Марица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Марица.

Марица
(Έβρος)
(Meriç)
MaritsaInPlovdiv.jpg
река Марица в Пловдив
Relief Map of Bulgaria.jpg
42.1611° с. ш. 23.5972° и. д.
40.7303° с. ш. 26.0364° и. д.
Местоположение
Blue 0080ff pog.svg — начало, Blue pog.svg — устие
Общи сведения
Местоположение България България
Софийска област
Област Пазарджик
Област Пловдив
Област Стара Загора
Област Хасково
Гърция Гърция
Турция Турция
Дължина 472 km
Водосборен басейн 53 000 km²
Отток

на излизане от България

110 m³/s
Начало
Място Маричините езера,
Източна Рила
Координати 42°09′39.96″ с. ш. 23°35′49.92″ и. д. / 42.1611° с. ш. 23.5972° и. д.
Надм. височина 2 378 m
Устие
Място Бяло море (Егейско море)
Координати 40°43′49.08″ с. ш. 26°02′11.04″ и. д. / 40.7303° с. ш. 26.0364° и. д.
Надм. височина 0 m
Ширина делта m
Марица
(Έβρος)
(Meriç)
в Общомедия
Карта на водосборния басейн
Маричините езера в Рила
Река Марица при Радуил
Пролетно пълноводие на река Марица при Харманли
Река Марица при Одрин

Марица (гр. Έβρος, новогръцко произношение Еврос, старогръцко Хеброс, тур. Meriç, Мерич) е река в Южна България – минава през Софийската област и областите Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Хасково. След като излезе от България, реката минава последователно през североизточната част на Гърция и европейската част на Турция. Влива се в североизточната част на Бяло море. Дължината на реката е 472 км, от които на българска територия се намират 322 км. Така Марица е на четвърто място по дължина сред българските реки – след Дунав, Искър и Тунджа.

Географска характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Извор, течение, устие[редактиране | редактиране на кода]

Извор[редактиране | редактиране на кода]

Река Марица води началото си от двете Маричини езера, разположени в дълбок циркус на 2378 метра надморска височина между върховете Манчо (2 771 м, на югоизток), Маришки чал (2 765 м, на юг) и Близнаците (2 779 м, на запад) в Рила.

Горно течение[редактиране | редактиране на кода]

Горното течение на реката е частта от извора до град Белово. Надолу от езерата Марица протича с много голям наклон – над 300 ‰, в ледникова долина с широко дъно, като преодолява неравностите на терена с редица бързеи и водопади. Напречният профил на долината в тази част е характерен с широкото си дъно и стръмните си склонове, върху които има образувани на значителна височина симетрично разположени стъпала. Над тях се издигат отново стръмните склонове, които завършват до вододелните била. След вливането в нея на река Права Марица реката тече в почти права, северна посока до навлизането ѝ в теснината между върха Червените скали на изток и Черната скала на запад. В този участък надлъжният наклон е вече около 100 ‰. От 1400 метра надморска височина долината на Марица приема друга форма. На места се стеснява значително, като от склоновете ѝ са надвиснали скални откоси, които ѝ придават характер на пролом. При изхода от тази долина се забелязват свлачища. Речната долина е асиметрична – левият склон е по-стръмен от десния. От 1 000 метра надморска височина реката навлиза в местността Маришко присое, която представлява късо долинно уширение. Над село Радуил долината има пак характер на пролом, но участъкът е къс (между 900 и 800 метра надморска височина). Дотук склоновете на долината са стръмни: наклонът им надминава 70‰. Залесени са със смърчови и елхови гори. Надлъжният наклон на речното корито е 67,5 ‰. То има типичен планински характер – скалисто, каменисто и покрито с едри камъни.

От село Радуил река Марица тече през широката и трапецовидна Долнобанско-Костенецка котловина в посока североизток-изток. Котловинното дъно е силно нарязано от коритата на десните притоци на Марица. Широчината му достига 2 – 2,5 км. Намира се на 500 – 800 метра надморска височина. Котловинното дъно е наклонено от юг към север и е засипано от наноси на притоците Очушница, Бистрица и Стара река. Речното корито не променя характера си, само широчината му става по-голяма (средно 15 – 25 м). В котловината наклонът е 17,65 ‰.

От устието на Стара река (Костенецката река) котловината се стеснява и Марица навлиза в Моминоклисурския пролом, като завива на югоизток. Проломът е дълъг 16 км и завършва след град Белово. Склоновете са не много високи, но доста стръмни, скалисти и обезлесени. Реката в този участък тече праволинейно. Коритото е широко около 30 м. Бреговете му са скалисти и високи. Дъното е скалисто, насипано с чакъл. В началото на пролома надлъжният наклон е 7 ‰, но след това се увеличава на 11 ‰.

Средно течение[редактиране | редактиране на кода]

Средното течение на реката обхваща участъка през Горнотракийската низина от град Белово до българската граница при село Капитан Андреево. След град Белово Марица навлиза в Горнотракийската низина. До град Пазарджик низината е широка около 10 – 15 км. Реката тече симетрично на профила, като след града тя се разширява с десетки метри. В участъка от Септември до Пазарджик реката прави многобройни силно извити меандри и няколко ръкава с малки дължини. Надлъжният наклон на коритото е под 1 ‰. Бреговете са ниски, полегати. Дъното е песъчливо.

След Пазарджик Марица тече бавно, по-близо до Родопите, по южния край на низината, в широко песъчливо корито, където образува множество острови и ръкави. На места широчината на коритото достига 300 м, а дълбочината му е над 1,5 м. Крайречните лъки се заблатяват от многобройните ръкави на левите и десните притоци. Напречният профил на долината е трапецовиден, а дъното е широко няколко десетки километра. Към Пловдив монотонният вид на долината се разнообразява от шестте сиенитни тепета и Овчите хълмове. Десните склонове на долината са по-стръмни и по-залесени от левите. Наклонът в Пловдивското поле е много малък: 0,13 ‰. Тук Марица приема множество притоци. За десните притоци е характерно, че правят много ръкави преди вливането си, а левите като много поройни смъкват големи количества наносни материали и засипват работни площи от низината. Коритото не променя своя характер. Дъното му е покрито с пясък, като при високи води слабо се деформира. Бреговете са укрепени с подпорни стени. Към град Първомай надлъжният наклон става средно 1,20 ‰. Реката прави няколко по-извити меандри. Бреговете на коритото са землени и затревени. Дъното е песъчливо.

След село Скобелево река Марица навлиза в сравнително по-тясна долина с по-високи склонове. В този участък тя е по-пълноводна и тече при много малък наклон: 0,70 ‰. Образува много пясъчни острови и едри, средно извити меандри. Дъното на речното корито е покрито с пясък, а на места и с дребен чакъл.

При Симеоновград реката завива на югоизток, минава през широк пролом сред Източнородопските разклонения и Сакар планина. При село Капитан Андреево напуска България и навлиза в Одринското поле. В този участък реката образува множество ръкави и пясъчни острови със значителна дължина и големина. Описвайки слабо извити меандри, в почти обезлесени долини при надлъжен наклон 0,23 ‰, Марица напуска територията на България.

Долно течение[редактиране | редактиране на кода]

Долното течение на Марица обхваща участъка от българската граница до устието на реката. Тук тя е по-широка и по-дълбока. На места коритото ѝ достига до 1 км ширина. Като общо реката тече на юг, но в района на гръцкия град Димотика прави доста завои. Почти по цялото си долно течение (с изключение на района на град Одрин) река Марица служи за граница между Гърция и Турция. Недалеч от гръцкия град Фере реката се разделя на три ръкава, а впоследствие – на още няколко. Тези ръкави представляват делтата на Марица. Реката се влива в североизточната част на Бяло море, недалеч от турския град Енос, като по-голямата част от делтата остава в гръцка територия.

Водосборен басейн, притоци[редактиране | редактиране на кода]

Водосборен басейн[редактиране | редактиране на кода]

След Дунав река Марица е с най-големия в България водосборен басейн. Общата му площ е 53 000 км2, от които в България се намират 34 166 км2, т.е. 30,8% от територията на страната. Реката отводнява североизточната част на Рила, почти целите Родопи (с изключение на южните и югозападните им части), Средна гора (без западните и северните склонове на Ихтиманска Средна гора), по голямата част от южните склонове на Средна и Източна Стара планина с Подбалканските котловини, Тунджанската хълмиста и нископланинска област, повече от 80% от европейската територия на Турция и цялата крайна североизточна част на Гърция.

Граници на водосборния басейн:

Притоци[редактиране | редактиране на кода]

На територията на България река Марица има около сто по-значителни притока (тук не са включени реките Тунджа и Арда). Притоците са разположени симетрично, т.е. броят на левите и десните притоци е почти еднакъв. От тях най-големите с водосборна област над 1000 км2 са Сазлийка – водосборна област 3293 км2, Тополница – 1790 км2, Въча – 1645 км2, Стряма – 1395 км2, Чепеларската река – площ 1010 км2. От останалите притоци 47 са с водосборни области под 100 км2, 46 притока – между 100 и 500 км2 и само шест притока имат водосборни области между 500 и 1000 км2. Марица има среден наклон 7,3 ‰ и гъстота на речната мрежа 0,74 км/км2. Средният наклон на притоците на Марица до град Първомай се изменя между 5 ‰ (река Потока) и 113 ‰ (р. Петварска, приток на Въча), като на 40 % от тях средният наклон е над 40 ‰. Изключение прави река Азмака със среден наклон 1 ‰. За притоците в областта между град Първомай и българската граница средният наклон чувствително намалява: от 1,5 ‰ (река Овчарица, приток на Сазлийка) до 18,5 ‰ (река Каламица), като 70% от тях имат среден наклон под 10 ‰. Тази голяма разлика в средния наклон се дължи на високопланинския характер на реките в горното течение на Марица и преобладаващо равнинния характер на притоците към средното и долното течение. Голямата разлика в средната надморска височина на водосборните области на отделните притоци към горното и долното течение на главната река дава своето отражение и върху гъстотата на речната мрежа. Така, ако се вземе същото сравнително деление, което е прието за характеристиката на средния наклон на водосборната област на Марица, то за горния участък 60% от притоците имат гъстота на речната мрежа над единица, като гъстотата варира между 0,40 км/км2 (река Потока) и 2,4 км/км2 (река Саръяр), а за долния участък този процент намалява на 8% и се движи между 0,3 км/км2 (Узунджовската река) и 1,2 км/км2 (река Колуфардере).

Коефициентите на развитието на вододела и извитостта на Марица са съответно 1,7 и 1,4.

За притоците коефициентът на развитие на вододела варира между 1,22 (р. Беглишка) и 2,47 (р. Арпадере). Изключение прави р. Очушница с коефициент 1,01, чиято водосборна област почти има формата на окръжност. Същата река има и голяма гъстота на речната мрежа – 2,1 км/км2. Променливостта на коефициента на извитост е в границите между 1,04 (р. Софан и р. Юручка) и 3 (р. Тополница).

Основни притоци ( → ляв приток, ← десен приток):

Хидроложки показатели[редактиране | редактиране на кода]

Националният институт по метеорология и хидрология в България поддържа 21 автоматични хидроложки станции във водосборния басейн на Марица, като седем от тях са по течението на реката (при Радуил, Белово, Пазарджик, Пловдив, Първомай, Харманли и Свиленград). След Дунав река Марица е най-пълноводната българска река. Средният годишен отток при станция Свиленград е 110 м3/с, като максималният отток е през месеците март и април, а минималният – през август.

Почти цялото корито на реката в България и по-нататък (в гръцка и турска територия) е коригирано със защитни диги. Изключение правят участъците преди и след Симеоновград, където реката образува два къси пролома. Въпреки тази предпазна мярка Марица често причинява големи наводнения, като излиза от коритото си. Най-скорошни са наводненията през февруари-март 2005 г, август 2005 г., март 2006 г. и май 2006 г., когато на българска територия са разрушени няколко моста по течението на реката.

Селища[редактиране | редактиране на кода]

Плодородните земи и важният транспортен коридор, който предоставя долината на река Марица, са предпоставка за образуването на множество селища по течението ѝ още от дълбока древност. В момента по реката има общо 51 населени места, от които в България се намират 12 града и 21 села, в Гърция – 2 града и 6 села, в Турция – 3 града и 7 села.

Населени места в България[редактиране | редактиране на кода]

Населени места в Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Дикея, Дилофос, Маразия, Стасипитион, Петрадес, Димотика (Дидимотихон), Софлу (Суфлион), Лагина

Населени места в Турция[редактиране | редактиране на кода]

Капъкуле, Одрин, Караагач, Ююктатар (Ююклютатар), Елчили, Дойран, Арнауткьой, Кюплю, Ипсала, Енос

Стопанско значение[редактиране | редактиране на кода]

По самата река Марица няма язовири, но по много от нейните притоци са изградени 12 от най-големите български язовири, няколко десетки по-малки, стотици микроязовири и други хидротехнически съоръжения. Водите на язовирите се използват за електродобив – такива са водноенергийните каскади „Баташки водносилов път“, „Белмекен–Сестримо“, „Доспат–Въча“ и локални ВЕЦ. Цялата Горнотракийска низина е набраздена от главни и второстепенни напоителни канали, чиито води се осигуряват от Марица и нейните притоци. Почти всички селища по течението ѝ се снабдяват с вода от крайречните плитки подпочвени води, а множество промишлени предприятия използват водите на реката за промишлени нужди.

Още от древността долината на реката се използва за бърз и удобен транспорт. От град Костенец до град Одрин в Турция преминава европейският път Е 80, идентичен с първокласния път № 8 от Държавната пътна мрежа Калотина – Капитан Андреево.

Още преди Освобождението на България (1878 г.) по долината на реката е прокарано и влязло в експлоатация част от трасето на трансевропейската жп линия ПарижИстанбул.

До средата на XIX век, когато устието на реката при Енос е затлачено от наноси, долното течение на Марица се използва за речен транспорт, като при по-голямо пълноводие по нея може да се стигне до Пловдив и дори до Пазарджик.[1]

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Топографска карта[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 73.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]