Марица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Марица.

Марица
(Έβρος)
(Meriç)
MaritsaInPlovdiv.jpg
река Марица в Пловдив
Relief Map of Bulgaria.jpg
42.1611° с. ш. 23.5972° и. д.
40.7303° с. ш. 26.0364° и. д.
Местоположение
Blue 0080ff pog.svg — начало, Blue pog.svg — устие
Общи сведения
Местоположение Флаг на България България
Софийска област
Област Пазарджик
Област Пловдив
Област Стара Загора
Област Хасково
Flag of Greece.svgГърция
Flag of Turkey.svgТурция
Дължина 472 km
Водосборен басейн 53 000 km²
Отток на излизане от България – 110 m³/s
Начало
Място Маричините езера,
Източна Рила
Координати 42°09′39.96″ с. ш. 23°35′49.92″ и. д. / 42.1611° с. ш. 23.5972° и. д.
Надм. височина 2378 m
Устие
Място Бяло море (Егейско море)
Координати 40°43′49.08″ с. ш. 26°02′11.04″ и. д. / 40.7303° с. ш. 26.0364° и. д.
Надм. височина 0 m
Ширина делта m
Марица в Общомедия
Карта на водосборния басейн
Маричините езера в Рила
Река Марица при Радуил
Пролетно пълноводие на река Марица при Харманли
Река Марица при Одрин

Марица (гр. Έβρος, новогръцко произношение Еврос, старогръцко Хеброс, тур. Meriç, Мерич) е река в Южна България – минава през Софийската област и областите Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Хасково. След като излезе от България, реката минава последователно през североизточната част на Гърция и европейската част на Турция. Влива се в североизточната част на Бяло море. Дължината на реката е 472 км, от които на българска територия се намират 322 км. Така Марица е на четвърто място по дължина сред българските реки – след Дунав, Искър и Тунджа.

Географска характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Извор, течение, устие[редактиране | редактиране на кода]

Извор[редактиране | редактиране на кода]

Река Марица води началото си от двете Маричини езера, разположени в дълбок циркус на 2378 метра надморска височина между върховете Манчо (2 771 м, на югоизток), Маришки чал (2 765 м, на юг) и Близнаците (2 779 м, на запад) в Рила.

Горно течение[редактиране | редактиране на кода]

Горното течение на реката е частта от извора до град Белово. Надолу от езерата Марица протича с много голям наклон – над 300 ‰, в ледникова долина с широко дъно, като преодолява неравностите на терена с редица бързеи и водопади. Напречният профил на долината в тази част е характерен с широкото си дъно и стръмните си склонове, върху които има образувани на значителна височина симетрично разположени стъпала. Над тях се издигат отново стръмните склонове, които завършват до вододелните била. След вливането в нея на река Права Марица реката тече в почти права, северна посока до навлизането ѝ в теснината между върха Червените скали на изток и Черната скала на запад. В този участък надлъжният наклон е вече около 100 ‰. От 1400 метра надморска височина долината на Марица приема друга форма. На места се стеснява значително, като от склоновете ѝ са надвиснали скални откоси, които ѝ придават характер на пролом. При изхода от тази долина се забелязват свлачища. Речната долина е асиметрична – левият склон е по-стръмен от десния. От 1000 метра надморска височина реката навлиза в местността Маришко присое, която представлява късо долинно уширение. Над село Радуил долината има пак характер на пролом, но участъкът е къс (между 900 и 800 метра надморска височина). Дотук склоновете на долината са стръмни: наклонът им надминава 70‰. Залесени са със смърчови и елхови гори. Надлъжният наклон на речното корито е 67,5 ‰. То има типичен планински характер – скалисто, каменисто и покрито с едри камъни.

От село Радуил река Марица тече през широката и трапецовидна Долнобанско-Костенецка котловина в посока североизток-изток. Котловинното дъно е силно нарязано от коритата на десните притоци на Марица. Широчината му достига 2 – 2,5 км. Намира се на 500 – 800 метра надморска височина. Котловинното дъно е наклонено от юг към север и е засипано от наноси на притоците Очушница, Бистрица и Стара река. Речното корито не променя характера си, само широчината му става по-голяма (средно 15 – 25 м). В котловината наклонът е 17,65 ‰.

От устието на Стара река (Костенецката река) котловината се стеснява и Марица навлиза в Моминоклисурския пролом, като завива на югоизток. Проломът е дълъг 16 км и завършва след град Белово. Склоновете са не много високи, но доста стръмни, скалисти и обезлесени. Реката в този участък тече праволинейно. Коритото е широко около 30 м. Бреговете му са скалисти и високи. Дъното е скалисто, насипано с чакъл. В началото на пролома надлъжният наклон е 7 ‰, но след това се увеличава на 11 ‰.

Средно течение[редактиране | редактиране на кода]

Средното течение на реката обхваща участъка през Горнотракийската низина от град Белово до българската граница при село Капитан Андреево. След град Белово Марица навлиза в Горнотракийската низина. До град Пазарджик низината е широка около 10 – 15 км. Реката тече симетрично на профила, като след града тя се разширява с десетки метри. В участъка от Септември до Пазарджик реката прави многобройни силно извити меандри и няколко ръкава с малки дължини. Надлъжният наклон на коритото е под 1 ‰. Бреговете са ниски, полегати. Дъното е песъчливо.

След Пазарджик Марица тече бавно, по-близо до Родопите, по южния край на низината, в широко песъчливо корито, където образува множество острови и ръкави. На места широчината на коритото достига 300 м, а дълбочината му е над 1,5 м. Крайречните лъки се заблатяват от многобройните ръкави на левите и десните притоци. Напречният профил на долината е трапецовиден, а дъното е широко няколко десетки километра. Към Пловдив монотонният вид на долината се разнообразява от шестте сиенитни тепета и Овчите хълмове. Десните склонове на долината са по-стръмни и по-залесени от левите. Наклонът в Пловдивското поле е много малък: 0,13 ‰. Тук Марица приема множество притоци. За десните притоци е характерно, че правят много ръкави преди вливането си, а левите като много поройни смъкват големи количества наносни материали и засипват работни площи от низината. Коритото не променя своя характер. Дъното му е покрито с пясък, като при високи води слабо се деформира. Бреговете са укрепени с подпорни стени. Към град Първомай надлъжният наклон става средно 1,20 ‰. Реката прави няколко по-извити меандри. Бреговете на коритото са землени и затревени. Дъното е песъчливо.

След село Скобелево река Марица навлиза в сравнително по-тясна долина с по-високи склонове. В този участък тя е по-пълноводна и тече при много малък наклон: 0,70 ‰. Образува много пясъчни острови и едри, средно извити меандри. Дъното на речното корито е покрито с пясък, а на места и с дребен чакъл.

При Симеоновград реката завива на югоизток, минава през широк пролом сред Източнородопските разклонения и Сакар планина. При село Капитан Андреево напуска България и навлиза в Одринското поле. В този участък реката образува множество ръкави и пясъчни острови със значителна дължина и големина. Описвайки слабо извити меандри, в почти обезлесени долини при надлъжен наклон 0,23 ‰, Марица напуска територията на България.

Долно течение[редактиране | редактиране на кода]

Долното течение на Марица обхваща участъка от българската граница до устието на реката. Тук тя е по-широка и по-дълбока. На места коритото ѝ достига до 1 км ширина. Като общо реката тече на юг, но в района на гръцкия град Димотика прави доста завои. Почти по цялото си долно течение (с изключение на района на град Одрин) река Марица служи за граница между Гърция и Турция. Недалеч от гръцкия град Фере реката се разделя на три ръкава, а впоследствие – на още няколко. Тези ръкави представляват делтата на Марица. Реката се влива в североизточната част на Бяло море, недалеч от турския град Енос, като по-голямата част от делтата остава в гръцка територия.

Водосборен басейн, притоци[редактиране | редактиране на кода]

Водосборен басейн[редактиране | редактиране на кода]

След Дунав река Марица е с най-големия в България водосборен басейн. Общата му площ е 53 000 км2, от които в България се намират 34 166 км2, т.е. 30,8% от територията на страната. Реката отводнява североизточната част на Рила, почти целите Родопи (с изключение на южните и югозападните им части), Средна гора (без западните и северните склонове на Ихтиманска Средна гора), по голямата част от южните склонове на Средна и Източна Стара планина с Подбалканските котловини, Тунджанската хълмиста и нископланинска област, повече от 80% от европейската територия на Турция и цялата крайна североизточна част на Гърция.

Граници на водосборния басейн:

Притоци[редактиране | редактиране на кода]

На територията на България река Марица има около сто по-значителни притока (тук не са включени реките Тунджа и Арда). Притоците са разположени симетрично, т.е. броят на левите и десните притоци е почти еднакъв. От тях най-големите с водосборна област над 1000 км2 са Сазлийка – водосборна област 3293 км2, Тополница – 1790 км2, Въча – 1645 км2, Стряма – 1395 км2, Чепеларската река – площ 1010 км2. От останалите притоци 47 са с водосборни области под 100 км2, 46 притока – между 100 и 500 км2 и само шест притока имат водосборни области между 500 и 1000 км2. Марица има среден наклон 7,3 ‰ и гъстота на речната мрежа 0,74 км/км2. Средният наклон на притоците на Марица до град Първомай се изменя между 5 ‰ (река Потока) и 113 ‰ (р. Петварска, приток на Въча), като на 40 % от тях средният наклон е над 40 ‰. Изключение прави река Азмака със среден наклон 1 ‰. За притоците в областта между град Първомай и българската граница средният наклон чувствително намалява: от 1,5 ‰ (река Овчарица, приток на Сазлийка) до 18,5 ‰ (река Каламица), като 70% от тях имат среден наклон под 10 ‰. Тази голяма разлика в средния наклон се дължи на високопланинския характер на реките в горното течение на Марица и преобладаващо равнинния характер на притоците към средното и долното течение. Голямата разлика в средната надморска височина на водосборните области на отделните притоци към горното и долното течение на главната река дава своето отражение и върху гъстотата на речната мрежа. Така, ако се вземе същото сравнително деление, което е прието за характеристиката на средния наклон на водосборната област на Марица, то за горния участък 60% от притоците имат гъстота на речната мрежа над единица, като гъстотата варира между 0,40 км/км2 (река Потока) и 2,4 км/км2 (река Саръяр), а за долния участък този процент намалява на 8% и се движи между 0,3 км/км2 (Узунджовската река) и 1,2 км/км2 (река Колуфардере).

Коефициентите на развитието на вододела и извитостта на Марица са съответно 1,7 и 1,4.

За притоците коефициентът на развитие на вододела варира между 1,22 (р. Беглишка) и 2,47 (р. Арпадере). Изключение прави р. Очушница с коефициент 1,01, чиято водосборна област почти има формата на окръжност. Същата река има и голяма гъстота на речната мрежа – 2,1 км/км2. Променливостта на коефициента на извитост е в границите между 1,04 (р. Софан и р. Юручка) и 3 (р. Тополница).

Основни притоци ( → ляв приток, ← десен приток):

Хидроложки показатели[редактиране | редактиране на кода]

Националният институт по метеорология и хидрология в България поддържа 21 автоматични хидроложки станции във водосборния басейн на Марица, като седем от тях са по течението на реката (при Радуил, Белово, Пазарджик, Пловдив, Първомай, Харманли и Свиленград). След Дунав река Марица е най-пълноводната българска река. Средният годишен отток при станция Свиленград е 110 м3/с, като максималният отток е през месеците март и април, а минималният – през август.

Почти цялото корито на реката в България и по-нататък (в гръцка и турска територия) е коригирано със защитни диги. Изключение правят участъците преди и след Симеоновград, където реката образува два къси пролома. Въпреки тази предпазна мярка Марица често причинява големи наводнения, като излиза от коритото си. Най-скорошни са наводненията през февруари-март 2005 г., август 2005 г., март 2006 г. и май 2006 г., когато на българска територия са разрушени няколко моста по течението на реката.

Селища[редактиране | редактиране на кода]

Плодородните земи и важният транспортен коридор, който предоставя долината на река Марица, са предпоставка за образуването на множество селища по течението ѝ още от дълбока древност. По реката има общо 52 населени места, от които в България се намират 12 града и 22 села, в Гърция – 2 града и 6 села, в Турция – 3 града и 7 села.

Населени места в България[редактиране | редактиране на кода]

Населени места в Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Дикея, Дилофос, Маразия, Стасипитион, Петрадес, Димотика (Дидимотихон), Софлу (Суфлион), Лагина

Населени места в Турция[редактиране | редактиране на кода]

Капъкуле, Одрин, Караагач, Ююктатар (Ююклютатар), Елчили, Дойран, Арнауткьой, Кюплю, Ипсала, Енос

Стопанско значение[редактиране | редактиране на кода]

По самата река Марица няма язовири, но по много от нейните притоци са изградени 12 от най-големите български язовири, няколко десетки по-малки, стотици микроязовири и други хидротехнически съоръжения. Водите на язовирите се използват за електродобив – такива са водноенергийните каскади „Баташки водносилов път“, „Белмекен–Сестримо“, „Доспат–Въча“ и локални ВЕЦ. Цялата Горнотракийска низина е набраздена от главни и второстепенни напоителни канали, чиито води се осигуряват от Марица и нейните притоци. Почти всички селища по течението ѝ се снабдяват с вода от крайречните плитки подпочвени води, а множество промишлени предприятия използват водите на реката за промишлени нужди.

Още от древността долината на реката се използва за бърз и удобен транспорт. От град Костенец до град Одрин в Турция преминава европейският път Е 80, идентичен с първокласния път № 8 от Държавната пътна мрежа Калотина – Капитан Андреево.

Още преди Освобождението на България (1878 г.) по долината на реката е прокарано и влязло в експлоатация част от трасето на трансевропейската жп линия ПарижИстанбул.

До средата на XIX век, когато устието на реката при Енос е затлачено от наноси, долното течение на Марица се използва за речен транспорт, като при по-голямо пълноводие по нея може да се стигне до Пловдив и дори до Пазарджик.[1]

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Топографска карта[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 73.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]