегвал и малкото права, които Берлинският договор предвиждал за областта, и затова бил отхвърлен. Работата продължила въз основа на изработената от австро-унгарския представител Калай програма за основните положения, които трябвало да залегнат в Органически устав за Източна Румелия. Съгласно тази програма уставът трябвало да се състави при строго спазване на постановленията на Берлинския договор и в съгласие с духа на западноевропейските държавно-правни институции и нуждите на населението.

Проектите на отделните глави трябвало да се изработват от делегатите съгласно предварителен план и след това да се обсъждат и приемат от комисията. Поради различията в схващанията на руските представители и на техните противници често по отделни важни въпроси възниквали продължителни и остри дискусии, които забавяли работата на комисията. Първите по-значителни спорове възникнали по въпроса за обастната милиция (народна войска). Чл. 6 от глава първа на проекта определял военната служба като задължителна за всички граждани на областта, но съдържал и положения, които имали за цел да изменят характера на милицията като местна войска. Така например на служителите в турската армия и на следвалите в турски военни училища се давали привилегии, които трябвало да осигурят турски офицери за милицията и жандармерията. От друга страна, на султана се давало право в случай на война в европейските владения на империята или в близост до тях да вика румелийска милиция в помощ на турската армия. На практика това означавало не само румелийската войска да се подчини на турското главно командване, но и да се създадат условия в бъдеще тя да се използва в евентуална война срещу Княжество България или срещу Русия.

Вилает Източна Румелия, 1907 година

Против тези предложения се обявили решително руските делегати, подкрепяни от някои от западните представители. Полковник Шепелев настоял да бъдат премахнати привилегиите, които се давали на румелийци, служили в турската армия или следвали в турски военни училища. Той се обявил и против правото на султана да използва румелийската милиция за защита на империята, тъй като включването на румелийската милиция в състава на турската армия би означавало да се приемат на турска служба и хритияни, нещо, което османските представители не искали да допуснат. Окончателното обсъждане на този член се отложило.

Оживени разисквания предизвикал и въпросът за правата на султана в областта, който се свързвал и с въпроса за децентрализацията в упрвлението. Според предложения чл. 7,султана трябвало да назначава не само генерал-губернаторът и офицерите на милицията и жандармерията, както постановявал Берлинския договор, но и другите висши служители — главния секретар, главните административни директори, съдиите на върховното съдилище. По този начин султанът фактически запазвал в ръцете си непосредствения контрол над изпълнителната власт, а обещаната от договора автономия оствала само желание.

Руските представители се обявили против тези права на султана. Княз Церетелев посочил, че Цариградската конференция, на която се позовава Берлинският договор, препоръчала по-широка административна автономия, отколкото предложеният в комисията проект. Автономията трябвало да намери израз в децентрализацията, което означавало на населението да се предостави правото да избира по-голямата част от служителите в областта.

Въпреки това в последната редакция на чл. 7 бил запазен принципът на назначаването. Главният секретар, който бил заместник на управителя на областта и директор на вътрешните работи, трябвало да се назначава от султана измежду трима кандидати, представени му от генерал-губернаторът; ако в срок от един месец султанът не направел своя избор, губернаторът имал правото сам да назначи главния секретар, като уведоми султана за направеното назначение. Главните директори на административните служби, съдиите на върховното съдилище и окръжните управители се назначавали от генерал-губернатора с одобрението на султана, но с уговорка, че ако в срок от един месец след направеното от главния управител съобщение за назначаването султанът не съобщял своето решение, то щяло да се смята за положително.

Владало (крепостен акт) от село Лаханлии, Старозагорско

Важен бил също така въпросът за правото на султана да санкционира гласуваните от Областното събрание закони. Според чл. 10 от глава първа на проекта, за да станат задължителни и да влязат в сила, гласуваните от събранието закони трябвало да бъдат утвърдени от султана и след това да бъдат обнародвани от негово име. При известна мудност на турската администрация и при определена недоброжелателност, каквато с положителност можела да се очаква, правото на султана да санкционира законите неизбежно щяло да доведе до парализиране а обществено-икономическия и политически живот в областта.

Затова княз Церетелев предложил да се освободят от санкцията на върховната власт поне тези закони или правилници, които се отнасяли до местни въпроси, нетърпящи забавяне или отлагане. В резултат на станалите разисквания се приело допълнение, че ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел предложен за утвърждаване закон, той щял да влезе в сила. По този начин правото на султана да се намесва в законодателството на областта било ограничено, което на практика засилвало елементите на самостоятелност на областта по отношение на централната власт. Дълги спорове станали и по чл. 20 от глава втора на проекта (станал след това чл. 22 от глава първа), който засягал въпроса за езиците в областта. Съгласно направеното от барон дьо Ринг предложение официален език трябвало да стане турският, а българския и гръцкия се допускали като факултативни в отношениията на частните лица с администрацията и съдилищата. Решенията на съдилищата, както и различните актове и съобщение на административните власти, трябвало да се съставят едновременно на турски, български и гръцки език. Предложението несъмнено било продиктувано от стремежа на Източна Румелия да се запази като турска област, нещо, към което упорито се домогвали не само османските, но и западните представители.

Руските делегати, които и по този въпрос поели защитата на българските интереси, възразили енергично срещу това предложение. Те настояли за официален език в областта да се приеме българският, турският да се запази като официален в отношенията на генерал-губернатора и Високата порта, а като факултативни в отношенията на частните лица с администрацията да се допускат турският и гръцкият. След продължителни дискусии при окончателното редактиране на Органическия устав се приело употребата на трите езика в Областното събрание и предимство на езика на мнозинството на населението в окръжните, околийските и общинските служби. И тъй като българите били мнозинство в областта и в събранието, българският език в действителност се наложил като единствен официален език в Източна Румелия.

Продължителни и остри разисквания станали по въпросите за органите на законодателната власт — Областното събрание и Постоянния комитет, които се третирали в пета глава на проекта. Първоначалното предложение предвиждало Областното събрание да се състои от три вида членове — по право, избрани от населението и назначавани от главния управител. Членове по право трябвало да бъдат началниците на религиозните общини, председателите на върховните съдилища и главният финансов контрольор — всичко 10 души. Изброените членове, на брой 36 души, се избирали чрез пряко и тайно гласоподаване и за тях се изисквало имуществен ценз. Назначените трябвало да бъдат определени измежду най-видните замевладелци, търговци и индустриалци, административните служители и гражданите със свободни професии, притежаващи висше образование, и техният брой трябвало да възлиза на половината от избраните, т.е 18 души. С тези постановления се целяло да се ограничи участието на широките народни маси и на мнозинството от населението в управлението на областта и да се осигури известно влияние на другите народности, главно на турското и гръцкото малцинство.

Английският представител, който бил автор на тази част от проекта, обосновал правото на главния управител да назначава определен брой депутати в бъдещото събрание с това, че тези депутати при липсата на горна камара (сенат) щели да представляват необходимия консервативен елемент, който щял да служи за връзка между депутатите, избирани от народа, и властта. Барон дьо Ринг от своя страна, като предложил броят на назначаваните депутати да се намали на 12 души, посочил, че те щели да играят ролята на аристокрацията или буржоазията в другите страни. Разбира се, двамата имали предвид назначените депутати да се вземат предимно от турското и гръцкото малцинство и по този начин изкуствено да се засили тяхното влияние в областта.

Руските представители се обявили против назначаването на депутати от генерал-губернатора. Княз Церетелев посочил, че такова право не било предвиждано от Цариградската конференция, нито пък се съдържало в закона за вилаетите. Той изтъкнал и друг аргумент — чрез назначените и с част от депутатите по право и по избор генерал-губернаторът лесно можел да си осигури мнозинство в събранието и да го постави под свое влияние. Такова събрание щяло да бъде изцяло зависимо от администрацията и няма да изразява волята на народа. Неговата самостоятелност при такова положение ставала илюзорна и то не можело да бъде действителен законодателен и контролен орган. След дълги разисквания и спорове се взело компромисно решение, според което броят на депутатите по назначение да се намали на 10 души.

Във функциите на Областното събрание влизали не само разглеждането и приемането на законите и на бюджета на областта. То разполагало с широка законодателна инициатива, можело да прави предложения пред генерал-губернатора за изработване на отделни законопроекти, имало правото да иска и налага заменянето на отделни закони на имерията с цел да се съобразят с нуждите и интересите на областта. Събранието имало и контролни функции — с правото да отправя интерпелации към главните администратори и да изказва недоверие на отделни служители то се превърнало във върховен контролен орган на областта.

Значителни спорове предизвикал и въпросът за състава и правата на Постоянния комитет. Съгласно направеното от английския представител предложение, комитетът се излъчвал от Областното събрание и го замествал, когато то не заседавало. Той трябвало да служи като съветник и помощник на генерал-губернатора, а освен това има и редица законодателни и контролни функции. Руските представители подкрепили идеята за Постоянния комитет, но настоявали мнозинството да бъде представено в Постоянния комитет в същата пропорция, както било поставени и в Областното събрание. След упорита борба със своите противници в комисията руските представители се съгласили комитетът да се състои от 10 редовни членове и 3 заместници. За да се отнеме възможността на българите да заемат всички места, била възприета сложна система на гласуване, според която никоя бюлетина не трябвало да съдържа повече от 6 имена, а за избиране на заместници — повече от 2 имена.

По предложение на барон дьо Ринг в административно отношение Източна Румелия трябвало да бъде разделена на 6 окръга — Пловдивски, Пазарджишки, Хасковски, Старозагорски, Сливенски и Бургаски, и около 21 околии (увеличени след това на 28). В окръзите се създавали главни (окръжни) съвети, а в околиите и общините — околийски и общински съвети. За избора на членовете им се предлагала сложна система, която целяла да осигури участието на религиозните и националните малцинства наравно с мнозинството от населението. Проектът въвеждал принципа на централизацията, като предвиждал не само окръжните, но и околийските управници, но и кметовете на общините да се назначават направо от генерал-губернатора. В резултат на настойчивите искания на руските представители били направени някои промени. За околийските началници се приело да бъдат назначавани от генерал-губернатора измежду кандидати, посочени по списък на окръжните съвети, а за градските и селските кметове — да бъдат избирани пряко от населението.

При обсъждане на финансовото устройство на Източна Румелия се приело, че областта като част от Османската империя ще трябва да участва в поддържането на нейния бюджет, като плаща определена годишна вноска на Високата порта. Турската държава запазвала за себе си приходите от митниците, пощите и телеграфите, а годишната вноска се установила на три десети от приходите на областта. Тук възникнали противоречия по въпроса за общия доход на Източна Румелия. Италианския представител на комисията А. Вернони, който бил автор на проекта на раздела за управлението на финансите, го изчислил на 800 000 турски лири годишно. Това означавало, че областта трябвало да плаща всяка година по 240 000 турски лири данък на Високата порта.

Тази сума била твърде висока за финансовите възможности на Източна Румелия след войната, но западните представители в комисията, изхождайки от капиталистическите интереси на своите държави в Османската империя, заявили, че са готови да го приемат изцяло. Възражения направили само руските делегати. Полковник Шепелев посочил, че изчисленията на Вернони за приходите на областта били твърде високи, и настоявал годишната вноска да се намали, като се изчислява въз основа на доход от 600 000 турски лири. Освен това той предложил поради стопанската разруха в областта след войната през първите финансови години тя да бъде освободева от задължението да плаща годишен данък. Другите делегати обаче не подкрепили това предложение. В крайна сметка останало първоначалното предложение относно сумата на данъка и първата финансова година областта да не плаща данък, а за втората да плати половината от предвидения данък.

Останалите глави от Органическия устав не предизвикали особени разисквания и се приели без трудности. Твърде важно било предложението на барон дьо Ринг, според което началнците на немюсюлманските религиозни общини занапред трябвало да получават бератите си не от султана, както било дотогава, а от генерал-губернатора. То обаче срещнало съпротивата на турските делегати, които в случая защитавали не само правата на султана, но и интересите на Цариградската патриаршия. Възприело се компромисно решение — религиозните началници да получават бератите си или от Високата порта, или от главния управител, който щял да ги издава от името и по поръка на султана. В областта на народното просвещение се приел принципът на задължителното първоначално образование, като грижата за него се предоставя на религиозните общини.

На 14 април 1879 г. Органическия устав бил окончателно завършен и подписан от членовете на Европейската комисия. Като последен чл. 495 била прибавена заключителна декларация на комисията, според която уставът не можел да се променя без съгласието на Високата порта и на силите, подписали договора. Към Органическия устав са били включени 13 притурки (анекси), които третирали различни въпроси на административното устройство на областта и съставяли неразделна част от него.

Характер и първи стъпки в прилагането на Органическия устав[редактиране | edit source]

Органическият устав на Източна Румелия
Аркадий Столипин
Алеко Богориди

Изработеният от комисията Органически устав установявал сложно държавно управление, но в общи линии той бил доста либерален. Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Частен съвет (Директорат), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта. Те били шест на брой: дирекция на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на земеделието, на търговията и обществените работи, на народното просвещение и управление на милицията и жандармерията. Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на Областното събрание. Постоянният комитет, които се избирал измежду членовете на събранието, изпълнявал редица съвещателни, изпълнителни и контролни функции.

Наред с това Органическият устав гарантирал основните граждански права и свободи, като свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията, равенството на всички пред закона и др. Осигурявало се правото на собственост, с което се утвърждавал буржоазният правов ред, и се създавали условия за свободно развитие на капитализма. Уставът предвиждал редица гаранции за правата на султана, но фактически областта била поставена в положение на почти самостоятелна държава. Основната заслуга за създаване на това положение принадлежала на руските представители в Европейската комисия полковник Шепелев и княз Церетелев, както и на решителната съпротива на българското население срещу постановленията на Берлинския договор за Източна Румелия.

Въпросът за настаняването на турски гарнизони по Стара планина занимавал живо населението в областта, което решило да се противопостави със сила и в никакъв случай да не допусне турските гарнизони. Това било открито заявено от изпратената от Източна Румелия депутация до столиците на Великите сили начело с Иван Евстатиев Гешов. С цел да се подготви населението за въоръжена съпротива срещу влизането на турски войски в областта, се създали и гимнастическите дружества.

Русия предложила да се въведе смесена окупация в Източна Румелия с части на Великите сили. Целта на това предложение била да се предотврати изпращането на османски войски в областта. Някои от държавите подкрепили предложението, други се обявили против него, а Турция заявила, че тя сама ще може да поддържа реда и да установи новата администрация. Поради липсата на единство в мненията това предложение също отпаднало.

Междувременно в резултат на съпротивата на българското население и на дипломатическите постъпки на руското правителство султанът се отказал да изпрати войски по границите на Източна Румелия. На 24 април 1879 г. в Пловдив пристигнал генерал Николай Обручев, който на следния ден в съборната църква „Св. Богородица“ прочел прокламация на руския император до българите и ги уверил, че освен генерал-губернатора, назначен от Високата порта със съгласието на Великите сили, в областта не ще бъдат допуснати някакви турски власти и войски. В същото време генерал Аркадий Столипин уточнил в Цариград мерките за предаване на властта на новия генерал-губернатор с цел да се избягнат каквито и да било смутове и безредие. Това било голяма победа за българите и тя в значителна степен улеснила Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.

В началото на май 1879 г. султанът одобрил изработения от Европейската комисия Органически устав и назначил за главен управителя на Източна Румелия княз Александър Богориди (Алеко Паша), висш турски сановник от български произход. Европейската комисия получила задачата да контролира прилагането на Органическия устав до свикване на Първо Областно събрание. Княз А. Богориди тръгнал от Цариград на 14 май вечерта и на следния ден пристигнал в Пловдив. Въпреки изричната заповед на султана да носи фес на главата, за да подчертае принадлежността на областта към империята, още на границата, предупреден от дошлата да го посрещне депутация и от пратениците на генерал Столипин, той е принуден да свали и замени феса с български калпак.

Това било още едно доказателство за българския характер на областта и за твърдата воля на населението да заличи още от самото начало всякакви външни белези на зависимост от Високата порта. Тази воля било потвърдена няколко дена по-късно, когато при официалното встъпване в длъжност на главния управител българите не допуснали над правителствения дом да бъде издигнато турското знаме. Източна Румелия тръгнала по пътя на своето отделно политическо развитие като област.

Външни препратки[редактиране | edit source]