Територията му е разделена на 1506 общини в 12 големи области (11 провинции плюс Метрополен град Милано, който замества Провинция Милано на 1 януари 2015 г.). Столицата на региона е град Милано.
Към 31 декември 2019 г. Ломбардия е на 1-во място по население, гъстота на населението (423,40 жит./km²) и брой общини от 20-те региона на Италия и на 4-то място по площ (след Сицилия, Пиемонт и Сардиния).[3]
По време на Каролингския период терминът Longobardia се използва за марката на Свещената Римска империя, основана от Карл Велики, чиято столица е Милано и която има много по-широки граници от тези на съвременна Ломбардия. И през следващите векове терминът „Ломбардия“ продължава да се отнася до обширна територия, съответстваща на цяла Северна Италия.[4]
Названието „Ломбардия“, което се среща в есето от 1553 г. „Описание на цяла Италия“ на италианския историк и философ Леандро Алберти с разделение на „Ломбардия отсам По“ и „Ломбардия отвъд По“,[5] т.е. все още със значение извън сегашните граници на региона, се доближава до съвременната му употреба след Войната за испанското наследство. В тази война Австрийската империя, след като завладява този регион през 1717 г., започва да го нарича „Австрийска Ломбардия“, т.е. от този момент нататък с терминът „Ломбардия“ започва да дефинира по-ограничена територия, съответстваща приблизително на днешния италиански регион.[6][7]
Панорамен изглед към Валтелина от Алпе Пиацола в община Кастело дел'Акуа.
Територията на Ломбардия е разделена почти поравно между низината (около 47% от нея) и планинските райони (41%). Останалите 12% от региона са хълмисти.[8]
Регионът се пресича от десетки реки, сред които По – най-дългата река в Италия с важните ѝ притоци Тичино, Ада, Ольо и Минчо. В него имат стотици езера с естествен или изкуствен произход, особено в предалпийския район, най-големите от които са Лаго ди Гарда (най-голямото езеро в Италия), Лаго Маджоре, Лаго ди Лугано, Лаго ди Комо, Лаго д'Изео и Лаго ди Идро.
Северозападна Ломбардия (гледка от спътник). Отляво надясно: Лаго Маджоре, Лаго Варезе, Лаго ди Монате, Лаго ди Комабио, Черезио, Ларио, Лаго Монторфано, Лаго ди Алзерио, Лаго ди Пузиано, Лаго ди Аноне, Лаго ди Гарлате и Лаго д'Изео долу вдясно. Долу вляво: Метрополен град Милано.
Географски погледнато Ломбардия не би могла да се счита за единна територия в смисъла на територия, ограничена от точни физически структури, и това е така както поради разнообразието от ландшафти, които я пресичат, без да я затварят, така и заради административните граници, които много често са резултат на сложни исторически събития. Възможно е обаче да се очертае административната ѝ територия чрез релефи, езера и реки. За ограничаване на Ломбардия на север служи алпийският вододел между долината Валтелина и долините на реките Рейн и Ин, макар че понякога тази граница пресича склона на Валтелина. На изток езерото Гарда и река Минчо отделят Ломбардия от другите италиански региони, а на юг това е река По с изключение на географските райони на Олтрепо Павезе и Олтрепо Мантовано, които се простират по на юг; на запад границата се определя от езерото Маджоре и река Тичино с изключение на района Ломелина, който граничи с регион Пиемонт. Тези граници затварят територия от приблизително 23.866 km²,[10] което прави Ломбардия четвъртият италиански регион по площ.
Пресичайки региона от север на юг, най-първо се срещат релефите на Алпите, а след това, малко по на юг – Предалпите, последвани от нежни хълмове, които притъпяват прехода от планината към Паданската низина. Край предалпийския пояс се намират едни от най-големите езера в Италия: езерото Гарда, езерото Маджоре и езерото Комо, а многобройни реки (По, Ада, Огьо, Минчо и Тичино) и потоци преминават през планините, образувайки дълбоки долини, пресичайки низината, което я прави с буйна растителност. В малък район на юг от Олтрепо Павезе, в района на долината Требия се издигат хълмовете и планините на Лигурските Апенини; там река Требия маркира най-южната граница на региона на малък участък.
На запад от езерото Маджоре и на изток от езерото Гарда се намират Ломбардските Предалпи, чиито върхове са малко над 2500 м надморска височина. Предалпите са съставени главно от варовити утайки и са геологично по-млади от Алпите. Техният утаечен произход е позволил образуването на дълбоки бразди в планините, главно поради ледниците, които са довели до образуването на тесни и дълбоки долини, набраздени от реки и отчасти заети от предалпийските езера, преградени към равнината от моренови релефи. Мореновите релефи на юг от Предалпите, заедно с първите орографски издатини, образуват хълмистия пояс (12,4% от територията), който свързва Предалпите с низината и който съдържа множество малки и плитки езера.
Ломбардската низина заема 47,1% от общата площ на региона и е част от Паданската низина, която се простира от Пиемонт до Емилия-Романя, от Алпите до Апенините. Ломбардската низина може геологично да бъде разделена на две части: Горна и Долна. Горната низина се характеризира с груби материали, много пропускливи, с речен произход, и има големи бразди, идващи от реките, които се стичат от планините. Долната низина е изградена от глинест материал, който не е много пропусклив и намалява леко към река По. Преминаването от Горната към Долната ломбардска низина е белязано от наличието на естествени карстови извори, причинени от срещата на водната маса, идваща от Горната низина с непропускливите почви на Долната. Тази линия е успоредна на предалпийската и минава през градовете Маджента, Монца, Тревильо, Тренцано, Киари и Гойто.
Ломбардските алпийски долини са по-широки и по-големи в сравнение с онези, които се намират по алпийската дъга в регионите Пиемонт и Вале д'Аоста. Повечето от тях са пресечени от потоци, които се спускат към Паданската низина, образувайки реки, които след това се вливат в река По от лявата ѝ страна. Благодарение на широчината на долините си ломбардските алпийски проходи, макар и разположени на голяма надморска височина, са лесно достъпни.[12]
Най-важните международни проходи в Ломбардските Алпи, които свързват региона с Швейцария, са проходът Шплюген (2118 м), проходът Малоя (1815 м) и проходът Бернина (2323 м), като последните два се намират на швейцарска територия. Най-важните национални проходи са проходът Стелвио (2759 м) и проходът Тонале (1883 м), които свързват Ломбардия с регион Трентино-Алто Адидже. Тези алпийски проходи имат голямо значение и от историческа гледна точка, т. к. винаги са позволявали лесната комуникация между Ломбардия със съседните територии, което е довело и до постоянен търговски трафик, допринесъл за развитието на региона.[12]
Стотици реки и потоци преминават през ломбардската територия, най-важната от които е По, която със своите 652 км е най-дългата река в Италия. На дълъг участък тя маркира южната граница на региона и тече изцяло в Ломбардия, единствено в провинциите Павия и Мантуа.
Другите основни реки идват от алпийската страна на Паданската низина и всичките са притоци на По: територията на Ломбардия е почти изцяло включена във водосборния басейн на основната италианска река.[N 9] Предвид оскъдното разширение на регионалната територия на юг от По Ломбардия на практика е лишена от реки в Апенините: в района на Олтрепо Павезе няма значителни водни потоци с изключение на Секия, която в последния си участък, преди да се влее в По, се влива в района на Олтрепо Мантовано.
Ада (313 км) – най-дългата река, която тече изцяло в Ломбардия. Води началото си от Вал Алпизела и след като прекосява цяла Валтелина, се влива в езерото Комо, като излиза отново от разклонението на Леко, за да се влее в река По близо до Кастелнуово Бока д'Ада.
Тичино (248 км) – води началото си от Кантон Тичино в Швейцария и е приток и отводнителен канал на езерото Маджоре. Дели Ломбардия от Пиемонт в определен участък, преди да се влее в река По южно от Павия, чийто основен приток е по отношение на водовместимостта.
Минчо (75 км) – главен отводнителен канал на езерото Гарда, но може да се счита, заедно със самото езеро и с притока си Сарка, за единна речна ос от 203 км (система Сарка-Минчо). След като излезе от езерото, маркира границата между регионите Ломбардия и Венето за определен участък, след което тече в Провинция Мантуа, докосвайки Мантуа, преди да се влее в По надолу по течението при Говерноло (подселище на Ронкофераро).
Други важни реки са Ламбро (130 км), Серио (124 км), Брембо (74 км), Олона (71 км) и Южна Олона (36 км). Омонимията между двете реки Олона не е от имитационен или етимологичен произход, а се дължи на факта, че първоначално те са били два участъка от една и съща река, отклонени от древните римляни в горния ѝ участък към Милано.
Регионът е осеян с множество големи и малки езера. Основните сред тях са:
Езерото Гарда (или Бенако) – с ледников произход, най-голямото езеро в Италия с площ от 370 км². Има дълбочина от 346 м и дължина от 51,6 км. Голямото количество вода в езерото оказва значително влияние върху местния климат. На бреговете му се отглеждат маслинови дървета, лимони и кедъри, характерни за средиземноморския климат.
Езерото Маджоре (или Вербано) – с площ от 212 км², разширение от 50 км, широчина от 2 до 4,5 км и максимална дълбочина от 372 м.
Езерото Комо (или Ларио) – има формата на обърната Y, като върхът на Беладжо маркира разделянето на двата клона. Изцяло изкопано в предалпийската зона, езерото се простира на 46 км, има максимална ширина от 4,3 км и площ от 146 км². То е на първо място в Италия по периметър: 180 км и на пето в Европа по дълбочина: 410 m.
Езерото Изео (или Зебино) – с форма на S, площ от 65,3 км² и максимална дълбочина от 361 м. Там се намира най-големият езерен остров в Европа – Монте Изола, който се простира на 4,3 км².
Езерото Идро (или Еридио), също с ледников произход, намира се в Провинция Бреша на границата с Провинция Тренто, на 368 м надморска височина, формира се от водите на река Киезе, която е и отводнителен канал. Площта му е 10,9 км².
Езерото Варезе, което е с площ приблизително от 14,9 км² и с максимална дълбочина от 26 м.
Езерата на Мантуа (Лаго Супериоре, Лаго ди Медзо и Лаго Инфериоре), които с обща площ от 6,21 км² са единствените изцяло включени в Паданската низина.
Климатът на Ломбардия, макар и да се определя като субконтинентален климат от умерен тип,[13] е много разнообразен поради различните естествени структури на територията: планини, хълмове, езера и низини.
Като цяло летните сезони в низината са задушни (поради високата влажност на въздуха) и горещи.[13] Поради континенталността средната максимална температура през юли е 29 °C. Заедно с това в тези месеци от годината често има силни гръмотевични бури и внезапни превалявания, придружени от градушка. Зимите са студени и дълги, и с малко валежи.[13][14] Температурният диапазон през годината е висок, а мъглата – интензивна.[14]
В планините климатът е типично алпийски с хладно лято, обилни валежи и дълги, сурови и с малко превалявания зими.[14]Паданската низина е една от най-малко ветровитите области в Италия.[15] Снегът, изобилен по релефите, пада и в низините, понеже средната минимална температура през януари е – 2 / – 3 °C.[16]
Предалпийският пояс и горната част на района на Олтрепо имат умерено хладен климат, средноалпийската планина – студен умерен климат, а върховете – ледников.[13]
Както във всички урбанизирани райони на планетата, ломбардските градове, поради големия си размер и производството на топлина поради човешката дейност, са довели до средно повишаване на местната температура в сравнение с околните провинции, т. нар. „топлинен остров“.
Основните метеорологични станции, които позволяват да се наблюдава климатът на Ломбардия и които са част от Mетеорологичната служба на италианските военновъздушни сили, са тези на Милано Чентро, Милано Линате, Бреша-Геди, Бреша-Монтикиари, Милано Малпенса и Бергамо – Орио ал Серио.
От геоложка, както и от географска гледна точка Ломбардия може да се раздели на три „зони“: Паданската низина, ограничена на юг от района на Олтрепо Павезе и на север от Алпите, разделени на Централни Алпи и Южни Алпи от Периадриатическата линия, пресичаща Валтелина в посока изток-запад.
Формацията на Колио се появява във Вал Тромпия в (Провинция Бреша) и е съставена от вулканокласти: конгломератни туфове и порфирити. Тези теригенни отлагания идват от срутването на вулканичните постройки, разположени на юг в сегашната Паданска низина. В петрографските проучвания са признати дацитните и андезитните вулканични структури, характерни за магмените арки от тихоокеански тип (като днешна Индонезия), което свидетелства за колизионен геодинамичен контекст.
Особеният сразян хребет на Резегоне, изглед от Леко.
Варовикът на Домаро присъства широко в целия регион:[20] в Източна Ломбардия той се издига в стратиграфско съответствие над варовика на Гардоне Вал Тромпия (формация, съставена от калкаренити с турбидитен произход), докато в останалата част на Ломбардия почива върху Варовика на Молтразио от Ранната Юра (стадии Хептангиан-Горен кариксиан), с доста бърз преход (обикновено от няколко метра). В Източна Ломбардия формацията преминава над ломбардския Червен амонит от Средната и Ранната Юра (стадии Тоарциан – Батониан), съставен от разноцветни мергели (зелено-червеникави и лилави) и червеникаво-белезникави възлови варовици.
Територията на Леко е формирана в периода от преди 250 до 26 млн. г. Това е резултат първо от орогенезата и след това от моделирането от страна на ледниците и реките, които са дефинирали настоящата орография. Северната част на Провинция Леко принадлежи към алпийската система, а Монте Леньоне (2610 м) е най-високият връх и е характеризиран от орогенезата. Останалата част от планинската територия на провинцията е от предалпийски тип и е разделена от алпийския чрез Периадриатическата линия.
Паданската низина от друга страна е с по-скорошен произход. Тя е образувана от отлагането на отпадъчен материал върху континенталния шелф, породен от ерозията от повърхностни води, съпътстваща издигането на алпийската верига на запад и на север от низината, и на апенинската верига на юг, които запълват морския залив от Плиоцена, създаден от издигането на двете планински вериги.[21]
Разположен в центъра на северно-централната Паданска низина, районът, в който се намира Милано и неговият метрополен град, се състои на повърхността от кватернерниалувиални почви. Те са наричани обикновено „Скорошен дилувий“, състоят се от речно-ледникови почви от периода на Рис (река) и речно-ледникови отлагания от периода на Вюрм. Открити са и чакълесто-пясъчни терасовидни алувиални почви на територията на град Ро, класифицирани като „Древен алувий“ и отнасящи се към ледниковия период на Миндел.[22]
В Ломбардия около 22,83 % от територията е защитена и включена в национални паркове, регионални паркове, природни резервати, природни паметници и местни паркове от надобщински интерес. Регионът е първият в Италия, който създава закони за защитените територии на регионално ниво чрез въвеждането на иновативни концепции за защита на територията, създаването на речни паркове (Ломбардският природен парк на Долината на Тичино, на итал. Parco naturale lombardo della Valle del Ticino, създаден през 1974 г., е първият речен парк в Европа), земеделски паркове, планински паркове, горски паркове и паркове на метрополния пояс. Подобна класификация се налага поради широката морфологична и структурна диверсификация на ломбардската територия. Всички тези идеи и подходи са използвани и в националното законодателство (Рамков закон № 394 от 6 декември 1991 г.[24]).
Регионалният закон n. 86 от 30 ноември 1983 г.[25] учредява Системата за защитените територии на Ломбардия, която към края на 2019 г. включва:
24-те регионални парка, създадени към 2019 г. с част от Парка на Стелвио, най-големият в Европа, съставляват най-голямата защитена територия в Ломбардия. 3-те държавни природни резервата и 66-те регионални природни резервата са зони, предназначени главно за консервация и опазване на местообитанията и на наличните видове, докато местните паркове от надобщински интерес (PLIS) представляват решаващ елемент за връзката и интеграцията между регионални защитени територии, допринасяйки по-специално за укрепването на регионалната екологична мрежа и играят важна роля като екологични коридори.
През последните векове на Западната Римска империяМилано значително увеличава значението си на политически и религиозен център (с епископа му Свети Амвросий) и се превръща в едно от седалищата на Тетрархиите по времето на Константин I, който през 313 г. пр.н.е. издава указ, наречен Медиолански едикт, чрез който на всички субекти е предоставена свободата да изповядват своята религия, включително и на християните, изключени дотогава от това право.[29]
Точно в този период терминът Langobardia се използва за териториите, окупирани от лангобардите,[4] т.е. за по-голямата част от Паданската низина и днешна Тоскана, и за херцогствата Сполето и Беневенто в Централна и Южна Италия.[30] През 7 век терминът Lombardia започва специално да обозначава територията на настоящия регион, известен преди като „Лигурия“ или „Неустрия“, въпреки че няколко века продължава да обозначава в по-широк смисъл цялата Централно-северна Италия.[4]
През втората половина на Средновековието в т. нар. „Ломбардия“, т.е. в Северна Италия започват да се разграничават южна част – Тоскана и източна част – Тревинянска марка, Веронска марка. Терминът оттам насетне започва да идентифицира само частта от Паданската низина, разположена северозападно от река Минчо, преди всичко териториите, подчинени на господството на Висконти и впоследствие на Сфорца. През 15 век Ломбардия отново се превръща територия за завоюване: първо от изток пристигат венецианците, след което французите претендират за останалата част от Миланското херцогство, а след дълги години на война е отстъпена на испанците, които остават там дълго време, формално все още под егидата на Свещената Римска империя.
Източната част на региона, анексирана от венецианците през 15 век, включва териториите на Бергамо, Крема, Бреша и Сало, и следва различна история от останалата част на региона до 1797 г., когато Ломбардия отново се радва след векове на разделение на политическо и административно единство под егидата на Наполеон Бонапарт.
През 1980-те г. Милано става символ на икономическия растеж и символ на икономически-финансовия разгул на „Милано за пиене“ (журналистически израз, дефиниращ някои социални среди на града), докато миланската социалистическа група на Бетино Кракси е в националното правителство.
Скандалът с Танджентополи и разследването „Чисти ръце“ се провеждат главно в Милано. „Чисти ръце“ е журналистическо име, дадено на поредица от съдебни разследвания, проведени в Италия през първата половина на 1990-те г. от различни съдебни прокурори, които разкриват корупцията на италианска политика и бизнес.
Провинции на Ломбардия
Във вакуума след кризата на Християндемократическата партия и Италианската социалистическа партия се разраства нова ломбардска политическа класа, въплътена от една страна в автономния дух на партията „Ломбардска лига“, която по-късно става дясната партия „Северна лига“, към 2020 г. Лига, и от друга – от предприемаческия идеал на дясноцентристката партия „Форца Италия“, дълбоко вкоренена в Милано.
Със своите малко над десет милиона жители (10 103 969 души към 1 януари 2020 г.[2]) Ломбардия е най-гъсто населеният регион на Италия и с най-голямото население от 20-те региона, както и сред първите в Европа. Населението му е по-голямо от това на Австрия, България и Швейцария, почти двойно по-голямо от това на Норвегия и е почти равно на населението на Португалия. То може да се сравнява с населението на големите европейски региони Бавария, Баден-Вюртемберг (в Германия) и Ил дьо Франс (във Франция).
Към 1 януари 2020 г. ломбардците съставляват 16,77% от населението на Италия и живеят на 7,9% от италианската територия, което води до най-високата гъстота на населението в италиански регион,[33] равняваща се на 423,40 души/км² (в сравнение с 200,71 души/км² средно за Италия[34]). Най-голямо е населението на Метрополен град Милано, следвано от това на провинциите Бреша и Бергамо, докато най-слабо населена е Провинция Сондрио.[35] Броят на мъжете (4 949 770 души) съставлява 48,9% от регионалното население, а този на жените (5 154 199 души) – 51,1% от него.[36]
Човешкото присъствие на територията се характеризира с голяма липса на хомогенност, т. к. е силно концентрирано в предпланинския пояс на провинциите Варезе, Комо, Леко, Монца и Брианца и особено на Бреша и Бергамо и в Метрополния град Милано.[37] Тази територия включва повече от 6,5 млн. жители и се характеризира с гъста урбанизация, метафорично наречена „Безкраен град“.[38] Гъстотата на населението, от друга страна, бавно намалява към долната част на низината и по-рязко към планините, но не и в големите алпийски долини.
Към 1 януари 2020 г. чуждестранните граждани (т.е. тези без италианско гражданство) с постоянно местопребиваване на територията на Ломбардия са 1 206 023 души,[40] т.е. 11,9% от населението на региона. Към края на миналия век в Ломбардия, както и в Италия, започва миграционен поток от неевропейски страни и по-специално от Африка, Азия, Южна Америка и Източна Европа. Миграцията все още продължава и е източник на дебати на институционално и обществено равнище. Населението само на град Милано нараства от 1 271 898 души към 31 декември 2003 г. на 1 396 059 души към 31 декември 2019 г., т.е. със 124 161 души.[41] За същия период чуждестранното му население нараства от 142 125 души на 277 773 души, т.е. със 135 648 души, което значи че жителите с италианско гражданство са намалели с 11 487 души.[42]
Брой чуждестранни граждани в Ломбардия (>10 000 души)
Ломбардия е регион на Италианската републикас обикновен статут. Регионът, както и другите региони на Италия с обикновен статут са предвидени през 1948 г. от чл. 114 и чл. 115 на Конституцията на Италианската република. Техните функции обаче се осъществяват едва със Закон №. 281 от 16 май 1970 г.[43] относно „Финансови мерки за осъществяване на регионите с обикновен статут“, с които е иницииран процесът на административна децентрализация, предвиден в чл. 5 и чл. 118 от Конституцията.
Последните избори за подновяване на Регионалния съвет се провеждат на 4 март 2018 г. в заключение на решението за избор на Регионален съвет и президент на региона едновременно с политическите избори. За президент на региона е избран Атилио Фонтана, подкрепен от дясноцентристката коалиция с 49,8% от гласовете.
Символите на Ломбардия в съответствие с Автономния статут на региона, който е неговата конституция, са знамето, гербът, транспарантът (гонфалон) и празникът на 29 май.[44]
Официалният герб на Ломбардия се състои от Камунската роза – древен слънчев символ, общ за някои протокелтски народи. Символът присъства в 94 от приблизително 140 хил. скални рисунки във Вал Камоника в Провинция Бреша, датиращи от епохата на Мезолита (ок. 8 – 6 век пр.н.е.) до Желязната епоха (1 век пр.н.е.), дело на различни древни народи, сред които и камуните. Камунската роза е направена от камуните през Желязната епоха.[45] В герба на региона тя е в сребристо като символ на светлината и на зелен фон като символ на Паданската низина. Гербът е приет официално заедно с транспаранта с Регионален закон n. 85 от 12 юни 1975 г.[46] Той е въведен по предложение на тогавашния културен съветник Сандро Фонтана[47] и е нарисуван същата година от Пино Товаля, Боб Ноорда, Роберто Самбоне и Бруно Мунари.[48][49]
Знамето се състои от репродукция на герба на региона и на Карочо – голяма 4-колна каруца, носеща градските знаци (гонфалоните), около които са се събирали да воюват милициите на средновековните комуни в Северна Италия, символ на автономията им.[50] Размерите на транспаранта на Ломбардия са 3 на 2 м, а панделките и връзката му са в националните цветове.[49]
От 29 януари 2019 г.[51][52] Регион Ломбардия приема герба с Камунската роза като официално знаме, като по този начин удостоверява преобладаващата практика в обществените служби и събития.[46]
Особеност на този регион е ексклавът Кампионе д’Италия – община, която административно принадлежи към провинция Комо, но е изцяло заобиколена от швейцарската територия на Кантон Тичино. Валутата, която обикновено се използва там, е швейцарският франк.
Население и териториална площ на провинциите и на Метрополен град Милано в Ломбардия 31/12/2019)[54]
Председателят на Регионалната комисия е представител на региона, има задачата да управлява и координира Регионалната комисия на Ломбардия, да обнародва регионални закони и да издава разпоредби. Настоящият президент на региона Атилио Фонтана е избран на този пост на Регионалните избори на 4 март 2018 г.
Изпълнителният орган на региона е Регионалната комисия, който се състои от Председателя (Президента) на региона и съветниците. Неговите задачи включват изпълнението на резолюциите на регионалния съвет на Ломбардия, изготвянето на регионалния бюджет, администрирането на активите на региона и издаването на изпълнителни разпоредби за прилагане на регионалните закони. Седалището му е в Милано в Палат Ломбардия, който се намира между улиците Мелкиоре Джоя, Рестели, Алгароти и Галвани.
Регионалният съвет на Ломбардия от 80 члена е законодателното събрание на региона. Обявява законите и разпоредбите, отнасящи се до институцията. Той одобрява Статута за автономността на Ломбардия – конституцията на региона, както и регионалния бюджет, и предлага закони на Камарата на депутатите. Седалището му е в небостъргача Пирели, т нар. „Пирелоне“ в Милано, най-високата сграда в ЕС за периода 1958 – 1966 г.
Ломбардия е първостепенен регион на Италия по икономическа значимост и индустриално най-развитият район в страната, допринасящ за около 1/5 от националния брутен вътрешен продукт. В него се намират основните индустриални, търговски и финансови дейности в страната, а доходът му на глава от населението е над средния за Европейския съюз.
Палацо Медзаноте – седалище на Италианската фондова борса.
Производствената система на региона е една от най-развитите в Италия и в Европа, с повече от 800 хил. компании, особено в механичния, електронния, металургичния, текстилния, химическия и нефтохимическия, фармацевтичния, хранително-вкусовия, издателския, обувния и мебелния сектори. Микро- и малките предприятия са гръбнакът на производствената структура на региона и съставляват повече от 99% от неговите предприятия. Икономическите дейности на компаниите в Ломбардия се различават в зависимост от района. Метрополен град Милано, където са концентрирани над 40% от ломбардските индустриални компании, е седалище на няколко мултинационални и финансови компании, здравни и университетски институции и изследователски центрове. Провинциите Варезе, Комо, Леко, Монца и Брианца, и Бергамо имат силен производствен сектор, но и висок дял на службите по заетостта. В провинциите Лоди и Бреша са развити както производството, така и селското стопанство, докато в провинциите Сондрио, Кремона, Павия и Мантуа преобладава земеделието.[55] Към 2019 г. борят на заетите (от 15-годишна възраст нагоре) по области е следният: 909 000 души в земеделието, 6 420 000 души в индустрията и 16 409 000 души в сферата на услугите.[56]
Освен това Ломбардия като цяло и по-специално Метрополният град Милано привличат много мултинационални компании. В региона има повече от 4600 компании с чуждестранно участие с годишен оборот от над 220 млрд. евро, в които работят 400 хил. души. 70% от тези компании са със седалище в Милано.[55]
Традиционно силноразвитите области на ломбардската икономика са модато и дизайнът, характеризиращи се с комбинация от креативност и иновации. Милано е италианската столица на модата, където работят повече от половината от всички италиански модни стилисти и дизайнери. В Ломбардия работят едни от най-известните имена в международната мода като Армани, Прада, Версаче, Долче и Габана, Фере, Криция, Фиоручи. Производството е организирано главно в тясно специализирани малки и средни предприятия, често опериращи в пазарни ниши, въпреки че особено в луксозния сегмент не липсват и мултинационални компании, които са вертикализирани и интегрирани и на ниво дистрибуция.[55]
В Милано се намира Миланският панаир – най-голямото пространство за изложения в Европа.
Ломбардия е един от регионите в Европа с добре развита транспортна мрежа. Благодарение на стратегическото си положение, характеристиките на територията и икономическото развитие тя има сложна пътна система: свързана е с Италия и с останалия свят от съвкупност от летища, сложна пътна, магистрална и железопътна мрежа, и с различни колективни и логистични транспортни системи.[57]
Ломбардия се радва на една от най-добрите летищни системи в страната. Тя е развита предимно покрай предпланините и се състои от четири летища: Милано-Малпенса, Милано-Линате,[58]Бергамо-Орио ал Серио и Бреша-Монтикиари. Първите три летища са част от европейската мрежа „TEN-T Core“ и са в челната петорка в националната класация на Италия по брой пасажери.[57]
Междуконтиненталното и международно летище „Милано Малпенса“ има значима роля и управлява по-голямата част от товарния и пътническия трафик в Ломбардия. Летище „Милано Линате“ функционира като миланско градско летище, а Орио ал Серио е база за националните и международните нискотарифни авиокомпании и за различните товарни куриери.[59] Летището в Монтикиари е специализирано в товарни полети на дълги разстояния, пощенски и чартърни полети,[60] макар че има, макар и ограничени, редовни национални и международни пътнически полети.[61]
Има и още 2 летища: Летище Бресо между общините Сесто Сан Джовани и Чинизело Балсамо, използвано за туристически полети, и Летище Бреша-Геди в Геди, използвано за военни нужди и щаб на 6-то крило на Военновъздушните сили на Италия.
Първата ломбардска железница е 15-километровата линия Милано-Монца, открита на 17 август 1840 г., която е и втората, построена в Италия. Още през 1875 г. обаче ЖП гарата в Милано, завършена 10 г. по-рано, е най-важната в страната.[57]
Регионалната железопътна мрежа е добре развита и е управлявана в по-голямата си част от RFI, макар че има и малка част, управлявана от FER. Регионалната железопътна услуга в Ломбардия е под ръководството на Тренорд – компания, основана на 3 май 2011 г. от сливането на ломбардското подразделение на Trenitalia (50%) и FNM Group (50%) за по-ефективно организиране на железопътния транспорт в региона.[62]
Освен това има и многобройни услуги на дълги разстояния като Интерсити и Интерсити Нощ, високоскоростни железопътни услуги като Фречароса, Фречардженто и Фречабианка, управлявани от Трениталия, и Итало, управляван от Итало – Нуово Траспорто Виаджатори. Има и многобройни регионални и бързи регионални връзки под ръководството на Trenitalia и T-PER като част от договорите със съседни региони.
Регионът е добре свързан с международната високоскоростна мрежа благодарение на връзките TGV с Париж, Thello с Ница, FFS с Швейцария, както и чрез ЖП линията на Готардо, през ЖП тунела Сеприоне и с някои влакове Юронайт за Австрия и Германия.
Главната гара в Ломбардия е тази на Милано Чентрале под ръководството на Grandi Stazioni S.p.А. – компания, чиито 60% от акциите принадлежат на Държавните железници,[63] следвана по важност и брой пътници от ЖП гарите Милано Кадорна, управлявана от Феровиенорд,[64] Милано Порта Гарибалди, Милано Рогоредо и Гара Бреша, последните 3, управлявани от Чентостациони. В регионалната ЖП система е включен и ломбардският участък от линията Ферара-Судзара с крайна точка Фолоника, ръководен от Ferrovie Emilia-Romagna Srl.[65]
Към февруари 2017 г. регионалната железопътна мрежа се състои от 1920 км релси и 428 ЖП гари,[57] което позволява достъпа до основните градове в региона и до много италиански и европейски градове.
В региона има три участъка на високоскоростната железопътна линия: високоскоростната ЖП линия Торино-Милано, линията Милано-Болоня и високоскоростната ЖП линия Милано-Бреша (разширението на последната между Бреша и Верона е в процес на изграждане). Железопътната връзка в Милано позволява да се прекоси градът с влак от северозапад на югоизток;[66] тя свързва линиите, идващи от северозапад (държавните Милано-Торино, Милано-Домодосола и регионалните под ръководството на FerrovieNord за Асо и Сароно) с тези идващи от изток и югоизток (за Генуа, Болоня и Венеция), минавайки предимно под градския център на Милано.
Заедно с Берлин Ломбардия държи първенството за строителството на първата автомагистрала в историята: Автомагистралата на езерата, открита на 21 септември 1924 г. в участъка Милано-Варезе, към 2020 г. A8, която е първият платен път само за автомобилен трафик в Италия и на света.[57]
Ломбардия има добре развита пътна и магистрална мрежа (721 км магистрали, 9311 км регионални и провинциални пътища, 951 км други пътища от национален интерес и 4922 км общински пътища[67]), свързана с основните италиански градове: напр. Автомагистрала А1 свързва Милано с Болоня, Флоренция, Рим и Неапол, A4 пресича Ломбардия, свързвайки я с Торино, Венеция и Триест, и с Европа през Швейцария.
В миналото водните пътища са били доста използвани за превоз на стоки и хора, но са изоставени (а в някои случаи покрити или погребани) с масовото използване на автомобила. Въпреки това към 2017 г. Ломбардия е италианският регион с най-много водни пътища: има 1000 км плавателни брегове, 5 големи езера и повече от 200 туристически пристанища.[57] Множеството плавателни канали и реки се използват отчасти за превоз на стоки, но в ход са някои проекти за използването им за туристически цели.
Ломбардия разполага и със сложна система от канали, един от най-известните от които е Големият канал, дълъг около 50 км, който носи водата на река Тичино в град Милано.
Най-важната система от водни пътища в Ломбардия е част от системата По-Венето, която позволява навигацията от град Казале Монферато до град Венеция по река По.[70] В тази система на водни пътища най-важните пристанища в Ломбардия са тези в Кремона[71] и в Мантуа.[72]
Езерната навигация има предимно туристическа функция и се извършва редовно по редовни маршрути, понякога с обяд на борда. Маршрутите за линеен превоз са с дължина 460 км. Моторните кораби, фериботите с автомобилен превоз, съдовете с подводни криле и параходите се управляват от Италианската държава чрез правителствено управление, което свързва трите основни езера (Гарда, Маджоре и Комо).
На езерото Комо се предлага и услуга за пътуващите по работа от и за града. Фериботът Мадерно – Тори дел Бенако е много важен и свързва западния бряг на езерото Гарда с източния и обратно.[73] Обществено навигационно обслужване има и по езерото Изео (където е от значение и за връзката с Монте Изола), по езерото Лугано (благодарение на Швейцария) и през лятото по езерото Идро.[74]
Всички основни градове на Ломбардия имат своя собствена пътно-железопътна система. През последните години на регионално ниво текат процеси на обединение и координиране.
От февруари 2011 г. е активна интегрираната тарифна система Io Viaggio,[75] която позволява да се използва един билет / абонамент за придвижване в Ломбардия с градски и извънградски обществен транспорт. В региона освен това услугите на местния обществен транспорт чрез автобуси, тролейбуси, трамваи, метро или въжени линии, са организирани в 6 района, всеки от които е под ръковоството на Местна агенция за обществен транспорт. 6-те района са следните:[76]
Общественият транспорт в района се ръководи от съответната агенция, в случая Agenzia TPL del bacino della Città Metropolitana di Milano, Monza e Brianza, Lodi e Pavia.
Метростанция Гарбиалди, линия 5 на миланското метро.
Дружеството, което управлява обществения транспорт в Милано и в съседните нему общини, е ATM. В рамките на Метрополния район на Милано функционира железопътна транспортна мрежа, основана на два тясно свързани помежду си стълба:
Мрежа на Миланското метро с 4 линии: M1 (червена), M2 (зелена), M3 (жълта) и M5 (лилава). Към ноември 2020 г. Линия М4 (синя) е в процес на изграждане (стартът ѝ е предвиден за 2022 г.), а линията M1 – в процес на удължаване с 2 станции (откриването ѝ е предвидено за 2027 г.).[77] Мрежата на Милано е най-дългата в Италия – 96,8 км (към декември 2018 г.) и има 113 метростанции.[78]
Общественият транспорт в района се ръководи от съответната агенция – Agenzia TPL Brescia, а този в град Бреша и неговия район – от Група „Бреша Мобилитà“. Метрото в града пресича града от югоизток на север, има една линия от 13,7 км и 17 метростанции.
Общественият транспорт в района е под ръководството на Agenzia per il Trasporto Pubblico Locale del bacino di Bergamo. Той е разделен на 5 зони: Бергамо транспорт Запад, Бергамо транспорт Изток, Бергамо Транспорт Юг, Консорциум ATB и Електрически трамвайни линии Бергамо.[79]
Дружеството, управляващо местния обществен шосеен транспорт в град Бергамо, е ATB. Трамвайната линия Бергамо – Албино се управлява от Tramvie Elettriche Bergamasche. Освен това съществуват и въжените линии на Бергамо Алта, позволяващ достъп до Горния град на Бергамо с най-голям исторически, художествен и монументален интерес, и тази на Бергамо – Сан Виджилио, който свързва Горния град с хълма Сан Виджилио.
Местният обществен транспорт в района е под ръководството на съответната агенция Agenzia TPL del bacino di Como, Lecco e Varese.
Общественият транспорт на град Комо се състои от: въжена линия под ръководството на ATM, свързваща града с Брунате, плавателен транспорт под ръководството на Държавна агенция за управление на езерната навигация, свързващ града с общините на езерото Комо, градски и междуградски автобуси под ръководството на ASF Autolinee.[80]
Общественият транспорт в град Леко и околността се състои от автобусни линии под ръководството на Linee Lecco S.p.A. и на дружеството Consortile.[81]
Общественият транспорт в град Варезе и околността е под ръководството на CTPI – Consorzio Trasporti Pubblici Insubria.
Траспортът в района е под ръководството на Agenzia per il Trasporto Pubblico Locale del bacino di Sondrio, а този в града – на Джанолини Сервици е Траспорти (до края на 2020 г.). Има три градски линии (1 червена, 2 синя и 3 зелена) и две линии за връзка с подселищата на града (жълта и сива).[82]
В Ломбардия има следният брой частни и държавни училища по типологии:[83]
2447 начални училища – 1 – 5 клас
1329 средни училища – 6 – 8 клас
1535 средни училища от второ ниво – 9 – 13 клас, както следва:
704 лицеи
452 технически институти
260 професионални институти и 78 допълнителни институти за професионално образование и обучение
41 институти с 4-годишно обучение
За учебната 2017 – 2018 г. в Ломбардия има 1 402 103 ученици, от които 472 011 в началните училища, 287 820 в средните училища и 393 735 в средните училища от второ ниво. 231 851 ученици учат в частни училища, а 212 347 нямат италианско гражданство.[84]
През 2019 г. 14,8% от жителите на Ломбардия на възраст от 15 до 29 г. не учат и не работят, а 11,5% от тези на възраст от 18 до 24 г. са учили най-много до 8-и клас, нямат професионална квалификация, получена в поне 2-годишни курсове на обучение и не участват в някаква образователна дейност.[85]
Към 2019 г. Ломбардия е на 3-то място в Италия (след регионите Емилия-Романя и Лацио) по висшисти на възраст 30-34-г. – 33% в сравнение с 27,6% средно за страната.[85] Висшите учебни заведения в региона са следните:
Първите текстове, написани на ломбардски народен език (lingua volgare), датират от 13 век. Става въпрос за предимно дидактически-религиозни произведения като поемата „Божия проповед“ на Пиетро да Барзегапè (* 13 век), разказваща за Страстите Христови. Важен принос към ломбардската литература дава монахът Бонвезин де ла Рива (* ок. 1250, † 1313/1315 в Милано), който наред с други произведения пише „Книгата на трите писания“, „Чудесата на Милано“ и книгата по етикет „Петдесет любезности от масата“.[109]
От 1280 г. датира най-старото познато споменаване на ломбардския език, разбиран в най-тесен смисъл като днешния гало-италийски език: в текст от Салимбене де Адам от Парма (* 9 октомври 1221, † 1288) пише, че optime loquebatur gallice tuscice et lombardice – „говореше на френски, тоскански и ломбардски“.[110]
Rabisch – арабески
От 15 век нататък престижът на тосканският литературен език започва да измества употребата на народните езици от Северна Италия, използвани, макар и повлияни от флорентинския народен език, и в канцлерската и административната сфера.[111] Въпреки това тогава започват да се появяват първите признаци на истинска ломбардска литература с литературни съчинения на ломбардски език както в западната част на региона, така и в източната.[112] В източната част намираме сатиричните стихотворения на Джовани Бресани (* 2 януари 1489, † 23 март 1560) от Бергамо и „Massera da bé“ – вид театрален диалог от Галеацо дали Орци (* 1492) от Бреша, а в западната – Rabisch – сборници с гротески на миланската Академия на хамалите от Долина Бленио под ръководството на художника маниерист Джовани Паоло Ломацо (* 26 април 1538, † 27 януари 1592).
Менегино – герой на миланския театър, който по-късно се превръща в маска на Комедия дел'артеБосинада от 1908 г.
През 17 век се утвърждава фигурата на драматурга Карло Мария Маджи (* 3 май 1630, † 22 април 1699), който създава наред с други произведения миланската маска на Менегино.[113] Също така се раждат и първите босинади – популярни, често сатирични стихотворения, писани на хвърчащи листове и окачвани на площадите или четени (или дори пети) публично. Те имат голям успех и широко разпространение до първите десетилетия на 20 век.
Миланската литература през 18 век претърпява силно развитие: появяват се важни имена като тези на поетите Джузепе Парини (* 23 май 1729, † 15 август 1799), който пише някои свои творби на ломбардския език, и Доменико Балестриери (* 16 април 1714, † 11 май 1780).
Карло Порта
В нач. на 19 век доминира фигурата на Карло Порта (* 15 юни 1775, † 5 януари 1821), признат от мнозина за най-важния автор на ломбардска литература, включен и сред най-големите поети на италианската национална литература. С него са достигнати някои от най-големите върхове на литературна изява на ломбардския език в произведения като La Ninetta del Verzee, Desgrazzi de Giovannin Bongee, La guerra di pret и Lament del Marchionn de gamb avert. Миланската поетична продукция придобива такова важно значение, че през 1815 г. ученият Франческо Керубини публикува Антология на ломбардската литература в 4 тома с текстове от 17 до 19 век. През 19 век процъфтява и ломбардската драматургия. Сред най-известните нейни представители са Клето Ариги, Луиджи Илика, Дечо Гуичарди, Гаетано Збодио, Едоардо Феравила и Карло Бертолаци.
В нач. на 20 век най-големият представител на ломбардската литература е миланският адвокат Делио Теса (* 18 ноември 1886, † 21 септември 1939). Други важни фигури са Спери Дела Киеза Йемоли от Варезе, Анджело Каноси и Алдо Чибалди от Бреша, майсторът от Школата на Лоди Джан Стефано Кремаски, Джачинто Гамбиразио от Бергамо и др.
През 21 век се провеждат редица поетически конкурси на ломбардски в редица провинции, а произведения като „Пинокио“, „Годениците“, „Божествена комедия“, Евангелията и др. са преведени на ломбардски.
Първите художествени свидетелства в Ломбардия датират от периода на Мезолита, когато в края на Вюрмското заледяване се поставя началото на историческия цикъл от скални рисунки във Вал Камоника. Цикълът впоследствие се разширява през Неолита и през Каменно-медната епоха, и завършва през Римската епоха и Средновековието.[114] Камунският цикъл се счита за едно от най-важните праисторически свидетелства в света[115] и поради това е включен в списъка на ЮНЕСКО за Световното културно и природно наследство. В списъка са включени и други находки за присъствието на праисторически народи в Ломбардия като сборният обект „Древни алпийски наколни жилища“, включващ 111 обекта в Швейцария, Австрия, Франция, Германия и Италия.[116]
Келтите оставят свидетелства, намиращи се понастоящем в археологическите музеи в региона, а етруското присъствие е засвидетелствано в района на Мантуа. След римското завоевание художествената еволюция на региона се насочва към стиловите черти на завоевателите от Късния републикански период до Римската имперска епоха: монументални останки от тази историческа епоха могат да се видят в Бреша и Милано.
Последвалият Ранносредновековен период по време и след варварските нашествия е от основно значение за развитието на регионалното изкуство. За създаването на истинско ломбардско изкуство решаващ принос имат стилните характеристики на варварското изкуство на новите народи, сливащи се с късноантичните модели (поддържани благодарение на приемствеността), както и византийските влияния.[N 10]
Най-важният принос между 6 и 8 век дават лангобардите, които, колонизирайки голяма част от Италия, превръщат Ломбардия в основа на своето кралство,[N 12] носейки и своето изкуството, значителни свидетелства за което има предимно в Бреша, Монца и Кастелсеприо. То оказва съществено влияние на следващите художествени разработки.
В Ломбардия Каролингският период се радва на значителна артистична приемственост с предходния лангобардски период. В сравнение с по-малкия брой монументални сгради, типични за онези векове, са създадени множество дребни предмети с голяма стойност като напр. Евангеларият на Теодолинда от 7 век и Желязната корона на лангобардските крале от 9 век, съхранявани в Музея и трезора на Катедралата на Монца, Кръстът на Агилулф от 7 век и Кръстът на Дезидерий от 9 век, съхранявани в Музей „Санта Джулия“ в Бреша.[117]
Умберто Бочони, Уникални форми на приемственост в Космоса (1949), в Музей на 20 век в Милано
През февруари 1910 г. художниците Умберто Бочони, Карло Кара, Джакомо Бала, Джино Северини и Луиджи Русоло подписват „Манифест на футуристичните художници“ в Милано, а през април – „Технически манифест за футуристична живопис“, и допринасят, заедно с други манифести в други италиански градове, за създаване на художественото движение на Футуризма. След смъртта на Умберто Бочони през 1916 г. Кара и Севернини се оказват във фазата на еволюцията към Кубизма, а Миланската група се разпада, премествайки седалището на движението от Милано в Рим с последващо раждане на „Втори футуризъм".
В Галерия „Пезаро“ в Милано през 1922 г. се ражда още едно важно художествено движение на 20 век – Новеченто (от итал. „20 век“) по инициативата на група художници, съставена от Марио Сирони, Акиле Фуни, Леонардо Дудревил, Анселмо Бучи, Джан Емилио Малерба, Пиетро Марусиг и Убалдо Опи.[118] Тези творци, които се чувстват транслатори на духа на ХХ век, имат различни художествени преживявания и идват от различни течения, но са свързани с общоприетия смисъл на „връщането към реда“ в изкуството след авангардните експерименти, особено тези на футуризма. В този смисъл това художествено движение приема и названието „Опростен неокласицизъм“ (Монументализъм). Движението на Новеченто се проявява и в литературата с Масимо Бонтемпели и особено в архитектурата с известните архитекти Джовани Муцио, Джо Понти, Паоло Медзаноте и др.
Поради различните исторически събития в провинциите и разнообразната територия ломбардската кухня се радва на разнообразна кулинарна традиция. Като първи ястия се предлагат ризото, чорби и пълнена паста в бульон или без, а като основни ястия – разнообразен набор от ястия от месо и риба от многото езера и реки на Ломбардия.[119]
Като цяло кухнята на различните ломбардски провинции има следните характеристики: предпочитат се оризът и пълнената паста пред сухата паста, маслото пред зехтина[N 13] за готвене, продължителното готвене, широкото използване на свинско, прясно мляко и негови производни, както и заготовките на яйчена основа, към което се добавя консумацията на полента, обща за цяла Северна Италия.[120]
CassoeulaБрезаола
Хранителните и лозаро-винарските продукти на Ломбардия варират от класическите и добре познати в цяла Италия говежда шунка Брезаола от Валтелина, Салам Милано, кашкавалите и сирената Грана Падано, Горгондзола и Крещенца, наричана още Стракино, добре познатите вина като пенливото Франчакорта и червените вина от Валтелина, както и десетки неизвестни продукти извън границите не само на региона, но и на производствената зона или община. Свързани с древната ломбардска селска традиция са cassoeula (яхния от свинско и зеле) и busecca (шкембе по милански).[121]
Ястието – символ на Ломбардия в неговите безброй вариации е ризотото, познато и ценено по цял свят и считано за един от символите на италианската кухня. Други важни продукти са класическият котлет по милански, различните варианти на полентата, дивечът, саламите, бульоните и супите, както и КоледнитекозунакПанетоне и нуга, Великденският козунак с формата на гълъбица – Коломба Паскуале и Мостарда – консервирани плодове с горчица и захарен сироп. Голямото разпространение на много от тези продукти ги превръща в типични за италианската гастрономическа традиция.
С течение на времето всяко ломбардско селище е създало свои традиционни ястия, свързани преди всичко със селския живот и плодовете от нивите. Типични продукти и традиционни рецепти сега се преоткриват и оценяват както от отделните селища, така и от най-известните съвременни готвачи.[121]
Милано: най-известните специалитети на миланската кухня са ризото с шафран, което често придружава миланското особуко – парче говеждо месо, Котлетът по милански и Самалмът Милано. Типични сладкиши са Коледният козунак Панетоне и Великденският козунак Коломба Паскуале.
Казончели
Бергамо: като първи ястия се предлагат Казончели – вид пълнена паста с месо, Скарпинок – пълнена паста без месо, Фояде – вид прясна паста, тестени изделия като Лазаня, подправени по различен начин. Вторите ястия често влючват полента, понякога придружена от други продукти като свинската наденица, птици, сирена и кашкавали, и зеленчуци. Ценени са вината, произведени между Алмено Сан Салваторе и Сарнико.
Полента с птиче месо
Бреша: специалитетите са подобни на тези на Бергамо. Типични за провинцията са Полента е озей – полента с птиче месо в сладък или в солен вариант, Брешанско шишче, Говеждо с олио от Ровато, Лин на фурна и различни чорби като Чорба с топчета хляб, приготвена с брашно и галета, Чорба с кубчета пшенично и царевично брашно и Супа с казончели (местен вид паста). Особено известни са пенливите вина от хълмистата местност Франчакорта и вината от района на езерото Гарда (предимно червените вина DOCLugana и Chiaretto della Valtenesi). Известни са още аперитивът Pirlo от бяло вино с Кампари и типичният коледен десерт Bossolà.
Комо и Леко: гастрономията на езерните райони се основава основно на сладководни риби като сушени лъчеперки от вид Alosa agone, както и ястия от планински произход с дивеч и полента. Типично за района на Комо е Полента унча – полента с разтопен кашкавал и масло. Произвеждат се и вина от типа Terre Lariane IGT.
Кремона: дом на нугата и на Мостарда, a гастрономическата ѝ традиция включва и пастата с пълнеж – марубини, сервирани в бульон или без.
Мантуа: по средата между ломбардската и емилианската кухня мантуанската кухня е известна с пълнената с тиквапаста, ориза с вид свинска наденица, Торта Збризолона и червеното вино Ламбруско Мантовано (Lambrusco Mantovano DOC).
Селска торта
Монца и Брианца: подобно на миланската кухня, кухнята на тази провинция е свързана със селската традиция на Брианца. Видът свинска наденица от Монца на име Луганега се използва преди всичко в Ризото по монцийски с шафран, наденица и червено вино, черната Селска торта и Млечната торта с шоколад със стафиди и кедрови ядки.
Павийски аньолоти
Павия: най-известното ястие града е Чорбата по павийски с бульон, домашен престоял хляб, кашкавал и с прясно яйце в центъра. Жабешкото също е много популярно и се приготвя в ризото, задушено или пържено. Други типични ястия са Яхнията по павийски с говеждо месо и Павийските аньолоти – вид пълнена паста, в случая – с говеждо.
Сондрио: особено известни са Пицокери – паста, подобна на талятеле, сервирана с масло, чесън, топено сирене, картофи и различни зеленчуци, както и говеждата шунка Брезаола от Валтелина. Често се приготвя и полента в местния ѝ вариант Polenta in fiur на основата на елда, сварена със сметана и ароматизирана с нискомаслен кашкавал. Доста качествени са червените вина от сорта грозде Киавенаска, свързан с много по-известния сорт грозде Небиоло.
Празник на Джубиана: в последния четвъртък на януари; много популярен традиционен празник в Брианца, провинциите Комо и Варезе, и в северозападната част на Метрополен град Милано. По площадите се палят големи огньове и се изгаря Джубиана – голяма сламена кукла, облечена в парцали. Кладата приема различни стойности в зависимост от местоположението си, като винаги се поддържа тясна връзка с местните народни традиции.
Амвросийски карнавал: в Милано, в цялата му епархия и на териториите на някои съседни епархии. Продължава до първата събота на Великия пост.
Карнавал на Баголино: характерен и с много древен произход; в Баголино – древно и живописно село със средновековна архитектура.
Състезание с лодки: в градчето Гарняно. По време на карнавала има състезание с традиционни лодки (т. нар. bisse) по езерото Гарда, в което участват всички езерни селища.
Историческа възстановка на Клетвата от Понтида: в градчето Понтида на 7 март; отбелязва легендарната клетва на Ломбардската лига – прелюдия към победоносната война на ломбардските общини срещу император Фридрих I Барбароса.
Голямата каруца (Карочо) на историческото шествие в Леняно
Конно надбягване в Леняно: в последната неделя на май. Историческа възстановка, която отпразнува победата на Ломбардската лига над император Фридрих I Барбароса в Битката при Леняно на 29 май 1176 г. Събитието включва историческо шествие по улиците на града и конна надпревара между 8-те района, на които е разделен, с които се закрива събитието.
Битка в Пандино: в град Пандино в последната неделя на август. Напревара в костюми, включваща хвърляне на копие, битка с боздуган и историческо шествие.
Ил Векио, букв. „Старецът“: в градчето Джерминяга на 31 декември, където се изгарят купчина парцали и дърва като символ на смъртта на изминалата година.
Панаир Oh Bej! Oh Bej! в Милано на 7 и 8 декември всяка година и отбелязва назначаването на Св. Амвросий (Сан Амброджо) за епископ на града.
Богатството на историята на Ломбардия намира израз в многобройните произведения на изкуството и в скъпоценните паметници на културата, намиращи се на територията ѝ. Наследството на региона наброява почти 500 музея, от които 189 са признати от регион Ломбардия, и над милион проучени паметници на културата, сред които са „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, средновековното Торацо в Кремона – най-високата историческа камбанария в Италия (111 м), Оперният Театър ала Скала в Милано и много други. Това е художествено и културно наследство с голяма стойност, което всяка година привлича милиони италиански и чуждестранни туристи.[123]
Бреша:[N 17] Римски форум в Бреша с двореца Маджи Гамбара и Лонгобардски монашески комплекс на Сан Салваторе-Санта Джулия с Базиликата „Сан Салваторе“, Хорът на монахините, църквите „Санта Джулия“ и „Санта Мария ин Соларио“, Domus dell'Ortaglia и Музеят „Санта Джулия“
Ломбардските Алпи включват няколко планински масива, добре известни на практикуващите алпинизъм и планинскитуризъм, сред които най-известни са: Пицо Бадиле, Пицо Ченгало, Монте Дисграция, Масивът Бернина, Адамело и Ортлес-Чеведале. Националният парк Стелвио се простира из Ортлес-Чеведале и е единственият национален парк в Ломбардия от западната ѝ страна. През зимата има множество ски курорти, главно в провинциите Сондрио, Бергамо и Бреша. Основните планински туристически летни и зимни курорти са:
Дори Ломбардските Предалпи, въпреки по-ниската надморска височина, са важна туристическа атракция благодарение на лесния достъп от низината и забележителните гледки (на север се вижда голяма част от алпийската верига, докато на юг гледката се издига над Паданската низина). Най-известните масиви на Ломбардските Предалпи са Групата на Грине и Масивът Презолана.
Ломбардската територия включва изцяло или частично всички основни предалпийски езера. Многобройните местности по бреговете им са подходящи за езерен туризъм, който съчетава натуралистични и ландшафтни красоти, исторически и художествен туризъм и главно на езерото Гарда плажен туризъм. Основните туристически курорти по ломбардските езера са:
Ломбардия е доста активен регион от спортна гледна точка. Многобройното и широко присъствие на спортни съоръжения на територията му е придружено и от спортните му клубове с национално и с международно значение.
Голям престиж на италианския спорт дават някои от най-успешните отбори в света по футбол и баскетбол на Ломбардия: ФК Интер, АК Милан, Палаканестро Олимпия Милано, Палаканестро Варезе, Палаканестро Канту. Много е важен приносът му и в други спортове като колоездене (през 2008 г. Варезе е домакин на Световното първенство по шосейно колоездене), автомобилизъм (Голямата награда на Италия – кръг от Световния шампионат на ФИА – Формула 1 се провежда на Пистата в Монца от 1950 г.), ръгби, хокей на лед, волейбол и водна топка, макар и със смесен успех. Освен това през 1978 – 1997 и 2001 – 2005 г. в Милано се провежда тенис турнирът „Milan Indoor“. Художествената гимнастика също е много популярна, особено през последните години, когато в Ломбардия има федерален гимнастически салон, участващ в Олимпиадата. През 2007 г. регионът е домакин на Световното първенство по handbike в Парабиаго. Ски алпийските дисциплини са широко разпространени и практикувани в неговите многобройни и важни ски курорти като Бормио, Ливиньо, Мадезимо, Понте ди Леньо, Априка, Фополо, Колере, Селвино, Киеза Валмаленко, Санта Катерина Валфурва и др. Всяка година в Бормио по пистата Стелвио се провежда Съзтезание по свободно спускане, валидно за етап от Световната купа по ски алпийски дисциплини. Оосвен това ежегодно се провеждат две колозедачни състезания: Обиколката на Ломбардия и Trittico Lombardo, а често се провеждат етапи от Обиколката на Италия, завършващи обикновено в Милано.
↑Пунта Перукети е рамо на Пицо Бернина, който достига 4051 м, но чийто основен връх е изцяло на швейцарска територия. За най-високата планина в Ломбардия в тесен смисъл на думата може да се смята Пицо Дзупò (3996 m) в същия масив.
↑ абвгLombardia. // Enciclopedia Treccani online. Посетен на 1 ноември 2020.
↑Leandro Alberti Descrittione di tutta Italia di F. Leandro Alberti bolognese, nella quale si contiene il sito di essa, l'origine, & le signorie delle città, & de i castelli, co i nomi antichi, & moderni, i costumi de' popoli, le conditioni de i paesi. Et più, gli huomini famosi, ... Con somma diligenza corretta, & ristampata per Giouan Maria Bonelli, Venezia, 1553
↑вж. с. 615 на Universal Geography. Т. VII. Edinburgh, Adam Black, 1829.
↑Cesare R. Perotti, Assetto tettonico ed evoluzione strutturale delle Prealpi bresciane dalla fine dell'orogenesi varisica ad oggi, in AAVV, Atti del Convegno Una nuova geologia per la Lombardia, Milano, 6 – 7 novembre 2008, Regione Lombardia
↑Maria Iole Spalla, Gian Bartolomeo Siletto, L'evoluzione tettonica del Basamento Sudalpino Orobico:dalla convergenza Varisica a quella Alpina, in AAVV, Atti del Convegno Una nuova geologia per la Lombardia, Milano, 6 – 7 novembre 2008, Regione Lombardia
↑вж. Calcare del Domaro в, Carta geologica d'Italia 1:50.000 - Catalogo delle formazioni, in Quaderno n. 7, Servizio Geologico nazionale
↑Вж. с. 12 на Regione Emilia-Romagna, Raccontare la Terra, Pendragon, 2006
↑Giovanni Comizzoli, Romano Gelati, Lodovico Dario Passeri, di Ardito Desio, Note illustrative della carta geologica d'Italia alla scala 1:100.000 foglio 45 e foglio 46 Milano e Treviglio, Servizio Geologico d'Italia, 1969
↑Enrico Comolli; Alessandro Goldstein, Volume 1 di Dalla storia fino a te., Bergamo, Archimede edizioni, 2009, с. 116
↑Arslan, Ermanno A. Longobardi. // Enciclopedia dell'Arte Medievale. Treccani, 1996. Архивиран от оригинала на 12 novembre 2014. Посетен на 8 novembre 2014.
↑Giovanni Bonfadini. lombardi, dialetti. // Treccani Enciclopedia dell'Italiano. 2010. Посетен на 8 ноември 2020.
↑ Assessing the effect of official recognition on the vitality of endangered languages: a case of study from Italy. // Policy and Planning for Endangered Languages. Cambridge, Regno Unito, Cambridge University Press, 2015. с. 130. Lombard (Lumbard, ISO 639 – 9 lmo) is a cluster of essentially homogeneous varieties (Tamburelli 2014: 9) belonging to the Gallo-Italic group. It is spoken in the Italian region of Lombardy, in the Novara province of Piedmont, and in Switzerland. Mutual intelligibility between speakers of Lombard and monolingual Italian speakers has been reported as very low (Tamburelli 2014). Although some Lombard varieties, Milanese in particular, enjoy a rather long and prestigious literary tradition, Lombard is now mostly used in informal domains. According to Ethnologue, Piedmontese and Lombard are spoken by between 1,600,000 and 2,000,000 speakers and around 3,500,000 speakers respectively. These are very high figures for languages that have never been recognised officially nor systematically taught in school.
↑XIV congresso internazionale di linguistica e filologia romanza, Napoli, 15 – 20 Aprile 1974: atti, a cura di Alberto Varvaro
↑Brown, Josh: Testimonianze Di Una Precoce Toscanizzazione Nelle Lettere Commerciali del Mercante Milanese Francesco Tanso (?-1398), Archivio Datini, Prato