Бяло море

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница За морето в Русия вижте Бяло море (Русия).

Бяло море
Aegean.jpg
Карта на Бяло море
Информация
Координати 39 ° N 25 ° E
Притоци Марица, Вардар, Места, Струма
Страни с излаз Флаг на Гърция Гърция, Флаг на Турция Турция
Дължина 700 km (430 мл)
Ширина 400 km (250 мл)
Площ 214,000 km² (83,000 кв мл)
Острови Крит ,Тасос ,Тера
Градове Солун, Кавала, Дедеагач, Ксанти
Бяло море в Общомедия
Крайбрежието на морето край Халкигическия полуостров.
Местоположение в Средиземно море

Бяло море или Егейско море (изписване преди 1945 година Бѣло море, на гръцки: Αιγαίο Πέλαγος, Егео Пелагос, на турски: Ege Denizi, Еге Денизи) е полузатворено море, част от Средиземно море, разположено на мястото на суша, потънала в края на плиоцена между Балканския полуостров, Мала Азия и остров Крит.

Свързано е с Мраморно море чрез протока Дарданели. Обща дължина – около 610 километра, ширина – до 300, а площта се равнява на 240 000 кв. км.

География[редактиране | редактиране на кода]

Бреговете на Бяло море са силно разчленени и са образували редица заливи, полуострови и острови, както и малки вътрешни морета. Най-значимите полуострови, вдаващи се в морето, са Атика, Магнисия, Халкидическият и Галиполският (на Балканския полуостров); Чешме и РежадиеМала Азия). Арголическият, Сароническият и Волоският залив са в областта на Средна Гърция, а Халкидическият полуостров е заобиколен от Солунския и Орфанския залив, като неговите собствени полуострови оформят още 2 дълбоки залива – Торонийския (Касандрийски) и Светогорския залив (Сингитикос). По на изток е Сароският залив, а на малоазийското крайбрежие са оформени Едремит, Измирски, Кушада, Мандалия и Гьоква. Южната част на Бяло море, край Крит, е известна като Критско море, а северната, между Халкидическия и Галиполския полуостров – като Бяло море.

Бяло море е характерно с множеството си острови. Изчисляват се на 1415, от които само 20 не принадлежат на Гърция. Най-голям с площта си от 4165 кв. км е Евбея. Други по-големи са Хиос, Лесбос, Тасос, Наксос, Родос, Самос. Островите формират четири по-малки архипелага: Цикладски острови, Саронически острови, острови Южни Споради (Додеканези), острови Северни Споради. Останалите острови се определят като североегейски. Средната дълбочина на морето е 1200 м. По-дълбоки части са дъното на Критско море в близост до остров Карпатос – 2591 м (най-голяма дълбочина) и падината южно от Халкидическия полуостров с дълбочина до 1575 м. Солеността на морската вода е до 38, приливите не надхвърлят метър. Следните острови очертават морето на юг (обикновено от запад на изток): Кихерата, Антикийрата, Крит, Касос, Карпатос и Родос.

Повечето от островите в морето са част от Гърция. Те се разделят на седем архипелага:

Думата архипелаг първоначално се използва само за Егейско море и групите от острови в него. Много от островите в Егейско море ,някои от които архипелази, всъщност са продължение на планините в Европа. Една от планинските вериги се простира през морето до Хиос, друга се простира през Евбея до Самус, а трета се простира през Пелопонес и Крит до Родос, разделяйки Егейско море от Средиземно море.

Заливите на Миртоанско море на запад с Арголически залив, Сароническия залив на северозапад заливи в Егейско море, започващи от юг и движещи се по посока на часовниковата стрелка, включват Крит, Мирабело, Алмирос, Суда и Ханя. От Петалийс, който свързва Южно Евбойско море, Пагасетическият залив, който се свързва със Северно Евбойско море, Термийския залив на северозапад, Халкидическия полуостров, включително Касандра и Сангитските залив, Стримонския залив и залива Кавала. В Турция; Залив Сарос, залив Едремит, залив Дикили, Чандарли залив, Измирски залив, залив Кушадасъ, залива Гьокова, залив Гюлюк. Главни пристанища са Пирея, Солун, Измир. Между островите има множество морски и фериботни връзки. През морето преминават всички морски линии за Русия, България и другите страни от Черноморския регион.

Хидрография[редактиране | редактиране на кода]

Егейските повърхностни води се движат във форма на спирала обратно на часовниковата стрелка, като средиземноморската вода се движи на север по западното крайбрежие на Турция, преди да бъдат изместена от по-малко плътен отлив в Черно море. Изтичането на Черно море се движи на запад по протежение на северно Егейско море, а потоците на юг по протежение на източното крайбрежие на Гърция.

Физическата океанография на Егейско море се контролира основно от регионалния климат,вливането на вода от големите реки вливащи се в Югоизточна Европа, както и от сезонните промени в оттока на повърхностните води на Черно море през протока Дарданели.

Анализ на Бяло море през 1991 г. и 1992 г. разкрива три отделни водни маси:

  1. Повърхностни води - 40-50 метра (130-160 фута) дебелина на фурнира, с летни температури от 21-26 ° С и зимни температури, вариращи от 10 ° С (50 ° F) на север ,до 16 ° С (61 ° F) на юг.
  2. Междинната вода се простира от 40-50 до 200-300 метра (660-980 фута) и е с температура от 11-18 ° С
  3. Вода на морското дъно - среща се на дълбочина от 500-1000 m под морското равнище и е с много равномерна температура (13-14 ° С) и соленост (3.91-3.92%).

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

За гръцкото име на морето – Егейско, още от древността има различни обяснения. Според някои то идва от град Егей, а според други — от Егея, царица на амазонките, която умира в морето. Трети пък са на мнение, че морето носи името на цар Егей, бащата на Тезей, който се хвърля в морето, мислейки, че синът му е загинал. Най-вероятно гръцкото име на морето идва от старогръцката дума: αἶγες – aiges – ѣгес, сиреч вълни, вуги (големи, пенести вълни).

История[редактиране | редактиране на кода]

Тук се раждат две цивилизации: минойците от Крит и микенците от Пелопонес. По-късно се появяват градовете-държави Атина, Спарта, както и много други, които изграждат елинската цивилизация. Егейско море по-късно е владяно от Персия, Древен Рим, Византия, Венеция, селджуците и Османската империя.

В модерната епоха България има излаз на Бяло море между 1912 и 1918 г. и отново между 1941 и 1944 година, когато владее и 2 от егейските острови – Тасос и Самотраки.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония