Апенински полуостров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Карта на Апенинския полуостров

Апенинският полуостров (на италиански: Penisola appenninica), или Италиански полуостров (Penisola italiana), е най-малкият от трите големи полуострова в Южна Европа. Дължи името си на планинската верига Апенини, която минава по цялото му протежение. Заради формата си шеговито е наричан "ботушът". Три малки полуострова допълват това впечатление: Калабрия („върхът“), Салентина („токът“) и Гаргано ("шпората").

География[редактиране | редактиране на кода]

Размери и граници[редактиране | редактиране на кода]

Полуостровът заема площ от 149 000 км², което e само 44% от територията на Италия. Вдава се на 1100 км в Средиземно море. Ширината варира от 125 до 300 км.[1] От три страни границите му са ясно определени от съседните морета, а от север опира в Паданската низина. Проходът Кадибона се приема за граница между Апенините и Алпите, а също и за край на Апенинския полуостров на северозапад.

Брегът при Сант Анджело, Неаполитански залив

Брегове[редактиране | редактиране на кода]

Бреговете са слабо разчленени. Те опират на Йонийско, Адриатическо, Тиренско и Лигурско море. Оформени са малки и средноголеми заливи, някои от които доста известни: Гаета, Неаполитански и Салернски на западното, Тарeнтски на южното и Манфредония на източното крайбрежие. От тях най-голям е Тарeнтският, считан от италианците за вътрешно море. Край Апенинския полуостров се намират някои от най-големите средиземноморски острови - Сицилия (25 700 км²), Сардиния (24 000 км²), Корсика (8680 км²), както и множество малки островчета: Елба (от Тосканския архипелаг), Иския, Капри, Липарските острови.

Град Трея и Апенините в областта Марке

Релеф[редактиране | редактиране на кода]

Основата на полуострова се състои от много стари палеозойски скали, претърпели всевъзможни промени - нагъвания, разломи, издигания и пропадания. Състоят се от метаморфни скали, интрузивни тела, лавови полета. Те са останки от съществувал през мезозоя масив Тиренеида. Днес районът продължава да е много активен в тектонско отношение - има няколко действащи вулкана (много активния Етна, рязко изригващия, но с голям потенциал Везувий, Стромболи и др.), постоянно се случват земетресения (през април 2009 г. с център л'Акуила).[2]

Апенинските планини заемат 80% от полуострова. Те са средно високи, със заоблени форми, без да са претърпели активно въздействие на ледници. Изключение прави най-високият масив (т. нар. Гран Сасо д'Италия), където се издига първенецът на планината Корно Гранде (2914 м), заобиколен от циркуси и скалисти ръбове. Единственият масив на полуострова, който не е част от Апенините, е Гарганският с височина 1056 м. По крайбржежията са се оформили неголеми равнинни райони: Тоскана, Марема (около Рим), Неаполитанската равнина, Таволиере в Пулия. Целият полуостров Салентина също е равнинен. На много места се забелязват следи от някогашни вулканични кратери, в някои от които има езера. В района на Везувий са известните Флегрейски полета - спящ супервулкан, чието евентуално изригване би унищожило район с диаметър 150-200 км.

Лаго ди Брачано

Води[редактиране | редактиране на кода]

Полуостровът е много богат на реки и езера. Реките са къси, речната мрежа - гъста. Поради геоструктурни особености по-големи са реките от западната страна на Апенините. Те имат типичен плувиален режим - с големи колебания в пълноводието (пълноводни при снеготопенето през пролетта и маловодни през дългото горещо лято).[3] По-малките реки от източното крайбрежие често имат пороен характер - през пролетта причиняват наводнения, а през лятото напълно пресъхват. Наричат се „фиумари“. Най-голямата река е Тибър (405 км), следвана от Арно (245 км), Волтурно (175 км), Омброне (160 км) и Гариляно (158 км).

Между Рим и Флоренция, където в геоложкото минало се забелязва активен вулканизъм, днес съществуват четири красиви кратерни езера - Тразименското (128 км²), Болсена (114 км²), Брачано (57 км²) и Вико. На полуостров Гаргано има две крайморски езера - Лезина и Варано. Ледниковите езера в планините са допълнени са от множество микроязовири.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Климатът е субтропичен, с изключение на планините. Близостта на топли морски басейни осигурява мека зима, без белези на континентален климат. Относителната влажност е висока, въздушните маси - предимно горещи, средната температура е 15°, но се увеличава от север на юг. Летните температури са от 24 до 28°, зимните между 5 и 12. Валежите варират от 700 до 1500 мм, но са сезонно разпределени - 90% от тях падат от края на есента до началото на пролетта. Отбелязват се и териториални различия: най-големите валежи падат по западните склонове на Апенините към Лигурско море (2000 - 3000 мм), а най-малки на полуостров Салентина - под 760 мм годишно.[4]

Типичните вечнозелени гори и храсти се наричат „маквис“ или „гариг“.

Природа[редактиране | редактиране на кода]

Най-голямо разпространение имат червеноземните почви (terra rossa), а след тях - канелените. В планините преобладават кафявите горски почви, в низините край-големите реки - алувиалните. Климатът на Апенинския полуостров предполага господстващата природна зона да бъде субтропични вечнозелени ниски гори и храсти. Същинските широколистни гори са разпространени в планините, но заемат само 20% от полуострова. Огромни площи са освободени от горска и храстова растителност и са превърнати в поля или обработваеми площи, в овощни и зеленчукови градини. Естественият животински свят се е запазил само в по-високите планински пояси.

История[редактиране | редактиране на кода]

Първата високо развита цивилизация на Апенинския полуостров е тази на етруските (VІІІ - ІV в. пр. н. е.). По същото време в южните части се появяват първите гръцки колонии[5] (Куме, Неаполис, Тарент, Посейдония), които оказват огромно влияние върху бъдещето на тези земи. С издигането на Рим полуостровът е обединен политически (264 г.) и се превръща в сърцевина на все по-силната Римска република. Постепенно за териториите му се налага името Италия.[6] Когато държавата се разширява, Италия остава с особено положение (не провинция), в която се намира столицата и никой генерал не може да въвежда войски на своя глава.

Дворецът Понте Векио на река Арно във Флоренция - съхранен вид от Средновековието

През V в. от н. е. на Апенинския полуостров нахлуват варварите (първо вестготите), които разрушават Римската империя. Създават Остготското и Лангобардското кралство. През VІІІ в. в средата му се появява Папската държава, а северната част попада под властта на Карл Велики. През Средновековието и ранните векове на Новото време полуостровът се оказва разделен на множество малки държави (херцогства и графства), дълго продължава присъствието на Византия. Нахлуват норманите, после - французи и испанци. Докато на юг съществува голямото Неаполитанско кралство, на север се образуват градове-републики, където се възражда търговията и почитта към класическото изкуство.

Едва през ХІХ в. Апенинският полуостров се оказва отново обединен, този път под властта на Кралство Италия.

Съвременно политическо състояние[редактиране | редактиране на кода]

Днес на Апенинския полуостров съществуват три държави - почти целият е зает от Италия, а като малки анклави в територията ѝ са разположени Сан Марино и Ватикана.[7] Тук е италианската столица Рим, но само четири от десетте най-големи града (Рим, Неапол, Флоренция и Бари). Икономически това е сравнително по-изостанал район спрямо Паданската низина, с преобладаващо селско стопанство. Населението се състои почти само от италианци, които се отличават според региона. То наброява 32,5 млн. души или около 55% от това на цяла Италия.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мартин Гловня, Екатерина Благоева, Физическа география на континентите, София 1989, с. 186
  2. Земетресение разлюля италианския град Л'Акуила, на сайта на Darik News
  3. Гловня, Благоева, Физическа география..., с. 191
  4. Italy, Geography.name
  5. Jan van der Crabben, Italy, Ancient History Encyclopedia
  6. Делян Иванов, Името Италия и древните итали – „пеласги от страната на виното?“, на сайта Българска история
  7. Italian Peninsula, Encyclopaedia Britannica