Миланска катедрала

Миланска катедрала
*Duomo di Milano*
	Миланска катедрала Duomo di Milano
	Фасадата на Миланската катедрала
	Местоположение в Милано
Вид на храма	катедрала
Страна	Италия
Населено място	Милано
Посветен на	Рождество на Пресвета Богородица
Религия	католицизъм
Вероизповедание	католицизъм с амброзиански ритуал
Архиерейско наместничество	Милано
Тип на сградата	Римокатолическа църква
Архитектурен стил	Международна готика, Маниеризъм, Неокласицизъм, Неоготика
Изграждане	1386 - 1932
Сайт	Официален сайт
	Миланска катедрала в Общомедия

Миланската катедрала (на италиански: Duomo di Milano, Дуомо ди Милано,^[1] на ломбардски: Dòmm de Milan), официално Метрополна катедрала на Рождество на Пресвета Богородица (Cattedrale Metropolitana della Natività della Beata Vergine Maria), е главната католическа църква на архиепископията на Милано, разположена на централния площад „Дуомо“ (Пиаца дел Дуомо) в Милано, Северна Италия. Тя е символ на ломбардската столица и е обявена за национален паметник.^[2]

Катедралата е посветена на Рождество Богородично и служи като седалище на архиепископа на Милано. Строителството ѝ продължава почти шест века. С максимална височина от 108,5 метра, тя е най-голямата църква в Италия,^[3]^[4]^{[N 1]} третата по площ и шестата по обем в света.^[5] До 1933 г. е най-високата сграда в Милано.^[6] В нея се помещава енория „Света Текла“.^[7]

Сградата е изградена от бялo-розов мрамор от Кандолия и счетава архитектурни елементи от различните стилове – Готика, Барок, Неокласика и Неоготика. Общата ѝ площ е 11 700 m² и иима 3400 статуи. На върха на най-високата стрела през 1774 г. е поставена позлатената статуя на Мадоната (la Madonnina dorata). От покрива на катедралата, достъпен чрез стълби или асансьор, се открива панорамна гледка към Милано.

История

Предшественици

Миланската катедрала е разположена в самото сърце на съвременен Милано, на централния площад Пиаца дел Дуомо. Това местоположение съвпада с най-централната точка на древноримския град Медиоланум, където в миналото се е издигала базилика, ориентирана към римския форум.

На мястото, където днес се издига Миланската катедрала и нейният площад, от римския период до епохата на Висконти са съществували различни християнски свещени сгради, свидетелстващи за религиозната приемственост на мястото.:

Катедрала „Санта Мария Маджоре“ – известна в палеохристиянския период като basilica vetus или basilica minor, е построена през 314 г., непосредствено след Медиоланския едикт,^[8] който узаконява християнството в Римската империя.^[9] Спомената е от св. Амвросий Медиолански и се е намирала на мястото на днешната апсида на Дуомото. Част от нейния купел – „Свети Стефан при изворите“ – е открит под северната сакристия на катедралата. Това е първата раннохристиянска базилика в Милано, изградена в периода, когато градът е столица на Западната Римска империя (286–402 г.).^[10]

Базилика „Света Текла“ – наричана basilica maior или basilica nova, е първата миланска катедрала, датираща от 30–40-те години на IV век. По-късно е посветена на Света Текла и служи като лятна катедрала. Намирала се е срещу „Санта Мария Маджоре“.
Баптистерий „Свети Йоан при изворите“ – осмоъгълна структура, построена от св. Амвросий между 378 и 397 г., разположена при апсидата на Света Текла. Днес баптистерият може да бъде посетен под основите на Миланската катедрала.^[10]
Втората катедрала „Санта Мария Маджоре“ – изградена в района, който днес е зает от централния неф на Дуомото. Тя е осветена през 836 г. и по-късно служи като зимна катедрала.^[10]

Начало на строителните работи

Изграждането на Миланската катедрала започва през 1386 г. по инициатива на архиепископ Антонио дa Салуцo. Началото на проекта съвпада с идването на власт на неговия братовчед – херцог Джан Галеацо Висконти – и е вид награда за населението, потиснато от тираничния му предшественик Бернабо Висконти. След срутването на камбанарията през същата година, архиепископът, подкрепен от гражданите, насърчава изграждането на нова, по-голяма катедрала на мястото на най-старото религиозно сърце на града.^[11]

В рамките на строителните дейности започва разрушаването на предходните две църкви: първо е съборена базиликата „Санта Мария Маджоре“, а по-късно — между 1461 и 1462 г. — и базиликата „Света Текла“, която е частично възстановена през 1489 г., но окончателно разрушена през 1548 г.^[12]

Ентусиазмът около новата катедрала бързо обхваща населението на Милано. Херцог Джан Галеацо Висконти, заедно с архиепископа, организира мащабна кампания за набиране на средства.

Първоначалният план за новата катедрала, съдейки по археологическите находки в района на сакристията, предвижда тухлена конструкция, типична за Ломбардската готика. През януари 1387 г. започва разкопаването на основите и изграждането на колосалните пилони, проектирани още през предходната година. Почти всички по-ранни структури, съществували преди 1386 г., са напълно премахнати.

През същата година херцог Джан Галеацо Висконти поема контрола върху строителните дейности и налага значително по-амбициозен архитектурен проект.^[11] За новата конструкция е избран мрамор от Кандолия – розовеещ бял или сив камък, добиван в кариерите на община Мергоцо, както и в по-малка степен мрамор от Орнавасо.^[13] Архитектурният стил се ориентира към Късната готика, вдъхновен от Рейн-Бохемия, с цел да се създаде монументална сграда, отговаряща на най-новите европейски тенденции.

Висконти възприема катедралата като символ на политическите амбиции на Милано – град, който според неговите планове трябва да се превърне в център на италианска национална монархия, подобно на Франция и Англия. За да улесни строителството, херцогът предоставя достъп до мраморните кариери, осигурява щедри субсидии и въвежда данъчни облекчения. Всеки блок, предназначен за катедралата, е маркиран с надпис AUF (Ad usum fabricae), което го освобождава от транзитни данъци.

Според богатия архив, съхранен до днес, първият главен инженер на Миланската катедрала е Симоне да Орсениго. Подпомаган е от други ломбардски майстори, които през 1388 г. започват изграждането на периметърните стени. През 1389 - 1390 г. френският архитект Николa дьо Бонавентюр е натоварен с проектирането на големите прозорци.^[12] Строителната дейност е строго организирана от Фабриката на Миланското дуомо (Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano), която по това време разполага с около 300 служители.

За ръководството на проекта са привлечени и чуждестранни специалисти – френският архитект Жан Миньо, фламандецът Жак Коен от Брюге и немският майстор Хайнрих фон Гмюнд. Техният престой обаче е краткотраен, тъй като срещат съпротива от страна на местните ломбардски занаятчии, свикнали с различни строителни практики. Въпреки напрежението и множеството преработки на проекта строежът продължава, като в крайна сметка се оформя архитектурно произведение с отличителна оригиналност, съчетаващо италиански и европейски влияния.^[11]

Първоначалният план предвижда катедрала с три нефа и квадратни странични параклиси, които да функционират и като контрафорси. Впоследствие проектът е преработен: броят на нефовете е увеличен на пет, а на 19 юли 1391 г. е взето решение за разширяване на четирите централни пиластъра. Загрижеността относно стабилността на конструкцията, породена от недостатъчната маса за противодействие на хоризонталните тласъци, води до консултация с математика и астроном Габриеле Сторналоко от Пиаченца. През септември 1391 г. той е натоварен със задачата да определи напречното сечение и височината на сградата чрез геометрична и космологична диаграма. На 1 май 1392 г. е приета схема с постепенно намаляващи нефове и максимална височина от 76 брачи (приблизително 45,2 метра), което задава основния вертикален ритъм на бъдещата катедрала.^[12]

Изграждане на корпуса на базиликата

През 1393 г. е изваян първият капител на пиластрите по проект на Джованино де Граси – водещ архитект и генерален инженер на катедралата до смъртта си през 1398 г. Той отговаря и за новия дизайн на големите прозорци, като въвежда декоративни и конструктивни решения, които отличават сградата от готическите образци отвъд Алпите. Докато в северноевропейската готика нервюрите (ребрата) преминават плавно в арките, създавайки силен вертикален тласък, Миланската катедрала използва капители, които прекъсват тази линия и придават по-статичен, монументален характер на интериора.

През 1400 г. ръководството на строителството преминава към Филипино дели Органи, който поема отговорността за прозорците на апсидата. В периода от 1407 до 1448 г. той ръководи строителните дейности, довеждайки до завършване апсидата и аулата – пространството между фасадата и презвитерия. Временното затваряне на тази зона е осъществено чрез преустройството на старата фасада на базиликата „Санта Мария Маджоре“, която е използвана като временна преграда в хода на строителството.^[12]

Към момента на смъртта на херцог Джан Галеацо Висконти през 1402 г. приблизително половината от Миланската катедрала е завършена. На 16 октомври 1418 г. папа Мартин V освещава главния олтар, който между 11 и 12 октомври е преместен на окончателното си място в центъра на новоизграденото средокръстие. Дотогава олтарът се е намирал в стария корпус на базиликата „Санта Мария Маджоре“, защитен от останките на старата апсида, съборена едва по този повод.

Освещаването е тържествено събитие, събрало огромно множество. Според хрониките от епохата присъстват между 80 и 100 хиляди души – число, което вероятно съответства на цялото население на тогавашния Милано.^[14]

След този период строителството на катедралата почти напълно замира до около 1480 г., главно поради липса на средства и ясна архитектурна визия. Най-забележителните произведения от този период са гробницата на търговеца Марко Карели, статуята на папа Мартин V (1424 г.) и витражите на апсидата от 1470-те години. Сред запазените витражи се открояват изображенията на св. Йоан Богослов от Кристофоро де Мотис, както и на свети Елигий и свети Йоан Дамаскин, изработени от Николо да Варало.

В периода между 1452 и 1481 г. строителството на Миланската катедрала е ръководено от Джовани Солари. В първите две години той работи съвместно с тосканския архитект Антонио ди Пиетро Аверлино, известен като Филарете, поканен от херцог Франческо I Сфорца. Под тяхно ръководство през 1452 г. са завършени корабът и страничните пътеки до шестата ниша, отбелязвайки значителен напредък в изграждането на наоса.

След Джовани Солари строителните дейности са поети от неговия син Гуинифорте Солари, а по-късно – от Джовани Антонио Амадео. През 1490 г. Амадео, заедно с Джан Джакомо Долчебуоно, построява надкуполния тамбур (tiburio) – архитектурен елемент, който свързва пресечната точка на нефовете и трансепта, и служи като основа за централния шпил.

През 1488 г. Леонардо да Винчи и Донато Браманте участват в конкурс за проектиране на централния купол на Миланската катедрала. Въпреки първоначалния интерес Леонардо по-късно се оттегля от проекта.

В периода между 1500 и 1510 г., при управлението на херцог Лудовико Сфорца, е завършен осмоъгълният надкупулен тамбур. Интериорът му е украсен с четири серии от по 15 статуи, изобразяващи светци, пророци, сибили и други библейски фигури, оформяйки богата и символична програма, характерна за ренесансовата епоха. Външната част на купола дълго време остава без украса, с изключение на т.нар. Малък шпил на Амадео, построен между 1507 и 1510 г. Този архитектурен елемент, макар и ренесансов по стил, се вписва хармонично в готическата композиция на катедралата и се счита за един от най-изящните детайли в цялостната структура.

След смъртта на Джовани Антонио Амедео през 1522 г. строителството на Миланската катедрала навлиза в период на архитектурна несигурност. Различни майстори предлагат нови „готически“ решения, които обаче остават неосъществени. Сред тях е проектът на Винченцо Серени от около 1537 г., който предвижда фланкиране на фасадата с две кули – идея, която не е реализирана.^[12]

По време на испанското господство катедралата вече е използваема за богослужения, макар че интериорът остава частично недовършен, а някои ниши в наоса и трансептите все още липсват. През 1552 г. на Джакомо Антеняти е възложено изграждането на голям орган за северната страна на хора, а Джузепе Меда създава четири от общо шестнадесет барелефа, предназначени за олтарната зона. Проектът е завършен по време на архиепископ Федерико Боромео.

През 1562 г. към интериора са добавени две значими произведения: прочутата статуя на Свети Вартоломей, дело на Марко д'Аграте, и свещникът Тривулцио от XIII век – ценен пример за средновековна литургична украса.

През 1567 г. архиепископ Карло Боромео предприема решителни действия за възобновяване на строителните и художествени дейности в Миланската катедрала. В рамките на църковната реформа той нарежда премахването на всички светски паметници от интериора, включително гробниците на Джовани и Филипо Мария Висконти, Франческо I Сфорца и съпругата му Бианка Мария Висконти, тази на Галеацо Мария Сфорца. Най-съществената намеса на Боромео е назначаването през 1571 г. на Пелегрино Пелегрини (известен като Пелегрино Тибалди) за главен инженер на катедралата – решение, което предизвиква спорове, тъй като Пелегрини не е мирянин на Дуомо, а уставът на Фабриката на катедралата изисква такъв статут. Боромео и Пелегрини се стремят към налагане на ренесансов облик, който да подчертае романския и италианския характер на сградата, като постепенно подчинят готическия стил, възприеман вече като чужд.

Между 1575 и 1585 г. презвитерият е преустроен, като са добавени нови олтари и баптистерий. През 1577 г. архиепископ Карло Боромео освещава окончателно цялата катедрала като нова църква, отделна от историческите базилики „Санта Мария Маджоре“ и „Света Текла“, които са обединени още през 1549 г. след продължителни спорове.

Към началото на XVII век продължава и вътрешната украса: до 1614 г. Франческо Брамбила изгражда дървените седалки за хора около главния олтар.

През 1762 г. на височина от 108,5 метра е издигнат един от най-емблематичните елементи на Миланската катедрала – шпилът на Мадонина. Поектиран от арх. Карло Пеликани, а на върха му е поставена позлатена полихромна статуя на Дева Мария (la Madonnina dorata), дело на скулптора Джузепе Перего. Статуята е създадена така, че да съответства на максималната височина на катедралата.^[15] Заради характерния влажен и мъглив климат на Милано, местните жители често казват, че денят е хубав, когато Мадонината се вижда от разстояние.

Фасада

В края на XVI век фасадата на Миланската катедрала остава до голяма степен незавършена. През 1580 г. архитектът Пелегрино Тибалди предлага проект в „романски“ стил, включващ двуетажна основа с гигантски коринтски колони и централна едикула, съответстваща на главния неф, оградена от обелиски. След представянето на проекта е организиран конкурс, който привлича близо дузина участници, сред които и Антонио Барка. Въпреки това нито един от предложените дизайни не е реализиран.

След смъртта на архиепископ Карло Боромео през 1584 г., неговото протеже Тибалди е отстранен, а строителният обект е поет от неговия съперник Мартино Баси. Баси изпраща нов проект за фасадата на папа Григорий XIV, родом от Милано.^[12]

През XVII век работите по фасадата се ръководят от водещи милански архитекти, сред които Лелио Буци, Франческо Мария Рикини (до 1638 г.), Карло Буци (до 1658 г.) и Джероламо Куадрио. В началото на века, при архиепископ Федерико Боромео, са поставени основите на новата фасада от Рикини и Фабио Мангоне. До 1638 г. са изградени пет портала и два средни прозореца. През 1628 г. е завършен Централният портал, а през 1638 г. започват работи по декоративната схема с едикули, вдъхновена от римската църква „Санта Сузана“.

През 1649 г. новият главен архитект Карло Буци въвежда поразителна революция: фасадата трябва да се завърне към оригиналния готически стил, включвайки вече завършените детайли в рамките на големи готически пиластри и две гигантски камбани. Направени са и други проекти, сред които тези на Филипо Ювара (1733), Луиджи Ванвители (1745) и Бернардо Антонио Витоне (1746 г.), но те не са приложени.

През XVIII век са предложени още няколко проекта за фасадата, които обаче не са реализирани. Сред тях се открояват предложенията на Филипо Ювара (1733), Луиджи Ванвители (1745) и Бернардо Антонио Витоне.

Между 1765 и 1769 г. арх. Франческо Кроче завършва коронясването на надкуполния тамбур и главния шпил, върху който пет години по-късно е издигната позлатената медна статуя на Дева Мария (la Madonnina),^[16] предназначена да се превърне в символ на града. Статуята е дело на скулптора Джузепе Перего и е проектирана така, че да съответства на максималната височина на катедралата – 108,5 метра.

В края на XVIII век фасадната схема на Лелио Буци е възродена от архитекти като Луиджи Каньола, Карло Феличе Соаве^[17] и Леополдо Полак. Полак започва изграждането на балкона и на централния витраж.

Алесандро Санкирико, *Коронясването на Фердинанд I Австрийски в Дуомо през 1838 г.*

На 20 май 1805 г., в навечерието на коронацията си за крал на Италия (състояла се в катедралата на 6 юни същата година), Наполеон Бонапарт нарежда окончателното завършване на фасадата на Миланската катедрала. В ентусиазма си той уверява, че всички разходи ще бъдат поети от Франция, която ще възстанови на Фабриката на Дуомо средствата, набрани чрез продажба на недвижими имоти. В знак на благодарност статуята на Наполеон е поставена на върха на един от шпилите на катедралата.

Въпреки че обещаната сума никога не е изплатена, инициативата на Наполеон води до завършването на фасадата в рамките на едва седем години. Работата е поета от Джузепе Дзаноя, а окончателният проект е реализиран с помощта на Карло Амати и завършен през 1813 г.^[12]

През XIX век продължава добавянето на статуи и изграждането на шпили под ръководството на различни архитекти, сред които Пиетро Пестагали, Джузепе Вандони и Паоло Чеза-Бианки. Техните проекти са вдъхновени от стилистиката на шпилите от XV век. Сред скулпторите, работили по катедралата в началото на века, се откроява Луиджи Акуисти. Завършени са и статуите по южната фасада, а между 1829 и 1858 г. старите витражи са заменени с нови, макар и с по-малка художествена стойност.

Последните архитектурни и декоративни елементи на катедралата са завършени едва през XX век. Последният бронзов портал е открит тържествено на 6 януари 1965 г.

Поддръжка и реставрации

През 1866 г. е съборена ниската камбанария, разположена над централния неф, а камбаните са пренесени на надкуполния тамбур, между двойните сводове. През целия XIX век продължава завършването на шпилите и архитектурните декорации, което трае до 1892 г.^[12] Реставрационните дейности следват една след друга през целия XIX век и са насочени към подмяната на повредените от времето материали.

По време на Втората световна война Миланската катедрала претърпява щети от въздушните бомбардировки над града. За да се предотврати използването на светлинното отражение от позлатената повърхност на статуята Мадонина като ориентир за съюзническите самолети, фигурата е покрита с плат. Още преди това прозорците на катедралата са демонтирани и заменени с ролки плат, за да се минимизира рискът от разпръскване на стъкло при евентуални удари.

Въпреки че сградата не е директно поразена от бомби с висок потенциал, тя все пак понася щети. Централната бронзова врата на катедралата носи следи от експлозии, избухнали в непосредствена близост. След края на войната катедралата е до голяма степен възстановена. В рамките на следвоенните реставрационни дейности, дървените врати са заменени с бронзови, дело на скулпторитe Ариго Минерби, Джанино Кастильони и Лучано Мингуци.

Четирите централни стълба, които поддържат надкуполния тамбур, са изградени от парагнайс, като само външната им обвивка е от мрамор. Вътрешната и външната част са свързани чрез запълване с натрошени тухли и вар – решение, което значително намалява носещата способност на конструкцията. Допълнително усложнение представлява фактът, че тамбурът и шпилът на Мадонината са изградени върху система от заоблени арки, поставени върху заострени арки, което води до неравномерно разпределение на натоварването и странично избутване на пилоните.

През XIX век, поради опасения от срутване, са предприети множество реставрации, които обаче не решават конструктивните проблеми, а по-скоро прикриват техните проявления. Към средата на XX век, вследствие на интензивния пътен трафик и свързаните с него вибрации, както и поради понижаването на нивото на подпочвените води, което води до леко потъване на основите, статичното състояние на катедралата става критично. През 1969 г., с цел предотвратяване на срутвания – вече са регистрирани паднали мраморни елементи по пътеките – районът около катедралата е отцепен за движение, а влаковете от Линия 1 на метрото получават нареждане да намалят скоростта при преминаване в близост. Статичната реставрация на пилоните започва през 1981 г. и е завършена през 1986 г., по повод 600-годишнината от началото на строителството на катедралата.^[12]

Главната фасада на Миланската катедрала е реставрирана в периода между 2003 и началото на 2009 г. От февруари 2009 г. тя е напълно открита, разкривайки отново характерните цветове на мрамора от Кандолия, използван още от началото на строителството.^[18]

През ноември 2012 г. е обявена кампания за набиране на средства за опазването на катедралата, с призив към дарителите да „осиновят“ една от 135-те шпили на сградата. Всеки, който дари сума от 100 хиляди евро или повече, получава плоча с гравираното си име, поставена на избрания шпил.^[19]

И днес поддръжката на катедралата остава поверена на Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano – институцията, основана още през XIV век за управление на строителството и съхранението на сградата. Нейните интервенции са непрекъснати, което е породило популярния милански израз Longh cumè la Fabbrica del Domm, означаващ „нещо безкрайно“.^[20]

Архитекти, инженери и консултанти на Фабриката на Миланската катедрала

Симоне да Орсениго, генерален инженер (1387 - 1391)
Джакомо да Кампионе, инженер (1388 - 1398)
Марко да Кампионе, нар. Да Фриксоно, инженер (1388 - 1390)
Никола да Бонавертис от Франция, инженер (1389 - 1390)
Джовани Анекс от Фрайбург, инженер (1391)
Марко да Карона, инженер (1391 - 1405)
Джованино де Граси, инженер (1391 - 1398)
Улрих Фюсинген от Улм, инженер (1394)
Жан Миньо от Париж, инженер (1399 - 1400)
Филипино дели Органи, инженер (1400 - 1448)
Антонио ди Пиетро, нар. Филарете, инженер (1452 - 1454)
Джовани Солари, инженер (1451 - 1463)
Гуинифорте Солари от Карона, инженер (1459 - 1480)
Джовани Антонио Амедео, архитект (1490 - 1522)
Леонардо да Винчи, консултант за надкуполния тамбур (1487 - 1488)
Лука Фанчели, консултант за надкуполния тамбур (1487 - 1491)
Браманте, консултант за надкуполния тамбур (1490)
Джан Джакомо Долчебуоно, инженер (1490 - 1503)
Андреа Фузина, архитект (1506 - 1527)
Кристофоро Солари, архитект (1501)
Бернардо Дзенале от Тревильо, инженер (1520 - 1527)
Джулио Романо, консултант за порта in Compito
Винченцо Серени, архитект (1547 - 1567)
Пелегрино Тибалди, архитект (1567 - 1585)
Мартино Баси от Сереньо, архитект (1587 - 1591)
Фабио Монгоне, инженер (1617 - 1629)
Франческо Мария Рикини, архитект (1631 - 1638)
Карло Буци, архитект (1638 - 1658)
Джан Лоренцо Бернини, консултант по фасадата (1656)
Джероламо Куадрио, (1658 - 1679)
Андреа Бифи, (1679 - 1686)
Джанбатиста Куадрио, (1686 - 1723)
Антонио Куадрио, (1723 - 1743)
Бартоломео Бола, (1743 - 1761)
Луиджи Ванвители, консултант за фасадата (1745 - 1751)
Франческо Кроче, архитект (1760 - 1773)
Карло Феличе Соаве, архитект (1795 - 1803)
Джовани Антонио Антолини, архитект (1801 - 1802)
Леополдо Полак, архитект (1806 - 1836)
Джузепе Дзаноя, архитект (1806)
Карло Амати, архитект (1806 - 1813)
Пиетро Пестагали, архитект и инженер (1813 - 1853)^[21]
Вакантен (1854 - 1860)
Джузепе Вандони 1861
Паоло Чеза-Бианки 1877
Гаетано Морети 1904
Лука Белтрами 1907
Адолфо Дзак 1912
Антонио Каси Рамели 1963
Карло Ферари да Пасано 1964
Бениньо Мьорлин Висконти Кастильоне 1988

Градски контекст

В миналото катедралата е била обградена от плътната средновековна градска тъкан, която – както при много големи френски и немски катедрали – е предлагала внезапни и величествени гледки към монументалната сграда. Тя се е издигала като мраморна планина сред дребните тухлени постройки. Свидетелства за този облик на района са запазени в старинни гравюри и поредица от фотографии от средата на XIX век.

С откриването на площада, проектиран от Джузепе Менгони между 1865 и 1873 г., фасадата на катедралата се превръща в грандиозен, но според мнозина – банален сценографски фон, което предизвиква множество полемики.^[22]

Лявата ѝ страна остава видима само за кратък миг поради близостта на околните сгради, докато входът на улица „Виторио Емануеле II“ позволява наблюдение на обемната композиция на апсидата, трансепта и надкуполния тамбур чак до главния шпил с позлатената статуя на Мадонина. Други интересни гледки се откриват от Пиаца Фонтана, от Верциере (пространството между пл. „Аугусто“ и ул. „Верциере“), от площада пред Кралския дворец или от терасата на първия етаж на Аренгарио – днешната Регионална палата (Palazzo della Regione).^[12]

Архитектура

Стилът на Миланската катедрала – резултат от векове на строителна и художествена дейност – не се вписва в строго определена архитектурна категория. По-скоро следва идеята за колосална и постепенно преосмисляна фантасмагорична „готика“. Въпреки стилистичните противоречия, сградата се възприема като единен архитектурен организъм. Гигантската каменна постройка очарова и вдъхновява въображението именно чрез своята неяснота^[23] – белязана от преосмисляния, прекъсвания и понякога отстъпления.

Тъй като голяма част от видимите структури датират от неоготическия период и са претърпели многобройни промени, концепцията за „автентична готика“ всъщност изкривява същността на паметника. Катедралата трябва да се разглежда като жив архитектурен организъм, намиращ се в процес на непрекъсната и необходима реконструкция.^[12]

Планът й следваа латински кръст, с аула с четири кораба и трикорабен трансепт, както и дълбок презвитерий, обргаден от деамбулаторий с многоъгълна апсида. На пресечната точка на раменете се издига надкуполният тамбур. Композицията се характеризира със забележителен вертикален тласък, по-характерен за отвъдалпийската отколкото за италианската архитектура. Този импулс обаче е частично отслабен от хоризонталното разширяване на пространството и от малката разлика във височината между корабите – особеност, типична за Ломбардската готика.^[11]

Носещата конструкция на сградата е изградена от пиластри и периметърни стени, подсилени с контрафорси на височината на самите пилони. Това решение я отличава от отвъдалпийските готически катедрали, където по-често се използват аркбутани и по-отворени фасадни структури. В случая с Милано стените играят ролята на силна граница, което води до ограничаване на прозоречните отвори – те са дълги и тесни – и придава на сградата (с изключение на апсидата) преобладаващо „затворена“ форма.

Тази композиция е допълнително подчертана от високия цокъл – характерен за ломбардската архитектурна традиция – и отсъствието на свободен възходящ импулс, типичен за класическата готика.^[24] Макар че шпилите и пинаклите създават впечатление за вертикалност, те нямат носеща функция и са добавяни спорадично през вековете, като окончателното им оформяне е завършено едва през XIX век.^[11]

Контрафорсите имат триъгълна форма и служат за поемане на страничните тласъци от арките. Основата им е изградена от зидария, подобно на вътрешните части на стените и на други конструктивни елементи. В колоните се използва ядро парагнайс, докато пандативите на сводовете са тухлени. Откритата облицовка, която изпълнява не само декоративна, но и носеща функция, е изработена от розово-бял мрамор от Кандолия със сиви нишки – материал, добиван от кариера, която още от времето на Джан Галеацо Висконти е собственост на Фабриката на Дуомо.^[12]

Външните стени са оживени от плътна мрежа от полистилни^[25] полупиластри, които в горната си част – непосредствено под терасите – са украсени с бродерия от многоделни арки, завършващи с покривни капители. Прозорците със заострена арка са сравнително тесни, тъй като стените изпълняват носеща функция и не позволяват широки отвори.^[12]

Терасираният покрив – също изграден от мрамор – представлява уникално решение в контекста на готическата архитектура. Той се поддържа от двойно кръстосан ред от малки сводове.

В съответствие с пиластрите се издига „гора“ от пинакли, свързани помежду си с аркбутани. Макар че създават впечатление за вертикална динамика, пинаклите нямат носеща функция и почти всички са добавени през първата половина на XIX век.

В старите архитектурни чертежи и в големия дървен модел от 1519 г., изработен от Бернардо Дзенале (днес съхраняван в Музея на катедралата), се вижда централен гребен, предназначен да подчертае триъгълната форма на сградата – както по протежение на главния кораб, така и по трансепта. Този елемент е бил замислен да се свързва визуално с надкуполния тамбур, но е изключен от окончателния проект през 1836 г.^[12]

Външна архитектура

Първата завършена част от Миланската катедрала е апсидата, пронизана от големи прозорци, сред които се откроява гербът на Джан Галеацо Висконти. Статуите, контрафорсите, водоливниците и шпилите в тази зона обикновено са от времето на неговия наследник – Филипо Мария Висконти – и продължават да се добавят чак до XIX век. Първият построен шпил е този на Карели, датиращ от XV век.^[12]

Започвайки от апсидата, изградена през XIV век, страничните части на катедралата постепенно се развиват назад към фасадата, като този процес продължава до XVII век. Външните контрафорси са увенчани с шпили и свързани с основата чрез няколко хоризонтални пояса. Най-горният пояс е оформен като рамка от многоделни малки арки, поставени върху висящи капители с антропоморфни и зооморфни фигури. Между контрафорсите, в горната част, са разположени тесни прозорци, които осветяват корабите.^[12]

Апсидата е многоъгълна и рамкирана от телата на двете сакристии, увенчани с най-старите шпили. Тя е осветена от три монументални прозореца с мраморни нервюри (ребра), които оформят в островърхия свод розетните прозорци – дело на Филипо дели Органи от началото на XV век. Централният прозорец, украсен с емблемата на Висконти, е посветен на Въплъщението на Иисус Христос.^[12]

Фасадна архитектура

Фасадата на Миланската катедрала свидетелства за сложната строителна история на комплекса Дуомо, характезираща се с вековното натрупване на италианската архитектура и скулптура.

Петте вертикални полета предполагат наличието на кораби, с шест контрафорса – двойни в краищата и около централния портал– увенчани с шпили.^[12] Строителството на фасадата започва през 1590 г. под ръководството на арх. Пелегрино Тибалди в късен маниеристичен стил. През първата половина на XVII век работата продължава под ръководството на Франческо Мария Рикини и Карло Буци.

От този период датират петте портала и част от горните прозорци, увенчани със счупен тимпан. Барелефната украса на порталите е изваяна през XVI век по времето на архиепископ Федерико Боромео, по проекти на Черано. Основите на централните контрафорси са украсени с барелефи от XVII век, с атланти, проектирани от Карло Буци. Барелефите върху основите на страничните контрафорси са добавени през XVIII и XIX век.

От средата на XVII век работата по фасадата протича бавно, поради разгорещени дебати относно избора на оончателния ахитектурен проект. Крайният етап, реализиран в неоготически стил, започва едва през 1805 г. по заповед на Наполеон Бонапарт. Трите неоготически прозореца, проектирани първоначално от Карло Феличе Соаве, а по-късно от Карло Амати, са от този период.^[12]

Всички статуи на апостоли и пророци, разположени върху фасадните поставки, са от XIX век. От първото десетилетие на същия век датират и двете неокласически статуи, които украсяват балюстрадата на централния прозорец: „Мойсеевият закон“ от Луиджи Акуисти и „Новият закон“ от Камило Пачети. Според някои изследователи именно статуята на Пачети е сред основните вдъхновения за създаването на Статуята на свободата в Ню Йорк.^[26]

Заключителният етап от изграждането на фасадата на Миланската катедрала е поставянето на бронзовите портали през XX век. Централният портал е завършен през 1906 г. и носи леки неоготически черти, докато останалите четири са изработени след Втората световна война.

Фасадата отразява сложната стилистична еволюция на катедралата – започвайки от Късния ренесанс на Пелегрино Тибалди, преминавайки през Барока на Франческо Мария Ричини и достигайки до наполеоновата неоготика на Луиджи Акуисти.

През 1886 г. Фабриката на Дуомо стартира международен конкурс за цялостно обновяване на фасадата в готически стил. Победител е младият архитект Джузепе Брентано – ученик на Камило Бойто – чийто проект е вдъхновен от френските катедрали. Част от неговата концепция остава видима и днес в десния кораб на катедралата.

Въпреки че мраморите са поръчани и подготовката е започнала, реализацията на проекта е прекратена след преждевременната смърт на Брентано. Допълнително напрежение, породено от демонтажа на бароковите портали, води до окончателното блокиране на инициативата. Единствената реализирана част от проекта — бронзовият портал на Лодовико Поляги – е адаптирана към рамка от XVII век.

Украса

Отличителната черта на Миланската катедрала наред с компромисната ѝ форма между готическата вертикалност и хоризонталността на ломбардската традиция, е изключителното изобилие от скулптури.^[11] Особено в ранните етапи на строителството, майстори с различен произход се посвещават на създаването на тази несравнима колекция от статуи, обхващаща периода от XIV до XX век. Сред тях се открояват Кампионските майстори (от Кампионе д'Италия), сухият маниер на Джованино де Граси, мекият и космополитен стил на бохемските и рейнските майстори и на Микелино да Безоцо, както и примерите за ренесансова, барокова и неокласическа скулптура, с някои ар деко творби от 20-те и 30-те г. на XX век.^[12]

Другият грандиозен декоративен цикъл е свързан със стъклописите. Със своите 52 монументални витража, катедралата представлява изключително свидетелство за историята на стъкларското изкуство от началото на XV век до края на XX век. В тяхната изработка през вековете участват майстори от италианските, фламандските и немските школи, често в сътрудничество с видни художници, които предоставят скици в реален размер – Джузепе Арчимболдо, Пелегрино Тибалди и други.

Витражи

Основна статия: Витражи на Миланската катедрала

В Миланската катедрала се помещава цикъл от 55 монументални витража, направени между края на XIV век и 1980-те години.

Изработката на витражи започва само две десетилетия след началото на строителството – в началото на XV век – с големите прозорци в апсидата, които са завършвани постепенно. От първоначалните композиции са запазени само няколко фрагмента, тъй като още през XVI век много от тях са били преправени.

Сред най-ценните оцелели елементи са шест бюста на старци, включени в триделните врати, които произхождат от разрушения витраж на Света Юдит. Днес те са интегрирани във витража на Свети Мартин, приписван на ръката на известния миниатюрист Микелино да Безоцо.

През втората половина на XV век Фабриката на Дуомо е оборудвана с две специализирани стъклени пещи, предназначени за изработката на витражи – особено мащабни и многобройни в новоизградената апсидална зона. Към италианските майстори Стефано да Пандино, Николо да Варало, Мафиоло да Кремона, Кристофоро де’ Мотис и Франческо Дзаватари се присъединяват занаятчии от големите строителни площадки на катедралите отвъд Алпите, по-специално от района на Рейн и Фландрия.

Много от първите витражи са поръчани от фамилията Висконти – тогавашните херцози на Милано – чиито гербове и емблеми често присъстват в композициите. Впоследствие финансирането на витражите е поето от различни милански гилдии на изкуствата и занаятите. Сред тях се открояват: за Колежа на нотариусите – витражът на Свети Йоан Кръстител, за Гилдията на аптекарите – витражът на Света Юдит и за Гилдията на златарите – витражът на Свети Елигий.

През XVI век реализацията на витражите в Миланската катедрала продължава с оформянето на прозорците в северната и южната апсида, както и на всички витражи в главния кораб. Сред водещите майстори-стъклари от този период се открояват Конрад Мохис – участник в строежа на Кьолнската катедрала – и Валерио Профондавале от Льовен. В някои случаи те създават витражите изцяло, започвайки от скицата, а в други — прехвърлят върху стъкло големи картонени шаблони, изработени от известни художници като Джузепе Арчимболдо, Пелегрино Тибалди, Карло Урбино и други представители на маниеристката школа.^[27]

През XVII и XVIII век дейността по витражите спира напълно, но е възобновена през XIX век. През 1838 г. Джовани Батиста Бертини започва почти пълна реконструкция на монументалните прозорци в главната апсида и в двете апсиди на трансептите. След смъртта му през 1849 г. работата е продължена от синовете му Джузепе и Помпео.

Въпреки усилията, оригиналната техника за изработка на витражи – сглобяване на цветни стъкла, върху които се пренася скицата чрез гризайл – е загубена. През XIX век витражите вече се изработват чрез огнено боядисване върху неутрални стъкла – техника, по-близка до живописта, при която цветовете се фиксират чрез изпичане. Това води до значително по-скромни резултати по отношение на светлината и хроматичната дълбочина.^[28]

Оригиналната техника за композиция чрез мозайка от цветни, небоядисани стъкла е възродена едва през XX век от Алдо Карпи и унгареца Януш Хайнал.

Украса на фасадата

Врата на Константиновия едикт

На фасадата на Миланската катедрала, започвайки от лявата външна основа, барелефите изобразяват сцени от Стария завет:

Смъртта на Авесалом
Самсон, който изнася портите на Газа
Самсон разкъсва лъва
Жертвоприношението на Каин
Жертвата на Авел

Тимпанът на левия портал е украсен с барелефи, изобразяващи сцената с Естер и Асуерий, създадени по проект на Черано.

Особено значима е Вратата на Константиновия едикт, завършена през 1948 г. от скулптора Ариго Минерби. Проектът е започнат още през 1937 г., но е прекъснат поради расовите закони, които принуждават Минерби – от еврейски произход – да напусне строителната площадка. Вратата е открита едва след края на Втората световна война. Съставена е от 12 правоъгълни панела и завършва с триъгълен връх. В центъра му е фигурата на император Константин I. Под нея са разположени портретите на шестима епископи на Милано, предшестващи Миланския едикт, сред които Свети Анаталон и Свети Калимер. В горната част са изобразени мъченията и преследванията, претърпени от християнски мъченици преди 313 г. В централната зона се намират дъските с текста на едикта, обнародван в Милано, а над тях – сцената на освобождението и ликуването на християните. Композицията завършва с апотеоза на Константин.

Врата на Свети Амвросий

Втората основа на фасадата на Миланската катедрала е украсена с барелефи, изобразяващи сцени от Стария завет::

Жертвата на Ной
Давид с главата на Голиат
Вавилонската кула

Фризът над вратата представя сцената със Сисара и Гаел, създадена проект на Черано.

Бронзовата врата, завършена през 1950 г., е дело на скулптора Джанино Кастильони и е посветена на живота на Свети Амвросий – покровител на Милано и един от четиримата велики западни църковни отци.

Врата на Мария

Третата основа на фасадата е украсена с барелефи със символичен и алегоричен характер. Изобразени са:

Бронзова змия – старозаветен символ на изцелението и предобраз на Христовото изкупление
Леглото на Соломон – сцена, свързана с „Песен на песните“ и символиката на брачния съюз между Бог и Църквата
Символични фигури – алегории, свързани с добродетели, пророчества и Мариологични теми

Централният портал на Миланската катедрала е най-старият от бронзовите и първият, който е издигнат – открит през 1906 г. Той е дело на скулптора Лудовико Поляги и е създаден като част от проекта за обновяване на фасадата, ръководен от Джузепе Брентано. След изоставянето на проекта вратата е адаптирана към съществуващия портал от XVII век, като е добавен горен перфориран връх с композицията Коронацията на Мария сред ангелските хорове.^[12]

Пиластрите около портала са богато украсени с флорални, плодови и животински мотиви, а тимпанът над него представя сцената Сътворението на Ева, създадена по проект на Черано.

Бронзовата врата е оформена в две крила: дясното крило представя болезнените епизоди от живота на Дева Мария, с централна сцена Пиетà, а лявото крило изобразява радостните моменти, с централна сцена Успение Богородично.

Особено въздействащ е епизодът Благовещение, който все още носи видими следи от военните щети, причинени от въздушен удар над Милано през 1943 г.

Врата на битката при Леняно

Четвъртата основа на фасадата на Миланската катедрала е украсена с барелефи, изобразяващи сцени от Стария завет:

Кулата на Давид
Моисей кара водите да бликнат
Сънят на Яков

Мраморният фриз, увенчаващ портала, представя драматичната сцена Юдит, отрязваща главата на Олоферн, създадена по проект на Черано.

Бронзовата врата, завършена през 1950 г., е започната от Франко Ломбарди и довършена от Вирджинио Песина. Тя съдържа панели, изобразяващи ключови моменти от историята на Милано – от разрушението, извършено от император Фридрих Барбароса, до победата на Миланската лига при Леняно през 1176 г.

Врата на историята на Дуомо

Шестата външна дясна основа на фасадата на Миланската катедрала е украсена с барелефи, изобразяващи сцени от Стария завет:

Горящ къпинов храст
Изгонване от Земния рай
Обетованата земя
Моисей, спасен от водите
Рафаел и Тобиол

Порталният фриз над вратата представя сцената Соломон и Савската царица, изработена от Гаспаре Визмара по скица на Черано.

Бронзовата врата, завършена през 1965 г., е дело на Лучано Мингуци и представя Епизоди от историята на Дуомо. Композицията проследява ключови моменти от строителството, художественото развитие и духовната роля на катедралата.

Външни статуи

Целият екстериор на Миланската катедрала е украсен с изключително богат скулптурен комплекс, превърнал сградата в своеобразна художествена галерия под открито небе. По постаментите на прозорците са разположени статуи и бюстове, докато по контрафорсите се открояват статуи, покрити с мраморни балдахини (долу) и 96 „гиганта“ (горе), върху които са поставени водоливници кс формата на чудовищни същества.

Допълнителни скулптури украсява шпилите, както по короната, така и в нишите. Скулптурният ансамбъл обхваща периода от XIV век до неокласицизма и включва творби на майстори от различни региони: ломбардски, немски, бохемски, френски (включително бургундски), тоскански, венециански и кампански майстори.

Сред най-важните статуи са:

Дясна страна

От дясната страна, 2-ри контрафорс, долу: Свети Амвросий, от Карло Симонета (1649).

На 3-ти контрафорс, горе: Давид, от Джан Андреа Бифи (1597), в центъра: Мъжка фигура, от Кристофоро Солари.
На 7-ми контрафорс, горе: Епископ, приписван на Анджело Марини
В десния трансепт, в отворите между 10-ти и 14-ти прозорец: поредица полуфигури на Светици (края на XIV век).
На 8-ми контрафорс, горе: Костантин, от Анджело Марини, в центъра: забележителната Магдалина, от Андреа Фузина
На 13-ти прозорец, горе: Света Екатерина Алесандрийска, долу: Свети Павел, и двете от школата на Агостино Бусти
На 15-ти контрафорс, горе: Свети великомъченик Петър, от школата на Якопино да Традате, в центъра: Свети Стефан, от Валтер Моних.
На 17-ти контрафорс, на дясната част на хора, горе: Давид и Абигаел, от Биаджо Вайроне

Апсида

На 19-ти контрафорс, на апсидата, в центъра: Свети Йоан Кръстител, от Франческо Бриоско (1514), вдясно: Давид от Биаджо Вайроне
На перваза на големия среден прозорец, долу: Исахаб и Йоаким, от Школата на Бамбая, в центъра: два серафима, от Петер Моних (1403), горе: два ангела, приписвани на Матео Раверти и Николо да Венеция (1403). В центъра на розетния прозорец: la Razza – емблемата на херцог Джан Галеацо Висконти, оградена отстрани от фигурите на Благовещение, по проект на Исако Имбонате и Паолино да Монторфано (1402)
На 20-ти контрафорс, в центъра: Юда Макабейски, от Андреа Фузина (1420), горе: Гола мъжка фигура, от Якопино да Традате (1404), Свирещата на рог, от Джорджо Солари (1404) и забележителният Гигант, от Матео Раверти (1404)
На 21-ви прозорец, горе: статуите на Адам, Авел, Каин и Ева (XV век).
На 21-ви контрафорс, долу: Тобиас (края на XV - началото на XVI век).

Лява страна

В лявата страна на хора, на 22-ри прозорец: Куманската сибила (XVI век).
На 22-ри контрафорс, под шпил Карели, горе: Пророк (XVI век), в центъра: Соломон (1508)
На 23-ти прозорец, горе: Адам (15 век), долу: Константин (XVI век)
На 25-ти прозорец, в левия трансепт: Свети Рох (XVI век), Свети Галдин, Александър V (от школата на Якопино да Традате), Свети Франциск от Асизи (1438)
На 26-ти прозорец: полуфигури на Светици, от Бургундската школа, и Света Редегонда, приписвана на Николо да Венеция (1399).
На 26-ти прозорец: Свети Бернардин (2-ра половина на XVI век).
На 27-ми контрафорс: Света Розалия от Карло Франческо Мелоне (1695)
На 29-ти прозорец: статуите на Магдалина, Свети Монах и Свети Назарий (XV век).
На 30-ти прозорец: Свети Вартоломей, от школата на Якопино да Традате, и полуфигури на Светици (XIV -XV век).
На 31-ви прозорец, долу: Апостол с книга, от работилницата на Кристофоро Солари (2-ра половина на XV век)
От лявата страна на аулата, 33-ти прозорец: Свети Рох (1-ва половина на XVI век)
На 35-ти прозорец: Свети Себастиан (средата на XV век)
На 37-ми контрафорс, горе: Юдит, приписвана на Антонио Рицо
На 38-ми прозорец: Пророк (края на XVI век).

Вътрешна архитектура

Интериорът на Миланската катедрала е организиран в пет кораба, а трансептът – в три. Презвитерият е дълбок и обграден от амбулаторий, покрай който се отварят двете сакристии. Централният кораб е два пъти по-широк от страничните, които леко намаляват по височина, позволявайки отварянето на малки прозорци със заострена арка в клеристорията – над арките на сводовете. Тези прозорци осветяват интериора дифузно и меко. Трифорий липсва.^[12]

Корабите са разделени от 52 полистилни^[25] пиластъра, които поддържат сводовете с оживални форми, изрисувани с готически орнаменти. Тази украса започва в апсидата в средата на XV век, продължава в надкуполния тамбур (1501 г. и отново през XVII век) и достига до допълненията и ремонтите, извършени от Акиле Алберти и Алесандро Санкирико през 1823 г. От 1964 г. насам тази украса не е реставрирана.^[12]

Особено оригинални са монументалните капители, които украсяват пиластрите на централния кораб, трансепта и апсидата. Някои от тях имат двоен регистър: в долната част – статуи на светци, разположени в ниши, а във върховете – фигури на пророци. Останалите пиластри имат декорации с растителни мотиви.^[12]

Подова настилка

Оригиналният средновековен под на Миланската катедрала не е запазен. Въпреки това, според архитекта Лука Белтрами – автор на значим ремонт между 1914 и 1920 г. – сегашната геометрична украса, поръчана първоначално на Пелегрино Пелегрини (Тибалди) през 1567 г., е повлияна от дизайна на изгубения под. Белтрами открива сходства с мотиви от края на XIV и началото на XV век, особено с декорацията на стената в дъното на лоджията на замъка Пандино близо до Кремона.^[29] Единствено розетните прозорци и камбаните нарушават геометричната логика на композицията.

Проектирането на настоящия под е възложено на Тибалди на 24 юли 1567 г., в съответствие с разпоредбите на архиепископ Карло Боромео относно украсата на катедралата. Реалната работа започва едва през 1584 г. и продължава – с множество вариации – до периода между 1914 и 1940 г.

Композицията представлява сложно преплитане на светли и тъмни видове мрамор, включително: черен мрамор от Варена, бял и розов мрамор от Кандолия, червен мрамор от Арцо (впоследствие заменен почти изцяло с червен мрамор от Верона).

Освен подовата украса, Тибалди дефинира и оформлението на страничните олтари, мавзолеите, хора и презвитерия – пренаредени през 1986 г. – по първоначалните инструкциина кардинал Боромео.

Интериорът на катедралата днес носи силно влияние от периода на Контрареформацията. През XVIII век някои паметници са пренесени в новоизградените пространства към фасадата^[12]

Вътрешна декорация

Сцени от живота на Свети Карл

Основна статия: Куадрони ди Сан Карло

В периода около 4 ноември – празника на Свети Карло Боромео, покровител на Милано – в катедралата се излагат т.нар. „Големи картини със Свети Карл“ (Quadroni di San Carlo) – монументален цикъл от 56 платна, създадени през XVII век. Те представят живота, чудесата и канонизацията на светеца и съставляват най-значимия живописен ансамбъл на Ломбардския барок.

Първият цикъл е „Животът на Свети Карл“ (1602–1604), поръчан от Фабриката на Дуомо само 18 години след смъртта на светеца. Включва 28 големи платна (6 × 4,75 м), изобразяващи ключови моменти от живота на блажения Карло. Сред художниците са: Джовани Батиста Креспи (Черано) – 4 картини, Джовани Мауро дели Роки (Дукино) – 7 картини, Джовани Батиста Трочи (Фиаменгино) – 5 картини, Карло Буци – 2 картини, Карло Франческо Прокачини – 1 картина, и други милански майстори.

Вторият цикъл е „Чудесата на Свети Карл“ (1609–1610) и е създаден по повод канонизацията на светеца. Включва 28 по-малки платна (приблизително 2,4 × 4,4 м), изобразяващи чудеса и изцеления, приписвани на Свети Карл. Към първоначалните художници се присъединява Джулио Чезаре Прокачини, който заедно с Черано създава най-високо оценените от критиката творби.

През бароковия период са създадени още два значими живописни цикъла: „Намирането на истинския кръст“ (Ritrovamento della vera croce), изложен по повод празника на Светия гвоздей, и „Пресветото тайнство“ (SS. Sacramento), посветен на чудесата, свързани с Евхаристията.

Излагането на тези цикли е прекратено след Втората световна война. Днес те се съхраняват в Епархийския музей към базиликата „Сант'Еусторджио“ в Милано.

Контрафасада

Средният портал на контрафасадата е проектиран от Фабио Мангоне в началото на XVII век, но е реализиран едва през 1820 г. Короната на портала включва статуите на двамата покровители на Милано: Свети Амвросий, дело на Помпео Маркези, и Свети Карл, дело на Гаетано Монти.

На тавана над портала е поставена паметна плоча, отбелязваща двете освещавания на катедралата – през 1418 и 1577 г.

На първо ниво се намират големите прозорци в класически стил, изработени през XIX век от братята Бертини. Те изобразяват: Свети Карл, Свети Амвросий и Свети Михаил. Света Текла е от Мауро Конкони.

В горната част са разположени неоготическите витражи, създадени през 1950-те години от унгарския художник Януш Хайнал. Те възстановяват ярката хроматика на средновековната витражна традиция^[12] и включват: отстрани Църквата и Синагогата, а в центъра – Светата Троица, представена с необичайна иконография. Успение Богородично на централния прозорец е направено по скици на Луиджи Сабатели.

Слънчев часовник

Близо до входа на катедралата се намира уникален слънчев часовник, маркиран със символа на Козирога. Той е съставен от месингова ивица, вградена в пода, която пресича наоса и се издига вертикално по северната (лява) стена на височина от около 3 метра.

На южната стена, на височина от почти 24 метра, е направен малък отвор, през който по обяд прониква слънчев лъч. Този лъч се проектира върху месинговата ивица, отбелязвайки точния момент на слънчевото пладне. За да се избегне засенчване на светлината в определени дни от годината, мраморната арка на южната страна на църквата е умишлено пропусната.

От двете страни на металната ивица са монтирани мраморни плочи, указващи зодиакалните знаци и датите на влизане на Слънцето в съответните съзвездия.

Инструментът е създаден през 1786 г. от астрономите на Обсерватория „Брера“ и е реставриран няколко пъти. През 1827 г., след реконструкцията на пода на катедралата, е извършена и неговата модификация, за да се адаптира към новата архитектурна конфигурация.^[12]

Десен външен кораб

Надгробни паметници

В първия отвор на външния десен кораб се намира гробницата на архиепископ Ариберто да Интимиано († 1045), който управлява Комуна Милано от 1018 до 1045 г., обединявайки светската и духовната власт над града. Гробът е изработен от прост груб парагнайс, без орнаменти, и е увенчан от копие на прочутото разпятие от позлатено медно фолио, чийто оригинал се намира в Музея на катедралата. То първоначално е дарено от Ариберто на манастира „Сан Диониджи“ в Милано.^[12]

Разпятието е ценна ранна романска творба, носеща византийския образ на Христос. В композицията се открояват:

Персонификациите на Слънцето и Луната – в горните кръгли части;
Дева Мария и Свети Йоан Кръстител – в краищата на триделните рамена;
Ариберто – в нозете на Христос, представен като дарител на манастира „Сан Диониджи“

По традиция този кръст се счита за този, който е носен на Карочо-то по време на битката при Леняно през 1176 г. срещу император Фридрих Барбароса. Вляво е поставена малка мраморна плоча от XVII век с надпис: „Началото на Миланското дуомо бе през 1386 г.“.

Над гробницата се намира един от най-красивите ренесансови витражи в катедралата – посветен на Свети Йоан Богослов. Сцените са вдъхновени от „Златната легенда“ (Legenda Aurea) – средновековен сборник с жития на светци, съставен от Якопо да Вараце. Витражът е поръчан от Колежа на нотариусите на Кристофоро де' Мотис, който го създава през 1473 - 1477 г.^[12] Той е реставриран и сглобен наново през 1960-те години.

Хуманистичният дух на епохата прониква в епизодите чрез елегантните костюми от XV век и чрез класическа архитектура, предадена със строга линейна перспектива.^[30]

Във втория отвор на външния десен кораб се намира гробницата на архиепископ Отоне Висконти († 1295), смятан за основоположник на господството на фамилията Висконти в Милано. Неговото възходящо влияние започва с победата при битката при Дезио през 1277 г., когато архиепископът разгромява могъщото семейство Дела Торе и утвърждава политическата и духовна власт на Висконти.

По-късно в същата гробница е положен и неговият потомък Джовани Висконти – архиепископ на Милано от 1342 до 1354 г., който съчетава духовната власт с фактическо управление на града.

Паметникът е дело на майстор от Кампионе, изработен в началото на XIV век. Композицията е издигната върху две елегантни колони от червен веронски мрамор и произхожда от старата миланска базилика „Санта Текла“, разрушена при изграждането на катедралата.

Прозорецът е украсен със сцени от Стария завет, дело на ломбардски и фламандски майстори от средата на XVI век, и с витраж със Страстите Христови, вдъхновен от гравюрите на Албрехт Дюрер. Тези панели произхождат от големите прозорци на апсидата, преправени през XIX век.^[12]

В третия отвор се намира списъкът на архиепископите на Милано и витраж с още Истории от Стария завет, дело на ломбардски майстори, сред които Джузепе Арчимболдо, и на рейнски и на фламандски майстори от средата на XVI век.^[12]

В четвъртия отвор се намира Гробницата на Марко Карели – патрон, който в края на XIV век дарява 35 хил. дуката на Фабриката на Дуомо с цел ускоряване на строителните работи. Паметникът е проектиран от Филипино дели Органи през 1406 г. и се счита за шедьовър на късната готическа скулптура. На капака покойникът е представен в легнало положение, според обичаите на времето. Отстрани са разположени осем статуи с Евангелистите и Отците на Църквата, изваяни от Якопино да Традате в елегантни едикули, разделени от пинакли.^[12]

Четвъртият витраж събира епизоди от Стария завет и е дело на ломбардски майстори от XVI век.

Петият витраж съдържа плоча със скица на Джузепе Брентано от края на XIX век, представяща проект за фасадата на катедралата, който никога не е реализиран поради съпротива срещу разрушаването на съществуващата фасада.

Отляво на този витраж се намира ренесансовата гробница на Джан Андреа Вимеркате, починал през 1548 г., украсена с композиция Пиетà и два бюста, приписвани на Агостино Бусти (Бамбая), датиращи от първата половина на XVI век.

Петият витраж на Фопа (макар и не пряко дело на Винченцо Фопа) е изработен между 1470 и 1475 г. от ломбардски майстори, вдъхновени от произведенията на художника и от влиянията на Ферарската школа. Витражът представя сцени от Новия завет – от Благовещението в долната част до Разпятието във върха – и развива Житието на Христос. Счита се за един от най-красивите и добре запазени ренесансови витражи в катедралата.^[12] Особено характерна е техниката „гризайл“, при която скицата се пренася върху стъклото чрез картони в реален размер, използвани като модел

Олтари на поклонниците

В шестия отвор се намира олтар, посветен на Света Агата, изграден от композитни колони и фронтон, дело на Пелегрино Тибалди. Олтарната картина, изобразяваща Свети Петър, който посещава Света Агата в затвора, е дело на Федерико Дзукари и датира от 1597 г.

Шестият прозорец е един от малкото напълно запазени ренесансови витражи в катедралата. Той представя Житието на Свети Елигий – покровител на златарите – и е поръчан от Колежа на златарите. Изпълнението е дело на Николо да Варало в периода между 1480 и 1489 г.^[12] Всеки епизод е придружен от латинско заглавие в долната част. Изображенията се отличават с прости и познати тонове, като много от сцените представят моменти от ежедневния живот през XV век.^[31]

В седмия отвор се намира Олтарът на Светото сърце, проектиран от Пелегрино Тибалди. Мраморният олтар е дело на Едоардо Рубино и е поставен през 1957 г. Витражът над него, създаден през 1958 г. от унгарския художник Януш Хайнал, е посветен на блажените кардинали Алфредо Илдефонсо Шустер и Андреа Карло Ферари – архиепископи на Милано.^[12]

Осмият отвор представя Олтара на Мадоната, също по проект на Тибалди. Олтарът Virgo Potens е изработен от вероятно рейнски автор през 1393 г. и е известен като „Джакомоло“ по името на дарителя. Витражът над него, изобразяващ Житието на Света Агнес и Света Текла, е дело на Помпео и Гуидо Бертини и е създаден в периода 1897–1905 г. Под трапезата на олтара е погребано тялото на кардинал Шустер, архиепископ на Милано от 1929 до 1954 г.^[12]

Ляв външен кораб

В първия отвор на левия външен кораб са разположени слънчевият часовник и витражът с Житието на Давид, създаден от Алдо Карпи през 1939 г.^[12]

Във втория отвор се намира баптистерият, проектиран от Пелегрино Тибалди. Композицията представлява малък храм с квадратна основа, поддържан от четири коринтски колони, с антаблеман и тимпани от четирите страни. В центъра е разположено коритото, състоящо се от римски порфирен саркофаг. На стената са монтирани две мраморни плочи във веронски червен мрамор с барелефи на Апостолите, вероятно дело на Кампионските майстори (от Кампионе д'Италия) от края на XII век, идващи от разрушената миланска базилика „Санта Мария Маджоре“. Витражът над баптистерия е прекомпозиран с фрагменти от XVI век и изобразява сцени от Новия завет – част от цикъла на Страстите Христови, произхождащ от апсидалния витраж, преправен през XIX век.^[12]

В третия отвор се намира надгробният паметник на архиепископите Джовани, Гуидантонио и Джовананджело Арчимболди, изработен през 1599 г. и приписван на Галеацо Алеси или на Кристофоро Ломбардо. Витражът над паметника изобразява Битката между Архангел Михаил и дявола и е дело на Джовани Доменико Буфа (1939 г.).^[12] Уникален сред големите витражи на катедралата, той представя един-единствен епизод върху площ от 17 метра височина. Композицията се отличава с ярък експресионизъм, особено в сцената на нападението, при което архангелите, водени от архангел Михаил на ослепително бял кон, хвърлят демоните в пламъците на Ада.

В четвъртия отвор се намира витражът с Житията на Четиримата коронясани светии – маниеристко произведение, създадено по скица на Пелегрино Тибалди през 1567 г.^[12] Скиците, транспонирани върху стъкло от Конрад Мохис, се съхраняват в Картинната галерия Амброзиана. Витражът се отличава с театрална поза и енергични фигури, в които ясно личи римският произход на стила на Тибалди и влиянието на Микеланджело. Изобразени са следните сцени: Чудото на длетата, Кръщението в затвора, Четиримата светии на работа, Съдът на четиримата светци и Мъченичеството пред император Диоклециан.

В петия отвор се съхранява реконструкцията от 1832 г. на едикулата Tarchetta от Джовани Антонио Амедео, чиито оригинални фрагменти днес се намират в Замъка на Сфорците. Витражът от XVI век, разположен над едикулата, е посветен на Великолепието на Богородица. Той е изработен от Пиетро Анджело Сезини и Конрад Мохис по скици на Джовани да Монте – ученик на Тициан. Един от епизодите носи подписа на художника: GMF, Giovanni da Monte fecit. Подобно на други маниеристични витражи, създадени по времето на Карло Боромео, композицията разширява отделните сцени върху няколко стъкла, придавайки им монументален характер. Влиянието на Тициан е особено видимо в сцените, вдъхновени от неговата картина Assunta dei Frari. В долната част на витража са изобразени Петдесетница, Преходът и Успение Богородично (1565–1566 г.).^[12]

Олтар на разпятието на Свети Карл

Както и в десния кораб, последните три отвора на левия външен кораб на Миланската катедрала са заети от три късни маниеристки олтара, проектирани от Пелегрино Тибалди в епохата на Свети Карло Боромео.

В шестия отвор се намира Олтарът на разпятието на Свети Карл, който съдържа прочутото дървено разпятие, носено Карло Боромео по време на процесип в Милано по време на чумната епидемия през 1576 г. Събитието е отбелязано на латински с надпис: «Crucem hanc S.Carolus grassante lue per urbe circumtulit MDLXXVI» („Свети Карл носи този кръст из града през 1576 г.“). Олтарът е украсен с две статуи на светци от XIX век, разположени в нишите между черни мраморни колони, а статуята, увенчаваща тимпана, е от XVI век. Под този олтар са положени останките на кардинал Карло Мария Мартини, по негова молба.^[32]

Витражът над олтара е посветен на Житието на Света Елена и е дело на Райнолдо да Умбрия и Валерио Профондавале (1574 г.).^[12] Композицията е разделена на три големи епизода, които разказват за откриването на Христовия кръст от майката на император Константин I по време на поклонение в Йерусалим. В долната част е изобразена сцената Света Елена освобождава затворниците, в средата – Намирането на Кръста, а в горната част – Чудото, извършено от Светия кръст.

Олтар на Свети Йосиф

В седмия отвор се намират олтарът и витражът, посветени на Св. Йосиф. Олтарната композиция е оформена между две кариатиди и включва картина от XVI век – Сватбата на Дева Мария, дело на Енеа Салмеджа, наричан Талпино, художник от Бергамо и ученик на Симоне Петерцано.

Отстрани са поставени статуите на Аарон и Давид, изваяни от Франческо Сомайни през 1830 г.

Над тимпана са разположени статуи на пророци от късния маниеристичен период. Витражът над олтара, изработен през 1576 г., е дело на Валерио Профондавале от Льовен, който е автор както на скиците, така и на транспонирането им върху стъкло. Поръчан от Свети Карло Боромео, витражът е разделен на четири сцени: Благовещението (в долната част, видимо сред статуите), Посещението, Рождество Христово и Бягството в Египет. Това е последният витраж (1576) от епохата на маниеризма, запазен в катедралата.

Под трапезата на олтара е положено тялото на Свети Мона – архиепископ на Милано от III век. В настилката пред олтара се намира гробницата на кардинал Джузепе Поцобонели, архиепископ на Милано от 1743 до 1783 г.

Олтар на Свети Амвросий

В последния отвор се намира Олтарът на Свети Амвросий, дело на Пелегрино Пелегрини, с олтарната картина Свети Амвросий, който налага покаяние на Теодосий на урбинския художник Федерико Барочи (1603 г.). Композицията представя император Теодосий I, коленичил пред Свети Амвросий, със скиптър и корона, положени на земята – сцена, която символизира подчинението на имперската власт пред духовната власт. Епизодът се отнася до покаянието, наложено от епископа на Милано на императора заради заповедта за клане сред населението на Солун.

Олтарът е оформен със счупен тимпан, поддържан от полихромни мраморни колони с бронзови капители, над които са разположени статуи на епископи.

Витражът над олтара, преправен през XIX век, изобразява Житието на Свети Амвросий и е дело на Помпео Бертини.^[12] В сравнение с ренесансовите витражи, той се отличава с по-тъмна цветова палитра и светли акценти, сред които доминира червеното на расото на Свети Амвросий. Сцените демонстрират внимание към историческата реконструкция на събитията от късната римска епоха и се характеризират със строго изградена перспектива както в архитектурните фонове, така и в облеклата.

Под трапезата на олтара е положено тялото на Свети Дионисий Милански – архиепископ на Милано от IV век.

Южен (десен) ръкав на трансепта

Нагробен паметник на Медегино

Забележителен в десния трансепт е надгробният паметник на Джан Джакомо Медичи, известен като Медегино – кондотиер и брат на папа Пий IV, който поръчва монумента. Паметникът е дело на Леоне Леони и е изработен в периода 1560–1563 г. Състои се от мраморно крило от карарски мрамор с основа, върху която са поставени две тоскански колони от червен камък от Арцо, поддържащи антаблеман и оформящи едикула. Под нея се намира бронзовата статуя на Медичи с отпуснат крак, покрит с наметало – композиция, вдъхновена от стила на Микеланджело. Първоначално е предвиден и саркофаг в горната част, но той не е реализиран поради ограниченията, наложени от Трентския събор относно погребенията в църкви.

От двете страни на статуята са разположени бронзови алегории: вдясно – Мир, с барелеф, изобразяващ река Тичино, и вляво – Войска, с барелеф на река Ада. Двете реки напомнят за победи на Медичи в ключови битки. Горната част на паметника включва два епиграфа, посветени на Джан Джакомо и на брат му Габриеле. Централният фронтон съдържа барелеф с Рождество Христово, увенчан с герба на Медичите, поддържан от две пути. Две по-високи мраморни колони с жилки носят бронзовите статуи на Предпазливостта (вдясно) и Славата (вляво).^[33]

Витражът е дело на Джовани Батиста Бертини (1849 г.) и представя Житията на св. св. Гервазий и Протазий.^[12]

Олтар „Медичи-Боромео“

Съседният олтар от XVI век е изграден от стари полихромни мрамори с два реда ниши и колони, и е по проект на Пиро Лигорио. Построен е от папа Пий IV като дар за племенника му Карло Боромео (бъдещ Свети Карл). Според преданието светецът отслужвал там литургия всяка седмица в чест на семейството си. На върха на олтара е поставен гербът на Боромео с мотото Humilitas („Смирение“). Олтарът е изработен от скъпоценни ориенталски мрамори и полускъпоценни камъни, включително халцедон, серпентин и лапис лазули. Позлатените статуетки, които го украсявали, днес се съхраняват в Музея на катедралата.^[33]

Витражът над този олтар, изобразяващ Житието на Свети Яков Велики, е дело на Конрад Мохис и е създаден в периода 1554–1564 г.^[12]

Параклис на Свети Йоан Добрия

В края на средния кораб се намира апсидата , изградена през втората половина на XVII век, където е разположен Параклисът на Свети Йоан Добрия – добре познат в местната традиция. По инициатива на Карло Боромео мощите на светеца са пренесени на това място, заменяйки съществувалия дотогава готически портал.

Свети Йоан Добрият, от лигурски произход, е бил едновременно архиепископ на Милано и Генуа през VII век. Той е запомнен с това, че възстановява епископското седалище в Милано, което поради лангобардската инвазия е било временно преместено в Генуа. Тялото му е погребано в олтара, посветен на него, в кристален ковчег.

Сегашният вид на Параклиса на Свети Йоан Добрия в апсидата на Миланската катедрала датира от първата половина на XVIII век, когато е създадена характерната му сложна украса. Централната статуя на олтара, изобразяваща Свети Йоан Добрия, който смазва дявола под краката си, е дело на Елия Винченцо Буци и е изработена през 1763 г.

Монументалната мраморна едикула, в която е поставена статуята, е проектирана така, че да създава симетричен висулка спрямо олтара на Мадоната на дървото, разположен в средокръстието на северния трансепт. От двете страни на олтара са разположени мраморни скулптурни групи, също дело на Буци, посветени на темата за победата над злото: вдясно – Архангел Михаил, който сваля Луцифер, и вляво – Ангелът Хранител, който, стъпквайки демона, сочи правия път на момъка.

В центъра на тимпана е изписан стих от Евангелието от Йоан, взет от притчата за добрия пастир: «Ego sum pastor bonus» („Аз съм добрият пастир“).

Бароковият олтар в Параклиса на Свети Йоан Добрия в апсидата на Миланската катедрала е увенчан със статуи на светци и два ангела, които държат капела – древно архиепископско украшение. Декорацията е допълнена от поредица високи барелефи от карарски мрамор, изобразяващи епизоди от живота на светеца, редуващи се с бюстове на основните добродетели. Скулптурите са дело на различни майстори от края на XVII и началото на XVIII век, сред които Джузепе Рузнати, Джован Батиста Визмара, Изидоро Визмара, Карло Симонета и други.^[12]

Сред представените теми са: Рождението на светеца, Срещата с кралица Теодолинда, Изгонването на арианите и Пътуването до Рим. Барелефите върху сегментите на свода от същия период представят архиепископи сред ангели, а в арката е изобразена Благословията на Христос.

Трите витража с Житието на Свети Йоан Добрия са дело на Помпео Бертини и са създадени в периода 1839–1842 г.

В левия проход на трансепта се намира страничен изход, разделен на три прохода, като централният води към подземен коридор, свързващ катедралата с Архиепископията – съоръжение, изградено по инициатива на Карло Боромео.

На това място е разположен витражът с Житието на Света Екатерина Александрийска, създаден по проект на Биаджо Арчимболди и Джузепе Арчимболдо, и реализиран от Конрад Мохис през 1556 г.

В същия кораб се намират три значими произведения от периода на маниеризма: Олтарът на Въведението на Богородица – дело на Бамбая, Олтарът на Света Агнес – изработен от Мартино Баси, Статуята на Свети Вартоломей – скулптура на Марко д'Аграте.

Олтар на Въведение Богородично

Олтарът на Въведението на Богородица, разположен вдясно в левия проход на трансепта на катедралата, запазва облика, даден му през 1543 г., когато е поръчан от каноника Вимеркате на скулптора Агостино Бусти, известен като Бамбая. До олтара първоначално се е намирал надгробният паметник на Вимеркате, също дело на Бамбая, който по-късно е пренесен в десния кораб на катедралата.

Олтарът има формата на класически храм, изцяло изграден от бял мрамор и поддържан от полихромни мраморни колони. В центъра е разположен барелефът с Въведението на Богородица, композиран така, че да представя вътрешността на храма, докато колоните и фронтонът оформят неговата външна архитектура. Малката Мария е изобразена в долната част на сцената, докато се изкачва по стълбата към свещеника, който я очаква на върха, заобиколен от вярващи. Отляво на стълбите са родителите ѝ – Анна и Йоаким, а отдясно – група вярващи, носещи дарения. Фигурите се отличават с изключителен реализъм и експресивност, особено в израженията на лицата, които предават живо емоционално присъствие.

Перспективното представяне на интериора на олтара Въведение на Богородица в Миланската катедрала разкрива вдъхновение от фалшивата апсида, построена от Донато Браманте в близката църква „Сан Сатиро“. Скулпторът Агостино Бусти (Бамбая) е автор на статуите, които увенчават олтара: Богородица, Свети Павел, Свети Йоан Кръстител и двама светци, както и статуята на Свети Мартин в страничната ниша.

Света Катерина в дясната ниша, както и барелефите в основите на колоните – Рождението и Сватбата на Дева Мария – са дело на Кристофоро Ломбардо, макар че са силно повредени. Антепендиумът (предната страна на олтара), изобразяващ Рождество Богородично, е творба на Антонио Тантардини от XIX век.

Витражът над Олтара на Въведението на Богородица е създаден в края на XVI век от различни художници. Той изобразява Разкази за Свети Мартин и Въведението на Богородица. В централната част на витража се открояват фигури на пророци, приписвани на Микелино да Безоцо – сред най-старите запазени изображения в катедралата.^[34]

Пред мавзолея на Медичите се намира една от най-известните скулптури в катедралата – Одраният Свети Вартоломей (1562 г.), дело на Марко д'Аграте. Статуята представя светеца с кожата си, прехвърлена през рамо, в изключително анатомично детайлна композиция. Надписът върху основата гласи: «Non me Praxiteles sed Marcus finxit Agratis» („Не ме извая Праксител, а Марко д'Аграте“).

Следващият олтар е посветен на Света Агнес и е завършен от Мартино Баси. Олтарът е украсен с мраморна композиция, изобразяваща Мъченичеството на Света Агнес, дело на Карло Берета от 1754 г.^[12]

Северен ръкав на трансепта

В десния проход на северния ръкав на трансепта се намира олтар, проектиран от Пелегрино Пелегрини, посветен на Света Текла Конийска – светицата, на която е била посветена църквата, разрушена при изграждането на катедралата. Олтарът, изработен от полихромен мрамор, датира от края на XVI век и се отличава с ангелски кариатиди, които поддържат счупения тимпан. Статуите над олтара са от същия период, а фигурите на двамата светци отстрани са добавени през XIX век. В центъра на композицията се намира мраморна скулптура, изобразяваща Мъченическата смърт на Света Текла сред лъвовете – къснобарокова творба на Карло Берета от 1754 г. Предната страна на олтара (антепендий) е изработена през 1853 г. от Антонио Тантардини.

Вторият олтар в този проход, датиращ от началото на XVI век, е посветен на Света Пракседа Римска. Тя е представена заедно със Свети Карл в нозете на Разпятие и светци, на мраморната олтарна картина, изработен от Маркантонио Престинари през 1605 г.

Над олтара се намира един от най-ценните витражи в катедралата – Житието на Свети Йоан Дамаскин, създаден през 1479 г. от Николо да Варало по поръчка на колегията на аптекарите. Витражът представя галерия от щастливи портрети на герои, характерни за хуманистичната естетика, вградени в балансирана класическа архитектура, изградена с прецизна перспектива.

На задната стена на този проход се намира малка врата, която води към т.нар. стълбище на принцовете – вход, запазен в миналото за най-знаменитите личности, а днес водещ към асансьора за достъп до терасите. Витражът над тази зона, изобразяващ Житието на Свети Карл, е създаден през 1910 г.^[12]

Параклис на Мадоната на дървото

Средният кораб завършва с малка апсида, в която се намира Параклисът на Мадоната на дървото по проект на Франческо Мария Рикини (1614) и построен с някои модификации от Фабио Мангоне и Толомео Риналди. До епохата на Карло Боромео апсидата е заемана от големия портал, наречен Компедо, който архиепископът нарежда да бъде затворен, за да се предотврати използването му като преходен маршрут през катедралата, особено от посетителите на близкия пазар Верциере, които преминавали от северната към южната апсида.

Барелефите, украсявали оградения портал, представляват ценно свидетелство за ломбардската школа в прехода между Ренесанса и Маниеризма. Те са използвани повторно за декорация на вътрешната фасада на арката, рамкираща параклиса. Сред тях са: Рождество на Богородица, Представяне в храма (Школа на Бамбая), Рождество Христово (Кристофоро Солари), Христос сред лекарите (Анджело Марини) и Бракът в Кана (Марко д'Аграте), редуващи се с бюстове на пророци.^[12]

Сводът на параклиса е гъсто украсен с барокови релефи, изработени между 1615 и 1630 г. от Джан Андреа Бифи, Джовани Пиетро Лазаня и Престинари. Олтарът е украсен със скулптурата Мадоната с Младенеца от Елия Винченцо Буци (1768 г.). Трите витража, изобразяващи Житието на Богородица, са изцяло преработени през XIX век от Джовани Батиста Бертини (1842–1847 г.).

Пред параклиса на Мадоната са разположени надгробните плочи на различни архиепископи, включително тази на Федерико Боромео. Сред най-забележителните произведения в тази зона е Свещникът Тривулцио – монументална бронзова творба, дарена от архиерей Дж. А. Тривулцио през 1562 г. Свещеникът е шедьовър на готическата скулптура, направен предимно през XII век и е приписвана на Никола дьо Вердюн или на рейнски творци, работили в края на XIV и в началото на XV век. Поставката му се опира върху химерни животни и по корпуса му се вият спирали, които рамкират Сцени от Стария завет, Свободните изкуства, Реките и Поклонението на влъхвите.^[12]

В левия кораб се намира Олтарът на Света Екатерина – единственият до голяма степен запазен оригинален готически олтар в цялата катедрала. Композицията е украсена със статуи на Свети Геролам и Свети Августин, приписвани на Кристофоро Солари (началото на XVI век), както и със статуетки от края на XIV век, свързани с Джованино де Граси.

Витражът отляво на северната апсида е хоризонтално разделен на две части. Горната част представя Житието на Света Екатерина Сиенска, проектирано и реализирано от Конрад Мохис. Макар да е датирано от 1562 г., композицията напомня витражите от XV век, посветени на житията на светци: всеки епизод е затворен в самостоятелен панел, предимно с интериорни сцени, отличаващи се със строга перспектива. Долната част на витража е изпълнена в по-свободен и актуален стил, с епизоди от Живота на Богородица, нарисувани от Джовани да Монте в периода 1562 - 1567 г. Розетния прозорец на върха и трилистниците в края на прозореца са в типично маниеристки стил, украсени с херувими, гротески и венци от преплетени плодове.

Вляво се намира надгробният паметник на архиепископ Филипо Аркинто – предшественик на Карло Боромео. Паметникът е проектиран около 1559 г. от Балдасаре да Лацате и се отличава с масивен бюст на архиепископа, доминиращ над мраморната едикула.

Над паметника е разположен витраж, посветен на Апостолите, създаден през 1567 г. по скици на художника от Крема Карло Урбино – представител на Маниеризма. За разлика от други витражи в катедралата, композицията не съдържа разказни евангелски или агиографски сцени, а представя Дванадесетте апостоли в цял ръст, разположени в ниши, както и изображения на други светци в долната част. В горната част на витража е изобразена Коронацията на Богородица.

Монументалните фигури се отличават с хроматично богатство и пластична дефиниция, свидетелстващи за зрелостта на Урбино, който е работил в множество милански църкви. Техният изразителен ефект се дължи и на умелото транспониране върху стъкло, извършено от Конрад Мохис.^[35]

Надкуполен тамбур

В централната част на Миланската катедрала се издига надкуполният тамбур, проектиран от Джовани Антонио Амадео. Съоръжението има осмоъгълна основа и достига височина от 68 метра. Конструкцията му се поддържа от четири заострени арки и панданти, докато действителният свод е укрепен чрез система от заострени люнети и четири кръгли арки, скрити зад основните готически елементи.

Кръглите стенописи в пандантите, изобразяващи Отците на Църквата, са дело на ломбардската школа и датират от периода около 1560–1580 г. Профилът на арките е украсен с 60 статуи на пророци и сибили, изработени в късен готически стил през втората половина на XV век. Тези фигури, повлияни от бургундското и рейнското изкуство, се считат за предвестници на ломбардския ренесанс.

Витражите на прозорците в надкуполния тамбур са създадени през 1958 г. и изобразяват сцени от Втория ватикански събор.^[12]

Камбани

Миланската катедрала разполага с три основни камбани, които звучат на тоновете ми бемол³ calante, си² и ла бемол² molto calante. Заедно те формират най-тежкия камбанен комплекс в Ломбардската епархия и в целия Метрополен град Милано, с общо тегло от 14 995 кг бронз.

Главната камбана, посветена на Пресвета Дева Мария, е излята от Джовани Батиста Буска през 1582 г. и е благословена от Свети Карл. С диаметър от 2,13 м, тя е седмата по тегло камбана в Италия.
Средната камбана, посветена на Свети Амвросий, е изработена от Дионизио Буска през 1577 г. и има диаметър 1,76 м.
Малката камбана, посветена на Свети Варнава – считан за евангелизатор на Милано – е излята от Джероламо Буска през 1515 г. и има диаметър 1,28 м.

Камбаните са разположени в кухината на надкуполния тамбур, между вътрешния свод и външните стени, и не се виждат отвън. Първоначално са били монтирани върху камбанария, разположена на терасата над главния кораб, но тя е разрушена през 1868 г. Понастоящем камбаните са фиксирани поради проблеми със статичното електричество и се задвижват чрез движение на езика.

На терасата на тамбура, зад един от шпилите, се намира и четвърта камбана, посветена на Света Текла. Тя е излята от Антонио Буска през 1553 г. и звучи на нота си⁴.

Презвитерий

Комплексът на презвитерия обхваща зоната, оградена от десетте апсидни пилона и заобиколена от деамбулаторий. Сегашният му архитектурен и декоративен облик датира от втората половина на XVI век, когато по инициатива на архиепископ Карло Боромео е извършена цялостна реконструкция, съобразена с предписанията на Трентския събор. Проектът е реализиран от неговия доверен архитект Пелегрино Тибалди.

Допълнителни промени са направени през 1980-те години, след статичната реставрация на стълбовете на надкуполния тамбур, с цел укрепване на конструкцията и адаптиране към съвременните изисквания.

В настоящия си вид презвитерият е разделен на две части с различни функции. Достъпът до празничния презвитерий се осъществява чрез полукръгла стълба. Тази зона обхваща част от централния кораб и стария сенаторски хор – мястото, където в миналото са се събирали гражданските магистрати и представителите на религиозните братства. Подовете в тази част са наскоро реставрирани, като са запазени декоративните елементи, проектирани от Тибалди.

На най-високата точка на презвитерия се намира главният олтар, пренесен от базиликата „Санта Мария Маджоре“. Той е осветен от папа Мартин V на 16 октомври 1418 г., събитие, което бележи официалното начало на новата катедрала. Сегашната му издигната позиция е определена от архиепископ Карло Боромео, в контекста на литургичните реформи след Трентския събор.

Олтарът датира от периода на реконструкцията на Милано след разрушенията, нанесени от Фридрих I Барбароса в края на XII век. Отличава се с изключително проста романска украса: десет мраморни плочи, редуващи се с десет осмоъгълни колони, които поддържат голяма правоъгълна трапеза.

В центъра на олтара е вграден релеф, открит от вътрешната страна на съставящите го плочи. Той представлява част от римско-езически саркофаг от III век сл.н.е., използван повторно като гроб на християнски мъченик – за което свидетелстват изобразеният кръст на дъното и свитък. Релефът представя римлянин в тога със свитък, разположен във вътрешността на едикула.

Кафедрата и амвонът, създадени от скулптора Марио Рудели през 1985 г., са съвременни допълнения към литургичното пространство, хармонично интегрирани с историческите елементи на презвитерия. Те са придружени от два монументални амвона от XVI век, проектирани от Пелегрино Тибалди, които обграждат двата пиластъра, поддържащи надкуполния тамбур.

Амвоните са с кръгла форма и се опират върху четири бронзови кариатиди, които поддържат парапети от релефни и позлатени медни плочи, както и балдахини, увенчаващи композицията. Левият амвон, завършен през 1585 г., е посветен на Новия Завет и е украсен със символите на Евангелистите. Десният амвон, завършен през 1602 г., представя барелефи от Стария Завет и четири кариатиди, изобразяващи Отците на Църквата.

Скулптурната декорация е дело на Джовани Андреа Пелицони, а бронзовите елементи са изработени от Франческо Брамбила Младши в периода 1585–1599 г. Тези амвони представляват изключителен синтез между архитектура, скулптура и литургична символика от Късния ренесанс.

В центъра на презвитерия се издига Tempietto – малък храм или киворий, проектиран от Пелегрино Тимбалди. Той помещава кулообразната цилиндрична скиния, дарена през 1561 г. от папа Пий IV Медичи на неговия племенник Карло Боромео.^[36]

Киворият е оформен като класически кръгъл храм, поддържан от осем коринтски колони. Куполът му е украсен със статуи на ангели и е увенчан с фигурата на Спасителя. Вътрешната скиния повтаря външната по форма – цилиндрична, поддържана от четири ангела и изцяло моделирана с релефи, изобразяващи сцени от живота на Христос.

От двете страни на кивория са разположени две внушителни сребърни статуи – на Свети Карл и Свети Амвросий – считани за шедьоври на бароковата скулптура и златарското изкуство. Статуята на Свети Карл, изработена през 1610 г., е моделирана от Андреа Бифи и изваяна от златаря Верова. Митрата ѝ е украсена с перли и скъпоценни камъни, дарени от вярващите. Статуята на Свети Амвросий, създадена през 1698 г., се отличава с по-голяма изразителност и богата орнаментика – цялата ѝ повърхност е гъсто издялана и инкрустирана с диаманти и полускъпоценни камъни.

Киворият в центъра на презвитерия маркира границата с делничния параклис – отделно литургично пространство, създадено през 1986 г. в стария презвитерий и хора. Параклисът служи за провеждане на седмични литургии и осигурява по-интимна обстановка за молитва и събиране на вярващите.

Граничи с него дървеният хор от XVI век, поръчан от архиепископ Карло Боромео. Състои се от двоен ред резбовани седалки: горният е предназначен за канониците, а долният – за членовете на Капитула. Комплексът е изработен между 1567 и 1614 г. от Джакомо, Джампаоло и Джовани Таурини, Паоло де' Гаци и Вирджилио де' Конти, по проекти, предоставени от Пелегрино Тибалди.

Барелефната украса на хоровите седалки включва: 71 епизода от живота на Свети Амвросий – разположени в горния ред, съпроводени от 71 фигури на мъченици, и Жития на миланските архиепископи – изобразени в долния ред.

Светият гвоздей

Над главния олтар, прикрепен към ключовия камък, се намира най-ценната реликва на храма – гвоздеят на Животворния кръст (Sacro Chiodo. Според традицията той е намерен от Света Елена и e използван за сбруята на коня на Константин I.

Днес гвоздеят се съхранява в ниша, поставена в копие на позлатена медна клетка, украсена с барелефа на Отче наш (сега в Музея на катедралата). Макар да е окачен на значителна височина, червена светлина го прави видим от всички части на катедралата.

По традиция, гвоздеят се показва на вярващите всяка година – първоначално на 3 май, по случай празника Намиране на Светия кръст, а днес – на 14 септември, по време на празника Възвисяване на Светия кръст. За изваждането му от нишата се използва специален механизъм, наречен Nivola – асансьор във формата на облак, създаден през XVII век и понастоящем механизиран. Именно от него произлиза името на ритуала Festa della Nivola.

Според християнската традиция, от четирите гвоздея на Кръста: един се пази в Миланската катедрала, втори – в Желязната корона в Монца, трети – в базиликата „Санта Кроче ин Джерусалеме“ в Рим, а четвъртият, чиято автентичност е най-съмнителна, се намира в катедралата на Коле ди Вал д'Елса.

Органи

Катедралният орган на Миланското Дуомо има дълбока историческа значимост, като неговото присъствие е засвидетелствано още от началото на строителството. Първият орган е поръчан през 1395 г. от Мартино дели Стремиди и е въведен в експлоатация през 1397 г. През вековете инструментът претърпява множество промени, допълнения и реставрации.

Между 1533 и 1577 г. Джан Джакомо Антеняти изгражда северния орган с 12 регистъра и 50 клавиша, който е преместен на сегашната си позиция през 1579 г. През 1583 г. е поръчан южният орган, изработен от Кристофоро Валвасори в периода 1584–1590 г., като той заменя предходния инструмент.

Вратите на органите са украсени с монументални живописни композиции:

Ляво крило: Житие на Богородица и сцени от Стария завет, дело на Джузепе Меда (1565–1581 г.)
Дясно крило: Рождество Христово и Прекосяването на Червено море от Амброджо Фигино, както и Разкази от Стария и Новия завет от Камило Прокачини (1592–1602 г.)

Позлатените резби на органните сандъци са дело на Джован Батиста Мангоне, Санте Корбета, както и на Джакомо, Джампаоло и Джовани Таурини.

Двата големи органа – северен и южен – са обект на непрекъснати технически подобрения, преминавайки от механична трактура към пневматична, а в наши дни – към електронна трактура. Те разполагат с осем големи врати (четири към презвитерия и четири към монументалната ограда на вътрешната част на апсидата и хора), които могат да се отварят и затварят, позволявайки модулация на звука, реверберацията и ехото.

Сред титулярните органисти на катедралата е и Йохан Кристиан Бах – син на Йохан Себастиан Бах. През XIX век в преструктурирането на органа участва и известното семейство майстори на органи Сераси.

През 1937 г. към съществуващите инструменти са добавени още четири корпуса, свързани с една обща конзола. Поради незадоволителен акустичен резултат, целият органов комплекс е пренареден по време на реставрацията на презвитерия през 1985–1986 г. Днес четирите допълнителни органа са поставени до двата исторически, в нови прости дървени кутии. Сегашната конзола е разположена под южния (десния) органен сандък от XVI век. Последното преструктуриране е извършено от компанията „Тамбурини“ през 1986 г.

Главният орган на катедралата разполага с 15 800 тръби, което го нарежда сред най-големите органи в света. До него е добавен втори, по-малък орган, разположен от лявата страна – близо до хоровата зона – предназначен за по-интимен акомпанимент по време на литургии и хорови изпълнения.

Крипта

В задния хор на Миланската катедрала, пред южните сакристии, стълби водят надолу към криптата. В края им, отвъд входа на съкровищницата, се преминава към вестибюл, преустроен през 1820 г. от архитекта Пиетро Пестагали. Той осигурява достъп до подземната крипта на Свети Карл (Scurolo di San Carlo) и до основната крипта.

Криптата е кръгла стая, проектирана от Пелегрино Тибалди, с перибол около централния олтар. В миналото е служила като зимен хор, използван от канониците през студените месеци, когато температурата в подземието е била по-благоприятна от тази в главния хор.

В центъра на параклиса се намира олтар, заобиколен от осем колони от червен мрамор, които поддържат свода. Таванът е изцяло покрит с гъста и изискана гипсова и стенописна украса. По стените са разположени прости дървени седалки за хора. Поредица от овални прозорци осигуряват визуална връзка с амбулатория, разположена над криптата.

От другата страна на зимния хор се намира Scurolo di San Carlo – криптата на Свети Карл, оформена като параклис със сплескана осмоъгълна основа. Тя е проектирана през 1606 г. от архитекта Франческо Мария Рикини и представлява едно от най-интимните и богато украсени пространства в катедралата.

Горната лента и таванът на параклиса са покрити с листове от сребърни пластинки, изобразяващи сцени от живота на Свети Карл. Те са изработени около 1670 г. по поръчка на кардинал Алфонсо Лита. В центъра на параклиса се съхранява тялото на светеца в изящна сребърна урна със стени от скален кристал – дар от крал Филип IV от Испания.

Декорацията на саркофага е създадена по рисунки на художника Черано и включва фигури на ангели и религиозни персонажи, превърнати в шедьовър на бароковото златарско изкуство. Свети Карл е представен в папски одежди, с турмалин и диамантен кръст – дар от императрица Мария Терезия Австрийска. Сребърната му маска е моделирана по оригиналната восъчна маска, взета непосредствено след смъртта му.

Деамбулаторий

Заден хор с Житие на Мария

Деамбулаторият представлява галерията, която преминава зад хора и обхваща апсидалната зона. Той е осветен от три монументални апсидални прозореца, които осигуряват естествена светлина в пространството. Вътрешната му страна е оформена от мраморния заден хор, проектиран от Пелегрино Тибалди, с полукръгла форма, съставена от два насложени архитектурни реда. Долният ред, приписван на Галеацо Алеси, е украсен с бюстове с ангелски черти, херувими и лъвски глави, изработени в маниеристичен стил. От тази зона има достъп до криптата, а големите прозорци осигуряват допълнително осветление. Горният ред включва 32 кариатиди под формата на ангели, проектирани от Тибалди и изваяни от Франческо Брамбила Младши. Между тях са разположени релефни изображения със 17 Истории за Мария и 10 Символа на Мария, създадени по време на архиепископ Федерико Боромео (XVI–XVII век).^[12]

Цикълът започва от южния амвон и представлява значим пример за барокова скулптура. Сред представените сцени са: Рождество Богородично, Въведение в храма, Благовещение, Посещение, Сънят на Йосиф, Рождество Христово, Обрязването, Бягството в Египет, Спорът с лекарите, Сватбата в Кана, Разпятието, Свалянето от кръста, Явление Господне, Преходът на девиците, Успение Богородично, Коронацията на Мария.

Скулптурите са дело на водещи милански автори от епохата: Джан Андреа Бифи, Маркантонио Престинари, Джовани Пиетро Лазаня, Джовани Беланда и Гаспаре Визмара.

Паметници на папи и кардинали

В първия отвор се намира Паметникът на папа Пий XI (Амброджо Рати), архиепископ на Милано в продължение на шест месеца преди избирането му за папа. Статуята, изваяна от Франческо Месина през 1969 г., представя папата в тържествени папски одежди, с тиара и ключовете на Свети Петър, в момент на благословия. Месина черпи вдъхновение от готическия паметник на папа Мартин V, разположен недалеч, като съчетава монументалност с изразителна духовност. Паметникът маркира и достъпа до южната сакристия на катедралата.^[12]

Паметникът на папа Павел VI (Джовани Батиста Монтини), архиепископ на Милано от 1954 до 1963 г., е издигнат през 1988 г. Скулптурата е дело на Флориано Бодини, който интерпретира готическата и маниеристичната стилистика на катедралата в съвременен ключ. Изработена от карарски мрамор със специално моделиране, фигурата наподобява пластизиран восък

Във втория отвор се намира олтарът на Дева Помощница, украсен с пренарисувана фреска от XV век. Непосредствено над надгробната плоча на Николо и Франческо Пичинино – кондотиери на херцог Филипо Мария Висконти – се издига монументална поставка със статуята в цял ръст на папа Мартин V. Този паметник, изваян през 1424 г. от Якопино да Традате по поръчка на Висконти, е сред най-ценните образци на късноготическата скулптура в катедралата. Рамката, корнизът и богатата драперия на фигурата са характерни за декоративния стил на последната фаза на готиката. Паметникът е издигнат в чест на папа Мартин V, който на 6 октомври 1418 г. извършва тържественото освещаване на Миланската катедрала.^[34]

Следва Паметникът на кардинал Марино Асканио Карачоло, губернатор на Милано, починал през 1538 г. – маниеристка творба на Агостино Бусти, известен като „Бамбая“. Кенотафът се отличава с ярък контраст между чернотата на варенския мрамор, използван за едикулата, и белотата на статуите, които го украсяват. Архитектурната структура е съставена от обикновен антаблеман, поддържан от тоскански колони – решение, което се отклонява от богатата орнаментика на предишните творби на Бамбая. Скулптурният ансамбъл включва: в центъра, благословията на Изкупителя в цял ръст, заобиколен от Св. св. Петър и Павел. Отстрани са Св. Йероним в кардиналска мантия и Св. Амвросий с традиционния камшик. В центъра на люнета е тондото, от което излиза Богородица с Младенеца, а отстрани има две Ангелчета. Най-ценният елемент на паметника е лежащата статуя на покойния кардинал, разположена над саркофага. Той е представен в класически триклиний, сякаш задрямал, докато чете книгата, отворена в скута му. Лицето му, белязано от бръчки, изглежда потънало в сън, и представлява последният шедьовър на Бамбая.^[12]

В третият отвор се намират копие на древната мраморна плоча на Chrismon Sancti Ambrosii и барелеф с Пиета и два ангела от рейнски майстор от XIV век, както и знаме на конгрегацията на Молитвената броеница от края на XVI век, с бродерия и картини.

В четвъртия отвор се намира Паметникът на Свети Карл (Карло Боромео), издигнат през 1611 г. в чест на неговото канонизиране, извършено на 20 октомври 1577 г. Монументът е ограден от бюстовете на Времето и Вечността, частично изработени от скулптора Пиетро Даверио, и от две мраморни плочи със списъка на светиите, чиито мощи се съхраняват в катедралата.

Петият отвор включва Разпятие от XIII век с далматика, съхранявано под стъкло и дошло от Замъка на Сфорците през 1449 г.

В шестия отвор се намира Разпятие с девици и светци, дело на ломбардски майстор от началото на XV век. Върху изтънчена поставка в късен маниеристичен стил, изработена от Франческо Брамбила Стари, е разположен Паметникът на благословението на папа Пий IV, създаден от Анджело Марини през 1567 г. Паметникът е в чест на Анджело Медичи ди Мариняно – чичо на Свети Карл Боромео. Гербът на рода Медичи се държи от един от въображаемите ангели, украсяващи поставката. Друга съвременна ломбардска фреска е Свети Йоан Кръстител и Мадоната с Младенеца.

В седмия отвор се намира порталът на северната сакристия.^[12]

Апсидални витражи

Трите монументални прозореца в апсидата на Миланската катедрала са най-старите и най-големите в целия храм. Те представляват ключов елемент от художествената и духовна програма на интериора. Страничните прозорци, всеки съставен от около 130 панела, изобразяват сцени от Новия завет (десен) и Стария завет (ляв). Те са напълно възстановени в периода между 1833 и 1865 г. от Джовани Батиста Бертини и неговите синове Помпео и Джузепе, по онова време ръководители на Академията за изящни изкуства „Брера“. Централният прозорец, посветен на Видението на Апокалипсиса, съдържа около 50 оригинални стъклени парчета от XV и XVI век в горната си част. Първоначално е поръчан през 1416 г. на Франческо Дзаватари, Мафиоло да Кремона и Стефано да Пандино. В края на XV век към проекта се присъединяват и Кристофоро де Мотис и Николо да Варало.

Централният прозорец е известен и като “della razza” – наименованието произлиза от гигантското слънце, което се откроява в средата на композицията. То е хералдически символ на херцозите Висконти, наред със змията (biscione), и подчертава връзката между катедралата и миланската династия.

Южна сакристия

Порталът на южната сакристия е изключителен шедьовър на късноготическата скулптура, отлично запазен и датиращ от края на XIV век. Изработен е от немския каменоделец Ханс фон Фернах, а скулптурната украса над архитрава се приписва на Джованино де Граси. Той оформя композицията с четириделни панели, изобразяващи Глави на пророци – мотив, който се среща и при портала на северната сакристия.

Порталът се отличава с декоративна трезвост и изчистена линия, която рязко контрастира с по-изобилния и орнаментален стил на декорациите, разположени над него. Тази композиционна строгост подчертава прехода между готическата пластика и ранните ренесансови влияния в ломбардската архитектура.

Цялостната композиция на Параклиса на Мадоната на дървото е изцяло посветена на празника на Богородица. Централният архитектурен елемент – короната – е оформен като оживална арка, фланкирана от два пинакъла и завършваща с Разпятието. Творбата се отличава с пламенно въображение в концепцията и с изтънчено, дори буйно богатство в реализацията.

В основата на композицията са разположени барелефите с Мъдрите девици и Лудите девици, съответно с включени и изключени лампи, в съответствие с притчата за десетте девици – мотив, широко разпространен в средновековната иконография. Същата свежест характеризира и сцените от Житието на Мария, разположени по вътрешните части на арката, редуващи се със сложни коронясвания. Отляво са представени: Благовещение, Посещение, Рождество Христово, Бягство в Египет и Клането на невинните.

На първото ниво на композицията се намира Пиетà, отличаваща се с графична елегантност в извивките на драпериите, контрастираща с неподвижността на Христовото тяло. В центъра на люнета е изобразена Мадоната на млякото, заобиколена от коленичилите Свети Йоан и Свети Андрей. Във върха на композицията Мадоната на състраданието е представена с разтворени ръце, отварящи широката ѝ мантия, с жест на приветствие към вярващите.^[12] Горните части на люнета са украсени с традиционни готически мотиви – големи накъдрени листа, известни като гатони.

Вътрешността на сакристията е облицована с дървени шкафове от XVII век, създаващи атмосфера на тържествена строгост и функционална елегантност. Над входа е разположена живописната композиция Мъченичеството на Света Текла – творба на Аурелио Луини от 1592 г., представител на Миланската школа от Късния ренесанс.^[12]

Умивалникът в сакристията е покрит с декоративно покривало с връх, в чийто люнет е вграден многоделен медальон, изобразяващ сцената Исус и самарянката, дело на Джованино де Граси от 1396 г. Това е една от най-старите запазени скулптурни творби в катедралата, свидетелстваща за ранната готическа пластика в Ломбардия.

Вляво от умивалника се намира ниша със скулптурата Христос при колоната, изваяна от Кристофоро Солари – изразителен пример за драматичната експресивност на ломбардската скулптура от началото на XVI век.

Северна сакристия

Северната сакристия на Миланската катедрала е исторически значима като мястото, от което започва строителството на храма през 1386 г. За този ранен етап свидетелства запазената теракотена украса – отличителна за първоначалната фаза – която впоследствие е заменена с мрамор в останалата част от сградата.

На портала на сакристията се намира най-старата скулптурна декорация на катедралата, дело на Джакомо да Кампионе и Джованино де Граси, датирана от 1386 г. Архитравът и наклонената част на люнета съдържат елегантни четириделни панели, от които излизат глави на пророци с изразителни бради и фантастични шапки – характерен белег на международната готика. В центъра на люнета е изобразен Христос на трон, заобиколен от Мадоната на млякото (в жест на кърмене) и Свети Йоан Кръстител, представен с главата си върху поднос.

Над архитрава, до символа на Светия дух (гълъб), се намират четири кариатиди с ангелски вид, които поддържат голяма едикула с припокриващи се върхове, фланкирана от четири пинакъла. В заострената арка на горната едикула е разположен барелеф с Христовата слава: Христос на престола, благославящ, обкръжен от херувими в пламтяща мандорла и заобиколен от ангели и светци. По цялата композиция са запазени следи от оригиналната полихромия.^[12]

Подът на сакристията е изграден от Марко Солари от Карона (дн. квартал на Лугано) в периода 1404–1407 г. Зад бароковите шкафове се открива фрагмент от готическа тухлена арка – свидетелство за първата строителна фаза на катедралата (1386 – началото на 1387 г.). Една от горните части на шкафовете е изрисувана от Морацоне през 1618 г. с композицията Свети Карл и два ангела. В ниша е поставена статуята на Изкупителя от Антонио да Виджу, а сводът е дело на Камило Прокачини.^[12]

Размери

Параметър	Размер^[12]
Обща външна дължина	158,50 m
Обща вътрешна дължина	148,50 m
Външна ширина на трансепта	93 m
Ширина на фасадата	67,90 m
Вътрешна ширина на средокръстието с 5 кораба	57,60 m
Външна ширина на средокръстието	66 m
Височина на сводовете	45 m
Външна височина на надкуполния тамбур	68 m
Вътрешна височина на тамбура	50 m^[37]
Диаметър на тамбура	18 m^[37]
Височина на вътрешните пиластри	24 m
Максимална височина на фасадата	56,50 m
Височина на статуята Madonnina от земята	108,50 m
Височина на статуята Madonnina	4,16 m^[38]
Диаметър на вътрешните пиластри	3,40 m
Брой вътрешни пиластри	52
Брой шпили	135
Брой статуи	3400, от които 2300 външни^[16]
Вътрешна площ	11.700 m²

Разкопки

От тясна стълба във вътрешната фасада се стига до подземието, където се намира нивото на пешеходната пътека от IV век, на около 4 метра под сегашното ниво на площада. Там се намират руините от баптистерия „Свети Йоан при изворите“ (Battistero di San Giovanni ai Fonti), построен през 378 г. и завършен през 397 г. В него свети Амвросий кръщава бъдещия свети Августин във Великденската нощ на 387 г. Навремето има осмоъгълно оформление с диаметър 19,3 метра и ниши, които се отварят последователно в полукръглите и правоъгълните стени. В центъра все още се намира осмоъгълният извор, най-старият документиран, който обаче до голяма степен е лишен от оригиналната си мраморна украса.^[12]

Другите руини са свързани с апсидите на базиликата „Света Текла“ – лятна катедрала от преди средата на IV век, разрушена през 1461 - 1462 г.

Изкачване до терасите

Достъпът до терасите на Миланската катедрала се осъществява чрез асансьор, разположен в източния контрафорс на северния ръкав на трансепта. Оттам се разкрива необичайна панорамна гледка към гъстата бродерия от шпили, аркбутани (в които са скрити отводнители за дъждовна вода), пинакли и статуи, както и към самия град.

В близост до асансьора се намира шпилът Карели – най-старият шпил на катедралата, изграден между 1397 и 1404 г. благодарение на завещанието на търговеца Марко Карели. Шпилът е украсен със статуетки от първата половина на XV век, напомнящи бургундския стил. Въхът му е преустроен, а статуята на Джан Галеацо Висконти, която го увенчава, е копие на оригинала от Джорджо Солари, съхраняван в Миланската катедрала. От всички шпили на катедралата само шест датират от XV–XVI век, а около десет – от XVII–XVIII век.

Надкуполният тамбур, проектиран от Джовани Антонио Амадео (1490–1500), е увенчан с осем обърнати арки, които поддържат главния шпил. Последният е завършен през 1769 г. с мраморна конструкция, подсилена с желязна облицовка през 1844 г. Около тамбура са разположени четири допълнителни шпила, също по проект на Амадео. От тях само североизточният е издигнат приживе на архитекта (1507–1518) и е украсен със съвременна статуя, днес заменена с копие. В основата му се намира възпоменателен барелеф с изображението на Амадео.

Останалите три шпила са завършени значително по-късно: северозападният – от Паоло Чеза Бианки (1882–1887), югозападният – от Пиетро Пестагали (1844–1847), а югоизточният – от Джузепе Вандони (1887–1892), като той изпълнява и функцията на камбанария

Сред скулптурната декорация на терасите се открояват статуите в южната част на фасадата, създадени по време на реконструкцията от 1911 до 1935 г. Те изобразяват различни спортове и представляват необичаен пример за тематична скулптура от 1930-те години, вписана в контекста на готическата архитектура.

Мадонина

Основна статия: Мадонина

Мадонината (на итал. Madonnina) е позлатена медна статуя, изобразяваща Успение Богородично, поставена на върха на главния шпил на Миланската катедрала. Тя е открита на 30 декември 1774 г. и с височина от 4,16 метра представлява най-високата точка на катедралата.

Статуята е проектирана от скулптора Джузепе Перего и излята от златаря Джузепе Бини. Поставена е на главния шпил на катедралата. Алебардата, която държи фигурата, всъщност функционира като „маскиран“ мълниеотвод. Вътрешният метален скелет на статуята е повреден през 1960-те години и е заменен със стоманена рамка, докато оригиналната конструкция е изложена в Музея на катедралата.

От момента на поставянето си Мадонината се превръща в символ на Милано, надхвърлящ религиозното ѝ значение. Изразът „в сянката на Мадонината“ (на италиански: all'ombra della Madonnina) се използва метафорично, за да обозначи самия град и неговата идентичност.

Музей на Дуомо

Основна статия: Музей на Миланската катедрала

Музеят, който се помещава в Кралския дворец от дясната страна на Миланската катедрала, съхранява Съкровищницата на Дуомо – богата колекция от златарски произведения на изкуството и шедьоври на изкуството, оригинала екземпляри от много от най-добрите скулптури, картини, гоблени, витражи и модели на катедралата, свидетелстващи за 1500-годишна история на миланската църква.

Вижте също

Обяснителни бележки

↑ Базиликата „Свети Петър“ всъщност е на територията на Ватикана

Източници и бележки

↑ „Дуомо“ е общ термин на италиански, означаващ „катедрала“, което технически се отнася до църква, която е официалното седалище на архиепископ. Произлиза от domus – латинският термин за "дом" или "къща", отнасящ се до ролята на църквата като дом Божий.
↑ REGIO DECRETO 21 novembre 1940, n. 1746
↑ 20 curiosità sul Duomo di Milano, la chiesa più grande d’Italia // Посетен на 10 април 2022.
↑ I NUMERI DEL DUOMO DI MILANO // Архивиран от оригинала на 30 септември 2023. Посетен на 10 април 2022.
↑ Le 10 Chiese più grandi del Mondo - Classifica Ufficiale 2017 // Посетен на 10 април 2022.
↑ al Dritto alla Torre Unicredit, ecco quali sono i grattacieli più alti di Milano: la classifica // 12 март 2019. Посетен на 10 април 2022.
↑ Parrocchia di Santa Tecla nel Duomo di Milano // Архивиран от оригинала на 30 септ. 2015.
↑ vĕtŭs // Посетен на 10 април 2022.
↑ Il complesso cattedrale in età carolingia // Архивиран от оригинала на 20 ноември 2018. Посетен на 10 април 2022.
↑ ^а ^б ^в Il Duomo di Milano, la storia // Посетен на 10 април 2022.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari Necchi, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999, с. 20.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж ^аз ^аи ^ак ^ал ^ам ^ан ^ао ^ап ^ар ^ас ^ат ^ау ^аф ^ах ^ац ^ач ^аш ^ащ ^аю ^ая ^ба ^бб ^бв ^бг ^бд ^бе ^бж AA. VV., Milano, Touring Club Italiano, Milano 1998, ISBN 88-365-1249-6.
↑ LE PIETRE IMPIEGATE NELL'ARCHITETTURA MILANESE E LOMBARDA // 2008. Архивиран от оригинала на 13 август 2022. Посетен на 16 април 2022.
↑ Paolo Grillo, Nascita di una cattedrale. 1386-1418: la fondazione del Duomo di Milano, Mondadori, 2017, с. 284-285.
↑ Tombesi Walton, Sylvia (2005). Milan, the Lakes and Lombardy. TimeOut Books.
↑ ^а ^б Il Duomo di Milano // Архивиран от оригинала на 29 ноември 2021. Посетен на 11 април 2022.
↑ Carlo Felcie Soave // Посетен на 16 април 2022.
↑ The Milan Cathedral // Посетен на 14 април 2022.
↑ ENGRAVE YOUR NAME IN HISTORY // Посетен на 13 април 2022.
↑ AA.VV., Lombardia, Touring Club Editore, Milano 2001.
↑ Giacomo Bascapè, Paolo Mezzanotte, Il Duomo di Milano, p. 101, op. cit.
↑ De Vecchi-Cerchiari, cit., pag. 21.
↑ TCI, Milano, cit., pag. 154.
↑ Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari Necchi, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999, pag. 20.
↑ ^а ^б Полистил: на пиластър, образуван от централно ядро, към което са прикрепени няколко колони или пиластри, особено използвани в готически стил; също и на храм с повече от дванадесет колони на главната фасада. източник: Dizionari Corriere della Sera. Посетен на 13 април 2022 г.
↑ Armando Torno, Corriere della Sera del 28 settembre 2009URL посетен на 14 април 2022 г.
↑ Ernesto Brivio (a cura di), Guida del duomo di Milano, Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano, 1997.
↑ Ernesto Brivio (a cura di), Guida del duomo di Milano, Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano, 1997, p. 25.
↑ Beltrami pp. 113-114..
↑ Caterina Pirina. De Mottis // Dizionario Biografico degli Italiani - Volume 38. 1990. Посетен на 15 april 2022.
↑ Istituto per la Conservazione e la Valorizzazione dei Beni Culturali, scheda Duomo di Milano, icvbc.cnr.it
↑ Card. Martini: arciprete Duomo, abbiamo scelto insieme la sepoltura qui
↑ ^а ^б Brivio, Ernesto (a cura di), Guida del duomo di Milano, p. 86, op. cit.
↑ ^а ^б Brivio, Ernesto (a cura di), Guida del duomo di Milano, op. cit.
↑ Istituto per la Conservazione e la Valorizzazione dei Beni Culturali, scheda Duomo di Milano, icvbc.cnr.it
↑ Il ciborio. Ritorno alla “maravigliosa bellezza” // Архивиран от оригинала на 7 aprile 2015. Посетен на 5 aprile 2015.
↑ ^а ^б Sito ufficiale dei Beni Culturali della Lombardia^{[неработеща препратка]}
↑ Duomomilano.it (Duomo Monumento, Curiosità, "Finalmente la Madonnina").

Cathedral of Milan, в Encyclopedia Britannica
Milan Cathedral, на Skyscraper Center
Milan Catherdal, на Structurae
Duomo di Milano Архив на оригинала от 2021-09-25 в Wayback Machine., на Secret World

Библиография на италиански език

Luca Beltrami, Il pavimento del Duomo di Milano, in Archivio Storico Lombardo: Giornale della Società storica lombarda, fasc. 1, serie 2, vol.5, 31 marzo 1888.

Camillo Boito, Il Duomo di Milano e i disegni per la sua facciata, Milano, Luigi Marchi, 1889.
Forio, Maria Teresa (a cura di), Le Chiese di Milano, 2006ª ed., Milano, Electa, 1985, ISBN 88-370-3763-5
Brivio, Ernesto (a cura di), Guida del Duomo di Milano, Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano, 1997.
Giacomo Bascapè, Paolo Mezzanotte, Il Duomo di Milano, Milano, Bramante editrice, 1965
AA.VV., Milano, Touring Club Italiano Editore, Milano 1998, ISBN 88-365-1249-6
Carlo Romussi, Il Duomo di Milano tra arte e storia, Meravigli edizioni, Milano, 2014
Duomo di Milano all'Esposizione internazionale del 1906, Milano, Tip. dello Stab. della Società Editrice Sonzogno, 1906.

Външни препратки

Официален сайт
Детайли от Дуомо на сайта на Istituto Conservazione e Valorizzazione Beni Culturali del CNR
Duomo di Milano - Meraviglie Alberto Angela в
Duomo di Milano - Milan Cathedral в
il rito della Nivola e il Santo Chiodo nel Duomo di Milano в

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Duomo di Milano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[5] Базиликата „Свети Петър“ всъщност е на територията на Ватикана

[:1-1] „Дуомо“ е общ термин на италиански, означаващ „катедрала“, което технически се отнася до църква, която е официалното седалище на архиепископ. Произлиза от domus – латинският термин за "дом" или "къща", отнасящ се до ролята на църквата като дом Божий.

[2] REGIO DECRETO 21 novembre 1940, n. 1746

[3] 20 curiosità sul Duomo di Milano, la chiesa più grande d’Italia // Посетен на 10 април 2022.

[4] I NUMERI DEL DUOMO DI MILANO // Архивиран от оригинала на 30 септември 2023. Посетен на 10 април 2022.

[6] Le 10 Chiese più grandi del Mondo - Classifica Ufficiale 2017 // Посетен на 10 април 2022.

[7] Dritto alla Torre Unicredit, ecco quali sono i grattacieli più alti di Milano: la classifica // 12 март 2019. Посетен на 10 април 2022.

[8] Parrocchia di Santa Tecla nel Duomo di Milano // Архивиран от оригинала на 30 септ. 2015.

[9] vĕtŭs // Посетен на 10 април 2022.

[10] Il complesso cattedrale in età carolingia // Архивиран от оригинала на 20 ноември 2018. Посетен на 10 април 2022.

[:0-11] а ^б ^в Il Duomo di Milano, la storia // Посетен на 10 април 2022.

[DVC20-12] а ^б ^в ^г ^д ^е Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari Necchi, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999, с. 20.

[TCI-13] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж ^аз ^аи ^ак ^ал ^ам ^ан ^ао ^ап ^ар ^ас ^ат ^ау ^аф ^ах ^ац ^ач ^аш ^ащ ^аю ^ая ^ба ^бб ^бв ^бг ^бд ^бе ^бж AA. VV., Milano, Touring Club Italiano, Milano 1998, ISBN 88-365-1249-6.

[14] LE PIETRE IMPIEGATE NELL'ARCHITETTURA MILANESE E LOMBARDA // 2008. Архивиран от оригинала на 13 август 2022. Посетен на 16 април 2022.

[15] Paolo Grillo, Nascita di una cattedrale. 1386-1418: la fondazione del Duomo di Milano, Mondadori, 2017, с. 284-285.

[16] Tombesi Walton, Sylvia (2005). Milan, the Lakes and Lombardy. TimeOut Books.

[scheda-cnr-17] а ^б Il Duomo di Milano // Архивиран от оригинала на 29 ноември 2021. Посетен на 11 април 2022.

[18] Carlo Felcie Soave // Посетен на 16 април 2022.

[19] The Milan Cathedral // Посетен на 14 април 2022.

[20] ENGRAVE YOUR NAME IN HISTORY // Посетен на 13 април 2022.

[21] AA.VV., Lombardia, Touring Club Editore, Milano 2001.

[22] Giacomo Bascapè, Paolo Mezzanotte, Il Duomo di Milano, p. 101, op. cit.

[DVC21-23] De Vecchi-Cerchiari, cit., pag. 21.

[24] TCI, Milano, cit., pag. 154.

[DVC205-25] Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari Necchi, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999, pag. 20.

[:2-26] а ^б Полистил: на пиластър, образуван от централно ядро, към което са прикрепени няколко колони или пиластри, особено използвани в готически стил; също и на храм с повече от дванадесет колони на главната фасада. източник: Dizionari Corriere della Sera. Посетен на 13 април 2022 г.

[27] Armando Torno, Corriere della Sera del 28 settembre 2009URL посетен на 14 април 2022 г.

[28] Ernesto Brivio (a cura di), Guida del duomo di Milano, Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano, 1997.

[29] Ernesto Brivio (a cura di), Guida del duomo di Milano, Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano, 1997, p. 25.

[30] Beltrami pp. 113-114..

[31] Caterina Pirina. De Mottis // Dizionario Biografico degli Italiani - Volume 38. 1990. Посетен на 15 april 2022.

[cnr-32] Istituto per la Conservazione e la Valorizzazione dei Beni Culturali, scheda Duomo di Milano, icvbc.cnr.it

[33] Card. Martini: arciprete Duomo, abbiamo scelto insieme la sepoltura qui

[:3-34] а ^б Brivio, Ernesto (a cura di), Guida del duomo di Milano, p. 86, op. cit.

[brivio-35] а ^б Brivio, Ernesto (a cura di), Guida del duomo di Milano, op. cit.

[cnr2-36] Istituto per la Conservazione e la Valorizzazione dei Beni Culturali, scheda Duomo di Milano, icvbc.cnr.it

[37] Il ciborio. Ritorno alla “maravigliosa bellezza” // Архивиран от оригинала на 7 aprile 2015. Посетен на 5 aprile 2015.

[:4-38] а ^б Sito ufficiale dei Beni Culturali della Lombardia^{[неработеща препратка]}

[39] Duomomilano.it (Duomo Monumento, Curiosità, "Finalmente la Madonnina").

[1]

[2]

[3]

[4]

[N 1]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]

[21]

[22]

[23]

[24]

[25]

[26]

[27]

[28]

[29]

[30]

[31]

[32]

[33]

[34]

[35]

[36]

[37]

[38]