Източна Румелия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Източна Румелия
автономна област
 
1878 — 1885  

Местоположение на Източна Румелия

Столица Пловдив
Официални езици български, турски, гръцки
Религия православно християнство, ислям
Форма на управление автономия, част от Османската империя
Държавен глава
  султан
   - Абдулхамид II
  генерал-губернатор
   - 1879-1884 Александър Богориди
   - 1884-1885 Гаврил Кръстевич
Валута турска лира
Днес част от Флаг на България България
редактиране

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Източна Румелия е автономна провинция на Османската империя, създадена в Южна България съгласно Берлинския договор от 1878 и просъществувала до Съединението с Княжество България през 1885 година.

Територии и население[редактиране | редактиране на кода]

Границите на Източна Румелия са определени с член 14 на Берлинския договор. На изток областта опира Черно море. Границата с Княжество България минава на север по билото на Стара планина, спуска се от него между Пирдоп и Душанци до река Тополница, минава между Ихтиман и Вакарел и достига Родопите източно от Самоков. Южната граница минава по северните склонове на Родопите до Арда, прекосява Марица над Мустафа паша (днешен Свиленград) и по северните склонове на Странджа стига до морето северно от Василико (днешно Царево).[1]

Двадесетина помашки села в поречието на Въча не признават източнорумелийските власти и остават фактически самостоятелни до 1886 година, когато са поставени под пряка османска власт.[2][3]

Общата площ на Източна Румелия е 32 978 квадратни километра.[4]

Населението на областта, по административно събрани данни от края на 1880 година, възлиза на 815 951 души.[5] Според преброяване от началото на 1885 година, то достига 975 030 души. Етническият му състав е преобладаващо български[6]:

народност численост  %
българи 681 734 69,92 %
турци 200 489 20,56 %
гърци 53 028 5,44 %
цигани 27 190 2,79 %
евреи 6 982 0,72 %
арменци 1 865 0,19 %
други 3 742 0,38 %

По данните от 1885 година 74,93 % от населението (730 637 души) изповядва православно християнство. Другата значима верска общност е мюсюлманската – 224 536 души (23,03 %).[7]

Шестте най-многолюдни града към 1880 година са столицата Пловдив с 24 053 жители, Сливен (16 593), Пазарджик (14 380), Стара Загора (13 279), Хасково (11 790) и Чирпан (10 477).[8]

Основният дял от източнорумелийското население е съставен от земеделци, в мнозинството си дребни стопани. Занаятчийското съсловие намалява рязко в сравнение с периода до Освобождението. Интелигенцията е относително многобройна, а работниците съставляват незначителна прослойка предвид слабото развитие на индустрията.[9]

Политическо и административно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Печатно издание на Органическия устав.
Първият директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879. Генерал-губернаторът Александър Богориди е седнал в средата.

Управлението на Източна Румелия е уредено най-общо с Берлинския договор, а в подробности с конституцията (Органическия устав), изработена и обнародвана от комисари на Великите сили през април 1879 година, след половингодишни разисквания.[10]

Съгласно договора и устава Източна Румелия е османска провинция с широко самоуправление, но с големи финансови задължения към Високата порта и без право на собствена външна политика. Начело на изпълнителната власт е главният управител (генерал-губернатор), назначен от Портата със съгласието на силите. Той управлява съвместно със законодателния орган – Областното събрание, чиито членове са отчасти назначени или определени по право, отчасти (36 от общо 56) избрани от населението с имуществен и образователен ценз.[11]

Първият главен управител на Източна Румелия – Алеко Богориди, е назначен през април 1879.[12] Той реформира създадената при Временното руско управление администрация според изискванията на Органическия устав. В следващия месец е сформирано първото правителство на областта, чиито членове са определени от генерал-губернатора и султана[13]. През октомври е избрано първото Областно събрание[14], а в края на сесията си през декември то излъчва своя Постоянен комитет, който упражнява контролните и законодателните функции на парламента до следващото му събиране. Местните власти добиват завършен облик в началото на 1880, когато заработват окръжните и градските съвети[15] и са определени окончателно 28–те околии (кантони) в 6–те окръга (департамента) на Източна Румелия[16]:

окръзи околии
Пловдивски Пловдивска, Сърненогорска, Овчехълмска, Конушка, Рупчоска, Стремска
Пазарджишки Пазарджишка, Пещерска, Ихтиманска, Панагюрска
Старозагорски Казанлъшка, Чирпанска, Старозагорска, Новозагорска, Сейменска
Сливенски Сливенска, Котелска, Ямболска, Каваклийска, Къзълагачка
Хасковски Харманлийска, Хаджиелеска, Хаскьойска, Кърджалийска
Бургаски Айтоска, Карнобатска, Бургаска, Анхиало-Месемврийска

Правосъдие[редактиране | редактиране на кода]

Съдебната система на Източна Румелия е изградена през 1879-1880 година от първоинстанционните кметски, околийски и окръжни съдилища. Шестте окръжни съдилища с граждански и углавни отделения действат и като втора инстанция, наред с Върховния съд на областта.[17] С изключение на кметовете, натоварени с правораздаване, всички останали съдии са назначавани от главния управител и са (поне по устав) несменяеми.[18] Работата на съдилищата е слабо ефективна, поради липсата на кадри с юридическо образование и опит (компенсирана само отчасти с назначаване на чужденци).[17]

Административните спорове и жалби срещу решенията на органите изпълнителната власт се отнасят към окръжни административни съдилища и Върховното съдилище за административни разпри.[17][19]

Обществен обвинител е главният прокурор при Върховния съд. Заедно с подчинените му прокурори при окръжните съдилища, той следи за правилното прилагане на законите и съдебните решения и упражнява надзор върху съдилищата.[17][20]

Въоръжени сили[редактиране | редактиране на кода]

Въоръжените сили на Източна Румелия се състоят от милиция и жандармерия с общо началство, назначено от султана. Милицията е призвана да защитава границите на областта и европейските владения на Османската империя. Висшето ѝ командване се състои от западни офицери на османска служба. Първоначалният ѝ състав е намален драстично след края на Временното руско управление и се колебае около 3 000 души. Жандармерията, която има за задача да поддържа вътрешния ред, е двойно по-малобройна.[21] Доста по-многочислена е полувоенната организация на гимнастическите дружества. Под натиска на османското правителство, през октомври 1879 Алеко Богориди разпуска дружествата, превръщайки ги в резерв на милицията, но не посмява да разоръжи населението.[22]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Селско стопанство[редактиране | редактиране на кода]

Владало (крепостен акт) от село Лаханлии, Старозагорско

Основният поминък на населението в Южна България до и след Освобождението е земеделието. Руско-турската война носи коренна промяна на поземлената собственост. В хода на така наречения аграрен преврат мястото на турските земевладелци, избягали от руските войски, е заето български селяни, които дотогава са обработвали земята на изполица или са били прогонени от собствените си имоти от турците. След възстановяването на османския суверенитет над областта и оттеглянето на руснаците през юли 1879 това се превръща в сериозен социален и политически проблем. До края на същата година в Източна Румелия се завръщат 100 000 мюсюлмански бежанци. Под заплахата от османска окупация и натиска на западните дипломати, властите в Пловдив предприемат мерки за повторно въдворяване на турските собственици. Подложени на полицейско и съдебно преследване, част от българите са принудени да напуснат новите си имоти. Други започват отново да плащат наем на бейовете или задлъжняват към лихвари, за да изкупят земите си.[23]

Турците се отказват масово от собствеността си след 1882 година, когато натуралният десятък е заменен с кадастрален данък, който трябва да плащат, независимо дали обработват нивите си или не. Същият данък допринася за разоряването на много български селяни, които се изселват в Княжество България, а турските имоти попадат в голямата си част в ръцете на лихвари. В опит да пресече тези тенденции, Областното събрание пренебрегва хроничния дефицит в държавната хазна и опрощава част от несъбраните задължения. Още през 1880 година с финансова помощ от София започва възстановяване на земеделските каси, съсипани по време на войната. Дирекцията на земеделието изкупува селскостопански машини за механизиране на производството. Въпреки че усилията на държавата и частни предприемачи в тази насока са с ограничен успех, добивите нарастват, също както и скотовъдството.[24]

Занаяти и индустрия[редактиране | редактиране на кода]

Започналото преди Освобождението западане на занаятите е ускорено след 1878 година със стесняването на пазара и засилването на конкуренцията от чуждестранната фабрична продукция. Този процес засяга тежко Копривщица, Сопот, Карлово, Калофер и други средища на традиционното производство. Реакция срещу него са бунтовете на сопотските и карловските предачки от март 1883 година.[25]

Малкото фабрики в Южна България са унищожени с някои изключения по време на руско-турската война. Между 1878 и 1885 година в Източна Румелия са създадени около 40 нови предприятия за производство на платове, тютюн, спирт и други стоки. Развитието на индустрията е спъвано от митническия режим, наложен от Берлинския договор на границата с Княжество България, ограничения кредит и неудобния и скъп транспорт.[26] През целия период единственото кредитно учреждение в областта остава пловдивският клон на Отоманската банка. Железопътните линии (от Саранбей през Пловдив и Търново Сеймен до османската граница и разклонението до Ямбол) са под контрола на Компанията на Източните железници, която налага високи тарифи и бламира усилията на областните власти за прокарване на железница до бургаското пристанище.[27]

Търговия[редактиране | редактиране на кода]

Търговията в Източна Румелия, също както индустрията и кредита, е слабо организирана. Съществуващите търговски дружества са с ограничени капитал и дейност. Областта изнася предимно зърнени храни, розово масло, вина, гайтани, добитък и тютюн през Княжеството, Цариград и Дедеагач. Вносът се състои от захар, кафе, ориз, газ, спирт, памучни и вълнени платове, добитък и машини.[28] Княжество България приема голяма част от източнорумелийския износ и осигурява основния дял от вноса в областта. Двустранна митническа спогодба е сключена година преди Съединението.[29]

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Утвърждаване на българския характер на Източна Румелия[редактиране | редактиране на кода]

Сборник закони на Източна Румелия, 1880

Непосредствено след Берлинския конгрес в новообразуваната област възниква масово движение срещу решението на Великите сили за разделяне на българските земи и оставяне на част от тях под османска власт. В това движение се открояват екзарх Йосиф, Георги Вълкович и други умерени дейци, които смятат всички други средства, освен дипломатическите, за нереалистични, и крайни като Константин Кесяков, Яков Матакиев и други, които са готови на въоръжен отпор. Крайните, организирани в комитетите „Единство“ и гимнастическите дружества, са далеч по-влиятелни и по-многобройни, но отстъпват през април 1879 година, когато генерал Николай Обручев призовава българите от името на цар Александър II да се примирят.[30]

Междувременно временният руски управител на Източна Румелия генерал Аркадий Столипин полага грижи за това, местната администрация да бъде съставена почти изцяло от българи.[31] Българи по народност, освен генерал-губернатора Алеко Богориди, са и назначените от него през пролетта на 1879 шестима окръжни управители и 21 от 28-те околийски началници (от останалите 7 четирима са гърци, а трима – турци).[32] Българи са и 40 от общо 56 депутати в първото Областно събрание, избрано и свикано през октомври същата година, както и десетте титулярни членове на Постоянния комитет.[33] Българският език се налага в парламента и в администрацията по места, въпреки че според Органическия устав турският и гръцкият също имат статут на официални езици.[34]

Побългаряването на управленските институции е посрещнато със съпротива от гръцкото и мюсюлманското малцинство. Броженията на мюсюлманите в района на Хасково и Айтос започват през юни 1879 година. Освен „Тъмръшката република“, против източнорумелийската власт се обявяват и мюсюлманите в Кърджали, които въстават през февруари 1880 година. Бунтът е потушен, но засилва за известно време опасността от нахлуване на османски войски в автономната област.[35]

Партийни борби[редактиране | редактиране на кода]

С укрепването на Източна Румелия като българска автономна област настъпва разцепление в политическото ѝ ръководство. В навечерието на частичните парламентарни избори от май 1881 година се обособяват две фракции, оформени по-късно в Народна (Съединистка) и Либерална партия.[36] В борба за постове в администрацията, те спорят за съдебната уредба, поземления данък, заплатите на офицерите, но основното различие помежду им е в отношението към Русия. Руската политика поддържа и, на свой ред, се ползва с безрезервна поддръжка от Народната партия, която разчита на Петербург за осъществяване на националното обединение, докато либералите държат за балансираща позиция между големите европейски държави и подкрепят губернатора Богориди срещу намесата на руския консул във вътрешните работи на областта. Двете партии са относително равнопоставени в законодателната и местната власт до изборите през 1883, когато либералите, с помощта на губернатора, получават надмощие в Областното събрание и Постоянния комитет и изместват съединистите от Директората.[37]

Останала в опозиция, Народната партия начело с Иван Ст. Гешов повежда агитация за съединение с Княжество България и печели масова подкрепа. Непосредствена цел на агитацията, поддържана от руския консул в Пловдив, е да се подкопае авторитетът на главния правител Алеко Богориди, който фаворизира либералите и е в обтегнати отношения с Русия, защото се противопоставя на политиката ѝ в Княжеството по време на Режима на пълномощията и отхвърля претенциите ѝ за назначения в румелийската милиция. По руско настояване, Високата порта не подновява изтичащия 5-годишен мандат на Богориди. През април 1884 той е заменен от доскорошния главен секретар Гаврил Кръстевич.[38][39]

Новият главен управител бързо влиза в конфликт с либералите, контролиращи Директората и Постоянния комитет, заради спорни съдебни назначения.[40] Четири месеца след като идва на власт, Кръстевич разпуска Областното събрание под предлог че изборите от предходната година са били опорочени от злоупотреби.[41] През септември 1884 е избран нов парламент с мнозинство на съединистите, които заемат и дирекциите на финансите, земеделието, правосъдието и просвещението.[42] Дошли на власт, те не спазват предизборното си обещание за обединение с Княжеството и са свалени с провъзгласяването на Съединението на 6 септември 1885.[43]

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Отношения с Високата порта[редактиране | редактиране на кода]

Макар и de jure част от Османската империя, Източна Румелия се развива като самостоятелна държава. Принос за това има фактическият отказ на султан Абдулхамид II да се възползва от член 15 на Берлинския договор и да изпрати турски гарнизони по северните граници на областта. В резултат от въоръжените демонстрации на гимнастическите дружества и въздействието на южнобългарските емисари Ив. Евстр. Гешов и Георги Янкулов върху общественото мнение в Европа, султанът остава без дипломатическа подкрепа срещу руския натиск и през април 1879 дава уверения, че не възнамерява да вкарва войски в Източна Румелия.[44]

Без приложение остават и постановките на Органическия устав за контрол на централното османско правителство върху митниците, пощите и телеграфа в областта. Високата порта отказва правото на генерал-губернатора да организира тези служби, но неколкократните ѝ опити да назначи свои контрольори са отбити от Богориди. На свой ред, османските власти вредят на източнорумелийската търговия като обмитяват стоките и ограничават пътуванията от областта и блокират законопроектите за областна банка и земеделски каси.[45] Неразрешен остава и спорът за източнорумелийския трибут. През 1882 Областното събрание взема едностранно решение да намали с около ¼ размера му. В отговор Портата отказва да утвърди бюджета със заложената сума, но въпреки това областните власти въвеждат законопроекта в действие и отказват да плащат трибута.[46][47]

Отношения с Княжество България[редактиране | редактиране на кода]

Като съставна част от Османската империя, Източна Румелия няма право на дипломатически връзки с други държави, включително и с Княжество България. Политическите контакти между княжеството и областта са тайни и неофициални.[48]

През пролетта на 1880 година двете страни повеждат преговори за обединение. Инициативата е на източнорумелийския Постоянен комитет. Обезпокоени, че султанът ще вкара войски в Румелия, веднъж щом уреди граничните си спорове с Гърция и Черна гора, членовете на комитета изпращат свои представители за преговори с княза и правителството в София. Там те съгласуват общ план за действие, но започналата съединистка акция е прекъсната твърде скоро, поради предупрежденията на Русия и Англия и нерешителността на Цанковото правителство.[49]

Държавният преврат в Княжеството от април 1881 година води до влошаване на отношенията между София и Пловдив. Против Режима на пълномощията са и двете източнорумелийски партии, които не одобряват авторитарните амбиции на княз Александър Батенберг, и генерал-губернаторът Алеко Богориди, който вижда в преврата опасно нарастване на руското влияние. Постоянният комитет настоява пред Батенберг да прокара по-скоро обещаваните промени в Търновската конституция. Богориди дава убежище на Петко Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов и много други непримирими либерали от Северна България, които подемат от Пловдив агитация срещу противоконституционния режим в Княжеството чрез вестник „Независимост“. Едва през септември 1882 софийското правителство предприема по-сериозен опит за преодоляване на разногласията. При посещение в Пловдив външният министър Георги Вълкович се свързва с дейци на Народната партия, които подкрепят княз Александър чрез вестник „Съединение“, издаван от края на същата година от княжеския политически агент Петър Берковски. Въпреки вложените значителни финансови средства, тази пропагандна инициатива няма успех и е прекъсната скоро след като в края на февруари 1883 консерваторите са принудени да напуснат правителството на Соболев.[50]

С прекратяването на пълномощния режим в София отношенията между Княжеството и Източна Румелия се нормализират. Постоянният комитет на областта и правителствата на Цанков и Каравелов повеждат политика на стопанско приобщаване. Резултат са заемът на Българска народна банка от май 1884 за източнорумелийските земеделски каси[51] и митническата спогодба от септември същата година.[52]

След Съединението[редактиране | редактиране на кода]

Вилает Източна Румелия според османски атлас от 1907 година

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стателова, Елена. Източна Румелия (1879–1885). Икономика, политика, култура. София, Издателство на Отечествения фронт (онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“), 1983. с. 13-14. Посетен на 11.06.2015.
  2. Стателова 1983, с. 91.
  3. Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973, с. 225-228. Онлайн: Книги за Македония, посетен на 11.06.2015.
  4. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 16.
  5. Балев, Иван. „Непризнатите“ преброявания в историята на българската статистика. Във: Статистика 2/2014. София, Национален статистически институт, 2014. с. 160. Посетен на 23.06.2015.
  6. Общи резултати от преброяване на населението в Южна България (Източна Румелия) на 1 януари 1885. Българско княжество – Статистическо бюро. София, Книгопечатница Янко С. Ковачев, 1888, с. 4-7. Посетен на 11.06.2015.
  7. Общи резултати от преброяване на населението в Южна България (Източна Румелия) на 1 януари 1885. Българско княжество – Статистическо бюро. София, Книгопечатница Янко С. Ковачев, 1888, с. 42. Посетен на 23.06.2015.
  8. Балев 2014, с. 166.
  9. Стателова 1983, с. 155-158.
  10. Стателова 1983, с. 24-38.
  11. Стателова 1983, с. 13, 29, 31-32, 34-35, 219.
  12. Стателова 1983, с. 48.
  13. Стателова 1983, с. 61-62.
  14. Стателова 1983, с. 74-75.
  15. Стателова 1983, с. 94-96.
  16. Списък на населените места в Царство България от Освобождението (1879) до 1910 година (Сравнителен историко-етнографски преглед). Царство България – Главна дирекция на статистиката. София, Държавна печатница, 1921. с. V-VI. Посетен на 11.06.2015.
  17. а б в г Стателова 1983, с. 101-102.
  18. Стателова 1983, с. 35-36.
  19. Върховен административен съд на Източна Румелия (във: Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. Дигитална библиотека по архивистика и документалистика. Посетена на 26.06.2015).
  20. Върховен съд на Източна Румелия (във: Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. Дигитална библиотека по архивистика и документалистика. Посетена на 26.06.2015).
  21. Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том V: Военна история.] София, Издателство „Знание“, 2007, ISBN 954-528-752-7, с. 353-354
  22. Стателова 1983, с. 79-81.
  23. Стателова 1983, с. 127-129.
  24. Стателова 1983, с. 131-136.
  25. Стателова 1983, с. 137-139.
  26. Стателова 1983, с. 139-140.
  27. Стателова 1983, с. 142-145, 152-153.
  28. Стателова 1983, с. 147-148.
  29. Стателова 1983, с. 148-150.
  30. Стателова 1983, с. 168-171.
  31. Маджаров, Михаил. Източна Румелия. Исторически преглед. София, Печатница С. М. Стайков, 1925. с. 144-145.
  32. Маджаров 1925, с. 175.
  33. Стателова 1983, с. 74-75, 84-85.
  34. Стателова 1983, с. 27-28, 78.
  35. Стателова 1983, с. 66, 86-89.
  36. Стателова 1983, с. 172-173.
  37. Стателова 1983, с. 184-186.
  38. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 464-466. Посетен на 19.06.2015.
  39. Стателова 1983, с. 197-201.
  40. Стателова 1983, с. 202.
  41. Маджаров 1925, с. 307.
  42. Маджаров 1925, с. 311, 319.
  43. Радев 1990, с. 470, 509-517.
  44. Стателова 1983, с. 43-50.
  45. Стателова 1983, с. 69, 106-107, 135, 151-153.
  46. Маджаров 1925, с. 235, 291.
  47. Стателова 1983, с. 153-154.
  48. Стателова 1983, с. 219.
  49. Стателова 1983, с. 221-225.
  50. Стателова 1983, с. 179-181, 196, 230-235.
  51. Пантев, Андрей и др. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година. София, Издателство „Просвета“, 1995. ISBN 954-01-0672-9. с. 49-50. Посетен на 26.06.2015.
  52. Стателова 1983, с. 150.