Високоскоростен железопътен транспорт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Високоскоростната жп линия Токайдо Шинкансен в Япония.

Високоскоростният железопътен транспорт осигурява движението на влакове със скорост над 200 km/h [1]. Движението на такива влакове като правило се извършва по специален релсов път без или с магнитна възглавница (Маглев).

Съвременните високоскоростни влакове в редовна експлоатация развиват скорости до 350 – 400 km/h, а при изпитания могат да се ускоряват до 560 – 580 km/h. Благодарение на тази висока скорост те са сериозна конкуренция за другите видове транспорт, запазвайки характерните предимства на влаковете – ниска себестойност на превозите при голям обем на превозените пътници.

За първи път редовното движение на високоскоростни влакове започва през 1964 г. в Япония по проекта Шинкансен. През 1981 такива влакове влизат в експлоатация и във Франция, а скоро след това голяма част от Западна Европа, включително Великобритания, е обхваната от единна високоскоростна железопътна мрежа. В началото на XXI век световен лидер при високоскоростните влакове става Китай, като шанхайският Маглев превозва хората от центъра до летището (на 30 km) само за 7 минути и 20 секунди, постигайки максимална скорост от 431 km/h и средна 250 km/h.

Някои високоскоростни влакове:

  • TGV, високоскоростен влак на френските железници
  • Талис, международен скоростен влак, базиран на TGV
  • ICE, високоскоростен влак на германските железници Дойче бан
  • Eurostar, международен високоскоростен влак, свързващ Великобритания и континентална Европа през Евротунела
  • Шинкансен, японски високоскоростен влак. Първият влак, въведен в редовна експлоатация, развиващ скорости над 200 km/h
  • Маглев, високоскоростен влак на магнитна възглавница. За разлика от останалите изисква специално трасе, по което не могат да се движат обикновени влакове, което силно ограничава приложението му.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Железнодорожный транспорт: Энциклопедия. с. 78-9.