Атлантически океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карта на Атлантическия океан

Атлантическият океан е вторият по големина океан на Земята (след Тихия океан), заемащ приблизително една пета от нейната площ и е част от Световния океан. Разположен е между Северна и Южна Америка на запад, Европа и Африка на изток. Свързан е с Тихия океан на югозапад, Индийския океан на югоизток и Северния ледовит океан на север.

Атлантическият океан се е образувал при отдалечаване на литосферните плочи преди 180 милиона години. В продължение на много векове той е бил отправна точка на европейските изследователи. Днес той продължава да бъде важна транспортна връзка за страните, които имат излаз на него и заема важна геополитическа роля.

Географско положение, големина и брегове[редактиране | edit source]

Атлантическият океан заема приблизително 22% от повърхността на Земята. Площта му заедно с тези на оградните морета е 92 млн. km².

Океанът има формата на буквата S — стеснява се при Екватора и се разширява на север и на юг от него. От север на юг дължината му е 15 000 km. Широчината му е сравнително малка и варира от 2 848 km между Бразилия и Сиера Леоне до над 6400 km на юг. Средната дълбочина на Атлантическия океан с принадлежащите му морета е 3339 m, а без тях 3926 m. Най-дълбоката точка е в падината Пуерто Рико — 8605 m.

Атлантическият океан граничи на запад със Северна и Южна Америка. Той се свързва със Северния ледовит океан през Датския пролив, Гренландско море, Норвежко море и Баренцово море. На изток границите на океана са бреговете на Европа, Гибралтарският проток и Африка. В югоизточната си част Атлантическият океан се слива с Индийския, като за граница е определен меридианът на 20° източна дължина, който свързва Иглен нос с Антарктида. На юг Атлантическият океан граничи с Южния океан с граница 60° ю.ш. или според част от научните среди в света, които не приемат Южния океан за отделен, южната граница на Атлантическия океан са бреговете на Антарктида. Атлантическият океан е свързан с Тихия в югозападната си част през протока Дрейк, а в западната с Панамския канал.

Освен упоменатите водни басейни други големи в близост до Атлантическия океан са Карибско море, Мексиканският залив, Северният ледовит океан, Средиземно море, Черно море, Северно море, Балтийско море и Келтско море.

Бреговата линия на Атлантическия океан е най-силно разчленена в северната част (крайбрежието на Северна Америка и Европа) и значително по-слабо в южната част (крайбрежието на Южна Америка и Африка). Разчленеността на бреговете влияе върху климатичните особености и върху стопанската усвоеност на крайбрежните територии.

Образуване и подводен релеф[редактиране | edit source]

Релефна карта на дъното на Атлантическия океан

Атлантическият океан се е образувал вследствие на раздалечаване на Евроазиатската, Африканската и Американската литосферни плочи. По разделящите ги разломни линии непрекъснато постъпва магма. След нейното втвърдяване се образува СОХ (Срединен океански хребет). Той се простира по дъното от най-северните до най-южните части на океана, като на места се показва над водата във вид на вулканични острови. Атлантическият океан ежегодно увеличава ширината си с няколко сантиметра. По дъното има утайки от тиня и вулканична пепел с дебелина 1000 m.

Подводни граници на континентите[редактиране | edit source]

Значителни площи от шелфа са в северното полукълбо, в непосредствена близост до бреговете на Северна Америка и Европа. През кватернера по-голямата част от континенталния шелф е изложена на континенталното заледяване по време на ледниковия период, което формира реликтови ледникови земни форми. Друг елемент на реликтовия релеф на шелфа са потопените речни долини, които се срещат в почти всички шелфови зони на Атлантическия океан. Широко са разпространени реликтовите континентални отлагания. Край бреговете на Африка и Южна Америка шелфа заема по-малки площи, но в южната част на Южна Америка той значително се разширява (т.н. патагонски шелф). Приливните течения образуват пясъчни хребети, които са най-разпространени от съвременните подводни земни форми. Те са характерни за шелфа в Северно море, голям брой има в Ла-Манша, както и по шелфовете на Северна и Южна Америка. В екваториално -тропическите води (особено в Карибско море, на банките край Бахамските острови, край бреговете на Южна Америка) са разнообразно и широко представени кораловите рифове.[1]

Континенталният склон в повечето райони на Атлантическия океан е с изразени стръмни склонове, понякога със стъпаловиден профил и дълбоко разчленени подводни каньони. В някои райони континенталния склон е допълнен от гранични плата: Блейк, Сао Пауло, Фолкландското плато — на подводните граници на Америка, Подкупайн и Гобан — на подводния край на Европа. Нагъната структура е Фарьорско-исландския праг, който се простира от Исландия до Северно море. В този район се намира и възвишението Роккол, което също е потопен дял от подводната част на Европейския субконтинент.[1].

Континенталното подножие в по-голямата част от протежението си е акумулационна равнина, която се намира на дълбочина от 3-4 km, запълнена с дебел няколко километра утаечен слой. Три от реките, вливащи се в Атлантическия океан, са сред десетте най-големи в света — Мисисипи (500 милиона тона наноси годишно), Амазонка (499 милиона тона) и Оранжевата река (153 милиона тона). Общият обем на утайките, доставяни всяка година в Атлантическия басейн само от 22-те най-големи реки, е повече от 1,8 милиарда тона. В някои области на континенталното подножие има големи утаечни конуси, сред които най-значимите са на реките Хъдсън, Амазонка, Рона, Нигер и Конго. Покрай североамериканската континентална граница поради дънните течения на студени арктически води в южно направление са образувани гигантски акумулационни форми на релефа (например „седиментните“ Нюфаундлендски, Блейк-Бахамски и други хребети).[1][2]

Преходна зона[редактиране | edit source]

Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море Скуош (или Южно-Сандвичева).

Към Карибската област се отнасят: Карибско море, дълбоководната част на Мексиканския залив, островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: Кубинска, КайманСиера-Маестра, ЯмайкаЮжно Хаити, външната и вътрешната дъги на Малките Антилски острови. Освен тях, тук се намират подводното възвишение Никарагуа, хребетите Беата и Авес. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров Хаити. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва от планините Мая на полуостров Юкатан, после продължава под формата на подводния хребет Кайман и планинския хребет на Южна Куба Сиера Маестра. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана, например Монтан-Пеле). Съставът на вулканичните изригвания андезити, базалти, дацити. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на Подветренните острови и планинската верига на Карибските Анди, преминаваща на изток в островите Тринидад и Тобаго. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой карбонатни дънни утайки. Най-дълбоката от тях е Венецуелската (5 420 m). Тук има две дълбоководни океански падини — Кайман и Пуерто Рико (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан — 8 742 m).[1]

Районите на хребет Скош и Южните Сандвичеви острови са бордерланди — участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с Южно-Сандвичевата дълбоководна падина с максимална дълбочина 8 228 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на море Скош е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.[1]

Средноатлантически хребет[редактиране | edit source]

Меридионалният Средноатлантически хребет дели Атлантическия океан на източна и западна част.

Северния атлантически хребет започва от бреговете на Исландия под името хребет Рейкянес. Осевата му структура е образувана от базалтови гребени, разломните долини в релефа са слабо изразени, но по краищата му има известни действащи вулкани. На 52—53° северна ширина, хребетът е пресечен от напречните зони на разломите Гибс и Рейкянес. С тях започва Средноатлантическия хребет, с ясно изразена рифтова зона и рифтови долини с многобройни напречни разломи и дълбоки грабени. На 40° северна ширина, средноокеанският хребет образува Азорското вулканично плато, с многобройни надводни (образуващи острови) и подводни действащи вулкани. На юг от Азорското плато има рифтова зона, където под варовикови отложения с дебелина 300 m е разположен базалт, а под тях неясна структура от ултраосновни и основни скали. В тази област има съвременна вулканична хидротермална дейност. В екваториалната част, Североатлантическия хребет е разделен от голям брой напречни разломи на редица сегменти, изпитващи значителни (до 300 km) странични измествания един спрямо друго. На самия екватор, с дълбоководните разломи е свързана падината Романш с дълбочина до 7 856 m[1]

Южноатлантическият хребет има меридионално разположение. При него са добре изразени разломните долини, броят на напречните разломи е по-малък, ето защо този хребет изглежда по-монолитен в сравнение със Североатлантическия. В южната и средната части са отделени следните вулканични образувания: плато Възнесение, островите Тристан да Куня, Гоф, Буве. От остров Буве, Южноатлантическият хребет променя посоката си на изток, заобикаля южния край на Африка и в Индийския океан преминава в Западноиндийския средноокеански хребет.[1]

Средноатлантическият хребет дели леглото на Атлантическия океан на две почти равни части. В западната част са планинските образувания Нюфаундлендски хребет, хребет Баракуда, възвишението Сеара и платото Риу-Гранди, които разделят океана на следните котловини: Лабрадорска, Нюфаундлендска, Североамериканска, Гвианска, Бразилска и Аржентинска. На изток от средноокеанския хребет леглото е разделено от подводните основи на Канарските острови, възвишението на островите Кабо Верде, Гвинейското възвишение и Китовия хребет на котловините Западноевропейска, Иберийска, Североафриканска, Зелени нос, Сиера Леоне, Гвинейска, Анголска и Капска. В котловините широко са разпространени плоските абисални равнини, съставени предимно от варовиков биогенен, както и теригенен материал. В голяма част от областта на морското дъно, седиментите са дебелина повече от 1 km. Под тях се намира слой от вулканични и уплътнени седиментни скали.[1]

В зоните на котловините, отдалечени от континенталните граници, по периферията на средноокеанските подводни хребети са разпространени абисалните хълмове. Около 600 планини са разположени в пределите на океанското дъно. Голяма група подводни планини се намира в Бермудското плато в Североамериканската котловина. Има и няколко големи подводни долини, от които най-значителни са Хейзен и Мори в северната част на Атлантическия океан, простиращи се по двете страни на Средноокеанския хребет.[1]

Хидрологичен режим[редактиране | edit source]

Климатът варира от екваториален до умерен (в най-северните и най-южните части). Средногодишната температурата на водата на 60° с.ш. е 7-8°С, а на 60° ю.ш. е 1°С. Причина за тази голяма разлика е топлото течение Гълфстрийм. На юг най-голямо е влиянието на топлото Бразилско и студеното Бенгелско течение. В екваториалната зона температурата на водата е 25-26°С. Солеността на океанската вода е най-голяма около тропичните окръжности, а най-малка в зоната на Екватора и в големите географски ширини. Средната соленост е 34-37‰. Вълните са най-високи около нос Хорн, понякога достигат 15-20 m. Най-високият прилив в света е регистриран по североизточното крайбрежие на Северна Америка в залива Фънди — 18 m. Високи приливи се наблюдават и по северозападното крайбрежие на Европа и югоизточното на Южна Америка.

Циркулация на повърхностните води[редактиране | edit source]

Мощни носители на топлинна енергия са кръговите повърхностни течения, разположени от двете страни на екватораСеверното и Южното пасатни течения, пресичащи океана от изток на запад. Край Малките Антилски острови Северното пасатно течение се разделя на северна част, продължаваща на северозапад покрай бреговете на Големите Антилски острови (Антилско течение) и на южна, навлизаща през проливите на Малките Антилски острови в Карибско море. Оттам през Юкатанския пролив то преминава в Мексиканския залив, откъдето излиза през Флоридския пролив, образувайки Флоридското течение. То има скорост 10 км/час и дава началото на известното течение Гълфстрийм. Гълфстриймът, следвайки бреговете на Северна Америка, на 40° северна ширина, в резултат на въздействието на западните ветрове и кориолисовите сили променя посоката си на изток, а после на североизток и получава името Североатлантическо течение. Основният поток на водите му преминава между остров Исландия и Скандинавския полуостров и навлиза в Северния ледовит океан, смекчавайки климата в европейската част на Арктика. От Северния ледовит океан излизат два мощни потока на студени опреснени води — Източногренландското течение, преминаващо край източния бряг на Гренландия, и Лабрадорско течение, преминаващо край полуостров Лабрадор, Нюфаундленд и проникващо на юг до нос Хатерас, изтласквайки Гълфстрийма от крайбрежието на Северна Америка.[3]

Южното пасатно течение частично новлиза в северното полукълбо, а край нос Сан Роке се разделя на две части: едната продължава на юг, образувайки Бразилското течение, а другата се обръща на север, образувайки Гвианското течение, което навлиза в Карибското море. Бразилското течение в района на Ла Плата се среща със студеното Фолкландско течение (част от Теченията на западните ветрове). Близо до южния край на Африка от Теченията на западните ветрове се отделя студеното Бенгелско течение и се придвижва край брега на Югозападна Африка, като постепенно се отклонява на запад. В южната част на Гвинейския залив то затваря антициклоналния кръговрат на Южното пасатно течение.[3]

В Атлантическия океан са измерени най-големите приливи — във фиордовите заливи на Канада Унгава — 12,4 m, Фробишър — 16,6 m) и във Великобритания (до 14,4 m в Бристолския залив). Най-голямата величина на прилив в света е фиксирана в залива Фанди, на източното крайбрежие на Канада, където максималният прилив достига 15,6—18 m.[2]

Воден баланс на Атлантическия океан (по данни на «Атласа океанов». 1980 г.)[4]
Приход Количество води
в хил.км³
на година
Разход Количество води
в хил.км³
на година
От Северния ледовит океан през проливите: Дейвис, Датски, Фарьорско-Исландски, Фарьорско-Шетландски 260 В Северния ледовит океан през проливите: Дейвис, Датски, Фарьорско-Исландски, Фарьорско-Шетландски 225
От Средиземно море през Гибралтарския пролив 52 В Средиземно море през Гибралтарския пролив 55
От Тихия океан през пролива Дрейк от Антарктическото циркумполярно течение 3 470 В Тихия океан от Атлантическия океан през пролива Дрейка с Крайбрежното антарктическо течение, дълбочинните и придънни води 210
От Индийския океан през разреза Африка — Антарктида (20° и.д.) с Крайбрежното антарктическо течение, дълбочинните и придънни води 1 692 В Индийския океан през разреза Африка — Антарктида (20° и.д.) с Теченията на западните ветрове (Антарктическото циркумполярно течение) 4 976
Валежи 93 Изпарение 125
Речен отток 20
Подземен отток 1
Приход от топенето на арктическите ледове 2
Приход от топенето на антарктическите ледове 1
Общо 5 591 Общо 5 591

Флора и фауна[редактиране | edit source]

В Атлантическия океан са известни около 200 000 вида растения и животни: много водорасли, морска трева; радиоларии, медузи, ракообразни, летящи риби, акули, морски костенурки, риба меч, херинга, треска и др.

Икономика[редактиране | edit source]

Атлантическият океан е интензивно проучван от още от най-ранната история от жителите на селищата по бреговете му. Викингите, португалците и испанците са най-известните му изследователи, като Христофор Колумб е първият, който успява да го прекоси. След Колумб европейските проучвания бързо се ускоряват и се установяват много нови търговски пътища. В резултат, Атлантическият океан се превръща в основна транспортна артерия между Европа и Америка.

Океанът също допринася значително за икономическото развитие в крайбрежните страни. Освен че предлага лесно достъпни търговски пътища, Атлантическият океан има петролни залежи, изобилие от утаечни скали, както и най-богатите ресурси на риболов в света. Той предлага около 2/3 от световния улов на риба, който е най-интензивен в североизточната част на океана — Баренцово, Норвежко, Северно и Балтийско море. Другите райони с интензивен риболов са северозападната част на океана по бреговете на Нюфаундленд, край бреговете на Гренландия, полуостров Лабрадор и Нова Скотия, в западната част на океана — Карибско море, Мексиканския залив, както и близо до югозападния бряг на Африка. Нефт се добива главно в шелфа на Мексиканския залив, Карибско море и Северно море.

Някои от основните пристанища са Хамбург, Ротердам, Лондон, Санкт Петербург; Ню Йорк, Буенос Айрес; Дакар, Кейптаун и др.

Атлантическият океан притежава също гъста мрежа от подводни комуникационни кабели с обща дължина над 200 000 километра, включително 16 трансатлантически, които свързват Европа с Америка. Първият подводен кабел между Европа и Северна Америка е поставен през 1866 г., а през 1882 г. друг кабел свързва Европа с Южна Америка.

Произход и история на името[редактиране | edit source]

Най-старото известно споменаване на "Атлантик" е в историята на Херодот около 450 г. пр. н. е. (на гръцки: Ἀτλαντὶς θάλασσα: Море на Атлас).

Името Атлантически идва от титанът Атлас, който според древно-гръцката митология трябвало да крепи небето на запад, в близост до Гибралтарския проток (виж също: Атласките планини). За древните гърци терминът най вече описвал морето, разположено отвъд Гибралтар, за разлика от Средиземно море. Гърците вярвали, че този океан е огромна река, която опасва света. Възможно е и името да идва от атлантите — народ, който обитавал атлантическото крайбрежие на северна Африка и мароканските атласки планини и който Херодот описва в една от своите книги.

Другото древно традиционно име е Етиопски океан, произлизащо от Етиопия, чието име някога се използвало като синоним за цяла Африка. Преди европейците да открият други океани терминът „Океан“ е бил синоним на водите отвъд Гибралтарския проток.

История на формирането[редактиране | edit source]

Възрастта на океанската кора под Атлантическия океан. С червено са обозначени най-младите области, със синьо — най-старите.

Атлантическият океан се образува през мезозоя в резултат на разделянето на древния суперконтинент Пангея на южния материк Гондвана и северния Лавразия. В резултат на разнопосочното им движение в самия край на триас се образува първата океанска литосфера на днешния Северен Атлантик. Образуваната рифтова зона е западното продължение на рифтовите пукнатини на океана Тетис. Атлантическата депресия в ранния стадий от развитието си се образува като съединение на двата големи океански басейна — океана Тетис на изток и Тихия океан на запад. По-нататъшното разрастване на депресията на Атлантическия океан е за сметка на намаляването на размерите на Тихия океан. В ранноюрския период Гондвана започва да се разделя на Африка и Южна Америка и се образува океанската литосфера на съвременния Южен Атлантик. През креда се разделя и Лавразия и започва отделянето на Северна Америка от Европа. При този процес Гренландия, измествайки се на север, се отделя от Скандинавия и Канада. В течение на последните 40 милиона години и включително и в днешно време продължава разкриването на басейна на Атлантическия океан по рифтовата ос, разположена приблизително в средата на океана.[5] Движението на тектоничните плочи продължава и понастоящем. В Южния Атлантик продължава раздалечаването на Африканската и Южноамериканската плоча със скорост 2,9—4 сантиметра на година. В Централния Атлантик се раздалечават Африканската, Южноамериканската и Североамериканската плочи със скорост 2,6—2,9 см на година. В Северния Атлантик продължава това на Евразийската и Североамериканската плоча със скорост 1,7—2,3 см на година. Североамериканската и Южноамериканската плочи се придвижват на запад, Африканската — на североизток, а Евразийската — на югоизток, образувайки пояс на нагъване в района на Средиземно море.[6]

Морета и заливи[редактиране | edit source]

Площта на моретата, заливите и проливите на Атлантическия океан е 14,69 млн. km² (16 % от общата площ на океана), обемът им е 29,47 млн. km³ (8,9 %). Най-известните морета и главни заливи (по посока на часовниковата стрелка) са: Ирландско море, Бристолски залив, Северно море, Балтийско море (Ботнически залив, Фински залив, Рижки залив), Бискайски залив, Средиземно море (море Алборан, Балеарско море, Лигурийско море, Тиренско море, Адриатическо море, Йонийско море, Егейско море), Мраморно море, Черно море, Азовско море, Гвинейски залив, море Рисер-Ларсен, море Лазарев, море Уедъл, море Скош (последните четири понякога се отнасят към Южния океан), Карибско море, Мексикански залив, Саргасово море, залива Мен, залива Свети Лаврентий, море Лабрадор.[4]

Острови[редактиране | edit source]

Най-големите острови и архипелази на Атлантическия океан са: Британски острови (Великобритания, Ирландия, Хебридски острови, Оркнейски острови, Шетландски острови), Големи Антилски острови (Куба, Хаити, Ямайка, Пуерто Рико, Хувентуд), Нюфаундленд, Исландия, архипелага Огнена Земя (Огнена Земя, Осте, Наварино), Маражо, Сицилия, Сардиния, Малки Антилски острови (Тринидад, Гваделупа, Мартиника, Кюрасао, Барбадос, Гренада, Сент Винсент, Тобаго), Фолклендски (Малвински) острови (Източен Фолкленд (Соледад), Западен Фолкленд (Гран Малвина)), Бахамски острови (Андрос, Голяма Инагуа, Голяма Бахама), Кейп Бретон, Кипър, Корсика, Крит, Антикости, Канарски острови (Тенерифе, Фуертевентура, Гран Канария), Зеландия, Принц Едуард, Балеарски острови (Майорка), Южна Джорджия, Лонг Айлънд, Моонзундски архипелаг (Сааремаа, Хиумаа), острови Зелени нос, Евбея, Южни Споради (Родос), Готланд, Фюн, островите Циклади, Азорски острови, Йонийски острови, Южни Шетландски острови, Биоко, остров Бижагош, Лесбос, Аландски острови, Фарьорски острови, Еланд, Лолан, Южни Оркнейски острови, Сан Томе, островите Мадейра, Малта, Принсипи, Света Елена, Вознесение, Бермудски острови.[4]

Държави и територии[редактиране | edit source]

Излаз на Атлантическия океан и неговите периферни морета имат 96 суверенни държави и зависими територии (в курсив):

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е ж з и [„Физическая география материков и океанов“. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. издательство Высшая школа. 1988 г. стр. 535—540]
  2. а б Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г. „Берега“. М. издательство Мысль. 1991 г. стр. 130—135
  3. а б
    Атлантически океан
  4. а б в Атлас океанов. Термины, понятия, справочные таблицы.— М.: ГУНК МО СССР, 1980. С. 84—85
  5. Ушаков С.А., Ясаманов Н.А. Дрейф материков и климаты Земли. М. Мысль. 1984 г. стр.142—191
  6. Ушаков С.А., Ясаманов Н.А. Дрейф материков и климаты Земли. М. Мысль. 1984 г. стр.10—15
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Атлантический океан“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.