Виенски конгрес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Виенският конгрес (1 октомври 1814-9 юни 1815) е международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя и установил европейското статукво след Наполеоновите войни. Той има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и прилагането на принципите на легитимизма[източник? (Поискан преди 30 дни)] (признаване на правото на законните (легитимни) династии). Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции. Конгресът се председателства от австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних. Решенията на този конгрес са взети от четирите велики сили – Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство. На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция предишната пролет.

Преговорите не са преустановени дори след завръщането на бившия император Наполеон Бонапарт от изгнаничество и поемането на властта във Франция от него през март 1815 г. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дни преди поражението на Наполеон при Ватерло. Технически погледнато, някои могат да кажат, че Виенският конгрес никога не се е състоял, тъй като Конгресът никога не е провеждал пленарно заседание. Всъщност дискусиите са се водили на неофициални заседания между Великите сили.

Конгресът определя държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те вече са определени с Парижкия договор от 30 май 1814 г. Редът, създаден от конгреса, се запазва в общи линии до 1848 г.[1]

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Картина „Виенският конгрес“ от Жан-Батист Исабей, 1819 г.

Великобритания е представена първоначално от своя външен министър, лорд Касълрей; след февруари 1815 г. – от херцог Уелингтън; а през последните седмици от лорд Кланкарти, тъй като Уелингтън поема командването на английската армия срещу Наполеон. Австрия била представена от принц Клеменс фон Метерних, външния министър, и неговия заместник, барон Васенберг. Прусия била представена от принц Карл Август фон Харденберг, канцлера, и Вилхелм фон Хумболт, дипломат и учен. Франция на Луи XVIII била представена от нейния външен министър, Шарл Морис дьо Талейран (Talleyrand-Perigord). Въпреки, че официалната делегация на Русия била водена от външния министър граф Неселроде, император Александър I играел ролята на своя собствен външен министър. Първоначално великите сили имали намерение Франция да не взема участие в преговорите, но Талейран успял ловко да се вмъкне във вътрешните съвещания още в първите седмици от преговорите.

Тъй като по-голямата част от работата се извършвала от тези пет сили (по някои въпроси участие взимали представителите на Испания, Португалия и Швеция, а по немските въпроси – Хановер, Бавария и Вюртемберг), голяма част от делегациите практически нямали почти никаква работа. Вследствие на това домакинът на конгреса, император Франц II организирал грандиозни забави – празненства, балове и танцови забави. По този повод принц Де Лин казва: „Le Congres ne marche pas; Il danse.“ („Конгресът не върви, той танцува“).

Полско-саксонска криза[редактиране | редактиране на кода]

Най-спорната тема била т.нар. Полско-саксонска криза. Разделянето на Полша между Русия, Австрия и Прусия през 1772, повторено през 1793 и потретено две години по-късно, я премахва от картата на Европа и големият проблем пред конгреса е дали да се възстанови полската държавност. Руснаците и прусаците представят предложение, според което голяма част от владенията на Прусия и Австрия в Полша трябвало да отидат във владение на Русия, създавайки независимо Полско кралство, което да е в съюз с Русия, а Александър I да е негов цар. В замяна прусаците щели да получат като компенсация цялата Саксония, за чийто крал се смята, че е загубил своя престол, тъй като не изоставил достатъчно бързо подкрепата си за Наполеон. Австрийците, французите и британците не одобряват този план и, по идеята на Талейран, подписват тайно споразумение на 3 януари 1815 г. срещу руско-пруския план.

В крайна сметка решенията на конгреса пренебрегват възстановяването на полската държава. Русия получава по-голямата част от Наполеоновото Варшавско княжество като „Полско царство“ (наречено „Конгресна Полша“), но не получава Познан и областта му (Велико херцогство Познан), които са дадени на Прусия, както и Краков, който става независим град. Полското царство попада под васална зависимост на Русия, въпреки че според конгресните решения тя се задължава да спазва някаква форма на представително управление в полските територии[2]. На Прусия са дадени 40% от Саксония (по-късно известна като област Саксония), като остатъка е върнат на крал Фридрих Август I (Кралство Саксония)

Териториални промени[редактиране | редактиране на кода]

Териториални промени след конгреса

Освен потвърждението, че присъединените от Франция територии през 1795 – 1810 г. вече не били нейна собственост – решено впрочем още с Парижкия договор, другите важни последици от конгреса са разширяването на Русия и Прусия, която се сдобива с херцогство Вестфалия, Северен Рейнланд (Rhineland) и Шведска Померания, като с тези придобивки населението ѝ нараства на около 11 млн души[2]. Близо 300-те държавици, останали от Свещената Римска империя, са превърнати в много по-лесно управляеми 30 държави. Това решение укрепва Германия в хлабава немска конфедерация, оглавявана от Прусия и Австрия, наречена Германски съюз.

Представителите на Конгреса се съгласили на много други териториални промени. Норвегия била прехвърлена от Дания на Швеция. Австрия се сдобила с Кралство Ломбардия-Венеция в Северна Италия, която попаднала под управлението на Хабсбургите, (Велико херцогство Тоскана, Херцогство Модена и Херцогство Парма). Папа Пий VII си възвърнал Папската област. Кралство Пиемонт-Сардиния получило обратно своите континентални владения и поело управлението на Република Генуа. В Южна Италия на Йоахим Мюра (Joachim Murat), било разрешено да задържи Кралство Неапол, но след като той оказал помощ на Наполеон по време на неговите Сто дни, той е детрониран, и на престола отново се качва Фердинанд IV Неаполитански) от династията на Бурбоните. Било създадено голямо Обединено кралство Нидерландия за принц Орански, включително Обединените провинции и бившите територии, владени от австрийците, в Южна Нидерландия. На Виенският конгрес е създадено и Кралство Белгия като самостоятелна държава в Австрийска Нидерландия. Имало и други, по-маловажни териториални решения, включително големи териториални придобивки за немските кралства Хановер и Бавария, както и признаването на португалските претенции към областта Оливенца (Olivenza).

Свещен съюз[редактиране | редактиране на кода]

Свещеният съюз не бил пряко част от Конгреса, но се свързва с него. Според него европейските суверени трябвало да се придържат към християнските принципи. Въпреки че той бил осмян от много от държавниците на Конгреса (Касълрей го нарича „късче възвишен мистицизъм и абсурд“, а Метерних – „гръмогласно нищо“), всичките европейски суверени се съгласили с него с изключение на Папата, който не желаел да подпише споразумение с толкова много еретици. Султанът, който не се интересувал от християнските принципи, и принца-регент на Обединеното кралство, който не могъл да се съгласи с договор, който не включвал намесата на правителството (все пак той се подписва в ролята си на регент на Хановер) също не подкрепили съюза. По-късно Свещения съюз започнал да се свързва с реакционните движения в Европа и най-вече с политиката на Метерних.

Оценка[редактиране | редактиране на кода]

Виенският конгрес бил често критикуван от историците на 19 век (както и някои по-съвременни) за това, че пренебрегнал националните и либерални стимули, както и че създал „горещи“ точки на континента. Всъщност критиката вече била изказана от опозицията на вигите в Англия, веднага след като Конгресът приключил. Виенският конгрес бил съществена част от т.нар. Консервативен ред (The Conservative Order), при който мирът и стабилността били разменени със свободата и гражданските права, свързани с Френската революция. През 20 век обаче много историци смятат, че Конгресът е свършил добра работа, и е предотвратил глобална война за близо сто години (1818 – 1917). Между тях е и Хенри Кисинджър, чиято дисертация е върху Виенския конгрес.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Гаврилов 2011, с. 180.
  2. а б Гаврилов 2011, с. 182.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 343.