Лангобардско кралство

Лангобардско кралство
— Независима държава —
568 – 774
Лангобардското кралство през 600 г. (в оранжево)
Административни данни
Официално име	Лангобардско кралство
Местно име	Regnum Langobardorum Regnum totius Italiae
Официален език	всеобщ латински
Континент	Европа
Столица	Павия
Валута	тремиз
Управление
Форма	Монархия
История
Епоха	Ранно Средновековие
Битка при Асфелд	552 г.
Обсада на Павия	774 г.
Население
Религия	Езичество, Арианство, Католицизъм
Предшественици и наследници
Предшественик Източна Римска империя Наследник Франкска империя Херцогство Беневенто Папска държава и Херцогство Сполето
Днес част от	Ватикан Италия Сан Марино Франция
Лангобардско кралство в Общомедия

Желязната корона на лангобардските крале

Лангобардското кралство (на латински: Regnum Langobardorum) представлява държавно образувание, създадено от германското племе на лангобардите на териториите на Италия между 568 и 569 г., когато те нахлуват във Византийска Италия, и 774 г., когато кралството е завладяно от франките на Карл Велики. Неговата столица е Павия.

Териториалната структура на Лангобардското кралство включва две основни области: Голяма Лангобардия, разположена в централната част на Северна Италия, и Мала Лангобардия, обхващаща централните и южни части на полуострова. Голяма Лангобардия е допълнително разделена на две основни зони – западната, наречена Неустрия, и източната, известна като Аустрия. Мала Лангобардия, от своя страна, се състои от две големи полуавтономни херцогства – Сполето и Беневенто.

VI век

Основаване на кралството

Лангобардските владения (в сиво) при смъртта на Албоин (572 г.)

Нахлуването на лангобардите през 568-569 г. бележи края на краткотрайната византийска реконкиста, осъществена при управлението на император Юстиниан I. Тоза събитие за първи път от римското завоевание през III – II век пр.н.е. нарушава политическото единство на Италианския полуостров, който от този момент нататък остава разделен между лангобардите и византийците. Границите между двете сили се променят с времето, в зависимост от характера на лангобардската селищност и динамиката на военно-политическия баланс.

След пристигането си лангобардите се установяват в две основни области: Голяма Лангобардия, обхващаща Северна Италия и съсредоточена около столицата на кралството Тицинум (днешна Павия), от която произлиза името на съвременната област Ломбардия, и Мала Лангобардия, включваща херцогствата Сполето и Беневенто в централната и в южната част на полуострова. Териториите, останали под византийски контрол, са иизвестни катор Романия – наименование, което дава името и на съвременния регион Романя, и иимат за своя опорна точка Равенския екзархат.

При навлизането си в Италия крал Албоин поверява управлението на Източните Алпи на един от най-доверените си военачалници – Гизулф I, който става първи херцог на Фриули. Херцогството, със седалище в Чивидале дел Фриули (тогавашния Forum Iulii), се отличава с постоянни конфликти с местното население, особено в района на Гориция. Поради стратегическото си положение и непрекъснатите военни предизвикателства, Фриули запазва по-голяма автономия в сравнение с другите херцогства на Мала Лангобардия, особено до управлението на крал Лиутпранд.

Впоследствие, в редица ключови градове на кралството се създават нови херцогства. Това решение е продиктувано предимно от военни съображения – херцозите изпълняват ролята на военни командири, натоварени със задачата да консолидират контрола върху територията и да я защитават от евентуални контраатаки. Въпреки това, тази децентрализация на властта води до структурна слабост на лангобардската монархия.

През 572 г., след капитулацията на Павия и издигането ѝ в столица на кралството – с кралска резиденция в дворец, построен от Теодорих Велики – крал Албоин става жертва на заговор. Заговорът е организиран във Верона от неговата съпруга Розамунда, в съюз с някои гепидски и лангобардски воини. Въпрекии това лангобардската аристокрация не одобрява цареубийството и принуждава Розимунда да потърси убежище при византийците в Равена.

Клеф и периодът на херцозите

Лангобардските владения (в сиво) в края на Периода на херцозите (584 г.)

През 572 г., малко след смъртта на крал Албоин, 35-те лангобардскии херцози се събират на събрание в Павия, където провъзгласяват за нов крал военачалника Клеф. В рамките на краткото си управление, Клеф успява да разшири границите на Лангобардското кралство, окончателно завладява областта Тусция и предприема обсада на Равена. Той продължава политиката на Албоин, насочена към разрушаване на правно-административните структури, установени по време на остготското и византийското управление. В този процес Клеф елиминира значителна част от латинската аристокрация, конфискува техните земи и присвоява техните богатства.

През 574 г. Клеф е убит – гърлото му е прерязано от човек от неговото обкръжение, като според някои източници зад убийството стоят византийски интриги. След неговата смърт настъпва десетилетие на анархия,в което не е избран нов крал. През този период херцозите управляват като абсолютни суверени в своите херцогства, не без вътрешни конфликти. Те действат като водачи на отделните fara – родово-плененни общности на лангобардския народ – и все още не са свързани постоянно с градовете, а действат независимо. Подложени на натиск от своите воини, които формално са под тяхна власт, херцозите се стремят да се възползват от възможностите за плячкосване, които все още съществуват.

Тази нестабилна ситуация води до окончателен разпад на римско-италийския политико-административен ред, който до момента на лангобардската инвазията е бил в голяма степен запазен. Дори след началото на окупацията римско-италийската аристокрация продължава да носи отговорност за гражданската администрация – пример за това е фигурата на Касиодор.

В този контекст лангобардите се утвърждават като нова доминираща каста, заменяйки предишната, която е потисната или прогонена. Земеделската продукция се разпределя между лангобардите и романските поданици, които обработват земята – последните запазват една трета (tertia) от реколтата. Приходите не се разпределят индивидуално, а се управляват от fara, която ги администрира чрез институцията sala – термин, който се е запазил в италианската топонимия. Икономическата система на Късната античност, основана на големи земевладения, обработвани от зависими селяни, не претърпява радикална промяна, а се адаптира в полза на новите господари.

Възползвайки се от периода на анархия, меровингът Гунтрам, крал на франките от Орлеан, побеждава лангобардите, анексирайки Аоста и Суза през 575 г. Двата града винаги са представлявали слабите точки на защитата на кралството в северната част, тъй като са били две много важни врати към Италия.

Окончателно заселване: Аутари, Агилулф и Теодолинда

Теодолинда на фреска от Дзаватари, Параклис на Теодолинда, Монца, 1444 г.

След десетилетие междуцарствие нуждата от силна централизирана монархия е вече ясна дори и на най-големите поддръжници на независимостта сред херцозите. Под натиска на франките и Византия лангобардите повече не могат да си позволяват твърде подвижната структура на властта, полезна единствено за извършването на нападения с цел грабеж. През 584 г. херцозите коронясват сина на Клеф, Аутари, за крал и му предават половината от собствеността си, впоследствие вероятно компенсирайки това с нова репресия срещу оцелялата римска земя. По този начин Аутари успява да се заеме с реорганизацията на лангобардите и с тяхното постоянно заселване в Италия. Подобно на остготските крале той приема титлата Флавий, в опит да се легитимира като наследник на римската традиция и защитник на романското население в кралството. Този акт има ясно антивизантийски характер и цели да утвърди претенциите на Лангобардското кралство като продължител на Западната Римска империя.

Във военно отношение Аутари побеждава както франките, така и византийците, и разбива коалицията им, изпълнявайки мандата, който самите херцози са му поверили при избирането му. През 585 г. той изтласква франките обратно в днешен Пиемонт и кара византийците да поискат примирие – първото от началото на лангобардското нашествие в Италия. След изтичането му Аутари завзема последния византийски бастион в Северна Италия – остров Комачина в езерото Комо.

За да осигури стабилен мир с франките, Аутари се опитва да се ожени за франкска принцеса, но планът му се проваля. Тогава кралят, в ход, който би трябвало да повлияе на съдбата на кралството за повече от век, се обръща към традиционните врагове на франките, баварците, и сключва брак с принцеса Теодолинда – потомка на Летингите, т.е. произлизаща от Вахо, крал на лангобардите (510 – 540 г.) и легендарна фигура, представител на кралско потекло с голямо влияние върху лангобардите. Съюзът с баварците довежда до сближаване между франките и византийците, но Аутари успява, през 588 г. и през 590 г., да отблъсне франкските атаки. Според Павел Дякон неговото управление бележи първия период на вътрешна стабилност в Лангобардското кралство.

Аутари умира през 590 г., вероятно отровен в дворцов заговор. Според предание, предадено от Павел Дякон, вдовстваща кралица Теодолинд избира за престолонаследник и свой нов съпруг херцога на Торино Агилулф. През 591 г. той получава официалната инвеститура от Събранието на лангобардите (Gairethinx), проведено в Милано. Влиянието на кралицата върху политиката на Агилулф е значително и основните политическии решения са съвместни.

Лангобардските владения (в сиво) при смъртта на крал Агилулф (616 г.)

След потушаването на бунта на част от херцозите през 594 г., крал Агилулф заедно с кралица Теодолинда развиват политика за укрепване на Италия, гарантирайки границите чрез мирни договори с франките и аварите. Примирията с византийците са систематично нарушавани и десетилетието до 603 г. е белязано от подчертано възстановяване на лангобардското настъпление. На север Агилулф също окупира, наред с други градове, Парма, Пиаченца, Падуа, Монселиче, Есте, Кремона и Мантуа, а и на юг херцозите на Сполето и Беневенто разширяват лангобардските владения.

Укрепването на кралските правомощия, започнато първо от Аутари, а след това от Агилулф, бележи прехода към нова териториална концепция, основана на стабилното разделение на кралството на херцогства. Всяко херцогство се оглавява от херцог, който вече не е просто глава на fara, а е кралски служител, пазител на обществените правомощия. Седалищата на херцогствата са установени в стратегически важни центрове, като по този начин благоприятстват развитието на много градски ядра, разположени по протежение на тогавашните основни комуникационни пътища: Чивидале дел Фриули, Тренто, Тревизо, Верона, Бреша, Бергамо, Ивреа, Торино, Лука. В управлението на публичната власт херцозите са подпомагани от второстепенни служители, наречени скулдаски (sculdahis на лангобардски) и от гасталди, които управляват големите селски райони.

Новата организация на властта, свързана по-малко с кръвни и кланови взаимоотношения, а повече с териториалното управление, бележи основен етап в консолидацията на лангобардското кралство в Италия: то постепенно губи характера си на чисто военна окупация и се доближава до държавен модел в по-тесен смисъл. Интеграцията на романското население става неизбежна част от политиката на Агилулф. Той предприема символични действия, целящи да легитимират властта му пред латинското население. През 604 г. провежда церемония по асоцииране на сина си Адалоалд с трона, следвайки византийски ритуал. За лятна резиденция избира Милано и Монца – древни римски метрополии, вместо традиционната столица Павия. На оброчната си корона Агилулф се титулува като Gratia Dei rex totius Italiae („С Божията милост крал на цяла Италия“), което показва стремеж към универсална власт, надхвърляща етническите граници на лангобардите.

През управлението на крал Агилулф и кралица Теодолинда се наблюдава значителен религиозен и културен преход в Лангобардското кралство. Под силното влияние на Теодолинда започва процес на обръщане към католицизма сред лангобардите, които до този момент са били предимно езичници или ариани. След първоначална подкрепа за схизматиците (за патриарх Йоан през 606 г.), кралската двойка активно работи за преодоляване на Трикапитолийската схизма – конфликт между Рим на Аквилейската патриаршия. Двамата поддържат преки контакти с папа Григорий Велики и насърчават създаването на манастири, като този основан от Свети Колумбан в Бобио.

Желязната корона е историческата корона, използвана за коронясването на Краля на Италия (Rex Italiæ). Тя се съхранява в Катедралата на Монца.

Периодът на Агилулф и Теоделинда е белязан и от художествен разцвет. В архитектурата Теодолинда основава базиликата „Сан Джовани“ и Кралския дворец в Монца. Оцелели са и шедьоври на златарството, като Кръстът на Агилулф, Кокошката с пиленцата, Евангелието на Теодолинда и известната Желязна корона. Въпреки популярната традиция Желязната корона не е използвана за коронясване на лангобардски крале. Подобно на други германски народи, лангобардите не практикуват формално коронясване – кралете са избирани чрез акламация от народа, като основен символ на властта служи копието, а не короната.

VII век

Възход на арианите: Ариоалд и Ротари

Лангобардските владения при смъртта на Ротари ( 652 г.)

След смъртта на Агилулф през 616 г. тронът преминава към малолетния му син Адалоалд. Регентството, упражнявано от кралицата-майка Теодолинда, продължава дори след навършването на пълнолетие от краля. . Тя поверява военното командване на херцога Сундарит и продължава своята прокатолическа политика и мир с византийците. Това предизвиква все по-решителна опозиция от страна на арийския и войнствения компонент на лангобардите. Конфликтът избухва през 624 г. начело с Ариоалд, херцог на Торино и девер на Адалоалд, женен за сестра му Гундеперга. През 625 г. Адалоалд е свален, а Ариоалд заема престола, с което се поставя началото на напрежение между католическите и арианските фракции в кралството. Освен религиозен, конфликтът има и политически характер – противопоставя се политиката на мир и интеграция с романското население на по-агресивната и експанзионистка линия, поддържана от арианските благородници. Управлението на Ариоалд (626 - 636), който връща столицата в Павия, връщайки двора обратно в кралския дворец на града, е обезпокоено от тези контрасти, както и от външни заплахи. Кралят успява да отблъсне атаката на аварите във Фриули, но не и да ограничи разрастването на франкското влияние в кралството.

След смъртта на Ариоалд, според предание, кралица Гундеперга получава правото да избере нов крал, както преди това майка ѝ Теодолинда. Изборът пада върху Ротари, херцог на Бреша и арианец. Ротари царува от 636 до 652 г. и ръководи множество военни кампании, които поставят почти цяла Северна Италия под владението на Лангобардското кралство. През 643 г. превзема Лигурия, включително столицата Генуа, както и Луни и Одерцо. През 643 г. съкрушителната победа над Равенския екзарх, убит заедно с 8000 от войниците му в битката при Скултена (близо до река Панаро), не успява да принуди Екзархата да се подчини на лангобардите.

Вътрешно Ротари укрепва централната власт за сметка на херцогствата в Голяма Лангобардия. На юг херцогът на Беневенто Аричис I, който от своя страна разширява също лангобардските владения. признава властта на краля в Павия.

Паметта на Ротари е свързана с известния едикт от 643 г. – първият писмен сборник с лангобардски закони, Написан на латински, едиктът е адресиран само до лангобардите, съгласно принципа на личността на закона, докато романското население остава подчинено на римското право. Едиктът обобщава и кодифицира германските норми и обичаи, но също така включва и значителни нововъведения – знак за прогреса на латинското влияние върху лангобардските обичаи. Едиктът забранява враждата (личното отмъщение) в полза на вергелд (парично обезщетение) и също така съдържа драстични ограничения върху използването на смъртното наказание.

Баварска династия

Интериорът на църквата „Света София“ (Беневенто)

След краткото управление на Родоалд (652 - 653), син на крал Ротари, лангобардскитие херцози избират за крал Ариперт I, херцог на Асти и племенник на Теодолинда. Така Баварската династия се завръща на трона, което е знак за преобладаването на католическата фракция над арийската. Царуването на Ариперт е известно със суровото потискане на арианството.

При смъртта на Ариперт I през 661 г. завещанието му разделя кралството между двамата му сина – Пертарит и Годеперт. Макар подобна практика да е обичайна сред франките, тя остава уникална за лангобардите и води до незабавен конфликт. Пертарит се установява в Милано, а Годеперт – в Павия. В борбата между тях се намесва херцогът на Беневенто, Гримоалд, който първоначално подкрепя Годеперт със значителни военни сили, но след пристигането си в Павия, го убива и узурпира трона. Пертарит, явно превъзхождан числено, бяга при аварите.

Гримоалд получава инвеститурата от лангобардските благородници, но все още трябва да се справя с легитимната фракция, организираща международни съюзи с цел възстановяване на Пертарит на трона. Гримоалд получава връщането на сваления суверен от аварите и Пертарит, веднага след завръщането си в Италия, трябва да се подчини на узурпатора, преди да успее да избяга при франките от Неустрия, които нападат Гримоалд през 663 г. Новият крал, недолюбван от Неустрия, тъй като е съюзник на франките от Австразия, ги отблъсква при Рефранкоре близо до Асти и остава господар на положението. Същата година Гримоалд отхвърля опита на василевса Констант II да завладее Италия.

Управлението на Гримоалд се отличава с безпрецедентна централизация. Към лоялността на своето Херцогство Беневенто, поверено на сина му Ромуалд I, той добавя това на херцогствата Сполето и Фриули, където налага лоялни нему херцози. Той подкрепя интеграцията между различните компоненти на кралството си и предлага на поданиците си образ, който взема за модел този на неговия предшественик Ротари. Гримоалд е и храбър войн, мъдър законодател – добавя нови закони към Едикта на Ротари и меценат – в Павия издига църква, посветена на Свети Амвросий, и основава базиликата „Сан Микеле Маджоре“ – бъдещо място за кралски коронации.

След смъртта на Гримоалд през 671 г. Перктарит се завръща от изгнание и слага край на ефимерното управление на Гарибалд, син на Гримоалд и все още дете. Перктарит се договаря мигновенно с другия син на Гримоалд, Ромуалд I от Беневенто, на когото налага лоялност в замяна на признаването на автономията на неговото херцогство. Той сключва мир с Византия, която признава лангобардския суверенитет над по-голямата част от Италия, и продължава прокатолическата политика на своята династия, в ущърб на арианството и на привържениците на Трикапитолийската схизма.

През 670 г. херцогът на Тренто, Алахис, организира бунт и, според Павел Дякон, превзема Castrum Bauzanum, вероятно окупиран по време на периода на анархия, побеждавайки баварския командир, управляващ го до момента с одобрението на кралете Агилолфинги. Пертарит успява да потуши въстанието, но е принуден да направи териториални отстъпки, като предоставя Херцогство Бреша на Алахис.

След смъртта на Пертарит през 688 г., Алахис отново се надига, обединявайки около себе си противниците на прокатолическата политика на Баварската династия. Неговият син и наследник Кунинкперт първоначално е победен и е принуден да се укрие на о-в Комачина в езерото Комо. Едва през 689 г. той успява да сложи край на бунта, побеждавайки и убивайки Алахис в битката при Коронате, близо до река Ада. Конфликтът отразява дълбоко разделение между двете части на Голяма Лангобардия: западните региони (Неустрия), лоялни към баварските суверени, прокатолици и поддръжници на политиката на помирение с Византия и Рим, и източните региони (Аустрия), свързани с лангобардската традиция, която, зад своята привързаност към езичеството и арианството, не се примирява със смекчаване на войнствения характер на народа. Клонът на херцозите на Аустрия оспорва нарастващата „латинизация“ на обичаите, съдебните практики, законите и религията, което ускорява разпада и загубата на германската идентичност на лангобардите. Победата обаче позволява на Куниперт, отдавна свързан с трона от баща си и невторостепенен актьор в неговата политика, да продължи делото за помирение на кралството, отново в прокатолическа насока. През 698 г. той свиква синод в Павия, който окончателно прекратява Трикапитолийската схизма и възстановява единството с Римската църква.

VIII – IX век

Династична криза

Смъртта на крал Кунинкперт през 700 г. поставя началото на сериозна династична криза. Престолът е наследен от неговия малолетен син Лиутперт, чиято власт веднага е оспорена от Рагинперт – херцог на Торино и член на Баварската династия. Рагинперт побеждава привържениците на Лиутперт (неговия учител Анспранд, херцог на Асти, и, Ротарит, херцог на Бергамо) при Новара и в началото на 701 г. се възкачва на престола. Въпреки това той умира само осем месеца по-късно, оставяйки трона на сина си Ариперт II. Анспранд и Ротарит реагират незабавно и затварят Ариперт II, връщайки трона на Лиутперт. Ариперт от своя страна успява да избяга и през 702 г. побеждава настойниците на Лиутперт про Павия, затваря Лиутперт и отново заема трона. Малко след това той смазва окончателно опозицията: убива Ротарит, разпуска херцогството му и кара да удавят Лиутперт. Единствено Анспранд успява да избяга и намира убежище в Бавария. Малко по-късно Ариперт II потушава нов бунт, организиран от херцога на Фриули Корволо, и започва политика на умиротворяване, като подкрепя католическата фракция в кралството.

Въпреки това, през 712 г. Анспранд се завръща в Италия с армия, събрана в Бавария, и се изправя срещу Ариперт. Изходът от битката е несигурен, но кралят проявява нерешителност и е изоставен от своите поддръжници. При опит да избяга във франкските земи, Ариперт се удавя в река Тичино, носейки със себе си голямо количество злато. С неговата смърт приключва управлението на Баварската династия в Лангобардското кралство.

Лиутпранд - апотеоз на кралството

Фигури на светици в Лангобардския храм, Чивидале дел Фриули

Крал Анспранд умира само след три месеца управление, през 712 г., оставяйки трона на своя син Лиутпранд. Царуването му, продължило до 744 г., е най-дългото в историята на лангобардите в Италия и се отличава с изключителна стабилност, политическа проницателност и лична харизма. Лиутпранд е възприеман от съвременниците си с почти религиозно възхищение – като владетел, съчетаващ германска доблест и дързост с християнска благочестивост. Благодарение на тези свои качества Лиутпранд успява да избегне две покушения срещу живота си (едното от които организирано от неговия роднина Ротари) и дава не по-малко доказателства при воденето на многото войни в дългото си управление. Към тези типични ценности на германската линия на Лиутпранд, крал на нация, която вече е преобладаващо католическа, добавя тези на piissimus rex („най-благочестив крал“), въпреки че на няколко пъти предприема опити за завладяване на Рим. Репутацията му като християнски владетел се засилва от успешната му защита срещу сарацински нападения – веднъж в Сардиния и веднъж в района на Арл, където е призован от своя съюзник Карл Мартел.

Базиликата „Сан Пиетро ин Чел д'Оро“, Павия

С тези епизоди също е свързано придобиването от страна на краля на мощите на Свети Августин, които са в Сардиния и са застрашени от сарацините. Лиутпранд ги донася на безопасно място в Павия – в основаната от него базилика „Сан Пиетро ин Чел д'Оро“.

Неговият съюз с франките, засвидетелстван чрез символичното осиновяване на младия Пипин Къси, както и с аварите по източните граници, му осигуряват стратегическа свобода на действие в Италия. Въпреки това той скоро влиза в конфликт с Византия и с Папството. Първият му опит да се възползва от арабската офанзива срещу Константинопол през 717 г. е неуспешен. За да се сближи с Папството, Лиутпранд изчаква ескалацията на напрежението, породено от увеличеното византийско данъчно облагане и експедицията на Равенския екзарх през 724 г., насочена към свалянето на бунтовния папа Григорий II.

След указа на император Лъв III Исавър от 726 г., който предизвиква спорове относно иконопочитанието, Лиутпранд се възползва от конфликта между папата и Константинопол, за да завземе редица градове от Равенския екзархат и Пентаполиса, представяйки се като защитник на католиците. За да избегне конфронтация с папата, Лиутпранд се отказва от окупацията на село Сутри, като, според Павел Дякон, го връща не на императора, а на апостолите Петър и Павел. Това дарение, известно като Дарението от Сутри, се счита за правния прецедент, който поставя основите на светска власт на Папството, което води до създаването на Папската държава.

В следващите години Лиутпранд Лиутпранд лавира между съюзи с Равенския екзархат и Папството, като използва тази двойна стратегия, за да постави херцогствата Сполето и Беневенто под своя власт. В крайна сметка той успява да договори мир между Папата и Екзарха, благоприятен за лангобардите – успех, който не е бил постигнат от нито един предишен лангобардски крал. През 732 г. неговият племенник Хилдебранд, бъдещ престолонаследник, временно завладява Равена, но скоро е прогонен от венецианците по нареждане на новия папа Григорий III.

Лиутпранд е последният лангобардски крал, който управлява обединено кралство. След неговото управление, нито един крал не успява да елиминира вътрешната опозиция, като дезертьорствата на херцозите и честите предателства водят до упадък. Стабилността на неговата власт се основава както на личната му харизма, така и на реорганизацията на структурите на кралството, започната от най-ранните му години. Той укрепва канцлерството на Кралския дворец в Павия и органично определя териториалните (правни и административни) компетенции на скулдаските, гасталдите и херцозите. Той е много активен и в законодателната сфера: дванадесетте тома закони, които издава, въвеждат правни реформи, вдъхновени от римското право, подобряват функционирането на съдилищата, променят вергелда и преди всичко защитават най-уязвимите слоеве на обществото (непълнолетни, жени, длъжници, алдии, роби).

Още през VII век социално-икономическата структура на кралството започва да се променя. Увеличаването на населението води до раздробяване на земевладението, което причинява обедняване сред лангобардите — тенденция, отразена в законите, насочени към облекчаване на техните затруднения. В същото време някои римляни започват да се издигат социално чрез търговия, занаяти, свободни професии и придобиване на земи, които германците не успяват да управляват ефективно. Лиутпранд активно се намесва в този процес, като реформира административната структура и освобождава най-бедните лангобарди от военни задължения.

Последни крале

Лангобардските владения (в сиво) при смъртта на Лиутпранд (744 г.)

Ратчис, миниатюра от Codex Matritensis Leges Langobardorum

След смъртта на крал Лиутпранд през 744 г., неговият племенник Хилдебранд е обявен за крал по време на тежко заболяване на монарха. Макар че Лиутпранд не одобрява избора, след възстановяването си го приема, което осигурява на Хилдебранд първоначална подкрепа от аристокрацията. Управлението му обаче продължава само няколко месеца, преди да бъде свален в бунт, воден от Ратчис, херцог на Фриули. Основният източник за този епизод – Павел Дякон – завършва с панегирик за Лиутпранд, което оставя събитията около Хилдебранд неясни.

Ратчис произхожда от род с традиции на съпротива срещу централната власт, но самият той дължи живота и титлата си на Лиутпранд, който му прощава след разкриването на заговор, организиран от баща му Пемо. Въпреки това, след възкачването си на трона, Ратчис се оказва слаб владетел. За да избегне конфликти с франките и особено с майордома и де факто техен крал Пипин Къси – осиновен син на Лиутпранд – той предоставя по-голяма автономия на херцозите и търси подкрепа от гасиндите (дребното благородство) и от римляните, т.е. нелангобардските поданици.

Ратчис въвежда редица нововъведения, които го отдалечават от традиционната лангобардска монархия: сключва брак с римлянката Тасия по римски обред и приема титлата princeps вместо „крал на лангобардите“. Тези действия, заедно с пролатинските му нагласи, го правят непопулярен сред лангобардите. В опит да възвърне авторитета си, той предприема военна кампания срещу градовете на Пентаполиса, но е спрян от папата при обсадата на Перуджа. След този неуспех престижът му се срива и херцозите избират брат му Айзтулф за нов крал, вече негов наследник като херцог на Чивидале.

Айзтулф представлява по-агресивното течение сред херцозите, което се противопоставя на активното участие на романския компонент в управлението. Въпреки това, неговата експанзионистична политика го принуждава да реорганизира армията, включвайки всички етнически групи в кралството – както лангобарди, така и романци – в ролята на лека пехота. Според военните разпоредби, издадени от него, всички свободни граждани подлежат на военна служба. Честото споменаване на търговците в тези документи показва нарастващото значение на тази социална група в структурата на кралството.

Лангобардските владения (в сиво) след завоеванията на Айзтулф (751 г.)

Панел на Олтара на херцог Ратчис в Чивидале дел Фриули

В началото на своето управление Айзтулф постига забележителни успехи, кулминиращи с превземането на Равена през 751 г. Установявайки се в двореца на екзарха и започвайки да сече монети по византийски образец, той представя своята политическа програма: да обедини под своя власт всички римляни, дотогава подчинени на Византийската империя, без непременно да ги асимилира с лангобардите. Екзархията не е интегрирана с останалите лангобардски владения в Италия (т.е. не е преобразувана в херцогство), а запазва своята специфика като sedes imperii (имперско седалище). По този начин Айзтулф се представя като пряк наследник на византийския император и неговия представител – екзарха – в очите на италианските романи.

Неговите военни кампании водят до почти пълно лангобардско владение над Италия. В периода 750-751 г. той окупиира Истрия, Ферара, Комакио и всички територии на юг от Равена до Перуджа. С превземането на крепостта Чекано засилва натиска върху териториите, контролирани от папа Стефан II. В Мала Лангобардия успява да наложи властта си над Сполето и косвено над Беневенто.

В момент, когато Айзтулф изглежда близо до пълно господство над италианската територия, в Галия настъпва решаваща промпна. Пипин Къси – стар противник на узурпаторите от рода на Лиутпранд – окончателно сваля последния меровинг Хилдерих III и става крал де юре. Подкрепата на Папството се оказва решаваща за легитимирането на новата франкска власт, въпреки че паралелно се водят преговори между Айзтулф и папата, които скоро се провалят. В опит да отслаби позициите на Пипин, Айзтулф се опитва да подстрекае брат му Карломан срещу него, но без успех.

Криптата на Свети Евсебий в Павия

Заплахата, която експанзията на Айзтулф представлява за новия крал на франките, води до споразумение между Пипин Къси и папа Стефан II. В замяна на тържественото кралско помазание, Пипин се ангажира да предприеме военна интервенция в Италия. През 754 г. франкската армия побеждава лангобардските сили, разположени във Вал ди Суза, и напредва към Павия. Айзтулф, бранейки Павия, е принуден да сключи договор, който налага предаване на заложници и териториални трансфери. Въпреки това, през 756 г. конфликтът с Папството се подновява, което води до ново франкско нахлуване. След втората си загуба Айзтулф трябва да приеме още по-строгии условия: Равена е предадена не на Византия, а на Папството, увеличавайки териториалната основа на Наследството на Свети Петър. Лангобардският крал приема фактически протекторат, губи териториалната непрекъснатост на своите владения и е задължен да изплати значително обезщетение. Херцогствата Сполето и Беневенто побързват да се присъединят към победителите. Айзтулф умира малко след това, през 756 г., след тежкото политическо и военно унижение.

След смъртта на Айзтулф неговият брат Ратчис напуска абатство Монтекасино и прави опит да възстанови властта си. Първоначално той постига известен успех, но скоро среща съпротивата на Дезидерий – поставен от Айзтулф начело на Херцогство Тусция със седалище в Лука. Дезидерий не принадлежи на Фриулската династия, ненавиждана от папата и франките, от които успява да получи подкрепа. Лангобардите се подчиняват на Дезидерий, стремейки се да избегнат нова франкска интервенция. Ратчис, под натиска на папата, се отказва от претенциите си и се завръща в абатството.

Базилика „Сан Салваторе“ в Бреша

След възкачването си на трона Дезидерий провежда умела и дискретна политика, насочена към възстановяване и утвърждаване на лангобардския контрол над територията. Той използва римското население като опора, създавайки мрежа от манастири, управлявани от лангобардски аристократи. Пример за това е назначаването на дъщеря му Анселперга за игуменка на манастира „Сан Салваторе“ в Бреша. В дипломатически план, Дезидерий води преговори с папа Павел I – наследник на Стефан II – и признава номиналното му господство над редица територии, които фактически се намират под лангобардски контрол, включително повторно завоюваните южни херцогства.

Външнополитическата му стратегия включва и брачна дипломация: през 763 г. дъщеря му Лиутперга е оъжена за херцога на Бавария Тасило III, а друга негова дъщеря – чието име е неизвестно, но е увековечена от Алесандро Манцони в трагедията „Аделхис“ като Ерменгарда, е обещана за съпруга на бъдещия Карл Велики.

Въпреки възходите и паденията на централната политическа власт, VIII век представлява апогей на Лангобардското кралство и период на икономическо благополучие. Древното общество на воини и поданици се трансформира в многопластова социална структура, включваща земевладелци, занаятчии, селяни, търговци, юристи; абатствата, особено бенедиктинските, преживяват значителен разцвет, особено икономически, а паричната икономика се разширява, водейки до формирането на банкова класа. Монетосеченето също претърпява развитие: след първоначален период на имитация на византийски монети, кралете от Павия започват да издават самостоятелни златни и сребърни емисии. Херцогство Беневенто, най-независимото сред лангобардските херцогства, също развива автономно монетосечене.

Династия на Каролингите

Аделхис, победен от Карл Велики, избира изгнание.

През 771 г. крал Дезидерий е близо до това да наложи протекцията си над папа Стефан III, което би му позволило окончателно да пожъне плодовете на своята умела политика. Същата година обаче деликатният политически баланс е нарушен от смъртта на франкския крал Карломан. Това дава възможност на брат му Карл (по-късно наречен Карл Велики) да преразгледа съюза си с лангобардите, като анулира династичния брак с дъщерята на Дезидерий – макар че историческите източници не са единодушни дали този брак е бил официално сключен.

Съпругата на Карломан, Герберга, напуска Франкското кралство, страхувайки се за безопасността на себе си и децата си, и намира убежище в двора на Дезидерий. През 772 г. новоизбраният папа Адриан I, който принадлежи към антивизантийската и анилангобардска фракция в Рим, преобръща съществуващите съюзи. ,Той настоява за предаването на територии, които Дезидерий никога не е отстъпвал, и така провокира нова военна кампания на лангобардите срещу градовете на Романя.

Допълнително напрежение възниква, когато Дезидерий подкрепя племенниците на Карл Велики, което ускорява сближаването между франкския крал и папата. Въпреки че Карл току-що е започнал кампания срещу саксонците, той решава да се притече на помощ на папата, опасявайки се от евентуално завладяване на Рим от лангобардите и последващата загуба на престиж.

Между 773 и 774 г. Карл Велики предприема военна експедиция в Италия. Лангобардската отбрана, както и при предишни конфликти, се оказва неефективна поради вътрешни разделения. След твърда съпротива, франките превземат столицата Павия. Дезидерий и съпругата му са депортирани в Галия, а синът му Аделхис намира убежище в Константинопол.

„	Така завърши лангобардска Италия – и никой не може да каже дали това е щастие или нещастие за страната ни. Албоин и неговите наследници бяха неудобни господари, по-неудобни от Теодорих, докато останага варвари, лагеруващи в завладяна територия. Но те вече се бяха асимилирали с Италия и можеха да я превърнат в нация, както направиха франките във Франция. Но във Франция нямаше Папа, а в Италия – имаше.	“
Индро Монтанели и Роберто Джервазо, L'Italia dei secoli bui

Оттогава Карл Велики носи титлата Gratia Dei rex Francorum et Langobardorum atque patricius Romanorum („По Божията милост крал на франките и лангобардите и римски патриций“), с което осъществява лична уния между двете кралства. В действителност папа Адриан I се надява да измести франките в Северна Италия, да им повери управлението на региони, където лангобардската аристокрация е по-трудна за контрол. Но силата, демонстрирана от Карл Велики по време на кампанията в Италия, е такава, че привлиича към себе си всички различни политически реалности – включително онези, които формално са подчинени на папата, като например Херцогство Сполето. Това позволява на Кралството на лангобардите да запази своите граници непокътнати.

Франкското завладяване води до връщането на Аоста и Суза в лангобардската орбита, а през 788 г., след период на относителна автономия, Истрия също е присъединена отново към кралството. Единствено Херцогство Беневенто запазва своята независимост благодарение на съюза с Източната Римска империя. Неговите владетели приемат титлата princeps Langobardorum, претендирайки за наследството на Кралство Павия..

Като крал на лангобардите Карл Велики поддържа Leges Langobardorum, но след потушаването на бунта от 776 г., воден от херцога на Фриули Хротгауд, той нарежда мащабни конфискации срещу лангобардската аристокрация. Тя е заменена от франкските аристократи, прехвърлени в Италия, а кралството е реорганизирано по франкски модел: в административната структура са въведени нови държавни служители – графове – които заменят традиционните лангобардски херцози. Въпреки тези вътрешни сътресения кралството на лангобардите запазва своята автономия, особено между 781 и 818 г. , когато е управлявано от независими каролингски суверени – Пипин и неговия син Бернард.

Тази автономия пиключва в началото на IX век, когато Бернард претърпява поражение в борбата за наследството на императорската корона, която Карл Велики получава през 800 г. от папа Лъв III. Така Бернард е елиминиран от чичо си, император Лудвиг Благочестиви, който запазва титлата „крал на лангобардите“ за себе си, възстановявайки личната уния с кралството на франките. От управлението на Луи Благочестиви и неговите синове нататък,идентичността на Кралството на лангобардите постепенно се слива и накрая се заменя с тази на Кралство Италия – владение, което все повече се превръща в решаващ фактор за Каролингите в стремежа им към императорската титла.

Спомен за кралството

Споменът за лангобардите в Италия като цяло не е дълбоко вкоренен освен в някои градове като Павия, Беневенто, Бреша и Чивидале, значими по онова време, както и в някои важни църковни институции с лангобардски произход, като манастира Лено, основан от Дезидерий, и следователно и в Хрониката на Новалеза, написана през XI век в Бреме, недалеч от Павия.

През XIII век в Северна Италия все още съществува известно съзнание за древната лангобардска нация. Това се наблюдава особено в Павия, където хронистът Опичино де Канистрис, в своето хвалебственото описание на града, съставено около третото десетилетие на XIV век, отделя значително внимание на паметта за Лангобардското кралство. Той представя подчертана лоялна версия на лангобардската монархия, особено във връзка с обсадата на Павия от Карл Велики през 774 г.

Конна статуя на Кангранде II дела Скала, 1340-1350 г., Верона, Музей „Кастелвекио“.

От втората половина на XIII век, паметта за лангобардската нация започва да се култивира активно от Скалиджерите – владетелите на Верона. Градът, важен римски муниципиум, е бил една от резиденциите на фигури като Теодорих, Албоин, Пипин и Беренгар I, предоставя основа за нова господарска власт, която търси политическа легитимност чрез връзка с Лангобардското кралство. Скалиджерите се представят като наследници на последните лангобардски владетели, а този идеологически проект намира израз и в имената, избирани от семейството – от края на XIII век се появяват имена като Албоино I и Паоло Албоино II, препратки към краля, погребан във Верона, както и „кучешки“ имена (Кангранде, Мастино, Кансиньорио и др.), свързани с кучешката иконография и военните добродетели на лангобардите.

Подобно възраждане на интереса към лангобардското минало се наблюдава и в Ломбардия от втората половина на XIII век, когато Висконти поемат властта в Милано. В стремежа си да възвеличат произхода си, те създават фалшива генеалогия, която чрез графовете на Ангера ги свързва с крал Дезидерий, представен като техен митичен прародител. Още от началото на XIV век Висконти започват мащабна културна програма, целяща легитимирането на властта им над Милано и Ломбардия. Първоначално, предимно чрез инструментално използване на миналото и чрез манипулиране на историческата реалност за политически цели, както и благодарение на сътрудничеството с интелектуалци като Галвано Фиама и Бонинконтро Мориджа, Висконти претендират за ролята на Милано като столица на кралството и за кралския произход на династията им. Около средата на XIV век Висконти насърчават реконструкцията на Катедралата в Монца, използвайки култа към кралиица Теодолинда и съкровището на базиликата като като средство за утвърждаване на новата власт.

Култивирането на лангобардската памет от Висконти придобива още по-голяма сила след 1359 г., когато Галеацо II успява, след някои злополучни опита, да завладее Павия – град, в който, свурзан с лангобардските суверени и Кралство Италия, той установява свой двор. Там Галеацо II стартира строителна програма, целяща възстановяване на символите на ранносредновековната столица: замъкът и паркът на Висконти като наследници на кралския дворец и неговата градина, както и университетът, наследник на Студиум-а, основан от Лотар през IX век. Базиликата „Сан Пиетро ин Чел д'Оро“ – древен манастир , където се съхраняват тленните останки на крал Лиутпранд и мощите на Свети Августин Блажени и Северий Боеций), е предпочитана от Галеацо II като място на погребението му – избор, последван и от други членове на неговия двор.

Използването на спомена за ранносредновековната кралска власт като средство за легитимиране на собствената власт и пропаганда на пряката приемственост с лангобардските суверени, е умело използвано от първия херцог на Милано, Джан Галеацо Висконти. Той запазва двора си в Павия и в завещанието си нарежда сърцето му да бъде съхранявано в базиликата „Сан Микеле“, традиционно място за кралски коронации. С преминаването на херцогството от Висконти към Сфорца и с утвърждаването на Хуманизма, препратките към лангобардската кралска традиция постепенно губят своето значение.

Анонимен ломбардец, Цикъл от разкази за свети Теодор: Карл Велики е принуден да изостави обсадата на Павия, около 1514 г., Павия, църква „Сан Теодоро“.

През първите десетилетия на XVI век споменът за лангобардите продължава да присъства в политическите разсъждения на Николо Макиавели. В Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий, а по-късно и във История на Флоренция, той отбелязва, че към момента на падането на Лангобардското кралство лангобардите вече са били напълно асимилиирани с местното население, запазвайки само името си като чужденци. Под влияние на множеството чуждестранни нашествия, които наблюдава по време на италианските войни, Макиавели критикува Папската държава, че е възпрепятствала опитите на владетелите на Павия да обединят страната. Според него това е довело до нахлуването на Карл Велики и франките в Италия и до края на независимото кралство – събитие, което оказва дълбоко въздействие върху историята на полуострова.

В същия период, когато Макиавели завършва своите Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий, анонимен ломбардски майстор създава цикъл от фрески в църквата „Сан Теодоро“ в Павия, посветени на живота на свети Теодор – епископ на града. В тях се разказва как, благодарение на намесата на Теодор, Карл Велики е принуден да прекрати обсадата на Павия, след като водите на Тичино потопяват лагера му. Според този живописен разказ градът не попада под контрола на франкския крал, а Лангобардското кралство продължава да съществува.

В контекста на несигурността, породена от италианскитие войни, В контекста на несигурността, породена от войните в Италия и заплахата над Миланското херцогство, клиентите на това произведение съзнателно променят историческия резултат от обсадата на Павия. Целта им е да подчертаят своята силна идентичност и автономия, търсейки опора и легитимност в спомена за лангобардското минало.

Крале на лангобардите

(в Ломбардия, Италия)

• 568 – 572 Албоин
• 572 – 574 Клеф
• 574 – 584 Междуцарствие
• 584 – 590 Аутари
• 590 – 615 Агилулф
• 615 – 626 Адалоалд
• 626 – 636 Ариоалд
• 636 – 652 Ротари
• 652 – 653 Родоалд
• 653 – 661 Ариперт I
• 661 – 662 Годеперт и Перктарит
• 662 – 671 Гримоалд, заселва прабългари в Южна Италия
• 671 Гарибалд
• 671 – 688 Перктарит (2. път)
• 688 – 700 Кунинкперт
• 700 Лиутперт
• 701 Рагинперт
• 701 – 712 Ариперт II
• 712 Анспранд
• 712 – 744 Лиутпранд
• 744 Хилдепранд
• 744 – 749 Ратчис
• 749 – 756 Айзтулф
• 756–757 Ратчис (2. път)
• 757 – 774 Дезидерий (последен лангобардски крал на Лангобардия)
• 774 – 781 Карл Велики в Лична уния

Вижте също

• Херцози и крале на лангобардите
• Лангобардите в Италия: места на властта (568 – 774)
• Лангобардски херцогства
• Лангобардско общество
• Лангобардско изкуство
• Лангобардски закони
• Херцог (лангобарди)
• Лангобардско преселение
• Равенски екзархат
• Папска държава
• Византийска Италия

Литература

Първични източници

• Fredegario, Pseudo-Fredegarii scholastici Chronicarum libri IV cum continuationibus in Monumenta Germaniae Historica SS rer. Mer. II, Hannover 1888
• Gregorio di Tours, Gregorii episcopi Turonensis Libri historiarum X (Historia Francorum) in Monumenta Germaniae Historica SS rer. Mer. I 1, Hannover 1951
• Leges Langobardorum (643-866), ed. F. Beyerle, Witzenhausen 1962
• Mario di Avenches, Chronica a. CCCCLV-DLXXXI. ed. Theodor Mommsen in Monumenta Germaniae Historica AA, XI, Berlino 1894
• Origo gentis Langobardorum, ed. G. Waitz in Monumenta Germaniae Historica SS rer. Lang.
• Paolo Diacono, Historia Langobardorum.

Вторични източници

• Claudio Azzara, L'Italia dei barbari, Bologna, Il Mulino, 2002
• Claudio Azzara e Stefano Gasparri, Le leggi dei Longobardi, storia, memoria e diritto di un popolo germanico, Roma, Viella, 2005
• Sandrina Bandera, Declino ed eredità dai Longobardi ai Carolingi. Lettura e interpretazione dell'altare di S. Ambrogio, Morimondo, Fondazione Abbatia Sancte Marie de Morimundo, 2004
• Carlo Bertelli e Gian Pietro Broglio, Il futuro dei Longobardi. L'Italia e la costruzione dell'Europa di Carlo Magno, Skira, Milano, 2000
• Ottorino Bertolini, Roma e i Longobardi, Roma, Istituto di studi romani, 1972
• Gian Piero Bognetti, L'Editto di Rotari come espediente politico di una monarchia barbarica, Milano, Giuffre, 1957
• Franco Cardini e Marina Montesano, Storia medievale, Firenze, Le Monnier, 2006
• Paolo de Vingo, Aristocrazia e poteri locali nella necropoli longobarde nel Regnum Langobardorum centro-occidentale, in Gausac, n. 34-35, Grup d'Estudis Locals de Sant Cugat del Vallès, 2009
• Paolo Diacono, Storia dei Longobardi, a cura di Lidia Capo, Segrate, Mondadori, 1992
• Stefano Gasparri, I duchi longobardi, Roma, La Sapienza, 1978
• Stefano Gasparri, Italia longobarda. Il regno, i Franchi, il papato, Bari-Roma, Laterza, 2016
• Jörg Jarnut, Storia dei Longobardi, traduzione di Paola Guglielmotti, Torino, Einaudi, 1995 [1982]
• Indro Montanelli e Roberto Gervaso, L'Italia dei secoli bui, Milano, Rizzoli, 1965
• Carlo Guido Mor, Contributi alla storia dei rapporti fra Stato e Chiesa al tempo dei Longobardi. La politica ecclesiastica di Autari e di Agigulfo, in Rivista di storia del diritto italiano, 1930
• Christie Neil, I Longobardi. Storia e archeologia di un popolo, Genova, ECIG
• Gabriele Pepe, Il Medio Evo barbarico d'Italia, Torino, Einaudi, 1941
• Paolo Possenti, Le radici degli italiani. Vol. II: Romania e Longobardia, Milano, Effedieffe, 2001
• Sergio Rovagnati, I Longobardi, Milano, Xenia, 2003
• Giorgio Ruffolo, Quando l'Italia era una superpotenza, Torino, Einaudi, 2004
• Amelio Tagliaferri, I Longobardi nella civiltà e nell'economia italiana del primo Medioevo, Milano, Giuffrè, 1965
• Giovanni Tabacco, Storia d'Italia. Vol. I: Dal tramonto dell'Impero fino alle prime formazioni di Stati regionali, Torino, Einaudi, 1974
• Giovanni Tabacco, Egemonie sociali e strutture del potere nel medioevo italiano, Torino, Einaudi, 1999

Библиографски

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Regno longobardo в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​