Виенски конгрес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Виенският конгрес (1 октомври 1814-9 юни 1815) е международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя и установил европейското статукво след Наполеоновите войни. Той има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и прилагането на принципите на легитимизма (признаване на правото на законните (легитимни) династии). Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции. Конгресът се председателства от австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних. Решенията на този конгрес са взети от четирите велики сили - Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство. На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция предишната пролет.

Преговорите не са преустановени дори след завръщането на бившия император Наполеон Бонапарт от изгнаничество и поемането на властта във Франция от него през март 1815 г. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дни преди поражението на Наполеон при Ватерло. Технически погледнато, някои могат да кажат, че Виенският конгрес никога не се е състоял, тъй като Конгресът никога не е провеждал пленарно заседание. Всъщност дискусиите са се водили на неофициални заседания между Великите сили.

Конгресът определя държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те вече са определени с Парижкия договор от 30 май 1814 г. Редът, създаден от конгреса, се запазва в общи линии до 1848 г.[1]

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Картина „Виенският конгрес“ от художника Жан-Баптист Исабей, 1819 г.

Великобритания е представена първоначално от своя външен министър, лорд Касълрей; след февруари 1815 г. - от херцог Уелингтън; а през последните седмици лорд Кланкарти го замествал, тъй като Уелингтън отишъл да поеме командването на английската армия срещу Наполеон. Австрия била представена от принц Клеменс фон Метерних, външния министър, и неговия заместник, барон Васенберг. Прусия била представена от принц Карл Август фон Харденберг, канцлера, и Вилхелм фон Хумболт, дипломат и учен. Франция на Луи XVIII била представена от нейния външен министър, Шарл Морис дьо Талейран (Talleyrand-Perigord). Въпреки, че официалната делегация на Русия била водена от външния министър граф Неселроде, император Александър I играел ролята на своя собствен външен министър. Първоначално великите сили имали намерение Франция да не взема участие в преговорите, но Талейран успял ловко да се вмъкне във вътрешните съвещания още в първите седмици от преговорите.

Тъй като по-голямата част от работата се извършвала от тези пет сили (по някои въпроси участие взимали представителите на Испания, Португалия и Швеция, а по немските въпроси - Хановер, Бавария и Вюртемберг), голяма част от делегациите практически нямали почти никаква работа. Вследствие на това домакинът на конгреса, император Франц II организирал грандиозни забави — празненства, балове и танцови забави. По този повод принц Де Лин казва: „Le Congres ne marche pas; Il danse.“ („Конгресът не върви, той танцува“).

Полско-саксонска криза[редактиране | редактиране на кода]

Най-спорната тема била т.нар. Полско-саксонска криза. Разделянето на Полша между Русия, Австрия и Прусия през 1772, повторено през 1793 и потретено две години по-късно, я премахва от картата на Европа и големият проблем пред конгреса е дали да се възстанови полската държавност. Руснаците и прусаците представят предложение, според което голяма част от владенията на Прусия и Австрия в Полша трябвало да отидат във владение на Русия, създавайки независимо Полско кралство, което да е в съюз с Русия, а Александър I да е негов цар. В замяна прусаците щели да получат като компенсация цялата Саксония, за чийто крал се смята, че е загубил своя престол, тъй като не изоставил достатъчно бързо подкрепата си за Наполеон. Австрийците, французите и британците не одобряват този план и, по идеята на Талейран, подписват тайно споразумение на 3 януари 1815 г. срещу руско-пруския план.

В крайна сметка решенията на конгреса пренебрегват възстановяването на полската държава. Русия получава по-голямата част от Наполеоновото Варшавско княжество като „Полско царство“ (наречено „Конгресна Полша“), но не получава Познан и областта му (Велико херцогство Познан), които са дадени на Прусия, както и Краков, който става независим град. Полското царство попада под васална зависимост на Русия, въпреки че според конгресните решения тя се задължава да спазва някаква форма на представително управление в полските територии[2]. На Прусия са дадени 40% от Саксония (по-късно известна като област Саксония), като остатъка е върнат на крал Фридрих Август I (Кралство Саксония)

Териториални промени[редактиране | редактиране на кода]

Освен потвърждението, че присъединените от Франция територии през 1795-1810 г. вече не били нейна собственост — решено впрочем още с Парижкия договор, другите важни последици от Конгреса са разширяването на Русия и Прусия, която се сдобива с херцогство Вестфалия, Северен Рейнланд (Rhineland) и Шведска Померания, като с тези придобивки населението ѝ нараства на около 11 млн души[2]. Близо 300-те държавици, останали от Свещената Римска империя, са превърнати в много по-лесно управляеми 30 държави. Това решение укрепва Германия в хлабава немска конфедерация, оглавявана от Прусия и Австрия, наречена Германски съюз.

Представителите на Конгреса се съгласили на много други териториални промени. Норвегия била прехвърлена от Дания на Швеция. Австрия се сдобила с Кралство Ломбардия-Венеция в Северна Италия, която попаднала под управлението на Хабсбургите, (Велико херцогство Тоскана, Херцогство Модена и Херцогство Парма). Папа Пий VII си възвърнал Папската област. Кралство Пиемонт-Сардиния получило обратно своите континентални владения и поело управлението на Република Генуа. В Южна Италия на роднината на Йоаким Мурат (Joachim Murat), му било разрешено да задържи Кралство Неапол, но след като той оказал помощ на Наполеон по време на неговите Сто дни, той е детрониран, и Фердинанд IV (Неапол) от династията на Бурбоните отново се качва на престола. Било създадено голямо Обединено кралство Нидерландия за принц Орански, включително Обединените провинции и бившите територии, владени от австрийците, в Южна Нидерландия. На Виенският конгрес е създадено и Кралство Белгия като самостоятелна държава в Австрийска Нидерландия. Имало и други, по-маловажни териториални решения, включително големи териториални придобивки за немските кралства Хановер и Бавария, както и признаването на португалските претенции към областта Оливенца (Olivenza).

Свещен съюз[редактиране | редактиране на кода]

Свещеният съюз не бил пряко част от Конгреса, но се свързва с него. Според него европейските суверени трябвало да се придържат към християнските принципи. Въпреки че той бил осмян от много от държавниците на Конгреса (Касълрей го нарича „късче възвишен мистицизъм и абсурд“, а Метерних - „гръмогласно нищо“), всичките европейски суверени се съгласили с него с изключение на Папата, който не желаел да подпише споразумение с толкова много еретици. Султанът, който не се интересувал от християнските принципи, и принца-регент на Обединеното кралство, който не могъл да се съгласи с договор, който не включвал намесата на правителството (все пак той се подписва в ролята си на регент на Хановер) също не подкрепили съюза. По-късно Свещения съюз започнал да се свързва с реакционните движения в Европа и най-вече с политиката на Метерних.

Оценка[редактиране | редактиране на кода]

Виенският конгрес бил често критикуван от историците на 19 век (както и някои по-съвременни) за това, че пренебрегнал националните и либерални стимули, както и че създал „горещи“ точки на континента. Всъщност критиката вече била изказана от опозицията на вигите в Англия, веднага след като Конгресът приключил. Виенският конгрес бил съществена част от т.нар. Консервативен ред (The Conservative Order), при който мирът и стабилността били разменени със свободата и гражданските права, свързани с Френската революция. През 20 век обаче много историци смятат, че Конгресът е свършил добра работа, и е предотвратил глобална война за близо сто години (18181917). Между тях е и Хенри Кисинджър, чиято дисертация е върху Виенския конгрес.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Гаврилов 2011, с. 180.
  2. а б Гаврилов 2011, с. 182.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 343.