Миланско херцогство

Миланско херцогство
	Миланско херцогство
— васално на; Свещената Римска империя Висконти (1395-1447); Сфорца (1450-1499); Кралство Франция Валоа-Орлеан (1499-1513); Валоа-Ангулем (1516-1522); Испанска империя Австрийски Хабсбурги (1540-1700); Испански Бурбони (1700-1714); Свещената Римска империя Австрийски Хабсбурги (1714-1780); Хабсбург-Лотаринги (1780-1796) —;
11 май 1395 – 17 октомври 1797
	Знаме Герб
Административни данни
Официално име	Миланско херцогство
Местно име	Ducato di Milano
Официален език	латински език, италиански език
Неофициален език	ломбардски език
Континент	Западна Европа
Столица	Милано
Валута	сесин, парпальола, грош, тестон, скудо, амвросин, дукат, цехин, солдо
Управление
Форма	абсолютна държава
	херцог, крал
5 септември 1395 – 3 септември 1402	Джан Галеацо Висконти (първи)
1 март 1792 - 17 октомври 1797	Франц II (последен)
Площ
Общо (ок. 1475)	28 300 km2
Население
Религия	Католицизъм; Други: Юдаизъм
По оценка от 1600	750 хил.
Предшественици и наследници
	Предшественик Синьория Милано Наследник Транспаданска република
	Миланско херцогство в Общомедия

Миланското херцогство (на италиански: Ducato di Milano) е държавно образувание в Северна Италия, съществувало от 1395 до 1797 г. и включено в състава на Свещената Римска империя. В хода на френско-хабсбургските войни херцогството преминава под испанска власт през 1559 г., а от 1707 г. – под австрийска.

Териториалният му обхват се изменя значително през вековете. В началото на XV век, при управлението на Джан Галеацо Висконти, държавата достига най-голямото си разширение, обхващайки почти цяла Ломбардия, части от Пиемонт (Новара, Верчели, Тортона, Алесандрия, Асти), Венето (Верона, Виченца, Фелтре, Белуно) и Емилия (Парма, Пиаченца, Болоня и др.), както и временно контролирайки територии в Централна Италия (Пиза, Сиена, Перуджа, Асизи).

През XV век Венеция завладява по-голямата част от бившите висконтски владения във Венето, както и Бергамо, Бреша и Крема. В края на века, при управлението на династията Сфорца, херцогството се консолидира в западната половина на днешния италиански регион Ломбардия, включително части от Пиемонт и Емилия, както и Кантон Тичино в днешна Швейцария.

През XVI–XVII век Милано губи Парма и Пиаченца, преминали първо към Църквата, а впоследствие към рода Фарнезе, както и Кантон Тичино и Валтелина, които попадат под властта на швейцарските кантони и Граубюнден.

В началото на XVIII век херцогството отстъпва всички свои територии в Пиемонт и Западна Ломбардия отвъд река Тичино, като ломбардската част съответства на анексираната от Савоя Ломелина. През 1708 г. обаче към него е присъединено Херцогство Мантуа.

История

Висконти: основатели на херцогството

Основни статии: Висконти и Синьория Милано

Съдбата на Милано от XIII век нататък е тясно свързана с тази на дом Висконти, чиито представители възобновяват политиката на териториално разширение, наследена от Синьория Милано. Един от първите членове на рода, заел водеща позиция в града, е Отоне Висконти, избран за архиепископ през 1262 г. Победата му над семейство Дела Торе в битката при Дезио през 1277 г. утвърждава властта на Висконти в Милано.

През първата половина на XIV век неговите внуци и правнуци, управляващи Милано – Матео, Галеацо I, Ацо, архиепископ Джовани – разширяват влиянието на Милано върху околните територии. През втората половина на века подобна политика на експанзия и консолидация продължават Матео II, Бернабò и Джан Галеацо.

След период на вътрешни конфликти между различните клонове на семейството, Джан Галеацо – племенник на Бернабò – завзема властта през 1385 г. чрез държавен преврат. Той постепенно обединява разпръснатите висконтийски владения в Северна Италия, превръщайки Милано в една от най-могъщите регионални държави. Според съвременни сведения териториите под негов контрол осигуряват годишен доход от около 1 200 000 златни флорина, към които се добавят още приблизително 800 000 флорина под формата на извънредни субсидии.

Висконтско херцогство (1395 – 1447)

Херцогството е официално учредено на 11 май 1395 г., когато Джан Галеацо Висконти – бивш имперски викарий и Dominus Generalis на Милано – получава титлата „херцог на Милано“ чрез императорска диплома, издадена в Прага от Вацлав IV, крал на римляните и на Бохемия (1378 - 1400). Актът е ратифициран и тържествено обявен в Милано на 5 септември 1395 г. С него Джан Галеацо получава и правото да съчетае традиционния символ на Висконти – змията (biscione) – с императорския орел върху новото херцогско знаме.

Имперската диплома от 1395 г., с която се учредява Миланското херцогство – първоначално обхващащо само град Милано и неговото контадо – е последвана от втори документ от 13 октомври 1396 г. С него херцогските правомощия се разпростират върху всички владения на Висконти, като са изброени основните центрове на държавата: Алесандрия, Асти, Авенца (Карара), Басано дел Грапа, Белуно, Бергамо, Бобио, Борго Сан Донино (Фиденца), Бормио, Бреша, Крема, Кремона, Комо, Фелтре, Лоди, Новара, Нови Лигуре, Парма, Пиаченца, Понтремоли, Реджо Емилия, Рива дел Гарда, Рока д'Арацо, Сардзана, Сончино, Тортона, Верчели, Верона и Виченца. Документът утвърждава и принципа на мъжкото първородство като основа за династична приемственост, както и създаването на Княжество Павия като наследствено владение на престолонаследника. На 25 януари 1397 г. друга имперска диплома установява Графство Анджера сред владенията на Висконти. За фалшификат обаче се счита дипломата от 30 март 1397 г., приписвана на Вацлав IV, с която Джан Галеацо е провъзгласен за Dux Lombardiae.^[4]

След смъртта на Джан Галеацо Висконти през 1402 г. неговият син Джовани Мария Висконти не успява да задържи завоеванията на баща си. Херцогството бързо се разпада: Поскиаво преминава към Кадейската лига^[5] след двугодишен бунт (1408), Папството си възвръща Асизи, Перуджа и Болоня с Мира от Каледио (25 август 1403),^[6] и тосканските републики възстановяват независимостта си, венецианските градове са изгубени, а Ланге и Реджо Емилия преминават към рода Есте.^[7]

През 1412 г. Джовани е убит в Милано от заговорници, възмутени от жестоките му изблици.^[8] Наследява го по-малкият му брат Филипо Мария, който успява да възстанови значителна част от херцогството и подновява експанзионистичната политика на Джан Галеацо. Конфликтът с Венецианската република прераства във война през 1426 г., продължила до Мира от Ферара (1428). С него Филипо отстъпва Бреша и Бергамо на Венеция и анулира дарението на Верчели, направено на Савойската династия, за да избегне война на два фронта. Неуспехът на тази стратегия предизвиква силно разочарование у херцога, което се отразява и на съпругата му Мария Савойска.^[9]

След смъртта без наследници на Джована II Анжуйска (1435 г.) короната на Неаполитанското кралство става предмет на спор между Анжуйците и Арагонците. Филипо Мария Висконти първоначално се присъединява към лига с Венеция и Флоренция в подкрепа на Анжуйците, но по-късно сменя позицията си и застава на страната на Арагонците. Тази промяна води до поражение от бившите му съюзници, водени от кондотиера наемник Франческо Сфорца. С Мира от Кремона (1441) херцогът отстъпва нови територии на Венеция и омъжва извънбрачната си дъщеря Бианка Мария за Франческо I Сфорца. Като зестра тя получава Кремона и околната провинция, с изключение на Кастелеоне и Пицигетоне, които са разменени за Понтремоли в Луниджана.

Златна Амвросианска република (1447 – 1450)

Основна статия: Амвросианска република

След смъртта на Филипо Мария Висконти – последния представител на династията – през август 1447 г. в Милано е провъзгласена т.нар. „Златна амвросианска република“, установена от група местни благородници като форма на временно републиканско управление. Новата република възлага отбраната срещу Венецианската република на кондотиера Франческо I Сфорца, който, благодарение на значителните си военни и стратегически способности, постепенно укрепва собственото си влияние. Възползвайки се от вътрешната криза и нестабилността на републиката, Сфорца е признат за херцог на Милано на 25 март 1450 г.

Първо херцогство на Сфорца (1450 – 1499)

Основна статия: Сфорца

Венеция не се отказва от стремежа си към разширение в Ломбардия и сключва съюз с краля на Неапол Алфонсо V Арагонски и с император Фридрих III Хабсбург (1440–1493) срещу Франческо I Сфорца и неговите съюзници. Завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. поставя под заплаха венецианските владения в Егейско море и променя стратегическите приоритети на републиката. След четиригодишен конфликт между двете страни е подписан Мирът от Лоди (април 1454 г.), който стабилизира политическото равновесие на Апенинския полуостров.

С Мира от Лоди Франческо Сфорца и Алфонсо V Арагонски са признати съответно за херцог на Милано и за крал на Неапол. Венецианската република разширява своите владения до река Ада, а между италианските държави е сключена т.нар. Пресвета италийска лига, насочена срещу османската заплаха.

Политическото равновесие, установено с договора, се запазва до смъртта на Лоренцо Великолепни на 8 април 1492 г. и последвалото идване на френския крал Шарл VIII в Италия през 1494 г. Единственото по-сериозно нарушение на стабилността през този период са няколко швейцарски набега, довели до подписването на Мира от Люцерн.

Галеацо Мария Сфорца – син на Франческо Сфорца – е убит в заговор, предизвикан от неговото управление, възприемано от мнозина като тиранично. След смъртта му властта преминава към сина му Джан Галеацо Мария, който управлява под регентството на майка си Бона Савойска. В този период чичо му Лудовико Мария 'Мавъра' узурпира трона на херцогството. Лудовико, също син на Франческо Сфорца, успява да изолира племенника си, като го поставя под своя закрила, а впоследствие го затваря в замъка в Павия, където Джан Галеацо умира през 1494 г. при неизяснени обстоятелства, пораждащи подозрения за участие на самия Лудовико.

Отношенията между Лудовико и Фернандо II се влошават, тъй като Джан Галеацо е женен за племенницата на Фердинандо, който подкрепя правата на законния наследник. В отговор Лудовико насърчава френския крал Шарл VIII да предяви претенции към Неаполитанското кралство, което до 1442 г. е управлявано от френския дом Анжу. През 1494 г. Шарл VIII навлиза в Италия и завладява Неапол, нарушавайки установения политически баланс между италианските държави и поставяйки началото на Италианските войни (1494–1559).

Френско завоевание (1499 – 1512)

Основна статия: Френско губернаторство на Миланското херцогство

През 1495 г. Шарл VIII е прогонен от Апенинския полуостров от коалиция, съставена от италианските държави, Свещената Римска империя, Испания и Англия. Само три години по-късно обаче, през 1498 г., Орлеанският херцог, възкачил се на френския престол като Луи XII, подновява претенциите си към Миланското херцогство. Те се основават на брака, сключен през 1389 г. между неговия предшественик Луи Туренски и Валентина Висконти – дъщеря на херцог Джан Галеацо Висконти, чийто брачен договор предвижда, че при изчезване на династията Висконти титлата „херцог на Милано“ преминава към нейните потомци.

Оспорвайки правата на законния наследник, Луи XII нахлува в Миланското херцогство през 1499 г. и прогонва Лудовико „Мавъра“. Последният безуспешно се опитва да се противопостави на френските войски и търси подкрепа от императора, но успява само временно да си възвърне Милано и няколко други територии. Разбит и пленен при Новара през 1500 г., Лудовико е изпратен в замъка Лош във Франция, където умира на 27 май 1508 г.

Второ херцогство на Сфорца (1512 – 1515)

Луи XII запазва титлата „херцог на Милано“ до 1512 г., когато швейцарските войски прогонват френската армия от Ломбардия и възстановяват на трона Масимилиано Сфорца – син на Лудовико „Мавъра“. В периода между 1512 и 1515 г. швейцарските кантони упражняват фактически контрол върху Миланското херцогство, въпреки формалното управление на Масимилиано.

Второ френско херцогство (1515 – 1521)

При управлението на Франсоа I френската корона успява да възстанови своя суверенитет над Миланското херцогство. През 1515 г., след кървавата битка при Мариняно, довела до поражението на швейцарската армия, френският крал сваля Масимилиано Сфорца и заема херцогския трон. Въпреки загубата швейцарците запазват контрола върху териториите по пътя от прохода Сен Готард до Комо – област, която съответства на днешния кантон Тичино. Договорът от Нойон (1516) потвърждава френското владение над Милано.

Франсоа I управлява херцогството до 1521 г., когато Карл V – крал на Испания и император на Свещената Римска империя – поставя на трона Франческо II Сфорца, по-малкия брат на Масимилиано.

Трето херцогство на Сфорца (1521 – 1535)

След решителното поражение на Франция в битката при Павия на 24 февруари 1525 г., което поставя Италия под доминацията на имперските сили на Карл V, Франческо II Сфорца се присъединява към Лигата на Коняк – съюз между Венецианската република, Флорентинската република, папа Климент VII и Кралство Франция – насочен срещу императора. Херцогът е бързо разгромен от имперските войски, но успява да запази контрола над част от градовете и крепостите на херцогството. Това става възможно благодарение на Венецианската република, която отстъпва цялото крайбрежие на Пулия (Бриндизи, Монополи, Галиполи, Полиняно, Лече, Бари и Трани) в замяна на отказа на Карл V от претенции към Милано. Императорът избягва пряк сблъсък с Венеция, осъзнавайки, че не разполага с достатъчно средства за продължителна война, а самите венецианци не желаят Милано да попадне под негов контрол, без да се смятат способни да го окупират или задържат.

Франческо II Сфорца умира без наследници през 1535 г., което отваря нов въпрос за наследяването на миланския трон. Малко преди това, през 1532 г., той получава от папа Климент VII издигането на Виджевано – град, с който родът Сфорца е тясно свързан – в столица на Виджеванаско, след като през 1530 г. му е присъдена титлата на град и епископия.

Испански период (1559 – 1707)

Основна статия: Държава Милано

Кралят на Франция Франсоа I и император Карл V предявяват претенции към Миланското херцогство и влизат във въоръжен конфликт за неговото наследство. Императорът, обявявайки го за имперско владение след изчезването на династията Сфорца, установява контрол над херцогството и назначава сина си Филип за негов управител чрез имперска диплома, подписана в Брюксел на 11 октомври 1540 г. и официално обнародвана през 1554 г. Властта на Филип над Милано е окончателно призната от френския крал Анри II през 1559 г. с Мира от Като-Камбрези.

От този момент нататък херцогството, лишено от всякаква политическа автономия, се превръща в регионална държава под чуждо управление – положение, което се запазва до края на неговото съществуване.

Австрийско управление (1714 – 1797)

С Баденския договор, който слага край на Войната за испанското наследство, Миланското херцогство е преотстъпено на Австрийските Хабсбурги. От този момент то остава под тяхно управление до 1740 г.

През XVIII век територията на херцогството продължава да намалява, въпреки формалното му обединяване през 1745 г. с Херцогство Мантуа, което обаче запазва значителна автономия спрямо Милано. В този период херцогството обхваща по-малка площ дори от съвременна Ломбардия: Бергамо, Бреша, Крема, Валтелина, Олтрепо Павезе и Ломелина не са част от него.

Австрийското управление се отличава с мащабни административни и икономически реформи, вдъхновени от принципите на просветния абсолютизъм. Сред тях се открояват реорганизацията на кадастъра, премахването на църковната цензура и развитието на копринената индустрия.

Край на херцогството

След победоносната кампания на Наполеон Бонапарт в Северна Италия през 1796 г. Миланското херцогство, временно управлявано от назначен правителствен съвет, е отстъпено на Френската република от Хабсбургите с Договора от Кампоформио (1797). Още през 1796 г. французите създават на неговата територия васалната Транспаданска република, която през 1797 г. се обединява с Цизпаданската република, образувайки Цизалпийската република със столица Милано.

След поражението на Наполеон и в съответствие с решенията на Виенския конгрес от 9 юни 1815 г., Миланското херцогство не е възстановено, а е включено в Кралство Ломбардия-Венеция, зависимо от Австрийската империя.

География

Територия

Херцогството, чиито граници се изменят значително през вековете, има за столица Милано и обхваща предимно територията на Ломбардия, с изключение на областта Мантуа, управлявана от рода Гонзага. В различни периоди неговата територия се разпростира – понякога само за кратко – Емилия, Лигурия, Корсика, Пиемонт, Тоскана и Венето, достигайки дори земите на днешния швейцарски кантон Тичино. Макар и формално да е част от Свещената Римска империя, херцогството де факто е независимо.

След максималното си разширение при Джан Галеацо Висконти, починал през 1402 г., територията на Миланското херцогство постепенно намалява. В края на австрийската епоха то включва само земите между Швейцария, Тичино, По и Ада, заедно с част от района на Кремона и Мантуа.

През XV век областите, които сега съставляват кантона Тичино, са многократно нападани от швейцарците. Границата между херцогството и Швейцария – приблизително съвпадаща със съвременната граница между Ломбардия и Конфедерация Швейцария, с изключение на Валтелина, която остава под властта на Граубюнден до 1797 г. – се стабилизира през 1515 г. след поражението на швейцарската армия при Мариняно, нанесено ѝ от съюзническите венециански и френски сили.

Окръзи и епархии

Херцогството не успява да се превърне в унитарна държава, но упражнява местната си власт чрез старите контади – провинциални територии на някогашните сеньории, анексирани през XIV век и в голяма степен съответстващи на католическите епархии. След смъртта на Джан Галеацо Висконти херцогството губи почти половината от своята територия.

Милано с цялата му архиепархия
контадо и епархия на Александрия: от 13 януари 1347 г.
контадо и епархия на Комо: от 25 юли 1335 г. Орязана на няколко пъти от експанзията на Швейцария от Поскиаво през 1406 г., за да достине до днешния Кантон Тичино с цяла Валтелина вследствие на войните през Ренесанса.
контадо и епархия на Кремона: от 18 юли 1334 г. Орязване на Кремаско (северната част на Провинция Верона) след Мира от Бреша (24 септември 1449 г).
контадо и епархия на Лоди: от 31 август 1335 г.
контадо и епархия на Новара: от 22 май 1332 г.
контадо и епархия на Тортона: от 13 януари 1347 г.
княжеско окръг и епархия на Павия: от 13 ноември 1359 г.
окръг и епархия Бергамо: от 27 септември 1332 г. до Мира от Ферара от 19 април 1428 г.
окръг и епархия на Бреша: от 8 октомври 1337 г. до 20 ноември 1426 г., както е потвърдено от Мира от Ферара (1428 г.)
окръг и епархия на Верчели: от 1334 г. до сватбата на Мария Савойска на 2 декември 1427 г.
окръг и епархия Реджо Емилия, от 17 май 1371 г. до убийството на Отобуоно де' Терци през 1409 г.
окръг и епархия на Белуно, от 1388 до 1404 г.
окръг и епархия на Фелтре, след тези на Белуно
окръг и епархия на Виченца, от експулсирането на рода Скалиджери през 1387 до 1404 г.
господарство и епархия на Верона, от експулсирането на рода Скалиджери на 18 октомври 1387 г. до капитулацията на Верона пред Венеция на 24 юни 1405 г.
господарство и епархия на Падуа, от експулсирането на рода Да Карара през 1388 г. до 1390 г.
Република Лука, протекторат от периода на Паоло Гуиниджи
Република Пиза, подчинена на Джан Галеацо Висконти, от 1399 до 1406
Република Сиена, подчинена на Джан Галеацо Висконти, от 1399 до 1404 г.
господарство и епархия на Болоня, от поражението на рода Бентивольо в битката при Казалекио на 26 юни 1402 г. до Мира от Коледио на 25 август 1403 г.
господарство и епархия на Перуджа, от 21 януари 1400 г. до Мира от Коледио на 25 август 1403 г.
окръг и епархия на Асизи, вследствие на перуджанците
окръг и епархия на Асти, от 14 август 1347 г. с прекъсване до прехвърлянето чрез брак на Валоа през 1387 г.
Мондови и неговата епархия, от 1347 г. с прекъсване до 1402 г.

Демография

Миланското херцогство обхваща една от най-гъсто населените области в Европа. Поради липсата на преброявания преди това от 1750 г. точните демографски данни не са известни и могат да се правят само приблизителни оценки. Бонвезин де ла Рива, пишещ в края на XIII век – когато херцогството все още не съществува – изчислява, че Миланската архиепископия има около 700 000 жители, от които приблизително 200 000 са мъже, способни да носят оръжие.^[10] Единствените градове с население над 5000 души са Милано и Монца, което предполага гъстота на населението от около 160–170 жители на квадратен километър и степен на урбанизация между 20 и 25 процента.

Градове

По приблизителни данни за населението от XV - XVI век са подредени градовете, исторически принадлежащи към Миланското херцогството:

Милано (100 - 150 хил. души^[11])
Кремона (40 - 50 хил. души^[11])
Пиаченца (25 - 30 хил. души)
Павия (20 - 25 хил. души^[11]^[12])
Парма (15 - 18 хил.)
Комо (6 - 10 хил. души)
Монца (10 хил. души^[13])
Алесандрия (6 - 10 хил.)
Виджевано (6 - 10 хил. души^[13])
Лоди (7 - 8 хил. души)
Новара (5 - 7 хил. души)
Вогера (5 хил. души)
Тортона (5 хил. души)
Мортара (4 - 5 хил. души^[13])
Пицигетоне (3 - 4 хил. души^[13])
Варезе (2 - 3 хил. души^[13])
Белинцона (1000 - 2000 души^[13]).

Милано е политическата, икономическата и религиозната столица на херцогството. Разположен в централната част на областта и в най-тясната зона на Паданската низина, градът представлява естествен кръстопът за търговските пътища в Северна Италия, както и към Кралство Франция, Швейцария и останалата част от Свещената Римска империя. Градът е обграден от около 6 км крепостни стени с шест главни порти и десет пустерли (малки порти), които заграждат площ от приблизително 280 хектара. Населението в рамките на стените достига около 100 000 души, но още в комуналния период по пътищата, излизащи от всяка порта, възникват големи селища, а провинцията под градска юрисдикция е осеяна с множество селски къщи. Така общото население на Милано обикновено се оценява между 100 000 и 150 000 жители – приблизително колкото всички останали градове на херцогството взети заедно.
Милано е разделен на сестиери, носещи имената на главните порти, като всеки сестиер се подразделя на пет контради, включващи общо 115 енории. Престижът на Милано произтича от факта, че столица на Западната Римска империя (286 - 402 г.), на Лангобардското кралство (604 - 626 г.)^[14] и е основен център на Ломбардската лига.^[15] Религиозното му значение, утвърдено още от времето на св. Амвросий, се основава на статута му на архиепископия и център на Амвросианския обред, на приблизително 200-те църкви, в които се съхраняват мощите на над 60 светци, както и на десетките манастири и метохи.

Mилано е и важен производствен център, известен с изработката на оръжия, доспехи, изделия от ковано желязо, както и с развитото производство на висококачествени текстили – коприна, вълна и бархет – и на бижута.^[16]

Павия, макар и значително по-малка по население от Милано, заема второ място по престиж в херцогството. Градът е едно от кралските седалища на Остроготите – Теодорих Велики построява там Кралския дворец^[17] – и в продължение на векове служи като главна столица на Лангобардското кралство и на Кралство Италия. От 1396 г. графството Павия е прерогатив на наследника на миланския херцогски престол.^[18]

Разположена на Виа Франчиджена и на брега на река Тичино, малко преди вливането ѝ в По, Павия е важно речно пристанище и седалище на херцогския флот.^[19] Градът е и значим религиозен център, притежаващ множество древни и известни църкви, както и ценни реликви, сред които мощите на Августин Блажени, съхранявани в базиликата „Сан Пиетро ин Чиле д'Оро“. Там е погребан Галеацо II Висконти, докато съпругата му Бианка Савойска почива в манастира „Санта Киара ла Реале“.

Павия е седалище на Schola Papiense от 825 г. и на университета, основан през 1361 г., което я превръща в културния център на херцогството. Градът е предпочитана резиденция на Галеацо II – от 1365 г. седалище на неговия двор –^[20]) както и на повечето последващи херцози. В замъка на Павия се помещават архивът,^[21] библиотеката, оръжейната и част и поне до 1413 г. част от херцогската канцелария.^[22]^[23] Към града принадлежи и обширният ловен резерват, известен като Паркът Висконти.

Павийският чертог в Чертоза ди Павия, разположен на няколко километра северно от града, е замислен като династичен мавзолей зна херцозите на Милано. Там е погребан първият херцог на Милано Джан Галеацо Висконти, докато сърцето му е погребано в базиликата „Сан Микеле Маджоре“, традиционното място за коронации на кралете на Италия.^[23] Първата му съпруга Изабела дьо Валоа и двете им деца – Ацоне и Карло – са погребани в църквата „Сан Франческо“.^[23]

Кремона е вторият по големина град в херцогството. Той има особено значение за Бианка Мария Висконти, тъй като представлява основна част от нейната зестра при брака ѝ с бъдещия херцог Франческо I Сфорца. Оттогава градът придобива символичния статут на „град на херцогините на Милано“. Кремона е разделена на области, носещи имената на съответните порти, които от своя страна се подразделят на вицинии: Сан Лоренцо (15), Натали (13), Ариберти (16) и Пертузио (20).

Като важен търговски център Кремона е седалище от 1183 г. на Universitas Mercatorum – асоциацията на градските банкери и търговци, създадена за защита на техните интереси в районите на Пиаченца и Луниджана.^[24] Значителна част от търговския обмен се осъществява по река По: градът разполага с важно речно пристанище, споделено с неговия „близнак“ Пиаченца – двата града са основани през 218 г. пр.н.е. и имат сходни размери и разположение. Кремона използва и канала Талята, който позволява транспортиране на стоки от Гуастала и Лудзара до Бондено при по-ниски такси. Дълъг дървен мост улеснява преминаването на товари между двата бряга на По.

Сред най-известните произведения на града са бархетът,^[25], тухлите и сламените шапки. Величественият замък „Санта Кроче“ е една от най-значимите градски крепости в херцогството.

Пиаченца вероятно е третият по население град в херцогството и вторият по териториално разширение. Той е важен търговски център, известен с производството на бархет, както и значимо речно пристанище на река По, функциониращо в тясна връзка с това на Кремона. Пиаченца е един от най-силно укрепените градове в херцогството: обграден е от стена с дължина над 6 километра и още по времето на Висконти е защитен от три големи крепости – цитаделата Фодеста (1315 г., възстановена през 1389 г.), замъкът Сант Антонино (1337 г.) и укреплението Портони ди Пиаца (1339–1347 г.).

Лоди, основан от Фридрих I Барбароса и традиционен съперник на Милано, е най-важното речно пристанище на река Ада и база на херцогската речна флотилия. Реката може да бъде пресичана чрез мост, укрепен с равелин – спомагателно фортификационно съоръжение.

Комо след унищожаването му от миланците по време на Десетгодишната война (1118 - 27 август 1127 г.) никога не възвръща централната роля, която има в епохата на комуната. Провинцията му, пословично бедна на селскостопански продукти, не може да осигури собствената си издръжка и е принудена да внася храни от Милано. В рамките на херцогството обаче Комо запазва значението си като важен търговски център, най-големият градски център на Лаго ди Комо и врата към Тичино. Градът е епископство и център на обширна епархия.

Виджевано е град с особено значение за Лудовико „Мавъра“. Херцогът пребивава там продължително време и го преобразява, създавайки великолепния площад „Пиаца Дукале“, разширявайки замъка – втория по големина след Замъка на Сфорците в Милано – и възстановявайки земите на околните провинции. Той подобрява напоителните системи и изгражда Сфорцеска, днес предградие на Виджевано. Градът е важен център на обущарството, както и на производството на вълна и sparavieri – завеси, използвани в ренесансовите легла-павилиони, повдигнати в горната си част и наподобяващи разперените криле на малък ястреб..^[26]

Херцогството упражнява контрол за по-кратки или по-дълги периоди над редица други градове извън своята основна територия. По-долу са представени приблизителни оценки за населението им през времето, когато са били под миланско господство:

Генуа: 50 - 70 хил. души (изчисления 1421 - 1435, 1464 - 1478, 1488 - 1499 г.)
Болоня: 35 хил. души (1402 - 1403 г.)
Бреша: 30 хил. души (1395 - 1426 г.)
Верона: 20 хил. души (1395 - 1405 г.)
Перуджа: 20 хил. души (1400 - 1403 г.)
Виченца: 19 хил. души (1395 - 1404 г.)
Сиена: 14 хил. души (1399 - 1404 г.)
Бергамо: 8 хил. души (1395 - 1428 г.)
Савона: 7 хил. души (1421 - 1435, 1464 - 1478, 1488 - 1499 г.)
Верчели: 6 - 10 хил. души (1395 - 1427 г.)
Лука: 8 хил. души, протекторат (1400 - 1430 г.)
Пиза: 7 хил. души (1399 - 1406 г.)
Реджо Емилия: 7 хил. души, (1395 - 1409 г.)
Асизи: 5 - 9 хил. души (1400 - 1403 г.)
Мондови: 5 хил. души (1394 - 1402 г.)^[27]

Политика

Основна статия: Списък на владетелите на Милано

Херцог

Херцогът (на итал. Duca) е върховният владетел на Миланското херцогство. Длъжността е наследствена. Формално херцогът е главнокомандващ на армията, но рядко я води лично в бой, предпочитайки да поверява военните операции на опитни командири. Той е постоянен член на Тайния съвет, като неговият глас има същата тежест като този на останалите съветници, но разполага с прерогатив да определя дневния ред на заседанията. Херцогът може да възлага на Тайния съвет дела, които по принцип са в компетенциите на Съвета по правосъдието, ако прецени това за необходимо. Той притежава правото на помилване, назначава всички членове на Тайния съвет и множество други държавни длъжности, както и може да ги освобождава по свое усмотрение.

Лудовико Мария Сфорца „Мавъра“, започвайки от 14 ноември 1480 г., установява практиката да дава публични аудиенции на гражданите в замъка два дни седмично (обикновено петък и събота). По традиция веднъж годишно, с участието на херцогския двор, той раздава дарения (honorantie) под формата на сол, натурални продукти или пари на всички служители в публичната администрация.

Таен съвет

Тайният съвет (Consiglio Segreto) е най-висшият политически, административен и съдебен орган на херцогството и стои над Съвета по правосъдието. В своята политическа функция той има правомощия да сключва съюзи, да води мирни преговори и да поддържа дипломатически отношения с чужди сили. Съветът може да приема посланици и да издава пропуски дори при отсъствието на херцога. В административно отношение той гарантира сигурността на херцогството, назначава служителите на периферните магистрати и генералните викарии, действа като орган за координация между всички магистрати, определя техните възнаграждения и контролира назначенията им. В съдебната си функция Тайният съвет изпълнява ролята на върховен съд.

Херцогът свиква съвета и определя въпросите, които трябва да бъдат разгледани, след което решенията се вземат с мнозинство. Гражданите, осъдени на първа инстанция, могат да обжалват пред Тайния съвет в случаи на тежки престъпления или значими граждански дела. Съветът може да разпореди преразглеждане на процеса и повторно прилагане на законите от първа инстанция, но не и при вече постановена втора инстанция. Ако Съветът по правосъдието е действал правилно, присъдата му се потвърждава; ако не – тя се отменя и се провежда нов процес. Херцогът може да възложи делото директно на Тайния съвет, ако прецени, че Съветът по правосъдието не е подходящ орган за разглеждането му (случай, който е рядък). В подобни ситуации присъдата се постановява с квалифицирано мнозинство от две трети.

Броят на членовете на Тайния съвет варира между 15 и 39 в зависимост от периода; вероятно около 20 по времето на Лудовико „Мавъра“, според данните в неговото завещание. Форментини предлага по-различна структура, според която съветът се състои от едва 12 или 15 членове: двама секретари, четирима канцлери и шест портиери или асистенти, към които се добавят още трима допълнителни членове. Сред съветниците, освен херцога, обикновено присъстват представители на най-видните милански благороднически фамилии, кардинали и опитни юристи.^[28] Те се назначават пряко от херцога и заемат длъжността пожизнено, освен ако не подадат оставка или не бъдат отстранени по негова воля. Първоначално седалището на Тайния съвет се намира в къща в квартал Порта Верчелина, а впоследствие се премества в Залата на Скарлионите в Замъка на Сфорците.

Капитан на правосъдието

Капитанът на правосъдието (Capitano della Giustizia) е длъжностно лице, отговарящо за поддържането на реда в града и за изпълнението на полицейските функции. Длъжността е създадена в началото на XV век с цел да ограничи правомощията на подестата, като частично припокрива неговите компетенции – обстоятелство, което често води до конфликти между двете служби. През 1445 г., при Филипо Мария Висконти, а след това и през 1450 г., при Франческо I Сфорца, е окончателно уточнено, че капитанът на правосъдието не трябва да се намесва в гражданското или наказателното правораздаване, освен в случаи, засягащи лично херцога или държавните дела. За разлика от подестата той не е обвързан от градските устави. Капитанът има право да арестува всеки гражданин, извършил престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, и да го задържи в килия до съдебния процес, в координация със Съдебния съвет.

Капитанът на правосъдието се назначава пряко от херцога, който го избира измежду най-опитните юристи в градовете, съюзени с херцогството. Мандатът му зависи от волята на херцога, освен ако длъжностното лице не подаде оставка или не бъде отстранено от Тайния съвет. Седалището на капитана се намира в Двореца на Капитана на правосъдието.^[29]

Референдари

Референдарите (Referendari) представляват най-важната местна финансова и съдебна власт, отговаряща за събирането на данъците и налагането на митата. За всеки от големите градове има по един референдарий, а в Милано действа общ референдарий, който координира и контролира работата на останалите. След събирането на данъците те са длъжни да изпращат ежемесечни отчети за приходите и разходите до управителите на приходите, на които са подчинени, като ги уведомяват и за всички несъбрани суми. Референдариите могат да извършват плащания само след получаване на специално разрешение. Ако приходите се окажат недостатъчни и възникнат неотложни разходи, те са задължени да допринесат за покриването им чрез използване на собствени средства.

Референдариите се назначават пряко от херцога и обикновено са чужденци спрямо града, в който служат. Избират се сред лица с доказан опит и значителни финансови ресурси. Длъжността няма фиксиран срок и се заема до отстраняване или доброволна оставка.

Трезор

Трезорът (Tesoreria), създаден при Висконти, получава всички редовни и извънредни приходи, предназначени за херцогската камара, и извършва всички плащания. Той няма право да отпуска заеми нито на частни лица, нито на общината. Възнаграждението на службата подлежи на удръжка от два денара на флорин (5 на 1000). Трезорът е длъжен да изготвя ежедневни и месечни отчети за състоянието на паричните средства, които се предават на капитаните на приходите, под чието ръководство се намира. Длъжността на касиера се възлага чрез търг, но ръководителят на службата трябва да бъде милански гражданин с доказан опит.

През 1468 г. Галеацо Мария Сфорца създава Общия трезор, разширявайки предишната институция с осем нови служители, натоварени съответно с: получаването на парични средства, изплащането на възнаграждения, воденето на главната книга, поддържането на Tabuli, книгата на войските, семейната книга, регистрите на получените суми и сметките, счетоводството на извънредната камара и това на останалите градове.

Първоначално трезорът се помещава в Бролето Векио (днешния Кралски дворец), но впоследствие е преместен в по-сигурното помещение на Замъка на Сфорците. Достъпът до него е възможен само чрез три ключа, поверени на херцога, генералния канцлер и ковчежника.

Служба на ревизорите

Службата на ревизорите (Ufficio degli Uditori) възниква с идването на власт на Франческо I Сфорца и е натоварена с издаването на пропуски, предоставянето на гражданство и разглеждането на молби за помилване. В последния случай решенията на ревизорите подлежат на одобрение от Съвета по правосъдието, когато става дума за частни лица или частни дела, и от Тайния съвет, когато въпросът е от държавен интерес или има фискален характер. Херцогът понякога използва службата, за да ускори приключването на определени дела, като ги изважда от компетенцията на обикновените магистрати.

При управлението на Лудовико Мария Сфорца „Мавъра“ службата се превръща в автономна институция, на която се поверяват финансовите дела, включително конфискации и данъчни присъди. Ревизорите се избират от херцога измежду юристите на Тайния съвет, както и от херцогинята измежду двадесет юридически експерти от всички градове на херцогството, които преди това са заемали длъжности като данъчен адвокат, подест, юрисконсулт, викарий или прокурор. Мандатът на службата е временен и зависи от волята на херцога.

Канцлерство

Канцлерски офис

Канцлерският офис (Ufficio di Cancelleria) подпомага Тайния съвет в изпълнението на неговите функции. Той е съставен, по ред на важност, от секретари, канцлери, регистратори (писари), съадютанти (помощници), разпоредители, каваланти (дипломатически служители) и кавалари (пощенски служители. За заемането на длъжностите секретар или канцлер се изисква званието „нотариус“ или юридическа степен; регистраторите и съадютантите трябва да са завършили школа по смятане, а разпоредителите и кавалантите – школа по граматика.

Службата може да бъде заемана от лица от двата пола и с всякакъв произход, при условие че са родени в херцогството или пребивават в него най-малко двадесет години. Кариерата обикновено започва на най-ниските длъжности – разпоредители, каваланти или кавалари – след което следват повишения към съадютанти, канцлери и накрая секретари. Всички членове на канцеларията полагат клетва за вярност и истинност към херцога и херцогството пред Тайния съвет. Нарушаването на служебната безпристрастност води до загуба на длъжността, а разкриването на служебни тайни – до доживотно отстраняване от публична служба. Други нарушения, като неспазване на процедурите, грешки или неподходящо поведение (например отсъствия или връзкарство), се наказват с финансови санкции. Отсъствията са допустими само с разрешение на Тайния съвет за секретарите и канцлерите, и с разрешение на последните за подчинените им служители. Седалището на канцеларията се намира в Залата на канцеларията в Замъка на Сфорците.

Секретарите разглеждат жалбите, подадени от обвиняемите, преценяват дали заслужават внимание от Тайния съвет и ги представят по време на заседанията. Те са ръководени от генерален секретар.
Канцлерите обобщават фактите по първоинстанционните процеси и обжалванията и ги представят за одобрение на съветниците. Те са подчинени на секретарите.
Регистраторите записват присъдите, постановени от Тайния съвет, както и всички официални документи, изготвени в замъка. Те са подчинени на секретарите и канцлерите.
Съадютантите подпомагат секретарите и канцлерите в техните задачи.
Разпоредителите обявяват гостите пред длъжностните лица и придружават страните по делата. Те са подчинени на секретарите и канцлерите.
Кавалантите изпълняват кратки дипломатически мисии от името на Тайния съвет и канцеларията.
Каваларите управляват херцогската поща и поддържат кореспонденцията между централните власти и местните магистрати.

Канцеларската служба е разделена на четири секции:

Политическа канцелария – отговаря за вътрешната и външната политика, контролира дипломатическите отношения, координира посланиците и ръководи корпуса от конници, изпълняващи кратки дипломатически мисии. Каваларите, назначени към нея, управляват херцогските пощи и кореспонденцията с местните власти.
Канцелария за получаване на помощи – занимава се с въпросите, свързани с предоставянето на църковни помощи.
Съдебна канцелария – разглежда наказателните дела, изготвя пропуски и благодарствени писма, разпоредени от херцога. Отговорният секретар докладва на херцога за най-тежките престъпления и може да разпореди изпращането на викари на място.
Финансова канцелария – контролира всички приходи и разходи на херцогството. Секретарят, отговарящ за този сектор, води счетоводните книги за заплатите и разходите на двора и ежегодно представя отчет, който се одобрява от Тайния съвет и херцога, след което се предава на трезора.

Всяка от четирите канцеларии се ръководи от секретар и канцлер, което прави общо четирима секретари и четирима канцлери, в допълнение към генералния секретар и генералния канцлер. Всеки секретар и канцлер разполага с по 10 съадютанти, 10 регистратори и 1 разпоредител, което формира общо 110 членове на секретариата и 110 членове на канцеларията.^[30]

Служба на колатералите

Службата на колатералите (Ufficio dei Collaterali) е съставена от служители, отговарящи за изплащането на заплатите на целия персонал на замъка. Тя работи в тясно сътрудничество с Финансовата канцелария. Службата включва общо 14 членове: двама генерални колатерали, двама колатерали каваланти, четирима подколатерали, двама сметни служители, двама лицензиращи служители и двама обвинители. Длъжностите са пожизнени, но служителите могат да подадат оставка или да бъдат отстранени от финансовия секретар или финансовия канцлер. Седалището на службата се намира в Залата на колатералите в Замъка на Сфорците.

Генералните колатерали наблюдават и организират работата на всички останали колатерали. Те имат последната дума при събирането и изплащането на заплатите на служителите на замъка. За заемането на длъжността се изисква диплома за нотариус и дълъг военен опит.
Колатералите каваланти проверяват поне веднъж на два месеца дейността на всички военни служители и гарантират редовното изплащане на възнагражденията. Те инспектират оръжията, боеприпасите и запасите на замъка, както и необходимостта от ремонт на стените и укрепленията. Подчинени са на генералния колатерал и докладват директно на него.
Подколатералите подпомагат генералните колатерали в ежедневната им работа и са им подчинени. За заемането на длъжността се изисква диплома за нотариус.
Сметните служители отговарят за изплащането и управлението на сметките на замъка.
Лицензиращите служители издават различни видове разрешения.
Обвинителите действат като поръчители на служителите на замъка, събират жалби и ги предават на генералните колатерали.

Общински институции

Съвет на 900-те

Съветът на 900-те (Consiglio dei Novecento), известен и като Генерален съвет (Consiglio Generale), представлява основното представително събрание на Комуна Милано.^[31] По устав той трябва да включва 900 членове – по 150 от всеки сестиер – но на практика броят им достига около 1000, за да се компенсират отсъствия.^[32] В съвета могат да участват само граждани на Милано, тоест мъже, чиито семейства живеят непрекъснато в града най-малко 30 години. За заемане на други длъжности, като юрист или декурион, се изисква минимум 90 години непрекъснато местожителство.^[33]

Сестиерите са подразделени на енории, а членовете на Съвета първоначално се назначават от главите на семействата във всяка енория. С Устава от 1396 г. Джан Галеацо Висконти прехвърля правото на назначение на Службата по назначенията, като удължава мандата на съветниците от една година до срок, определян по преценка на херцога. Кандидатите трябва да бъдат граждани на Милано, навършили най-малко 20 години, като се отдава предпочитание на мъже, отличаващи се с имуществено състояние и активна гражданска ангажираност.

Съветът на 900-те функционира като съвещателен орган, който се свиква при необходимост, обикновено поне веднъж годишно, в Бролето Нуово (дн. Регионална палата) на площад „Пиаца дей Мерканти“, под звуците на камбаните на Градската кула. В неговите правомощия влизат обсъждането на архитектурни и градоустройствени проекти, поддръжката на водните съоръжения и каналите, въпросите на обществения ред и снабдяването, представителните функции на града при религиозни и граждански церемонии, защитата на местните интереси пред херцогската и църковната власт, назначаването на служители, създаването на временни декурионни комисии и управлението на държавния дълг на Милано, неговата провинция и понякога на цялото херцогство.^[34]
Актовете и решенията на съвета се подписват от нотариус, назначен от Службата по назначаванията (Ufficio di Provvisione), който е длъжен в тридневен срок да ги предаде на Камарата на шестимата (Camera dei Sei) за регистрация, както и на нотариусите на уставите за вписване в съответните томове. Изпълнението на решенията се възлага на компетентните магистрати, а обявяването им се извършва от глашатай от балкона на Лоджията на Озиите.

Служба на Управителя на Уставите

Службата на Управителя на Уставите (Ufficio del Governatore degli Statuti) е институцията, натоварена със събирането, регистрирането и вписването на всички нормативни разпоредби на гражданските власти, както и на публичните актове на частни лица. Тя отговаря и за публикуването на едикти, известия и съобщения от обществен или частен характер, които се разгласяват на обществени места под звука на тръба и се поставят на стълбите на Бролето Нуово.

Ръководството на службата традиционно се поверява на управител от семейство Панигарола, което запазва тази привилегия до 1741 г.; поради това институцията е широко позната като „Служба Панигарола“. Седалището ѝ се намира в Каза Панигарола, известна и като Палат на нотариусите.^[35]

Подест

Подестът (Podestà) в епохата на Сфорца изпълнява функциите на върховен магистрат в областта на гражданското и наказателното правосъдие и формално се счита за най-висшия представител на общината, макар реалната власт да остава подчинена на херцога. Длъжността се поверява на чужденци от благороднически произход, произхождащи от градове или владения, поддържащи добри отношения с Миланското херцогство.

Назначаването се извършва лично от херцога чрез писмо, в което се определят мандатът, условията на служба и отношенията между подестата и неговия двор. Встъпването в длъжност се провежда тържествено на площад Пиаца дей Мерканти в присъствието на гражданството, висшите градски власти, подестата в оставка, викария по възнагражденията, нотариуса и канцлера. Новоназначеният подеста представя писмото за назначение, изслушва поздравителна реч от юристите, присъства на прочитането на клетвата от нотариус и след това се заклева във вярност към Църквата, императора, херцога и общината, обещавайки да спазва законите и традициите на града. Церемонията завършва с предаването на жезъла на властта от неговия предшественик.

Подестът е длъжен да уведоми херцога един месец преди изтичането на мандата си, за да бъде осигурено евентуалното му потвърждение или назначаването на наследник. Напускането на длъжността е възможно единствено със специално разрешение от херцога.^[36] В края на службата дейността на подестата се подлага на оценка от шестима граждани (sindacatores) – двама миряни, двама нотариуси и двама съдебни служители, назначени от херцога в последните дни на мандата. Те публично приканват всички, които имат оплаквания, да ги подадат в срок от пет дни за гражданите на Милано и осем дни за жителите на контадото. След проверка на допустимостта жалбите се представят на подестата, който има право на защита. В заключение синдакаторите произнасят окончателна и необжалваема присъда.

Подестът разполага с юрисдикция върху гражданското и наказателното правосъдие в града, в светите места и в провинцията в радиус от десет мили около градските стени. При граждански дела над 50 лири, а по изключение и при по-ниски суми, неговата власт се разпростира и върху контадите Мартезана, Бацана, Сеприо и Бургария. Той упражнява надзор върху даренията в полза на църквите, сътрудничи на викария по възнагражденията в определени задачи (например поддръжката на речните пристанища), гарантира свободното движение на търговците и осигурява защитата на земите, селата и замъците под юрисдикцията на Комуната.^[37]

През 1502 г. дворът на подестата наброява около 60 души, назначени лично от него. В правораздаването той е подпомаган от седем съдии (или съветници): един викарий, който го замества при отсъствие, двама съдии по наказателни дела, трима по граждански дела и един iudex pecuniae, отговарящ за събирането на общинските данъци. Съдиите заемат традиционни места: викарият – на седалка с изваян лъв (iudex ad leonem), наказателните съдии – при изображение на кон (iudex ad equum), а гражданските – при петел (iudex ad gallum).

Подестата разполага и с шест нотариуси (по един за всеки сестиер), които съставят, подписват и регистрират неговите актове; трима военни и двама конетабъла, подпомагащи изпълнителните му функции; шест служители, двама оръженосци, шестима конници, двама коняри и един готвач, които обслужват двора му; както и около тридесет пазачи, действащи като полиция и лична охрана, натоварени с поддържането на обществения ред. Често членовете на този малък двор произхождат от същия град или владение като самия подеста. Седалището му се намира в Палата на подестата, която днес не съществува и е заменена от Палата на юристконсултите.

Камара на шестимата

Камарата на шестимата (Camera dei Sei) представлява основния орган за управление и контрол на общинските финанси. През 1396 г. тя включва шестима служители (по един от всеки сестиер), двама колегиални съдии и четирима арбитри, всички назначавани от херцога, както и значителен брой подчинени нотариуси. Преди встъпване в длъжност членовете ѝ полагат клетва за вярност и почтеност пред Службата по назначенията.

Сред основните ѝ функции са прилагането на устава и общинските разпоредби, санкционирането на неизправни лица, надзорът върху използването на публичните средства от каневарите, хазната и другите държавни служби, както и контролът върху пазачите на портите и служителите, отговарящи за задълженията и доставките, с цел предотвратяване на корупция. Камарата се грижи за поддръжката на мостовете и пътищата под общинска юрисдикция, защитава общинското имущество, организира проверката на подестата от синдикаторите и осигурява изплащането на всички суми, присъдени по съдебен ред.

Нотариусите, наети от Камарата на шестимата, водят счетоводните книги, в които се вписват имената и възнагражденията на общинските служители, както и таксите, дължими от общинските имоти (селски къщи, мелници и др.). Камарата получава един от двата екземпляра на събраните депозити – другият постъпва във Финансовата канцелария – чрез ковчежник, назначен от нея. В началото на всяка година ковчежникът получава копие от счетоводната книга за предходната година. Пазителите на парите и сградите се грижат за снабдяването на гражданите и за съхранението на общинската мебелировка.
Съставът на Камарата се подновява на всеки три или шест месеца. Членовете могат да бъдат преизбирани неограничен брой пъти, при условие че между два мандата има поне шестмесечен интервал. Възнаграждението на всеки служител за шестмесечен период възлиза на 1000 дуката. Седалището на Камарата се намира в Бролето Нуово.^[38]

Съвет по правосъдието

Съветът по правосъдието (Consiglio di Giustizia) е основният орган, натоварен с разглеждането на граждански и наказателни дела в Миланското херцогство. Той води всички граждански процеси и постановява присъди на първа инстанция, като обжалването е възможно пред Тайния съвет и само по въпроси с по-голяма тежест. Съставът му варира между трима и осем юристи, подпомагани от секретари; според други сведения включва трима юристи, двама секретари, четирима канцлери и петима портиери.^[28] Юристите обикновено са заемали преди това длъжности като ръководители на приходите, викарии, синдикатори или данъчни адвокати и се назначават пряко от херцога. Най-опитните могат да бъдат привлечени в Тайния съвет.

При управлението на Галеацо Мария Сфорца институцията е реформирана: финансовите дела са поверени на специализирани финансови магистрати, с цел ускоряване на процесите и по-бързо събиране на обезщетения. Юристите са подпомагани от секретари, канцлери, регистратори, разпоредители и каваланти, чиито функции наподобяват тези на канцеларските служби. Мандатът е двугодишен, освен при доброволно напускане, а заемането на длъжността изисква юридическо образование.

Съветът заседава на площада Аренго (пред днешния Кралски дворец), като решенията се вземат с мнозинство. Наказателните дела се образуват по жалба на гражданин, по сигнал от главите на семействата в енориите или по инициатива на подестата. Процедурата включва разпити на свидетели, проверка на доказателства, клетва и изслушване на обвиняемия, както и експертизи, разпоредени от съдиите, преди постановяване на присъда.^[39]

След завладяването на херцогството от Луи XII през 1499 г. Съветът по правосъдието е обединен с Тайния съвет в единен орган.

Съд по възнагражденията

Съдът по възнагражденията (Tribunale di Provvisione) е органът, натоварен с надзора върху администрирането на гражданските и херцогските интереси чрез одобряване, координиране и контрол на дейността на общинските служби. До него могат да бъдат докладвани всякакви нередности, които водят до наказателно или гражданско производство срещу отговорните лица.

Състои се от 12 членове – всички милански граждани, номинирани от херцога, като двама от тях се избират от Колежа на юристконсултите. Мандатът им е два месеца, с изключение на един член, определян чрез жребий, чийто срок се удължава с още 15 дни, за да осигури приемственост при въвеждането на новоизбраните. Заседанията се председателстват от викария по възнагражденията – доктор по право, чужденец, назначаван от херцога.

През 1515 г. Масимилиано Сфорца превръща длъжността във изборна, като предоставя на миланските граждани правото да изберат 150 депутати, натоварени с назначаването на 12-те викарии по възнагражденията. При управлението на Франсоа I изборът на десет от дванадесетте членове е възложен на Съвета на 900-те, който първо определя 18 кандидати (по трима от всеки сестиер). Губернаторът редуцира този списък до десетима, към които се добавят двама представители на Колежа на юристконсултите, посочени от Съвета по правосъдието.

Общинските служби на кметовете, пътищата и водите, митата и провизиите са подчинени на Съда по възнагражденията. Той наблюдава редовните и извънредните приходи и разходи на общината, проверява бюджетите, контролира събирането на данъци и мита, следи използването на водните ресурси и одобрява ремонтите на пътища, мостове и канали. Сред неговите правомощия са още утвърждаването на уставите на корпорациите, одобряването на дарения за църкви и манастири, предоставянето на миланско гражданство, координацията и надзорът върху дейността на Veneranda Fabbrica del Duomo, както и контролът върху цените и качеството на продаваните стоки и осигуряването на снабдяването с храни.

Съдът разполага и с ограничени съдебни функции по дела срещу общината и длъжници, свързани с данъци, измами и глоби. Седалището му се намира в специално крило на Бролето Векио.^[38]

Общински служби

Общинските служби представляват групи от длъжностни лица със специализирани функции, необходими за ежедневното функциониране на Общината. Повечето длъжности са пожизнени, освен ако служителят не се откаже. Назначенията се извършват от херцога или от Съда по пълномощията и впоследствие се потвърждават от херцога.

Службата по сметките (Ufficio delle Bollette) контролира щамповането на входящата и изходящата поща, както и движението на всички лица, които влизат или напускат града, включително гостите на хотелите. Хотелиерите водят дневни регистри с данни за посетителите, които предават на службата. Институцията има ключова роля във военно време, тъй като позволява контрол върху шпиони, пратеници и тяхната кореспонденция, която понякога се изземва, отваря, копира и връща незабелязано. Чрез доклади и описания службата подпомага залавянето на престъпници и шпиони.^[40]^[41]
Службата по кадастъра (Ufficio del Catasto) отговаря за преброяването на населението, сградите и имотите с цел справедливо данъчно облагане. В нея работят оценители, измерители и трима събирачи на дългове, подпомагани от писари, нотариуси, войници и слуги. Събирачите събират данъци, глоби и присъдени суми, като ежеседмично сверяват записите си с тези на Камарата на шестимата. Назначенията се извършват от Съда по пълномощията и се потвърждават от херцога; служителите полагат клетва пред Камарата. Мандатът на събирачите е шестмесечен и подлежи на подновяване.^[42]
Службата по митата (Ufficio dei Dazi) контролира и събира всички общински мита и данъци, определя договорните условия и следи работата на претеглящите монети. Съставя два паралелни регистъра за договорите, които се съхраняват в кметството и в Бролето Нуово за обществен достъп.^[43]
Службата по боеприпасите (Ufficio delle Munizioni) следи отбранителната готовност и снабдяването с боеприпаси. Състои се от служител, канцлер, писар и слуги.^[44]
Службата по солта (Ufficio del Sale) регулира производството, транспорта и продажбата на сол. Включва гвален служител, канцлер, рационер и слуги.^[45]
Здравната служба (Ufficio di Sanità) наблюдава общественото здраве и предприема мерки за предотвратяване и ограничаване на епидемии. В състава ѝ влизат комисар, нотариус, лекар, хирург, бръснар, конници, носач, каруцар, гробари и слуги. Води регистър на ежедневните смъртни случаи с данни за името, възрастта, местоживеенето, причината за смъртта и лекуващия лекар.^[46]
Службата по пътищата и водите (Ufficio delle Strade e delle Acque) контролира водните течения в града, Дарсена, мелниците, както и поддръжката на пътищата и мостовете. Може да докладва за вандализъм или прекъсване на водни и пътни артерии. Ръководи се от воден и уличен съдия – чужденци, за да се избегнат местни зависимости. Изисква се юридическо или инженерно образование.^[47]
Провизионната служба (Ufficio delle Vettovaglie) включва десет служители, нотариуси, писари, войници и слуги. Тя следи производството на храни, определя данъците върху тях, управлява складовите наличности, изземва негодни продукти и налага глоби.^[48]
Монетният двор (Ufficio della Zecca) отговаря за сеченето на монети, проверката на теглото и състава им и тяхното разпространение. В него работят нотариуси, писари, войници и слуги; често служителите са златари или търговци на благородни метали.^[49]

Управители на приходите

Управителите на приходите (Maestri delle Entrate) се делят на редови и извънредни, като двете категории изпълняват различни функции в управлението на финансовите ресурси на херцогството.

Редовите управители на приходите отговарят за приходите и разходите на всички градове във владението. Те могат да договарят с херцога въвеждането на нови данъци и мита, които впоследствие се одобряват от Камарата на шестимата. Функциите им наподобяват тези на касиер, но в мащаб, обхващащ цялото херцогство. За изпълнение на задачите си разполагат със служители по приходите. Според някои сведения структурата им включва главен счетоводител, подчинен служител, трима канцлери, петима помощници и шестима слуги.
Извънредните управители на приходите се занимават с управлението на пристанищата, реките и каналите, използвани за напояване и воден транспорт. Те отговарят и за събирането на присъди, ликвидирането на конфискувано имущество, уреждането на вражди и вакантни наследства, както и за събирането на извънредни данъци, налагани на феодали и духовенство. Състоят се от петима членове – трима управители, секретар и канцлер – подпомагани от широка административна структура: трима нотариуси, действащи като фискални кметове, всеки с двама помощници; двама писари; двама нотариуси на имотите, всеки с по двама слуги; трима адвокати, защитаващи интересите на херцога по данъчни дела; един инженер и осем генерални викари.
Колегията заседава всяка празнична сутрин за около три часа. Първо се изслушва дежурният говорител, след което се представя докладът на майсторите с перелина. След кратка пауза квесторите подновяват заседанието, а подчинените им нотариуси и чиновници обнародват присъди, подписват актове за продажби и плащания и подготвят решенията, предназначени за публично оповестяване.

Викари и синдикатори

Викариите и синдикаторите представляват група от десет служители, натоварени с проверката на работата на общинските служби – по един за всяка служба, както и един, отговарящ специално за подестата, както по време на мандата му, така и при неговото приключване. Те се назначават от Тайния съвет и обикновено са личности, ползващи се с доверието на херцога, предвид чувствителния характер на техните функции. Освен контролната си роля, те могат временно да заместват периферни магистрати и да посредничат при спорове между феодали или държавни служители и обикновени граждани.

Икономика

Икономическото развитие на Миланското херцогство при Сфорца стъпва върху дълбока средновековна традиция и върху ключовата роля на Милано в Паданската низина. Династията е първата, която оформя устойчива икономическа структура, определяща силата на херцогството през следващите векове. Лудовико Мария Сфорца 'Мавъра' стимулира значително производствената икономика на града и провинцията, особено копринарството и бубарството, както и обработката на желязо и производството на оръжия и оръдия. През XVI век Милано се превръща в един от водещите центрове за производство на огнестрелни оръжия в Италия. В провинцията важен дял заемат животновъдството и лозарството.

През испанския период градската икономика губи част от автономията си, но производителността остава висока и се концентрира главно в стоманодобива и металургията.^[50]

Валута

Основна статия: Монети на Милано

Практиката на сечене на монети в Миланското херцогство не може да бъде датирана с пълна сигурност, но най-ранните монети, открити при археологически разкопки в Ломбардия, датират от IV век пр.н.е. Първите официални прояви на монетосечене са от римската епоха, а истински монетен двор се оформя при лангобардите, когато Милано получава първите си права за сечене на монети. Тези традиции се развиват и усъвършенстват през периода на комуната и при Висконти в Средновековието.

Сред най-значимите монети, произвеждани от миланския монетен двор, се открояват:

сребърното скудо, сечено в ранномодерната епоха след испанското завоевание;
сребърният пегион, голяма монета, въведена при Висконти и използвана до края на управлението на Сфорца;
трилина, медна монета от испанския период;
сесин, медна монета, появила се при Висконти и останала в обращение до XVIII век.

Земеделие и скотовъдство

Сено и дървесина

Благодарение на изобилните водни ресурси тревата и сеното са широко разпространени в равнината, което позволява изхранването на голям брой селскостопански животни, както и на коне, мулета и магарета, използвани за пътуване и военни нужди. В края на XIII век в миланската провинция се събират около 200 000 каруци със сено годишно, от които 3000 произхождат само от земите на абатството „Киаравале“.^[51]

Добивът на дървесина е строго регулиран, като за незаконна сеч се налагат тежки глоби, въпреки че източниците свидетелстват за чести нарушения. Горите на тогавашната обширна миланска провинция осигуряват дървен материал за строителство, производство и отопление. Годишната потребност на Милано възлиза на около 150 000 каруци дърва за огрев.^[52]

Зърнени и бобови култури

Най-разпространените зърнени култури са пшеницата, ръжта, просото, спелтата, соргото и италианското просо. Пшеницата служи за производство на бял хляб, който обичайно е запазен за благородниците, с изключение на празнични поводи като Коледа, когато се раздава на всички. Въпреки това пшеницата дава по-високи добиви в южните части на Италия. Ръженото брашно, често смесвано с други зърна, е основна съставка на черния хляб – ключов елемент в храненето на по-бедните слоеве и все още разпространен във Валтелина. Широко се консумира и кафяв хляб от просо. Ечемикът се използва предимно за производство на бира.

Производството на зърнени култури в Ломбардската равнина има ключова роля не само за местното население, но и за снабдяването на предалпийските и алпийските райони, които разчитат на внос от равнината. В години на добри реколти излишъкът може да бъде изнасян и извън пределите на херцогството. В края на XIII век в Милано се консумират около 1200 мюида брашно дневно (1 мюид = 225,1 литра), което показва значителен мащаб на градската консумация.

В Предалпите кестеновото брашно често служи като заместител на зърненото брашно. Бобовите култури също са широко разпространени и представляват важен източник на протеини: най-често се отглеждат нахут, боб, бакла, лупина и леща.^[53]

Ориз

Въвеждането на отглеждането на ориз в Миланското херцогство със сигурност предхожда септември 1475 г., когато херцог Галеацо Мария Сфорца изпраща мюид ориз на Ерколе I д’Есте, херцог на Ферара, тъй като ферарците възнамеряват да започнат собствено производство. През март 1476 г. втори мюид е изпратен на маркиза на Мантуа Лудовико III Гондзага, а в неговите владения култивирането вече е засвидетелствано през октомври 1478 г.^[54]

Миланското херцогство първоначално внася ориз от Неаполитанското кралство, където той вероятно се отглежда още от началото на XV век, макар и в ограничени количества. До втората половина на XV век оризът в Италия се смята за подправка – рядък и скъп продукт, чийто износ е забранен. Едва през 1495 г. Лудовико „Мавъра“ разрешава износа, тъй като производството в провинциите Новара, Павия и Милано вече е широко разпространено. В този момент херцогството се утвърждава като първия голям производител на ориз на Апенинския полуостров.^[55]

Плодове и зеленчуци

Според Бонвезин де ла Рива черешите са сред най-изобилните плодове в миланската провинция: от средата на май до първата половина на юли в града ежедневно навлизат около 60 каруци, натоварени със сладки череши, диви сортове и т.нар. агерота. Сливите също са широко разпространени – бели, жълти, черни и амосцинови – и се берат от началото на юли до октомври. През лятото се събират ябълки, круши, праскови, смокини и къпини.

Есенният сезон предлага домашни и диви лешници, хинап, смокини, грозде и бадеми. Особено обилни са орехите, използвани както за производство на олио, така и като пълнеж за месни ястия. Кестените и мароните (благородните кестени) имат важно място в храненето: от тях се прави брашно, а също се консумират печени, варени или сушени и след това бавно сварени. През ноември се събират мушмули, малки количества маслини и лаврови плодове. През зимата преобладават ябълките, дюлите, крушите и наровете, а някои сортове грозде се запазват до началото на декември.^[56] Цитрусовите плодове се внасят от Лигурия – област, която периодично е част от Миланското херцогство – и се сервират в някои от миланските хотели, особено в този на Капело.^[57]

Най-популярните зеленчуци са лукът, чесънът, бялата и червената ряпа, зелето, червеното цвекло, марулята, целината, празът, пащърнакът, спанакът, магданозът и копърът. Поради високата цена на ориенталските подправки широко се използват местни ароматни билки: копър, кервел, мента, див джоджен, хрян, пореч, горчица, шафран, женско биле, лимонова върбинка, млечка, мак, леплива дитрихия, бяла ружа, седефче, зарасличе, бял оман, естрагон, козя брада, исоп, розмарин, пламъче, босилек, чубрица, майорана. Много от тях имат и лечебно приложение.^[58]

Вино и зехтин

През Средновековието миланската провинция е значително по-богата на лозя, отколкото днес. Отглеждат се множество сортове грозде, използвани за производство на бели, червени, розови и дори златисти вина. Някои семейства достигат годишен добив от около 1000 каруци, а в целия контадо производството достига до 600 000 каруци.

Зехтинът в равнинните райони се произвежда в ограничени количества и често е заменян с орехово и други масла от сушени плодове.^[59] Маслиновите дървета обаче са широко разпространени по бреговете на езерата Комо и Лугано, както и във Валтелина още през Ранното средновековие, за което свидетелства завещанието на Тотоне да Кампионе от 777 г. От тези насаждения се добива ценен зехтин, изнасян както в херцогството, така и към швейцарските кантони и Тирол през Киавена и Енгадин. Поради високата си цена зехтинът се използва основно като гориво за църковни лампи и фенери, а едва след това – като хранителен продукт.

Месо и млечни продукти

Прасетата и домашните птици са основен източник на месо за по-нисшите слоеве и се отглеждат широко в домакинствата. Свинското, при правилна обработка, се превръща в трайни студени разфасовки; разпространена е и свинската наденица луганега. Свинската мас служи както за готвене, така и за производство на по-евтина лой за свещи в сравнение с пчелния восък.

Богатството на сено и пасища в Паданската низина позволява значително отглеждане на едър рогат добитък, овце и кози, използвани за мляко, сирене и месо. Уставите на касапите регулират цените според вида (биче, волско, говеждо, краве, телешко, овче) и качеството. Консумира се и месо от скопен петел, кокошки, гъски, патици, гълъби, фазани, яребици, гургувици, чучулиги, пъдпъдъци и косове.^[60] В Милано се колят до 70 вола дневно, а месото се продава от над 400 касапи.^[61] Благородниците консумират и по-скъпи меса като паунско, както и дивеч – еленско месо, месо от елени лопатари, сърни и диви свине, както и голямо разнообразие от птици.

Млякото се използва главно за производство на сирена поради дългия им срок на съхранение. Цистерианските монаси от абатството „Киаравале“ започват още през 1136 г. да произвеждат твърдо сирене (caseus vetus), известно днес като Грана Падано, което през XV век е широко разпространено както в херцогството, така и в цяла Италия, редом с Пармиджано Реджано. Маслото вече е основната мазнина в ломбардската кухня. Консумацията на рикота, джунката и други пресни и твърди сирена е повсеместна.

Риба

Въпреки отдалечеността на Милано от морето, рибата присъства на пазарите му още през Средновековието. Градът се снабдява с улов от големите езера (Лаго Маджоре, Лаго ди Комо), от многобройните по-малки езера (Лугано, Орта, Варезе, Пузиано, Гарлате, Алсерио, Аноне, Монторфано и др.), както и най-вече от реките и потоците на провинцията. Ежедневно в Милано постъпват около четири соми (прибл. 658 кг) едра риба и четири бушела (прибл. 73 кг) дребна риба. Речните скариди са особено изобилни и се ловят дори в Черкия дей Навили (каналът около в Милано), като само в Милано се консумират до седем мюида (ок. 1000 литра) от Великия пост до празника на Св. Мартин. (11 ноември).^[62]

Морската риба се внася от Генуезката република, която през XV век често се намира под влиянието на Миланското херцогство. За да издържи транспорта, тя обикновено се съхранява в саламура. Както дивечът, така и рибата често се разменят като подаръци между влиятелните семейства.^[63]

Сол и подправки

Солта и подправките са сред най-ценните стоки през Средновековието, необходими както за овкусяване, така и за консервиране на храна.^[64] Производството в Миланското херцогство е ограничено до Салсомаджоре^[65] и Бобио,^[66] като добивът там покрива единствено нуждите на Пиаченца и Парма. Поради това херцогството внася големи количества сол от Венецианската република – с която поддържа специални договорености поне от 1268 г. – както и от Генуезката република. След 1484 г. Венеция увеличава значително производството си чрез анексирането на солниците в Комакио след т.нар. „Солна война“. В началото на XIV век Милано внася годишно 55 830 мюида сол (ок. 1 млн. литра), като половината се консумира в самия град. Високите данъци върху солта я превръщат в най-често контрабандираната стока.^[67]

Подправките достигат до Милано главно чрез Венеция, която ги внася от източните си владения. Пиперът, захарта и тамянът са толкова ценни стоки, че понякога служат като разплащателно средство от наематели към благородници и манастири. ^[68] Най-скъпите подпавки са шафранът и карамфилът.^[69]

Занаятчийство

От 1159 г. в Милано функционира Камара на търговците, но именно в началото на XIV век се оформят повечето професионални сдружения на търговци и занаятчии, известни като гилдии. Всяка гилдия изготвя собствен устав, който се преглежда от Съда по възнагражденията и след евентуални корекции се одобрява от херцога. След утвърждаването им тези организации се наричат „университети“, а онези, които разполагат със собствено представителство – съставено от консули, старейшини или абати – се обозначават като „паратици“. Каталог от 1387 г. споменава 22 такива корпорации, макар броят им да варира във времето.^[70] Много от техните названия са запазени в съвременната топонимия на Милано.

Уставите изискват всеки нов майстор или търговец да регистрира своята търговска марка в книга, водена от корпорацията, което осигурява защита срещу нелоялна конкуренция и гарантира качеството на продукцията. До XV век значителна част от най-влиятелните милански благороднически фамилии участват активно в търговската дейност.^[71]

Оръжия и брони

Още през XIII–XIV век Милано е сред водещите европейски центрове за производство на оръжия и доспехи, с над 100 действащи майстори на хладни оръжия (armorari) и на брони и въоръжение (armaioli).^[72] Производственият капацитет на града е толкова значителен, че след поражението при Маклодио през 1427 г. само две оръжейни фамилии успяват в рамките на няколко дни да доставят около 2000 пехотни брони и 4000 конски сбруи за войниците на Франческо Бусоне, наречен 'Карманьола'.^[73]

Херцог Джан Галеацо Висконти предоставя през 1391 г. имунитет и наследствени права на придворния ковач Симоне де Корентибус – привилегии, дадени няколко години по-рано и на Джовани Меравили. През XV век Милано достига върховно майсторство в оръжейното производство с развитието на т.нар. „миланска“ плочеста броня – най-разпространеният тип редом с готическата. Миланската броня се отличава с асиметрични презрамки, по-големи и по-дебели от лявата страна, където ездачът е най-уязвим. Ставите са защитени с подвижни плочки, заменящи по-ранната единствена защита от ризница, а гръдната част е по-добре артикулирана. Кожени презрамки позволяват добавянето на препаска, ивица и торбичка и осигуряват по-голяма подвижност. Съществена иновация е допълнителното парче, служещо като защита за брадичката и горжета. То се увива около шлема с две кожени връзки, закрепени на тила чрез обръч. Освен че предпазва шията, която преди често е била защитена само с ризница, тази добавка укрепва долната част на лицето, особено срещу оръжия, заседнали по време на турнири или при атаки на вражеска кавалерия.

Миланската плочеста броня се изнася в цяла Европа и при управлението на Франческо Сфорца и Галеацо Марияб Сфорца тя се купува от Луи XI и от Лудвиг IX Баварски. Местните оръжейници се отличават и като изкусни декоратори на доспехи. Т.нар. „бяла броня“, предназначена да остане без украса, се полира до огледален блясък, докато елементите, предвидени за декорация, се оставят груби („зацапани“) и неполирани.^[74] Сред най-видните майстори в металопластиката и инкрустацията е Филипо Негроли, работил заедно с братята си Джовани Паоло, Джован Батиста и Франческо, обучени от баща им Джан Джакомо. Други известни оръжейници са Джован Батиста Панцери („Дзарабаля“) и Марко Антонио Фава.

Семейството Мисаля (истинска фамилия Негрони) е най-известната и заможна династия производители на хладно оръжие (magistri armorum) в Милано и вероятно в Европа през XV–XVI век. Името произхожда от селцето Ело край Леко, близо до местността Мисаля. Томазо, син на прародителя Пиетро, е първият носител на прякора. Дейността се развива последователно от неговите синове Антонио и Кристофоро, а след това от внуците Кабрино и Джовани Пиетро. Градската резиденция на фамилията – Каза Мисаля на ул. „Спадари“ – е разрушена през 1902 г., като части от фасадата ѝ са запазени в Замъка на Сфорците. В сградата се е помещавала работилницата, където доспехите, изковани в ковачниците край Канал Редефоси при Порта Романа, при малката порта Беатриче, в Кариера Казале и до църквата „Сант Анджело“, са били изсичани и полирани.

Сред другите водещи милански оръжейни фамилии са Негроли (също от Ело или според Мота – от Милано, първоначално Барини), които съперничат на Мисаля, както и Пичинино, Пиати, братята да Мерате, Фиджини, Бицоцеро, Кантони, да Вимеркате, Гариболди, да Вердерио, дел Акуа, де Лемиди, да Канобио (Бикиньола), Каими, Балцарино да Трецо, Поро, Бианкарди и много други. Повечето са съсредоточени в енориите Сан Микеле ал Гало, Санта Мария Сегрета и Санта Мария Белтраде. Сред производителите на оръжие и брони се открояват още Лудовико Фонтана, Джовани Салимбени, Даниеле Серабалио и семейство Бацеро.^[74]

Всеки майстор маркира продукцията си с личен знак, обикновено съчетаващ инициали и печат. Присъствието на оръжейниците в градския живот е толкова значимо, че при сватбената процесия на Лудовико 'Мавъра' и Беатриче д’Есте те подреждат в двоен ред доспехи върху фалшиви коне, разположени в кварталите на производителите на хладни оръжия и мечове.

Умението на миланските оръжейни майстори е толкова високо ценено, че Сфорца им забраняват да напускат херцогството с херцогски указ от 9 октомври 1448 г. Едва след падането на династията през XVI век започва по-значителна емиграция: Матео и Джакомо Филипо Пиати се установяват във Флоренция, Филипо де Грампи и Джовани Анджело Лита заминават за Англия при Хенри VIII, а други майстори са привлечени в Испания от Филип II. През XVII век миланските оръжейни работилници запустяват, а през XVIII век окончателно изчезват.

Освен с оръжия и доспехи Милано е известно и с производството на стремена, юзди,^[75] седла и шпори. В града работят около 80 ковачи и 30 леяри на камбанки и дрънкалки, използвани за украса на конските амуниции и смятани за характерно местно производство.^[76]

Тъкани

Вълнената индустрия е сред най-развитите в ломбардските градове. Значителен тласък получава от алесандрийския религиозен орден на Умилятите още през XII–XIII век. В края на XV век, след градските реформи и указите на Лудовико 'Мавъра', Виджевано се утвърждава като важен център за производство на необработена вълна със скромно качество. Милано внася висококачествена вълна от Германия и Англия и я преработва в тъкани и облекла. Сред най-търсените милански изделия е скъпоценният златен плат, произвеждан под надзора на две корпорации: mercatores и mercatores facientes laborare lanam.^[77]

Производството на коприна се развива особено силно при Галеацо Мария Сфорца и Лудовико „Мавъра“, които насърчават засаждането на хиляди черничеви дървета в Ломбардия. През 1459 г. в Милано е създадена корпорацията mercatores auri argenti et sirici (търговци на коприна, злато и сребро), чийто устав е утвърден през 1504 г. при Луи XII. Същата година Пиетро Мацолино усъвършенства техниките за производство на коприна и кадифе. През втората половина на XV век около 15 000 души в Милано работят в копринената индустрия, превръщайки града в един от водещите европейски центрове в тази област за следващите четири столетия.

Миланските тъкани – брокати, дамаски, кадифе, често бродирани със златни и сребърни нишки – са особено ценени от местната аристокрация и се изнасят към всички италиански дворове и в чужбина, особено във Фландрия, където тогава се произвежда предимно необработена коприна. Най-луксозните тъкани достигат цена от 20–25 дуката за ръка.^[78] Ниско и среднокачествен бархет се произвежда главно в Кремона и Пиаченца, а висококачествен – в Милано.

Производството на гоблени е силно развито в Милано и Виджевано. Сред най-известните образци са „Гоблените на месеците“, поръчани през 1503 г. от Джан Джакомо Тривулцио по проект на Брамантино и днес съхранявани в Замъка на Сфорците. Виджевано се отличава и с изработката на sparaveri – дълги ленени завеси, богато бродирани със златни и сребърни нишки, използвани за украса на ренесансовите легла тип павилион и изнасяни дори към Милано.

Кремона е прочута с производството на сламени шапки.

Мебеларство

Ломбардското дърводелство през XV–XVI век не достига разкоша и техническото съвършенство на флорентинските, ферарските и особено венецианските изделия, прочути с инкрустациите и резбите си. В този период местните майстори постепенно изоставят готическите форми в полза на ренесансовата естетика. Милано се специализира в изработката на cadreghe – дървени Х‑образни мъжки столове или квадратни женски столове, украсени с копринени или кожени ресни и понякога боядисани или позлатени. Кремона е известна със scagni – ниски седалки с наклонена облегалка, геометрични орнаменти и често с митологична фигура, издълбана в самата седалка.^[79]

Лютиерство

Кремона се утвърждава като водещ център на италианското цигулкарство през XVI век с откриването на работилницата на Андреа Амати. В нея през XVII век се обучават и усъвършенстват майсторите от фамилиите Гуарнери и Страдивари, чиито инструменти впоследствие придобиват световна слава като едни от най-съвършените, създавани някога.

Пазари и панаири

В Милано се провеждат четири годишни общи пазара, свързани с празниците на Св. Лаврентий (10 август), Успение Богородично (15 август), Св. Вартоломей (24 август) и Св. Амвросий (7 декември). Посетителите – купувачи и продавачи – често са освобождавани от определени мита и данъци, като понякога имунитетът обхваща и няколко дни преди и след самото събитие.

Редовните пазари се организират в петък и събота, а по-малки пазари функционират ежедневно на различни градски площади. Всеки от големите пазари е специализиран и има точно определено място: пазарът за плодове и зеленчуци е на Кордузио (макар мнозина да предпочитат Борго дели Ортолани извън стените), месният пазар е в Броло, рибният – първоначално в Пескерия Векия, а по-късно зад Бролето Векио, а пазарът за дървен материал, сено и слама – на Понте Ветеро при Порта Комазина.^[80] В провинцията също се организират големи панаири на определени дати, както и по-малки седмични пазари.^[81]

Търговски обмен

Търговският обмен на Миланското херцогство е интензивен както с други италиански държави, така и с германските и швейцарските градове. Особено значими са връзките с Улм (където има къща, наречена "in dem Mailand"), Нюрнберг, Констанц, Люцерн, Цюрих и Санкт Гален. В Милано немските търговци стават толкова много, че се създава Склад на немците (Fondaco dei Tedeschi).

Херцогството внася предимно необработени метали, сурова вълна, коне, седла, керамика, кристали и калиев нитрат, а изнася оръжия, доспехи и селскостопански продукти. От Франция постъпват вълна и платна, а се изнасят доспехи и гоблени; от Испания – кожа и вълна; от Фландрия – платове, платна и различни тъкани; от скандинавските монархии – редки кожи. Венецианската република доставя желязо, злато, сол и подправки, а понякога и екзотични животни като слонове, лъвове и редки птици. От Маркграфство Мантуа се купуват прочутите местни коне, смятани за най-добрите в Италия.

Кредитните операции се улесняват от въвеждането на записи на заповед, използвани поне от 1325 г., преди раждането на Франческо Датини, на когото традиционно се приписва изобретението им. Милано поддържа 16 търговски клона в Италия и в чужбина. Присъствието на Медичите в града е постоянно от 1455 г., когато Франческо Сфорца подарява на Козимо де’ Медичи сграда в квартал Боси, където е открит клон на Банката на Медичите, ръководен от Пиджело Портинари. Постройката скоро се превръща в един от най-разкошните дворци в Милано.

Транспорт и комуникации

Коне

Конят е най-бързото средство за придвижване по суша, а в Средновековието различните типове коне се разграничават не толкова по порода, колкото по предназначение. Дестриерите (destrieri) са едри, силно замускулени жребци с добре развита задница, считани за идеални за война и турнири; цената им е толкова висока, че само най-заможните благородници могат да си ги позволят, като един жребец струва от пет до десетки пъти повече от обикновен кон. Поради това много рицари използват corsieri – по-леки, по-пъргави и по-евтини коне, подходящи за лека кавалерия и лов. Palafreni са леки коне за дълги пътувания, предпочитани от дами, тъй като могат да изпълняват амблио – плавна походка, която намалява сътресенията при езда. Ronzini са дребни, универсални коне, използвани за война, стрелба и превоз на хора: по-едрите рондзини служат за ездата на пажове, а по-малките – яздени от saccomanni – функционират като леки впрегатни животни.

Най-предпочитаните коне в Миланското херцогство идват от Германия и от Маркграфство Мантуа. Най-ценена е бялата грива, следвана от сивата, традиционно запазена за херцога, висшата аристокрация и прочутите кондотиери. В самото херцогство най-престижните конюшни принадлежат на фамилиите Тривулцио и Сансеверино.

Обичайно конете получават имена. Един кон може да измине около 30–50 км дневно по равнинен терен за приблизително осем часа при средна скорост 6–7 км/ч. Най-умелите коняри понякога струват почти колкото самия кон.

Карети

Разпространението на каретите в Милано започва през управлението на Галеацo Мария Сфорца, когато в двора вече съществува специална длъжност – надзирател на каретите. При Лудовико 'Мавъра' употребата им става още по-широка. Смята се, че в последното десетилетие на XV век в Милано има около 60 карети, теглени от две двойки коне, както и значително повече, теглени от една двойка или дори от един кон. В останалите европейски градове те са рядкост – в началото на XVI век в Париж само три семейства притежават карета.

Каретата представлява неподвижна, безпружинна дървена кутия с четири колонки и четири колела. Най-луксозните модели са украсени с позлатени инкрустации.^[82] Покривът се оформя чрез дървени обръчи, върху които се поставя богато декорирано платнено покривало. Някои карети разполагат и с механичен километраж – устройство със зъбни колела, свързано с колелата, което позволява измерване на изминатото разстояние.

Съществуват големи карети за дълги пътувания и по-малки за кратки разстояния. Те могат да бъдат открити или покрити; покритите варианти се наричат bossole. Кочияшът язди на кон, докато дамите пътуват върху или вътре в каретата, настанени върху богати копринени покривала и възглавници. Благородниците традиционно предпочитат да яздят и избягват да използват карети, смятайки ги за средство, предназначено предимно за жени.^[83]

Поща

Пощенската служба в Милано има изключително ранни корени – тя функционира още през 1264 г. под управлението на търговската гилдия, което я прави една от най-старите организирани пощенски системи в Европа. С разширяването на международната търговия Миланското херцогство развива редовни пощенски връзки с Кралство Франция и с градовете на Свещената Римска империя, като основните маршрути преминават през проходите Симплон и Сен Готард.
Канцеларията на Замъка на Сфорците служи като постоянен възел за огромен брой куриери. Самата служба се изпълнява от cavallari – конни куриери, които пренасят писма и предмети, сменяйки конете по няколко пъти на ден в специални пощенски станции. Благодарение на тази система те могат да изминават 80–100 км дневно, а понякога и повече.

Писмата се запечатват с плътен восък в различни цветове и с различни символи, за да се предотврати фалшификация. За най-важната кореспонденция се използва специален печат – corniola – който изобразява профила на херцога или негова емблема. Херцогът носи този печат на пръста си, а той се използва за политически писма и заповеди към кастеланите. Процедурата за предаване на замък е особено строга:

първо кастеланът получава писмо, запечатано с бял восък, описващо характеристиките на истинската corniola;
след това пристига второ писмо, запечатано с въпросния печат, което съдържа разрешението за предаване.

За спешни писма се добавя думата cito („бързо“), като степента на спешност се определя от броя повторения. Понякога се добавя и символ, наподобяващ „M“ или „Y“, който предупреждава куриера, че забавянето може да доведе до тежки наказания, включително обесване.

Пощенската служба не е ограничена само до държавните нужди. При Галеацо II Висконти, а още повече при Джан Галеацо Висконти, изпращането и получаването на писма от частни лица е подложено на строг контрол. Маркировката и отчетността се управляват от Службата по сметките, което позволява на херцогството да следи движението на кореспонденцията и да поддържа административен ред.^[41]

Канали

Основна статия: Навили (Милано)

Каналите на Милано – Навили (Navigli) – образуват сложна система от напоителни и плавателни водни пътища, съсредоточена около самия град. Тя свързва езерата Маджоре и Комо с Долно Тичино и оттам отваря достъп към водните маршрути на Швейцария и Северозападна Европа, към Граубюнден и Североизточна Европа, както и към река По и Адриатическо море.

Редовният воден режим на Навили позволява напояването и превръщането в плодородни земи на огромни площи южно от Милано. Тази трансформация започва още през X век благодарение на монасите от местните абатства, които първи организират системно отвеждане и разпределение на водите. Изграждането на цялата система продължава от XII до XIX век, като постепенно се оформя един от най-амбициозните хидравлични проекти в Европа.

Cerchia dei Navigli, известен още като Вътрешен канал (Naviglio Interno), Вътрешен ров (Fossa Interna) или Вътрешен кръг (Cerchia Interna), представлява своеобразния „цип“ на Милано – ключовият елемент, който свързва отделните канали в единна, функционираща система. Той позволява движение на вода, стоки и хора в рамките на града и към външните канали, превръщайки Милано в важен търговски и хидравличен център.

Каналите – част от системата на Миланските навили са:

Голям канал (Naviglio Grande)
Канал на Павия (Naviglio Pavese)
Канал на Мартезана (Naviglio della Martesana)
Канал на Падерно (Naviglio di Paderno)
Канал на Берегуардо (Naviglio di Bereguardo)
Навилячо (Navigliaccio)
Кръг на каналите (Cerchia dei Navigli), изчезнал днес
Канал „Сан Марко“ (Naviglio di San Marco), изчезнал днес
Канал „Валоне“ (Naviglio Vallone), изчезнал днес

Изкуствените водни басейни са:

Док на Порта Тичинезе (Darsena di Porta Ticinese)
Езерце „Сан Марко“ (Laghetto di San Marco), изчезнало днес
Езерце „Санто Стефано“ (Laghetto di Santo Stefano), изчезнало днес
Римско речно пристанище на Милано (Porto fluviale romano di Milano), изчезнало днес

Най-важните плавателни щлюзове по Миланските канали са:

Шлюз на Коронованата (Conca dell'Incoronata), не се използва
Шлюз Виарена (Conca di Viarenna), не се използва
Шлюз Фалата (Conca Fallata)
Конкета (Conchetta)

Други изкуствени канали – част от хидрографията на Милано са:

Каво Тичинело (Cavo Ticinello)
Каво „Редефоси“ (Cavo Redefossi)
Канал „Тичинело“ (Canale Ticinello)
Ветабия (Vettabbia)

Реки

Основна статия: Хидрография на Милано

Територията на Милано е богата на водни ресурси, тъй като градът лежи върху „линията на изворите“, където подпочвените води се издигат поради срещата на геоложки пластове с различна пропускливост. Това позволява на дълбоките води да изплуват на повърхността, особено в югозападната част на града.

Първото описание на миланската хидрография е е направено от Бонвезин де ла Рива (XIII–XIV век). Основните водни пътища в Милано и околностите включват реките Ламбро, Олона и Севезо, потоците Боценте, Гарбогера, Лура, Мерлата и Пудига, плавателните канали Навильо дела Мартезана, Навильо Гранде, Навильо Павезе, Навильо ди Берегуардо, Навильо ди Падерно и Ветабия, както и изкуствените канали Канал Тичинело, Канал Ветра, Каво Редефоси, Каво Тичинело и Южно Ламбро. В града се намират и два важни изкуствени басейна: Док на Порта Тичинезе и Хидроскалото на Милано.

Защита

Армия

Състав

Документ, съставен през 1472 г. от Филипо Еустаки – кастелан на Павия, по заповед на херцог Галеацо Мария Сфорца, дава едно от най-точните описания на миланската армия. Той е изготвен във връзка с подготовката за възобновяване на войната срещу Венецианската република след маневрите на Бартоломео Колеони по границата. Според документа е мобилизирана армия от около 42 800 души, включваща 24 700 конници (2700 тежковъоръжени и 22 000 леки), организирани в 140 отделения, и 18 000 пехотинци (3780 тежковъоръжени compagni и 12 600 леки paghe). Силите са разделени на две армии:

Първата армия, предназначена за настъпление към района на Бреша, включва около 17 400 конници, разпределени в 100 отделения, групирани в 6 корпуса от по 15–19 отделения, и 11 800 пехотинци.
Втората армия, насочена към района на Верона, наброява около 7300 конници, организирани в 40 отделения, групирани в 3 корпуса от по 12–14 отделения, и 6300 пехотинци.

Първият корпус, най-големият с 19 отделения и вероятно най-добре въоръжен, е командван лично от херцога, придружен от капитани от неговото семейство или близки родственици. Останалите корпуси са поверени на видни владетели като Лудовико III Гондзага, маркиз на Мантуа, Гулиелмо VIII, маркиз на Монферат, и Джовани II Бентивольо, господар на Болоня. В тях участват и наемнически контингенти на благородници като Роберто Сансеверино, Пиетро II Дал Верме или Гуидо де Роси, както и отряди от т.нар. „пречупени копия“ – части, останали без кондотиер след смъртта му и понякога поставени под ново командване.

Броят на конниците в армията е по-голям от този на пехотата. Всяко отделение включва между 120 и 200 конници (средно около 150), разделени на по-малки единици, наречени „копия“ – от 20 до 40 във всяко отделение (средно 25). Всяко копие се ръководи от човек на оръжието (капитан), подпомаган от 4–5 конници: двама оръженосци, яздещи дестриери или корсиери, двама пажове на големи рондзини и един сакоман на малък рондзин, който се грижи за екипировката и плячката и рядко участва в самия бой.

Пехотата се набира от различните територии на херцогството – ломбардци, монфератци, мантуанци, болонци и форлийци – и е разделена на тежка и лека. Към нея се числят и четири отделения конни арбалетчици, които се придвижват на кон, но се сражават пеша.

Към военните сили на Миланското херцогство принадлежи и флот от 50 галери.^[84]

Военни разходи

Разходите за армията са изчислявани отделно за седемте месеца война (май–декември) и четирите месеца мир (януари–април). Военновременната издръжка възлиза на 4–5 дуката на кон и 8 дуката на пехотинец, докато мирновременните разходи за поддръжка на конете варират между 10 и 40 дуката. Към тях се добавят разходите за обоза, за херцога и различни извънредни пера. Общото финансово натоварване достига приблизително 600 000 дуката за армията и още около 200 000 дуката за флота.^[85]

Артилерия

Анализът на кампанията на Галеацо Сфорца срещу Венецианската република (1472–1474) показва, че артилерията все още има предимно обсадна функция. Армията разполага с четири тежки бомбарди, две среднокалибрени „ферлини“, две малки бомбарди (руфанели или бастардели) и осем спингарди.

Тежките бомбарди изстрелват каменни снаряди от 300–400 либри (98–130 кг)^[86] до 25 рубии (около 204 кг).^[87] Най-голямата, Galeazzesca Vittoriosa (1471), излята от Мафео да Комо и Даниеле Майнери, има калибър 530 мм, тегло 8,6 тона и изстрелва камъни от 186–210 кг.^[88]^[89] Останалите три, дело на Франческо Бианко, са Корона (460 мм), Бисона и Лиона (по 410 мм), като според Аверлино техните устиета са оформени като змия и лъв.

За един изстрел са необходими 40–100 либри барут, в зависимост от калибъра. Поради огромното си тегло бомбардите се транспортират разглобени на големи каруци, теглени от 28 до 42 чифта волове, заедно с барута, навесите и инструментите за обслужване.

Среднокалибреният ферлин изстрелва камъни от 9 рубии (74 кг) с 33 либри барут за изстрел. Руфианелите хвърлят камъни от 16 либри (ок. 5 кг). Спингардите са с калибър 20–80 мм и изстрелват оловни куршуми от 10–15 либри (3–5 кг).

Инвентарът включва и два цевни органа (organetti)^[90] – многозарядни артилерийски устройства, монтирани върху колесница, с няколко цеви, свързани чрез обща барутна лента, позволяваща едновременен залп. Използват се и rachette – запалителни ракети, изстрелвани с арбалет, както и един вече остарял требушет (bricola/pertica).

Общите разходи за артилерията – оръдия, оборудване, поддръжка и заплати на артилеристите – възлизат на около 25 000 дуката.^[91]

Флот на река Ада

Река Ада оформя източната граница между Миланското херцогство и Венецианската република, поради което мостовете по течението ѝ имат важно стратегическо значение. За защита на водния участък херцогството поддържа малък флот, както и система от укрепени замъци, кули и мостове. В района на Лоди е предвидено използването на малък галеон при моста, четири „котки“ (barbotte) – малки лодки с кожена обшивка за защита на екипажа – и четири редегуарда, по-малки кораби с водоизместимост около една пета от тази на галеона и с висок парапет.

Галеонът разполага с екипаж от 127 души: капитан (comitale), двама кормчии (paroni), корабен магистрат, бомбардировач, 72 гребци (navaroli), 30 арбалетчици и 20 пехотинци. Екипажът на „котката“ включва капитан, кормчия, корабен капитан и 20 гребци, а редегардът – капитан, кормчия и 10 гребци. Еднопалубните галеони имат същата структура, но с 34 гребци, 20 арбалетчици и 20 пехотинци.

След преглед от Филипо дели Еустаки е решено в участъка между Лоди и Пицигетоне да се разположи двупалубен галеон и три малки галеона (galioncelli), а мостът на Лоди да бъде охраняван от три редегарда и три „котки“. Документът споменава и три малки лодки burgelli, използвани за патрулиране и превозващи по четирима пехотинци.

Общо флотът на Ада включва 25 галеона: 17 големи, два двупалубни, три еднопалубни и три малки еднопалубни. Останалите 25 кораба са разположени на река Тичино с база в Павия. За координация на флота и наблюдение на реката по бреговете са изградени охранителни бараки на разстояние, позволяващо стражите да се чуват помежду си.

Лагеруване

Армията не се състои само от бойци, а функционира като подвижен град. По време на война херцогът е придружаван от поне 6 съветници, 8 благородници, 50 камериери, 2 лекари, 1 аптекар, 2 свещеници, 2 ловци (stambercchieri),^[92]), 12 лакеи, 3 компасчици, 10 монтажници на палатки, 2 готвачи, 6 коняри, 6 носачи, 24 тромпетисти, както и сенешали, бюфетчици, раздавачи, сервитьори, пекари, първенци, самарджии, бръснари, шивачи и обущари. Общо това са близо 200 души с около 500 коня, разположени в приблизително 60 палатки. Към тях се присъединяват и тримата генерални канцлери на херцогството – Чико Симонета, Джакомо Алфиери (Алферо) и Габриеле Палеари (Паляри), всеки със собствен обслужващ персонал. Палатката на херцога се намира в центъра на лагера, а около нея винаги има няколко свободни палатки, предназначени за прием на посланици.^[93]

Външна политика

Необходимостта от стабилна дипломатическа служба в Миланското херцогство се проявява с укрепването на херцогската власт през XIV век. Външнополитическите отношения имат двоен характер: от една страна действат придворни посланици, изпращани в европейските и италианските държави за решаване на международни въпроси; от друга – съществува паралелна група представители, назначавани от Комуна Милано, чиято задача е да защитават икономическите интереси на миланските търговци и традиционните права, които градът е придобил в различни чужди територии.

Първото дипломатическо представителство на Миланското херцогство е създадено Джан Галеацо Висконти в Генуезката република, която се смята за естествения морски излаз на Милано и затова заема привилегирано място в миланската външна политика. Дори след откриването на Америка не насочва усилията си към Атлантика, а запазва традиционните си връзки с Испания и Франция и развива тесни контакти с владенията на Хабсбургите и със съседните държави; през XVI век милански пратеници достигат дори до Полша и Унгария. Сред най-активните в дипломатическата служба са фамилиите Мелци, Адобати, Кроче, Фереро, Гирингели, Оси, Пекио, Песталоци, Риволта, Стампа и Дзанели (Адзанели). В Милано функционира и Апостолическа нунциатура, която допълва мрежата от международни контакти на херцогството.

Вижте също

Източници и бележки

↑ Между 1447 и 1450 г., вследствие на вакуума във властта, причинен от Филипо Мария Висконти, група благородници и юристи от Павийски университет основават Златна република Амброзия.
↑ Между 1513 и 1516 г. е управлявано от Масимилиано Сфорца
↑ Между 1522 и 1535 г. е управлявано от Франческо II Сфорца, след което става част от Империята на Карл V Хабсбург до 1540 г.
↑ Andrea Gamberini, GIAN GALEAZZO Visconti, duca di Milano, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 54, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2000. URL посетено на 8 април 2022.
↑ Storia, Comune di Poschiavo, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Paolo Grillo, Vercelli nella crisi del ducato visconteo, in "Vercelli fra Tre e Quattrocento" : atti del sesto Congresso storico vercellese : Vercelli, Aula Magna dell'Università A. Avogadro, "Cripta dell'Abbazia di S. Andrea" : 22-23-24 novembre 2013 / a cura di Alessandro Barbero
↑ Giorgio Giulini, Continuazione delle Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli Bassi, Milano, 1771, vol. VI, pp. 77-79.
↑ Dino Messina. Milano, 1412: il giovane duca folle assassinato fuori dalla chiesa // Corriere della Sera. 28 октомври 2017. Посетен на 8 април 2022.
↑ Maria di Savoia, Dizionario di Storia (2010), URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XII
↑ ^а ^б ^в M ANIFESTACIONES DEL IMPACTO URBANO EN LA BAJA E EDAD MEDIA // 2014. Посетен на 8 април 2022.
↑ Laura Bertoni. Pavia alla fine del Duecento // 2013. Посетен на 8 април 2022.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е I centri minori italiani nel Tardo Medioevo // 2016. Посетен на 8 април 2022.
↑ Stefano Gasparri. l potere del re. La regalità longobarda da Alboino a Desiderio // 2017. с. 106 / 133. Посетен на 8 април 2022.
↑ Giovanni Chiodi. Lega Lombarda // 2005. Посетен на 8 април 2022.
↑ Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, с. 77-78
↑ Treccani. Ostrogoti // Посетен на 8 април 2022.
↑ Andrea Gamberini. GIAN GALEAZZO Visconti, duca di Milano // 2000. Посетен на 8 април 2022.
↑ Amedeo Gilardoni. La flotta fluviale e lacustre del Ducato di Milano nel XV secolo // 2018. Посетен на 8 април 2022.
↑ i Andrea Gamberini. VISCONTI, Galeazzo // 2020. Посетен на 8 април 2022.
↑ Franca Leverotti. L’archivio dei Visconti signori di Milano // Посетен на 8 април 2022.
↑ Maria Nadia Corvini. Pavia dai Beccaria ai Visconti-Sforza. Metamorfosi di una città, in Le subordinazioni delle città comunali a poteri maggiori in Italia dagli inizi del secolo XIV all’ancien régime // 2014. Посетен на 8 април 2022.
↑ ^а ^б ^в Piero Majocchi, Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo), in “Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo)”, in Courts and Courtly Cultures in Early Modern Italy and Europe. Models and Languages, Atti del Convegno, ed. S. Albonico, S. Romano, Viella, pp. 189-206., 1º gennaio 2015. URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ L'Università dei Mercanti, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Frangioni, Milano fine Trecento, pp. 181-216
↑ Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, p. 89
↑ www.researchgate.net
↑ ^а ^б Formentini, Il Ducato di Milano, Milano, 1877
↑ Leverotti, Gli officiali negli stati italiani del Quattrocento, 1997, с. 27
↑ Cancelleria segreta, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Consiglio dei Novecento , lombardiabeniculturali
↑ Morigia pp. 689-705..
↑ Giulini pp. 729-730..
↑ Santoro, I registri dell'Ufficio di provvisione e dell'Ufficio dei sindaci sotto la dominazione Viscontea, Milano, 1929
↑ Liva G., Fonti per la storia della giustizia criminale milanese (secc. XVI - XVII): i fondi dell'Archivio di Stato di Milano, CXX, 1994, с. 561-574
↑ Santoro, Gli Offici del Comune di Milano e del dominio visconteo-sforzesco (1216-1515), Milano, 1968
↑ Statuta iurisdictiorum, cap. LXXXVI-LXXXVIII
↑ ^а ^б Santoro, Gli Offici del Comune di Milano e del dominio visconteo-sforzesco (1216-1515), Milano, 1968
↑ Leverotti, Gli officiali negli stati italiani del Quattrocento, 1997
↑ Officio delle bollette, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ ^а ^б Giulini pp. 686-687..
↑ Officiali del Catasto, regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officio dei dazi, regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officiali delle munizioni, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officiali del sale, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officio di sanità, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officio delle strade e delle acqua, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officio delle vettovaglie, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ Officiali della Zecca, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.
↑ D. Sella, Crisis and Continuity. The Economy of Spanish Lombardy in the Seventeenth Century, 1979
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. IX
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. VI
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. I
↑ E. Bottura, Il riso nella politica annonaria dei Gonzaga, Civiltà Mantovana, n. 133, Anno XLVII
↑ E. Motta, Per la storia della coltura del riso in Lombardia, in Giornale della Società Storica Lombarda, serie 4, 4 Anno 1905, 8, p. 395
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. II-IV
↑ Archivio di Stato di Milano, lettere ducali 1489-1496, fol. 8, 30, 65 e 112
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. V
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. VII-VIII
↑ Giulini pp. 672-673..
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XI
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XII-XIII
↑ Известни са даровете по форма на риба, уловена в езерото Гарда, които Изабела д'Есте изпраща на Миланския двор и които много харесва Лудовико 'Мавъра'
↑ Archivio Ducale Sforzesco, II, 453
↑ Archivio Ducale Sforzesco, II, 498
↑ Archivio Ducale Sforzesco, II, 499
↑ Archivio Ducale Sforzesco, II, 37
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XVI
↑ Giulini pp. 688-689..
↑ Giulini p. 772..
↑ Verga, La Camera dei Mercanti di Milano
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XXXII
↑ Verri, Storia di Milano, II, p. 152
↑ ^а ^б J. Gelli, G. Moretti, Gli armaroli milanesi: i Missaglia e la loro casa, pp. 2
↑ J. Gelli, G. Moretti, Gli armaroli milanesi: i Missaglia e la loro casa, p. 1
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XXXIII
↑ Zanoni, Gli Umiliati nei loro rapporti con l'eresia, l'industria della lana e i comuni nei secoli XII e XIII
↑ 1 braccio milanese = 0,595 m
↑ Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, pp. 78-83
↑ Giulini pp. 585-586..
↑ Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XVII
↑ M. Bandello, Le novelle, Laterza, 1910
↑ Giornale degli Eruditi e dei curiosi, III, Padova, 1885
↑ C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 453-456
↑ C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 456-457
↑ 1 малка миланска либра се равнява на 0,327 kg
↑ 1 милански рубий се равнява на ок. 8,17 кг.
↑ E. Rocchi, Le artiglierie italiane nel Rinascimento, 1899
↑ Ansani F., «Per infinite sperientie». I maestri dell’artiglieria nell’Italia del Quattrocento, 2017
↑ Наречени са така, понеже приличат на орган.
↑ C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 469-474
↑ Наречени са така, понеже имат stambecchina – малък ловен арбалет, използван и на кон
↑ C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 465-467

((de))((fr))((it)) Milano (ducato), in Dizionario storicod ella Svizzera
((en)) Duchy of Milan, in Encyclopedia Britannica

Библиография

на латински език

Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, in Bullettino dell'Istituto Storico Italiano, n. 20, Roma, 1898, pp. 61 e segg.

на италиански език

Paolo Morigia, Historia dell'antichità di Milano, Venezia, 1592
Giorgio Giulini, Continuazione delle Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli, Milano, 1771
Giorgio Giulini, Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli, Colombo, 1854
C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, in Archivio Storico Lombardo, sezione Condottieri e Piazzeforti (1876) e Biblioteca Trivulziana ms. n. 1278.
Marco Formentini, Il Ducato di Milano, Milano, 1877
E. Rocchi, Le artiglierie italiane nel Rinascimento, Roma, 1899
J. Gelli, G. Moretti, Gli armaroli milanesi: i Missaglia e la loro casa, Hoepli, Milano, 1903
M. Bandello, Le novelle, Laterza, Bari, 1910
F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, vol. I, Hoepli, Milano, 1913
E. Verga, La Camera dei Mercanti di Milano, Milano, 1914
Caterina Santoro, I registri dell'Ufficio di provvisione e dell'Ufficio dei sindaci sotto la dominazione Viscontea, Milano, 1929
Caterina Santoro, Gli Offici del Comune di Milano e del dominio visconteo-sforzesco (1216-1515), Milano, 1968
Luciana Frangioni, Milano fine Trecento, Firenze, 1994
G. Liva, Fonti per la storia della giustizia criminale milanese (secc. XVI - XVII): i fondi dell'Archivio di Stato di Milano, CXX, 1994
F. Leverotti, Gli officiali negli stati italiani del Quattrocento, 1997
Nadia Maria Covini, L'esercito del duca: organizzazione militare e istituzioni al tempo degli Sforza: 1450- 1480, Roma, Istituto Storico Italiano per il Medioevo, 1998.
Andrea Gamberini, Lo stato visconteo: linguaggi politico e dinamiche costituzionali, Milano, Franco Angeli, 2005.
Federica Cengarle, Lesa maestà all'ombra del biscione. Dalle città lombarde ad una monarchia europea (1335- 1447), Roma, Edizioni di Storia e Letteratura, 2014.
Il ducato di Filippo Maria Visconti, 1412- 1447. Economia, politica, cultura, a cura di Federica Cengarle, Nadia Maria Covini, Firenze, Firenze University Press, 2015.

на английски език

Daniel MeredithBueno de Mesquita, Giangaleazzo Visconti, Duke of Milan (1351-1402): a study in the political career of an Italian despot, Cambridge University Press, 1941, isbn 9780521234559
Jane Black, Absolutism in Renaissance Milan. Plenitude of power under the Visconti and the Sforza 1329–1535, Oxford University Press, 2009, isbn 9780199565290
Andrea Gamberini, A Companion to Late Medieval and Early Modern Milan: The Distinctive Features of an Italian State, 9004284095, 9789004284098, Brill Academic Publishers, 2015

За испанския период

на италиански език

Federico Chabod, Lo Stato di Milano e la vita religiosa a Milano nell’epoca di Carlo V (Torino, Einaudi, 1971).
Aldo De Maddalena, Dalla città al borgo. Avvio di una metamorfosi economica e sociale nella Lombardia spagnola (Milano: Franco Angeli, 1982).
Domenico Sella, Sotto il dominio della Spagna in Domenico Sella e Carlo Capra (a cura di), Il Ducato di Milano dal 1535 al 1796, Storia d’Italia (Torino: UTET, 1984), pp. 3 – 149.
Domenico Sella, Lo Stato di Milano in età spagnola, UTET, Torino, 1987
Luigi Faccini, La Lombardia fra '600 e '700 (Milano: Franco Angeli, 1988).
Stefano D'Amico, Le contrade e la città. Sistema produttivo e spazio urbano a Milano fra Cinque e Seicento (Milano: Franco Angeli, 1994).
Giovanni Vigo, Uno stato nell'impero. La difficile transizione al moderno nella Milano di età spagnola (Milano: Guerini, 1994).
Paolo Pissavino e Gianvittorio Signorotto (a cura di), Lombardia borromaica, Lombardia spagnola, 1554–1659 (Roma: Bulzoni, 1995).
Giuseppe De Luca, Commercio del denaro e crescita economica a Milano tra Cinque e Seicento (Milano: Il Polifilo, 1996).
Gianvittorio Signorotto, Milano Spagnola. Guerra, istituzioni, uomini di governo, 1635–1660 (Milano: Sansoni, 1996).
Elena Brambilla e Giovanni Muto (a cura di), La Lombardia spagnola. Nuovi indirizzi di ricerca (Milano: Unicopli, 1997).
Cesare Mozzarelli, Dall'antispagnolismo al revisionismo in Aurelio Musi (a cura di), Alle origini di una nazione. Antispagnolismo e identità italiana (Guerini e Associati, 2005).
Davide Maffi, Il baluardo della corona: guerra, esercito, finanze e società nella Lombardia seicentesca, 1630- 1660, Grassina, Le Monnier Università, 2007.
Vittorio Beonio-Brocchieri, Piazza universale di tutte le professioni del mondo. Famiglie e mestieri nel Ducato di Milano in età spagnola (Milano: Unicopli, 2000).
Giovanna Tonelli, La Lombardia spagnola nel XVII secolo. Studi di storia economica dopo Sella, Mediterranea 5 (2008), pp. 401 – 16.
Emanuele Colombo, Giochi di luogo. Il territorio Lombardo nel Seicento (Milano: Franco Angeli, 2008).
Davide Maffi, La cittadella in armi: esercito, società e finanza nella Lombardia di Carlo II, 1660- 1700, Milano, Franco Angeli, 2010.

на английски език

Domenico Sella, Crisis and Continuity. The Economy of Spanish Lombardy in the Seventeenth Century (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1979).
Anthony Pagden, Spanish Imperialism and the Political Imagination. Studies in European and Spanish-American Social and Political Theory, 1513–1830 (New Haven: Yale University Press, 1990).

Външни препратки

История на Милано на италиански език

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ducato di Milano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[ReferenceB-1] Между 1447 и 1450 г., вследствие на вакуума във властта, причинен от Филипо Мария Висконти, група благородници и юристи от Павийски университет основават Златна република Амброзия.

[2] Между 1513 и 1516 г. е управлявано от Масимилиано Сфорца

[3] Между 1522 и 1535 г. е управлявано от Франческо II Сфорца, след което става част от Империята на Карл V Хабсбург до 1540 г.

[4] Andrea Gamberini, GIAN GALEAZZO Visconti, duca di Milano, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 54, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2000. URL посетено на 8 април 2022.

[5] Storia, Comune di Poschiavo, URL посетен на 8 април 2022 г.

[6] Paolo Grillo, Vercelli nella crisi del ducato visconteo, in "Vercelli fra Tre e Quattrocento" : atti del sesto Congresso storico vercellese : Vercelli, Aula Magna dell'Università A. Avogadro, "Cripta dell'Abbazia di S. Andrea" : 22-23-24 novembre 2013 / a cura di Alessandro Barbero

[7] Giorgio Giulini, Continuazione delle Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli Bassi, Milano, 1771, vol. VI, pp. 77-79.

[8] Dino Messina. Milano, 1412: il giovane duca folle assassinato fuori dalla chiesa // Corriere della Sera. 28 октомври 2017. Посетен на 8 април 2022.

[9] Maria di Savoia, Dizionario di Storia (2010), URL посетен на 8 април 2022 г.

[10] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XII

[:01-11] а ^б ^в M ANIFESTACIONES DEL IMPACTO URBANO EN LA BAJA E EDAD MEDIA // 2014. Посетен на 8 април 2022.

[12] Laura Bertoni. Pavia alla fine del Duecento // 2013. Посетен на 8 април 2022.

[:1-13] а ^б ^в ^г ^д ^е I centri minori italiani nel Tardo Medioevo // 2016. Посетен на 8 април 2022.

[14] Stefano Gasparri. l potere del re. La regalità longobarda da Alboino a Desiderio // 2017. с. 106 / 133. Посетен на 8 април 2022.

[15] Giovanni Chiodi. Lega Lombarda // 2005. Посетен на 8 април 2022.

[16] Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, с. 77-78

[17] Treccani. Ostrogoti // Посетен на 8 април 2022.

[treccani.it-18] Andrea Gamberini. GIAN GALEAZZO Visconti, duca di Milano // 2000. Посетен на 8 април 2022.

[19] Amedeo Gilardoni. La flotta fluviale e lacustre del Ducato di Milano nel XV secolo // 2018. Посетен на 8 април 2022.

[20] Andrea Gamberini. VISCONTI, Galeazzo // 2020. Посетен на 8 април 2022.

[21] Franca Leverotti. L’archivio dei Visconti signori di Milano // Посетен на 8 април 2022.

[22] Maria Nadia Corvini. Pavia dai Beccaria ai Visconti-Sforza. Metamorfosi di una città, in Le subordinazioni delle città comunali a poteri maggiori in Italia dagli inizi del secolo XIV all’ancien régime // 2014. Посетен на 8 април 2022.

[:0-23] а ^б ^в Piero Majocchi, Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo), in “Non iam capitanei, sed reges nominarentur: progetti regi e rivendicazioni politiche nei rituali funerari dei Visconti (XIV secolo)”, in Courts and Courtly Cultures in Early Modern Italy and Europe. Models and Languages, Atti del Convegno, ed. S. Albonico, S. Romano, Viella, pp. 189-206., 1º gennaio 2015. URL посетен на 8 април 2022 г.

[24] L'Università dei Mercanti, URL посетен на 8 април 2022 г.

[25] Frangioni, Milano fine Trecento, pp. 181-216

[26] Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, p. 89

[27] www.researchgate.net

[ReferenceA-28] а ^б Formentini, Il Ducato di Milano, Milano, 1877

[29] Leverotti, Gli officiali negli stati italiani del Quattrocento, 1997, с. 27

[30] Cancelleria segreta, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[31] Consiglio dei Novecento , lombardiabeniculturali

[32] Morigia pp. 689-705..

[33] Giulini pp. 729-730..

[34] Santoro, I registri dell'Ufficio di provvisione e dell'Ufficio dei sindaci sotto la dominazione Viscontea, Milano, 1929

[35] Liva G., Fonti per la storia della giustizia criminale milanese (secc. XVI - XVII): i fondi dell'Archivio di Stato di Milano, CXX, 1994, с. 561-574

[Santoro_1515-36] Santoro, Gli Offici del Comune di Milano e del dominio visconteo-sforzesco (1216-1515), Milano, 1968

[37] Statuta iurisdictiorum, cap. LXXXVI-LXXXVIII

[Santoro_15153-38] а ^б Santoro, Gli Offici del Comune di Milano e del dominio visconteo-sforzesco (1216-1515), Milano, 1968

[39] Leverotti, Gli officiali negli stati italiani del Quattrocento, 1997

[40] Officio delle bollette, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[cita|Giulini|pp._686-6872-41] а ^б Giulini pp. 686-687..

[42] Officiali del Catasto, regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[43] Officio dei dazi, regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[44] Officiali delle munizioni, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[45] Officiali del sale, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[46] Officio di sanità, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[47] Officio delle strade e delle acqua, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[48] Officio delle vettovaglie, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[49] Officiali della Zecca, Regione Lombardia, URL посетен на 8 април 2022 г.

[50] D. Sella, Crisis and Continuity. The Economy of Spanish Lombardy in the Seventeenth Century, 1979

[51] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. IX

[52] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. VI

[53] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. I

[54] E. Bottura, Il riso nella politica annonaria dei Gonzaga, Civiltà Mantovana, n. 133, Anno XLVII

[55] E. Motta, Per la storia della coltura del riso in Lombardia, in Giornale della Società Storica Lombarda, serie 4, 4 Anno 1905, 8, p. 395

[56] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. II-IV

[57] Archivio di Stato di Milano, lettere ducali 1489-1496, fol. 8, 30, 65 e 112

[58] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. V

[59] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. VII-VIII

[60] Giulini pp. 672-673..

[61] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XI

[62] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XII-XIII

[63] Известни са даровете по форма на риба, уловена в езерото Гарда, които Изабела д'Есте изпраща на Миланския двор и които много харесва Лудовико 'Мавъра'

[64] Archivio Ducale Sforzesco, II, 453

[65] Archivio Ducale Sforzesco, II, 498

[66] Archivio Ducale Sforzesco, II, 499

[67] Archivio Ducale Sforzesco, II, 37

[68] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XVI

[69] Giulini pp. 688-689..

[70] Giulini p. 772..

[71] Verga, La Camera dei Mercanti di Milano

[72] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. III, par. XXXII

[73] Verri, Storia di Milano, II, p. 152

[J._Gelli,_G._Moretti_pp._22-74] а ^б J. Gelli, G. Moretti, Gli armaroli milanesi: i Missaglia e la loro casa, pp. 2

[75] J. Gelli, G. Moretti, Gli armaroli milanesi: i Missaglia e la loro casa, p. 1

[76] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XXXIII

[77] Zanoni, Gli Umiliati nei loro rapporti con l'eresia, l'industria della lana e i comuni nei secoli XII e XIII

[78] 1 braccio milanese = 0,595 m

[79] Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, pp. 78-83

[80] Giulini pp. 585-586..

[81] Bonvesin de la Riva, De magnalibus urbis mediolani, cap. IV, par. XVII

[82] M. Bandello, Le novelle, Laterza, 1910

[83] Giornale degli Eruditi e dei curiosi, III, Padova, 1885

[84] C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 453-456

[85] C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 456-457

[86] 1 малка миланска либра се равнява на 0,327 kg

[87] 1 милански рубий се равнява на ок. 8,17 кг.

[88] E. Rocchi, Le artiglierie italiane nel Rinascimento, 1899

[89] Ansani F., «Per infinite sperientie». I maestri dell’artiglieria nell’Italia del Quattrocento, 2017

[90] Наречени са така, понеже приличат на орган.

[91] C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 469-474

[92] Наречени са така, понеже имат stambecchina – малък ловен арбалет, използван и на кон

[93] C. E. Visconti, Ordine dell'esercito ducale sforzesco, pp. 465-467

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]

[21]

[22]

[23]

[24]

[25]

[26]

[27]

[28]

[29]

[30]

[31]

[32]

[33]

[34]

[35]

[36]

[37]

[38]

[39]

[40]

[41]

[42]

[43]

[44]

[45]

[46]

[47]

[48]

[49]

[50]

[51]

[52]

[53]

[54]

[55]

[56]

[57]

[58]

[59]

[60]

[61]

[62]

[63]

[64]

[65]

[66]

[67]

[68]

[69]

[70]

[71]

[72]

[73]

[74]

[75]

[76]

[77]

[78]

[79]

[80]

[81]

[82]

[83]

[84]

[85]

[86]

[87]

[88]

[89]

[90]

[91]

[92]

[93]