Капитан Андреево

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Капитан Андреево
България
41.7167° с. ш. 26.3167° и. д.
Капитан Андреево
Област Хасково
41.7167° с. ш. 26.3167° и. д.
Капитан Андреево
Общи данни
Население 974 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 28,462 km²
Надм. височина 30 m
Пощ. код 6530
Тел. код 03773
МПС код Х
ЕКАТТЕ 36110
Администрация
Държава България
Област Хасково
Община
   - кмет
Свиленград
Георги Манолов
(независим)
Кметство
   - кмет
Капитан Андреево
Милен Милушев
(ГЕРБ)
Капитан Андреево в Общомедия

Капитан Андреево е село в Южна България, то се намира в община Свиленград, област Хасково, на границата с Турция.

География[редактиране | редактиране на кода]

Капитан Андреево се намира в Горнотракийска низина по поречието на река Марица.

История[редактиране | редактиране на кода]

Допреди Балканската война през 1912 година, западно от местността Дованджанската река от северната страна на Цариградския път е имало ханче, фурна, гостилница, чешма и джамия в окаяно състояние, наречена Якък минаре, а по-късно приеминувана във Виран теке. От южната част на пътя срещу джамията се е намирал полицейски участък. Тези няколко постройки оформяли едно малко селище, което носело името на джамията Виран теке.

Това малко селище се намирало в земите на Дели Юсеин, които били с граници на юг до река Марица, на запад до землището на село Пашакьой (днешното Генералово), на север до село Карадър (днешното Чернодъб), а на изток до селата Дованджа и Кършали, които днес са на територията на Турция, до самата граница с България. Постройките във Верантеке също били собственост на Дели Осман.

След неговата смърт наследник на имота става синът му Рафид бей, който по-късно дава част от земята и постройките на чичо си Джазар Мустафа бей. След смъртта на Джазар Мустафа бей имотът се наследява от двама негови зетьове. По това време границата между България и Турция е източно от Хабибчево (днешния Любимец). По време на Балканската война от 1912 година Турция отстъпва и сключва примирие с България, като границата се отдръпва на линията Мидия-Енос.

През 1913 година започва Междусъюзническата война и Турция отново настъпва. По пътя си опожаряват български домове и прогонват българското население от Одринска Тракия. Жителите на село Дованджа са принудени да напуснат своите домове по време на жътва с малко покъщнина и най-ценното, което имат. В своя бяг те стигат до Стара Загора, а турците настъпват и стигат до Търново Сеймен. По пътя си те ограбват и опожаряват Мустафа паша (днешния Свиленград).

След разбиването на турските войски те отстъпват. Минавайки през Мустафа паша, вземат със себе си строителен и дървен материал за своите нужди, като ги струпват във Верантеке. Границата между двете държави отново е определена, като тя минава източно от Мустафа паша по местността Якъка.

Турците изгубват Мустафа паша и със заграбения материал решават да построят Ени Мустафа Паша (Новият Свиленград) на мястото на Виран теке. За целта откупили земя от чифлика на Али, зет на Рафит бей, и през 1914 година построили 36 едноетажни къщи наречени шаронски и 3 големи двуетажни дървени постройки с площ 300 кв м за околийския управител. Изкопани били основите на нова джамия в центъра на селото южно от Цариградския път. Построена е чешма на селския мегдан.

Със започване на Европейската война, границата между двете държави отново се променя, като оттогава стои в сегашното си положение. Поставен е митнически и военен пост.

За да се спасят от османските издевателства, българите от останалите под владичество села Дованджово и Кемал бягат в посока Стара Загора, Могилово и Малък манастир и през 1915 се завръщат по родните си места и се заселват във Виран теке, което село според Конвенция по ректификация на българо-турската граница[1] е присъединено към България. Някои от тях започват да обработват собствените си ниви, намиращи се на българска територия, други разорават необработвана земя. В селото се заселват малоазийски бежанци, дошли с кораби през Мраморно море и бежанци от съседните гръцки села.

Селско общинско управление – с. Капитан Андреево (Виран теке) съществува от 1915 г. В състава му влизат селата: Генералово, Чернодъб и Райкова могила.

През 1934 година Виран теке е преименувано на Капитан Андреево[2] и до ден днешен носи името на капитан Никола Андреев, загинал през 1912 година за освобождението на България.[3]

До 1934 г., съгласно Закона за Селските общини (ДВ, бр. 70 от 22 юли 1886 г.) общинските съветници се избират по законодателен ред, а кмета и помощник-кмета се избират с тайно гласуване из средата на съветниците като всички те се утвърждават и уволняват от длъжност от Министъра на Вътрешните дела. Общинското управление като орган на местната власт се грижи за реда и спокойствието на територията на общината, осигурява приходите на управлението, които изразходва освен за заплати на общинския персонал и за благоустрояване на селището, за нуждите на просветното и здравно дело, за селското стопанство и др.

През 1935 г. губи самостоятелността си и влиза в състава на община-Свиленград. След 1935 г., съгласно Наредбата – Закон за Селските общини (ДВ, бр. 100 от 3 авг. 1934 г.) селото е с кметски наместник, назначен от Околийския управител.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В наши дни Капитан Андреево е най-голямото село в Община Свиленград наброяващо около 1 000 жители. В центъра се издигат сградите на основно училище „Капитан Никола Андреев“, читалище „Нов живот“, кметство. В собствен парцел в центъра е построена църквата „Св. Георги Победоносец“.

Река Марица минава в близост до Капитан Андреево, която е много пълноводна през пиковите си сезони (пролет, есен).

Централния южен поглед на селото е точно срещу южната ни съседка – Гърция, там се намира мястото където е загинал капитан Никола Андреев.Издигнат е паметник в негова чест.

В центъра на село Капитан Андреево има бюст-паметник на легендарния капитан Андреев. Там през 1981 г., по случай 105 г. от рождението му, са положени костите му, които дотогава се намират в Свиленград.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. [ Конвенция по ректификация на българо-турската граница, София, 24 август 1915 г.
  2. ДВ, бр.109 от 1934 г.
  3. Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.