Беатриче д’Есте

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Беатриче д'Есте.

Беатриче д’Есте
Херцогиня на Милано
Ambrogio de Predis - Ritratto di una dama.jpg
„Портрет на дама“ (Беатриче д’Есте?) от Джовани Амброджо де Предис, 1490 г.
Управление 14941497
Наследила Изабела Арагонска
Наследена от Анна Бретанска
Лични данни
Родена
Починала
Погребана в Църква „Санта Мария деле Грацие“, Милано
Други титли Херцогиня на Бари
Религия Католицизъм
Семейство
Династия Дом Есте
Баща Ерколе I д’Есте
Майка Елеонора Арагонска
Брак Лудовико Мария Сфорца
Потомци Ерколе Масимилиано Сфорца
Франческо II Сфорца
Герб [[File:Coat of arms of the House of Este (Ercole I).svg Coat of arms of the House of Sforza.svg|100px]]

Беатриче д’Есте (на италиански: Beatrice d’Este, * 29 юни 1475 във Ферара, Херцогство Ферара, † 2 януари 1497 в Милано, Миланско херцогство) от Дом Есте е принцеса от Ферара и чрез женитба херцогиня на Милано и херцогиня на Бари.

Тя е меценат на Донато Браманте, Лудовико Ариосто и Леонардо да Винчи. Грижи се за завършването на Кастело Сфорцеско в Милано. Тя е една от най-изисканите принцеси на Италианския Ренесанс.[1]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Беатриче е родена в замъка на Есте във Ферара като второ дете и дъщеря на Ерколе I д’Есте (* 26 октомври 1431 във Ферара, † 25 януари 1505, пак там) – херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на съпругата му Елеонора Арагонска (* 22 юни 1450 във Ферара, † 11 октомври 1493, пак там).

Кръстена е в чест на Беатриче д'Есте, – сестра на Ерколе I, и на Беатриче Арагонска – сестра на херцогиня Елеонора.[2] Херцогът на Ферара копнее за мъжки наследник, така че раждането ѝ е сметнато за нещастие.[3] [4]

Има петима братя и една сестра:

Има и двама полубратя и една полусестра от извънбрачни връзки на баща ѝ:

  • Джулио д’Есте (* 1478, † 1561), организира заговор срещу двамата си полубратя Алфонсо и Иполито, и прекарва 34 години в затвора

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Престой в Неапол[редактиране | редактиране на кода]

През 1477 г., когато Беатриче е на две години, е отведена в арагонския двор заедно със сестра си Изабела от майка им Елеонора Арагонска по случай втория брак дядо ѝ по майчина линия – крал Фердинандо I Неаполитански с Хуана Арагонска. Процесията, придружена от Николо да Кореджо, пристига в Пиза и оттам се качва на галера, която пристига в Неапол на 1 юни 1477 г.

На 19 септември Елеонора ражда сина си Феранте. Скоро след това получава новината, че съпругът ѝ е назначен за Генерален капитан на флорентинската армия, така че е принудена да се върне бързо във Ферара, за да управлява държавата в негово отсъствие. По настояване на краля на Неапол, привързан към внучетата си, оставя новороденото си бебе и Беатриче в Неапол, и взима със себе си само най-голямата си дъщеря Изабела. Беатриче живее там в продължение на осем години, поверена на грижите на културната си и добродетелна леля Иполита Мария Сфорцахерцогиня-консорт на Калабрия.

Годеж с Лудовико „Мавърът“[редактиране | редактиране на кода]

Роднинството на Беатриче с основните италиански семейства предизвиква интерес към нея. През пролетта на 1480 г. Лудовико „Мавърът“херцог на Бари започва преговори с баща ѝ Ерколе I д'Есте, за да получи ръката на най-голямата му дъщеря Изабела. Това обаче не е възможно, защото тя вече е сгодена за Франческо II Гондзагамаркграф на Мантуа. Тогава Ерколе I, със съгласието на крал Фердинандо I, предлага на „Мавъра“ втората си дъщеря – 5-годишната Беатриче и той приема. За семейство д'Есте двойният бъдещ брак на Беатриче с Лудовико и на брат ѝ Алфонсо с племенницата на Лудовико – Анна Мария Сфорца служи за скрепване на съюза със Сфорца – най-мощното и богато семейство в Северна Италия. Това се оказва полезно, тъй като Херцогство Ферара постоянно е заплашено от венецианския експанзионизъм.

След избухването на Конспирацията на бароните в Базиликата – революционно движение срещу Арагонците, настанили се на Неаполитанския престол, престоят на Беатриче в Кралство Неапол става рискован. Тя се завръща във Ферара през 1485 г. на 10-годишна възраст по изричното настояване на годеника ѝ Лудовико „Мавърът“, който желае тя да получи образование в по-подходящ за ролята ѝ двор. Това става въпреки силните протести на дядо ѝ – кралят на Неапол Фердинандо (Феранте) I, който неохотно приема да я пусне след редица преговори. [5] Във Ферара тя е ученичка, заедно със сестра си Изабела, на философа Батиста Гуарино, от когото получава огромно и задълбочено образование. Така Беатриче става една от най-културните и изискани принцеси на Италианския Ренесанс. [1] През декември 1485 г. Ерколе I изпраща портрет на Беатриче – дело на Козимо Тура като подарък на Лудовико „Мавъра“.[6]

Това е по всяка вероятност изгубеният портрет на Беатриче на 10-годишна възраст, направен от Козимо Тура като коледен подарък за „Мавъра“. Хипотезата е изказана и от италианския изкуствовед Федерико Дзери. Всички отличителни черти на Беатриче като възрастна вече са налице: дългата плитка, неприбраните кичури коса и любовта към перлите, а на гърдите ѝ е онова, което изглежда като диамантеният пръстен на рода д'Есте – личен герб на баща ѝ Ерколе I, който Беатриче показва и на скулптурния бюст (вж. по-долу), направен преди сватбата.

Бракът между Лудовико и Беатриче би трябвало да бъде сключен през февруари 1490 г. по същото време като този между сестра ѝ Изабела и Франческо II Гондзага. По време на посещението на баща ѝ Ерколе I д'Eсте в Милано през 1487 г. Лудовико „Мавърът“ дава да се разбере, че е твърде зает с държавните дела и че Беатриче е все още твърде малка за сватба. През май 1489 г. той праща във Ферара Джакомо Троти – посланик на д'Есте в двора на Милано: датата на сватбата е определена за май 1490 г. и е уредена зестра от 40 хил. дуката и бижута на стойност 2 хил. дуката. Херцогът на Бари трябва да покрие част от разходите за тържествата. Когато идва юни обаче, Лудовико за пореден път отлага брака чрез Галеацо Сансеверино, хвърляйки в смут херцозите на Ферара. Те започват да се съмняват в истинското му желание да се ожени за Беатриче. Причината за това му поведение се дължи на известната му връзка с красивата му любовница Чечилия Галерани. [7] За да се извини за постоянните отлагания, през август 1490 г. „Мавърът“ праща Франческо да Казате във Ферара, за да дари на годеницата му изящна огърлица от перли, злато, изумруди и рубини.[8]

Брак[редактиране | редактиране на кода]

Съпругът на Беатриче – Лудовико Мария Сфорца „Мавърът“ (детайл от Пала Сфорцеска, 1494/95 г., Пинакотека ди Брера, Милано).

На 29 декември 1490 г. 15-годишната Беатриче д'Есте напуска Ферара на борда на няколко карети, придружена от майка ѝ Елеонора Арагонска, чичо ѝ Сигизмондо I д'Есте и свита от благородници и дами. Нейният по-малък брат Алфонсо я предшества на шейна поради особено суровата зима. Река По е замръзнала в участъците на Мантуа и Ферара. Във Ферара пада метър сняг, който продължава до средата на март. На 2 януари шествието стига до Брешело, където се среща с това на Алфонсо и на следващия ден приветства пристигането на Изабела д’Есте – маркиза на Мантуа със свитата ѝ от 50 души и 30 коня. На 5 януари Галеацо Сансеверино пристига в Брешело с флот от три бучинтора[9] и 18 транспортни кораба на Сфорца.

На 7 януари сватбеното шествие потегля и заминава за Пиаченца, където е приветствано на 12 януари от граф Бартоломео Скоти след доста неудобно пътуване поради заледяване и въздушно течение. Пътешествието се възобновява на сутринта на 14 януари и в около 16.30 часа на 15 януари малката флота пристига на речното пристанище в Павия. Лудовико посреща булката на кея, като ѝ помага да слезе от кораба, заобиколен от много прочути милански благородници. След това шествието прекосява Покрития мост и накрая стига до замъка.

На следващия ден е подписан брачният договор с Лудовико Мария Сфорца „Мавърът“ – херцог на Бари, но реално и господар на Милано. Следобед той показва чудесата на замъка в Павия на Беатриче, Изабела и Алфонсо, по-специално библиотеката, оръжейната и огледалната зала.

На 17 януари 1491 г. Лудовико сключва брак с 15-годишната Беатриче д’Есте в Херцогския параклис на замъка. Булката е облечена в дълга бяла рокля, на която са пришити много перли и бижута. Тя е придружена до олтара от майка си и сестра си, следвани от брата на Беатриче Алфонсо и чичо ѝ Сигизмондо, а зад тях – няколко благородници от Ферара. Лудовико иска бракът да се сключи в Павия, а не в Милано, за да не се създава впечатление, че иска да измести като херцог племенника си Джан Галеацо Мария Сфорца – законен херцог на Милано, оженил се за Изабела Арагонска в Миланската катедрала няколко месеца по-рано. [10]

Сватбени тържества в Милано[редактиране | редактиране на кода]

Mиниатюра на Беатриче на 19-годишна възраст, съдържаща се в удостоверение за дарение от 28 януари 1494 г., с което съпругът ѝ предоставя земи (Британска библиотека, Лондон).

Още на следващата сутрин Лудовико заминава за Милано, за да завърши подготовката за празниците и тържествения прием. Бракът веднага е обявен за консумиран, но всъщност той остава неконсумиран за повече от месец: от уважение към съпругата по-възрастният ѝ с 15 години съпруг не желае да я принуждава, а търпеливо изчаква тя да е готова да му се отдаде спонтанно. Непрекъснатият натиск, упражняван от баща ѝ херцог Ерколе I, за ускоряване на консумацията, се оказва безполезен и ситуацията се разрешава от само себе си скоро след това.

Работите в замъка при Порта Джовия течат от месеци и за да ги завърши навреме, „Мавърът“ кара всички най-известни художници и скулптори, работещи в Ломбардия (включително и Леонардо да Винчи) да изоставят текущите си задачи и да отидат в Милано. За случая Sala della Balla е изрисувана с цикъл от стенописи, представящи подвизите на Франческо I Сфорца.

Свитата на Беатриче напуска Павия три дена по-късно, прекарвайки нощта на 21 януари в замъка в Бинаско. На следващия ден тя е посрещната от херцог Джан Галеацо Мария Сфорца и съпругата му Изабела Арагонска на няколко мили южно от града и е придружена за закуска в трапезарията на базилика „Сант'Еусторжио“. В късната сутрин шествието влиза в Милано през Порта Тичинезе, където е приветствано от Лудовико, облечен в златен елек, и от най-изявените благородници, от духовенството, от посланиците на италианските държави, както и от лекари и юристи. По този случай къщите и магазините на Милано са украсени с гирлянди от цветя, знамена, драперии и гоблени. В махалата Contrada degli Armorari миланските оръжейници подреждат две дълги редици рицари с пълна броня, яздещи впрегнати коне, които, подредени по този начин, изглеждат като истински. Обявено от 46 двойки тръбачи, шествието напредва сред ликуващите хора към замъка, където го очакват майката на миланския херцог – Бона Савойска, двете ѝ дъщери Анна Мария Сфорца и Бианка Мария Сфорца заедно с най-красивите дами на града. На 23 януари в Херцогския параклис в Павия е отпразнувана и сватбата между Алфонсо I д’Есте и Анна Мария Сфорца, но празненствата се провеждат във Ферара месец по-късно.

Сфорцески медальон с Беатриче (Каза дели Ателани, Милано, 1943 г.)

На 24 януари на площада са издигнати три подиума: на първия се качват вестителите и тръбачите, на втория са поставени подаръците, получени от съпрузите, заедно с чинии, гарафи и други златни и сребърни изделия, а на третия, поставен в центъра – самата Беатриче, която получава почитта от високопоставените лица на града. След това тя дарява двама рицари (Висконти и Суарди) с две златни завеси, окачени впоследствие в двора на замъка, които по-късно ще бъдат наградите за победителите в последвалия турнир. Същата вечер се провежда паметен бал, на който присъстват не по-малко от 200 души, включително селянки, облечени в цветовете на Сфорца и идващи от цяла Италия. Този бал е споменат от Бартоломео Калко заради разкошната демонстрация на дрехи и прически (на които Беатриче е голяма почитателка). [11]

Между 26 и 28 януари се провежда турнир, в който участват голям брой известни личности, включително самият херцог Джан Галеацо Мария Сфорца, Анибале II Бентивольо, Джовани Франческо II Пико дела Мирандола, Бонифаций III Монфератски и Франческо II Гондзага, всички с дрехи и брони с възхитителни или екстравагантни форми. Победител е Галеацо Сансеверино, който получава златната завеса от ръцете на Беатриче. [12]

Изглежда, че по повод сватбата младоженците даряват богатия олтарна драперия, все още запазена в църквата „Санта Мария дел Монте“ във Варезе. Светилището е особено скъпо на „Мавъра“, който често ходи там и прави многобройни литургии след смъртта на жена си.[13]

На 1 февруари Елеонора Арагонска, Изабела д’Есте, Алфонсо I д’Есте, Анна Мария Сфорца, Ермес Сфорца и Джан Франческо Сансеверино напускат Милано, последвани от шествие от 400 души и посещават манастира в Чертоза ди Павия. След това те потеглят за Ферара, където пристигат на 11 февруари. Мъдрата Поликсена д'Есте, братовчедка на Беатриче, която вече е на 40 години, остава в Милано, за да ѝ помага. [14]

Раждане на Ерколе Масимилиано и Франческо Сфорца[редактиране | редактиране на кода]

Емилиано Масимилиано Сфорца – син на Лудовико и на Беатриче (портрет от Джовани Амброджо де Предис)

На 20 януари 1493 г. Елеонора Арагонска пристига в Милано, за да помогне на дъщеря си за раждането, като довежда от Ферара и семейната акушерка. Два дена по-късно в Зала дел Тезоро в ла Рокета (най-укрепената част) на замъка на Порта Джовия на маси са изложени подаръците на миланските благородници, които са покрити с пурпурно златно кадифе, дарени на „Мавъра“ с оглед на близкото раждане на детето. Сред тях има два красиви диаманта на стойност 18 хил. дуката и красива златна люлка за бебето, дарени от тъста му Ерколе I д’Есте.[15]

В 16 часа на 23 януари 17-годишната Беатриче ражда първородния си син Ерколе Масимилиано Сфорца, кръстен на баща ѝ, към когото тя храни безусловна любов, и впоследствие наречен Масимилиано в чест на император Максимилиан I. Събитието е последвано от демонстрации на уважение към „Мавъра“, който кара камбаните да бият цяла седмица, насърчава обществени шествия и помилва някои осъдени.[16] По повод кръщенето на детето на площада пред Миланската катедрала е поставена голяма сцена, покрита със скъпоценни тъкани, украсена с листа и гирлянди, на чиято външната страна са представени 12-те подвига на Херкулес, представени с гипсови барелефи. [17]

На 20 февруари Беатриче и Изабела Арагонска присъстват на благодарствената литургия в църквата „Санта Мария деле Грацие“, пеейки Te Deum, последвано от традиционната благословия на майката. Следва великолепно празненство в дома на Дела Торе. [18]

Франческо II Сфорца (портрет от Тициан и/или школа)

Раждането на Ерколе Масимилиано бележи повратната точка в политиката на „Мавъра“, който оттогава нататък се опитва да бъде признат за легитимен херцог на Милано на мястото на бездарния му племенник Джан Галеацо Мария Сфорца. Раждането води и до влошаване на отношенията между Беатриче д’Есте и Изабела Арагонска – съпруга на херцога. Изабела, много по-решителна от съпруга си, разбира ясните намерения на „Мавъра“. Тя пише на баща си Алфонсо II Неаполитански с молба за помощ за получаването на херцогството. Фернандо I Арагонски, въпреки че публично поздравява Лудовико за раждането на сина му, се опитва да ограничи влиянието му в другите италиански и чужди дворове. „Мавърът“ обаче го изпреварва, като сключва съюз с Венецианската република, Херцогство Ферара, Маркграфство Мантуа и Папската държава, целящ да гарантира мира в Италия в продължение на поне 25 години по модела на предишния Мир в Лоди от 9 април 1454 г. Новата лига е провъзгласена във Венеция на 25 март 1493 г. на празника на Сан Марко. За случая дожът прави миланския посланик Тадео Вимеркати рицар, а Лудовико Сфорца обещава да отиде при тъста си във Ферара, за да му покаже внука му и да изпрати Беатриче като своя представителка във Венеция с намерението да получи подкрепата на венецианците за легитимността му като херцог на Милано. Изабела д’Есте, за да не се изложи пред сестра си и поради забавянето на миланската свита, напуска Ферара на 11 май, за да отиде на свой ред във Венеция. [19]

На 4 февруари 1495 г. Беатриче ражда втория си син – Сфорца Франческо Сфорца, наречен така в чест на починалия си чичо по бащина линия Сфорца Мария Сфорца, много скъп на Лудовико, и на дядото на детето Франческо Сфорца. Детето е кръстено от леля си Изабела д'Есте с 15 имена, но оттогава го наричат просто Франческо. [20]

Посещение на Ферара[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Беатриче д'Есте от 16 – 17 век

„Мавърът“ и Беатриче тръгват за Ферара на 10 карети, придружени от Алфонсо I д’Есте, Франческо Гондзага и разкошна свита, следвана от 50 мулета, натоварени с багаж. След като спират в най-важните градове на Емилия, където се провеждат нарочни за скучая панаири, турнири и театрални представления, на 17 май те са близо до Ферара и отсядат в Палацо Троти. В 13 часа на следващия ден те влизат в града, пресичайки моста Castel Tedaldo, тръгват покрай виа Гранде и виа дей Сабиони, заобиколени от развеселена тълпа, и достигат до замъка на Есте, където са посрещнати от херцозите на Ферара. След това двата двора присъстват на литургията в катедралата „Сан Джорджо“. От тази нощ херцозите на Бари отсядат в Палацо Костабили.

На следващите дни има турнир, спечелен оново от Галеацо Сансеверино, конна надпревара, спечелена от Алфонсо д'Есте, и дуели с широки мечове, както и театрални представления, включително „Менехми“ на Плавт, които убеждават „Мавъра“ да създаде театър в Милано. От своя страна дамите от Милано и Ферара се надпреварват взаимно коя ще покаже по-пищен и елегантен тоалет. Ерколе д'Есте показва на „Мавъра“ докъде са стигнали работите по неговите амбициозни планове за разкрасяване и разширяване на града, т. нар. Addizione Erculea, което донася на Ферара титлата „първи съвременен град в Европа“. [21]

Дипломатическа мисия във Венеция[редактиране | редактиране на кода]

Меден тестон (вид монета) с изображение на Беатриче на обратната страна (1497 г.)

На 25 май Беатриче заминава за Венеция, придружена от майка си Елеонора Арагонска, брат си Алфонсо I д’Есте и съпругата му Анна Мария Сфорца, секретаря Винченцо Калмета, съветниците Джироламо Тутавила, Галеацо Висконти, Анджело Таленти и Пиетро Ландриани, епископа на Комо Антонио Тривулцио и свита от над 1200 души. Голямата делегация се пуска с две бучинтори[9] и много по-малки кораби, които плават първо по река По, след това по опасно бурното море. Морето предизвиква много страхове сред присъстващите, но не и у Беатриче, която вместо това се забавлява заедно със зет си Галеацо Сансеверино да се присмива на страха на групата.

На 26 май флотът стига до Киоджа, където Беатриче отсяда в дома на венециански благородник. Лудовико, изпращайки жена си във Венеция, има цели да се 'снижи' в светлината на неотдавнашните военни преговори, установени с френския крал Шарл VIII. Той също така се опитва да получи легитимация като херцог на Милано от император Максимилиан I в замяна на ръката на Бианка Мария Сфорца, придружена от приказна зестра от 300 хил. златни дуката, 40 хил. дуката в бижута плюс още 100 хил. дуката за херцогската инвеститура. От друга страна Беатриче би използвала своя чар, интелигентност и помпозност, характеризиращи миланския двор, за да впечатли венецианците. Същия ден в летния херцогски дворец Delizia di Belriguardo идват и баща ѝ Ерколе I д'Есте и дворът на Ферара.

Конка ди Виарена в Милано: плакет от 1497 г. с герба на Сфорца в памет на херцог Лудовико „ил Моро“ и съпругата му Беатриче д'Есте, и латински надпис с текста на указ, който гарантира освобождаване от мито на лодките, каращи по вода от езерото Маджоре мрамора, с които е построен Миланската катедрала.

На сутринта на 27 май малката флота заобикаля Лидо и достига крепостта Маламоко около пет часа следобед, където е оповестена с топовни изстрели и приветствана от делегация от 24 венециански патриции на три богато украсени лодки. Беатриче е поканена да се качи на едната от тях и изслушва реч от Винченцо Капело в нейна чест. Флотът подновява пътуването си до Венеция, придружен от множество венециански кораби, пристигайки на остров Сан Клементе. Там ги чака самият дож в сянката на павилион заедно с Маркграфа на Мантуа, пристигал в града три дена по-рано. Дожът кани Беатриче да се качи на бучинторо-то, което се насочва към Канал Гранде, последван от две богато украсени триреми и десетки други по-малки кораби. По време на пътуването Беатриче присъства на представлението на шлеп на спора между Минерва и Нептун, довел до основаването на Атина. Същата вечер тя и най-изявените членове на свитата ѝ отсядат в палат Fondaco dei Turchi, собственост на д'Есте, пред който за случая е издигната ложа, украсена с гоблени и гирлянди с цветя.

През следващите два дни тя е зрителка на различни церемонии, включително единична регата с мъжки и женски екипажи. На 30 май е поканена на разкошна закуска в Двореца на дожите, състояща се от над 300 предмета, възпроизведени в златен захарен памук. На 31 май посещава Арсенала, където намира стотици подредени галери, както и остров Мурано. На 1 юни Беатриче посещава Базилика „Сан Марко“ и Съкровищницата.

Бащата на Беатриче – Ерколе I д'Есте

На 2 юни тя заминава от Венеция за Ферара, където пристига на 5 юни. [22] Посещението е прекрасен личен успех, но почти тотален провал от политическа гледна точка, тъй като Венеция остава против инвеститурата на съпруга ѝ за херцог на Милано. [23]

Роля в Първата френска инвазия (1494 – 1495)[редактиране | редактиране на кода]

След раждането на първородния си син Ерколе основната грижа на Беатриче е да осигури на сина си наследяването на Миланското херцогство, което обаче законно принадлежи на сина на братовчедка ѝ Изабела. Напрежението между двете се натрупва през следващата година, докато на 25 януари 1494 г. старият крал на Неапол Феранте I умира. Той вече е предвидил избухването на война, която се е опитал с всички сили да избегне. След като се възкачва на трона на Неапол, синът му Алфонсо II Неаполитански не се поколебава да се притече на помощ на дъщеря си Изабела, обявявайки война на шурея си Лудовико и окупирайки град Бари като първи признак на враждебност. Лудовико отговаря на заплахите, като дава зелена светлина на френския крал Шарл VIII да влезе в Италия, за да завладее Кралство Неапол. Кралят вярва, че то му принадлежи по право, след като Арагонците са го откраднали от Анжуйците.

Майката на Беатриче – Елеонора Арагоноска.
Беатриче д'Есте на рисунка с въглен (Леонардо да Винчи, ок. 1494 г.)

В конвулсивната фаза на последвалите войни Беатриче трябва да подкрепя съпруга си в неговата си профренска политика, въпреки че това означава да води война срещу собствените си роднини. Затова на 23 юли 1494 г. тя посреща в Милано херцог Луи Орлеански – братовчед на краля на Франция, който пристига в Италия с авангарда на френската армия. След това, на 11 септември същата година, тя отива в Асти да се срещне лично с френския крал Шарл VIII. Луи Орлеански и Шарл VIII са посрещнати с голямо веселие и тържества и претендират, по френски обичай, да целунат херцогинята и всички красиви придворни дами по устата.[24] Шарл VIII показва голямо възхищение от грациозността, с която Беатриче танцува, и богатството на тоалета ѝ, и поисква портрет, който може би съответства на скицата, направена от Леонардо да Винчи с въглен. [25]

Скоро, осъзнавайки, че плановете му не вървят по план, Лудовико се отказва от съюза си с французите и се присъединява към Свещената лига, нарочно създадена между различните италиански сили, за да прогонят чужденците от полуострова. Докато крал Шарл VIII, след завладяването на Неапол, все още е в кралството, в ситуация на тежко напрежение, на 11 юни 1495 г., в противоречие с заповедите на краля, Луи Орлеански окупира град Новара. Херцогът стига чак до Виджевано, заплашвайки да атакува Милано с намерението да узурпира Миланското херцогство. Той счита херцогството принадлежащо му по право, тъй като е потомък на Валентина Висконти.

Братът на Беатриче – Алфонсо I д'Есте (портрет от Тициан)

Лудовико побързва да се затвори със съпругата си и децата си в Рока дел Кастело в Милано, но понеже не се чувства в безопасност, мисли да напусне херцогството, за да се приюти в Испания. Само силната опозиция на съпругата му и на някои членове на съвета, както пише историкът Бернардино Корио, го убеждава да се откаже от тази идея. Поради сериозното напрежение обаче Лудовико се разболява, почти сигурно поради инсулт, който го оставя за кратко парализиран, и затова Беатриче сама трябва да се изправи пред тежката военна ситуация. Лудовико обаче успява да осигури подкрепата и лоялността на миланските благородници и да се съпротивлява, докато не пристигне помощ от Венеция и Ферара. Луи Орлеански, укрепил се в Новара, е принуден да понесе дълга и изтощителна обсада, която унищожава хората му с глад и епидемии. Така херцогът е окончателно победен няколко месеца по-късно и излиза от конфликта по заповед на завръщащия се във Франция Шарл VIII.[26]

По-голямата сестра на Беатриче – Изабела д'Есте (портрет от Тициан, 1535 г.)

След тези събития Лудовико никога повече не се отделя от жена си Беатриче и я взима със себе си във военния лагер край Новара по време на обсадата. По повод тяхното посещението се провежда запомнящ се парад на цялата армия за удоволствие на херцогинята, която високо цени военните въпроси. Тя лично участва във военния съвет, както и в мирните преговори, и във всичките срещи с французите, които са изумени да я видят как активно сътрудничи до съпруга си.

От известно време Лудовико възнамерява да направи Беатриче едноличен управител на държавата. През 1494 г. той ѝ дава феодите на Касолново, Сартирана Ломелина, Валенца, Галиате, Кузаго, Мортара, Басиняна, Сан Секондо, Фелино, Торкиара, Кастел Сан Джовани, Пильола, Монте Империале, Леале, Карлота, Вал ди Лугано, парка и Замъка в Павия, Гамболо, Тромело, както и любимата ферма Sforzesca близо до Виджевано.[27]

Последна година и смърт[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1496 г. Беатриче и съпругът ѝ се срещат с император Максимилиан I в Малес. Императорът е особено мил към херцогинята, дори лично реже храната в чинията ѝ, и е много възхитен от ловните ѝ умения и упорития ѝ характер. Впоследствие императорските и миланските свити отиват в Бормио, посещавайки термалните му бани. [28] След това императорът остава за известно време в Милано и е в силни приятелски отношения с двамата херцози, чиято компания той обявява за единствената, която желае.

През последните месеци обаче отношенията между двамата съпрузи са доста обтегнати поради връзката на Лудовико с Лукреция Кривели – придворна дама на Беатриче. Въпреки недоволството, през април 1496 г. Беатриче чака трето дете от съпруга си. Бременността ѝ обаче се усложнява както от мъката, причинена ѝ от новината, че Лукреция също чака дете от Лудовико, поради което Беатриче се чувства доста унизена, така и от преждевременната трагична смърт на любимата Бианка Джована Сфорца – извънбрачна дъщеря на Лудовико и най-скъпата ѝ приятелка от първия ден на пристигането ѝ в Милано.

Родилните мъки на 21-годишната Беатриче започват през нощта между 2 и 3 януари 1497 г., но нито майката, нито момченцето ѝ оцеляват. Мъжът ѝ полудява от мъка. В продължение на две седмици е затворен на тъмно в собствените си апартаменти, след което обръсва главата си и оставя брадата си да расте, и оттам насетне носи само черни дрехи с окъсано наметало на просяк. Единствената му грижа се превръща украсяването на семейния мавзолей, а пренебрегнатата държава започва да запада. [29]

Кенотаф на Беатриче д'Есте и Лудовико „Мавърът“ от Кристофоро Солари (1497, Чертоза ди Павия).

Беатриче е погребана в хора на църквата „Санта Мария деле Грацие“ в Милано. Херцогът поръчва погребален паметник за себе си и съпругата си на Кристофоро Солари. След смъртта на Лудовико като пленник във Франция обаче гробът е прехвърлен празен в Манастира на Чертоза ди Павия, където се намира и към 2020 г.

Пустерла Беатриче, една от второстепенните порти на Милано, намираща се в миланския квартал Брера, е посветена на херцогинята. Освен това името ѝ носи една от днешните големи залесени алеи покрай бастионите на Милано – Viale Beatrice d'Este.

Външен вид[редактиране | редактиране на кода]

Бюст на Беатриче д'Есте на 15 години (Джовани Кристофоро Романо, около 1490 г., Лувър, Париж)
Беатриче д'Есте (детайл от Пала Сфорцеска, 1494 – 1495 г., Пинакотека ди Брера, Милано).

Най-надеждните източници, от които е възможно да се установи истинският облик на Беатриче, са мраморният бюст на Джан Кристофоро Романо, изложен в Лувъра, който я изобразява на 15-годишна възраст, и „Пала Сфорцеска“ от анонимен автор, запазена в Милано в художествения музей „Пинакотека ди Брера“, където тя е представена на 20 години с външен вид, съответстващ на описанията на тогавашните историци. Известно е, че Лоренцо Коста рисува портрета ѝ по молба на съпруга ѝ Лудовико Мария Сфорца малко след годежа им. Вероятно става въпрос за портрета, запазен в Палатинската галерия във Флоренция, предвид перфектното съответствие между огърлицата, дадена ѝ от годеника ѝ, и тази на картината. [30] Портретът на Козимо Тура от 1485 г. от своя страна е загубен, но е запазена негова черно-бяла снимка. [31]

Беатриче е толкова ниска на ръст, че носи обувки с платформи, т. нар. pianelle,[32] за да се опита да намали разликата във височината със съпруга си, който е почти метър по-висок от нея. В Международния музей на обувките във Виджевано има обувка с платформа от края на 15 век, приписвана на херцогинята, която, предвид размера, трябва да е била 34-35-и номер.

Беатриче има леко вирнат малък нос, пълни бузи, малка уста, черни очи и тъмнокафява коса, винаги увита в дълга каталунска плитка, достигаща под кръста и с чифт кичури, които оставя да падат по бузите ѝ. Муралто я представя като in iuvenili aetate, formosa ac nigri colorix.[33]

Характер[редактиране | редактиране на кода]

Благодарение на младостта си Беатриче има щастлив, весел, безгрижен и игрив характер. Тя измисля заедно със съпруга си доста от многобройните шеги срещу придворните, най-вече срещу сериозния Джакомо Троти.

Тя е амбициозна като сестра си, но по-импулсивна от нея. Известен е епизодът, в който се скарва с някои жени от народа, след като я обиждат за дрехите ѝ. По друг повод, осъзнавайки, че „Мавърът“ иска тя да облече рокля, знаейки, че преди е принадлежала на любовницата му Чечилия Галерани, Беатриче категорично отказва и принуждава съпруга си да прекрати извънбрачната връзка.[34]

Винченцо Калмета – неин верен секретар, възхвалява нейната изобретателност, приветливост и грация, както и двора ѝ от благородници, музиканти и поети. Историкът Паоло Джовио от друга страна я описва като надменна, намесваща се в държавните дела, в раздаването на служби и в правосъдните дела, но той е единственият автор, който говори за нея така и няма доказателства за това. [35]

Беатриче обича лукса и гардеробът ѝ само в апартаментите ѝ в замъка в Павия има цели 84 рокли, както и безброй други ценности.

Лудовико Мария Сфорца е искрено влюбен в жена си, въпреки че продължаваше да има любовници след брака си подобно на повечето господари от онова време. В свое писмо той пише за нея: „Тя ми е по-скъпа от слънчевата светлина". Хармонията на двойката се потвърждава и от Джакомо Троти – посланик на д'Есте в двора на Милано, както и от кореспонденцията между сестра ѝ Изабела д’Есте и Галеацо Сансеверино, който ѝ пише след брака: „Толкова много любов има между тях двамата, че не мисля, че двама души могат повече да се обичат". Решението на „Мавъра“ да я изпрати на дипломатическа мисия във Венеция, подобно на близкото ѝ участие в правителствените дела, е безпрецедентно за времето и е знак за доверието му, което ѝ гласува.

Образование, хобита и меценатство[редактиране | редактиране на кода]

До 8-годишна възраст Беатриче е отгледана в Неапол в двора на дядо си Фердинандо (Феранте) I Неаполитанскикрал на Неапол и испанец по рождение. Като дете тя говори смесица от каталонски, кастилски и италиански – навик, който изглежда не запазва като възрастна.

Беатриче прекарва юношеството си в двора на Ферара заедно със сестра си Изабела и полусестра им Лукреция, заобиколена от интелектуалци и художници като Матео Мария Боярдо, Николо II да Кореджо, Пиетро Бембо, Антонио Корнацано, Антонио Камели, Тито Строци, Антонио Тибалдео и много други. Майка ѝ Елеонора Арагонска я насочва към изучаването на латински и старогръцки, както и на гръцка и римска история при Батиста Гуарино – един от най-уважаваните хуманисти по онова време, но тя не владее правилно древните езици и дори не научава чужди езици. Беатриче се научава на танци от Амброджо да Урбино и Лоренцо Лаваньоло, както и на пеене, и толкова го обича, че в пътуванията си винаги е придружавана от певци и музиканти. Свири на виола, лютня и клавикорд, създадени специално за нея от Лоренцо Гуснаско от Павия – един от най-добрите лютиери на епохата.

Беатриче цени провансалските рицарски поеми и Каролингския цикъл, както и представянето на старогръцки комедии и трагедии, които баща ѝ много обича. Особено обича да слуша коментара към „Божествена комедия“ на Антонио Грифо – страст, споделяна и от съпруга ѝ Лудовико. Най-голямата ѝ страст е измислянето и създаването на нови дрехи, които диктуват модата в много италиански дворове по онова време и в които, докато е жива, тя няма съперници в нито един италиански двор. Тя дори праща във Франция кукли, облечени в някои от моделите ѝ в миниатюра. Муралто я помни като „novarum vestium inventrix“ (от лат. „създателка на нови дрехи“). Благодарение на кореспонденцията на вездесъщия Джакомо Троти и нейните писма до сестра ѝ и съпруга ѝ, са запазени много описания на богатите ѝ дрехи и модели. Беатриче е отлична ездачка и обича да ловува със соколи, като често се държи безразсъдно, сякаш е истинска амазонка. Обича много животните и съпругът ѝ ѝ ги подарява често: сред многото животни, освен многобройните коне, има маймуни и дори мишки. [36]

Беатриче се възползва от позицията си на дама в един от най-великолепните дворове в Италия, за да се обгради с културни мъже и изключителни художници. Нейният двор е посещаван от художници като Леонардо да Винчи, Джовани Амброджо де Предис, Джовани Антонио Болтрафио, Андреа Солари, архитекти като Донато Браманте и Джовани Антонио Амадео, скулптори като Джан Кристофоро Романо, Кристофоро Солари и Карадосо, поети като Николо да Кореджо, Бернардо Белинчони, Антонио Камели, Гаспаре Висконти, Антонио Грифо, хуманисти като Балдасаре Кастильоне, музиканти и лютиери като Франкино Гафурио, Лоренцо Гузнаско, Якопо ди Сан Секондо, Антонио Тестагроса, както и много от най-известните певци и танцьори от онова време.

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

∞ на 18 януари 1491 за бъдещия 7-и херцог на Милано Лудовико Мария Сфорца „Мавърът“ (* 27 юли 1451 във Виджевано, † 3 август 1508 в Милано) от рода Сфорца, от когото има двама сина и един мъртвороден:

  • Третият син не е кръстен и затова не може да бъде погребан заедно с майка си в гроба. Поради това съкрушеният Лудовико кара да го погребат над вратата на манастира на Санта Мария деле Грацие със следната епитафия на латински: „О нещастно раждане! Загубих живота си, преди да се родя, и по-нещастен умрях, отнемайки живота на майка си и лишавайки баща си от жена му. При толкова неблагоприятна съдба единствената му утеха е, че родителите ми Лудовико и Беатриче, херцози на Милано, ме създадоха. 1497 г., 2 януари.“[37]

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, pp. 35 – 36
  2. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 4 – 5
  3. Anonimo Ferrarese – Diario ferrarese.
  4. Gerolamo Melchiorri, Donne illustri ferraresi dal Medioevo all'Unità, a cura di Graziano Gruppioni, prefazione di Enrica Guerra, Ferrara, 2G Editrice, 2014, с. 96
  5. Come rose d'inverno, le signore della corte estense nel '400.
  6. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, p. 5
  7. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 48 – 52
  8. A.Luzio – R.Renier, Delle relazioni d'Isabella d'Este Gonzaga con Lodovico e Beatrice Sforza, Milano, 1890, p. 87
  9. а б Бучинторо (bucintoro) е държавната галера на дожите на Венеция, на която те се качват всяка година в деня на Възнесението, за да отпразнуват венецианския ритуал за брак с морето.
  10. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 60 – 66
  11. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 66 – 72
  12. A.Luzio – R.Renier, Delle relazioni d'Isabella d'Este Gonzaga con Lodovico e Beatrice Sforza, Milano, 1890, pp. 13 – 17
  13. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 396
  14. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, p. 73 – 74
  15. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 332
  16. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, pp. 42 – 44
  17. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 531
  18. A. Portigli, La nascita di Massimiliano Sforza, Milano 1882, p. 325
  19. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 176 – 179
  20. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 439
  21. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 180 – 182
  22. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 185 – 192
  23. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 204
  24. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, pp. 35 – 36
  25. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 48
  26. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 4 – 5
  27. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 381
  28. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 550
  29. Diarii.
  30. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 35
  31. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Francoforte, 2018, pp. 6 – 8
  32. Pianella е тип женска обувка, носена от благородничките през 15 век, отворена отзад и без затваряне, изработена от кожа, сатен или кадифе, често украсена с бродерия и скъпоценни камъни, характеризираща се с много висок ток в дърво или корк, покрит с кожа или кадифе, подобно на модерните обувки с платформа
  33. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 37
  34. J. M. Cartwright, Beatrice d'Este, Duchess of Milan, 1475 – 1497, Londra, 1903, pp. 90 – 91
  35. P. Giovio, Historia, p.11
  36. F. Malaguzzi Valeri, La corte di Lodovico il Moro, Milano, 1913, p. 376
  37. Infoelix partus; amisi ante vitamque in luce ederer: infoeliciorque matri moriens vitam ademi et parentem consorte suo orbari, in tam adverso fato hoc solum mihi potest jocundum esse, quia divi parentes me Lodovicus et Beatrix Mediolanenses duce genuere 1497, tertio nonas januarii

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Beatrice d'Este“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  
     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „История“         Портал „История