Лудовико Мария Сфорца

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Лудовико Сфорца)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лудовико Мария Сфорца „Мавърът“
7-и херцог на Милано
Ludovico Sforza by G.A. de Predis (Donatus Grammatica) crop.jpg
Лудовико ил Моро в доспехи (Амброджо де Предис, кр. на 15 век, Библиотека Тривулциана, Милано)
Управление 14801494 de facto
1494 – 1499 de iure
Регент на Джан Галеацо Мария Сфорца (1480 – 1494)
Коронация 1480
Наследил Джан Галеацо Мария Сфорца
Наследник Луи ХII
Лични данни
Роден
Починал
27 май 1508 г. (55 г.)
замъкът Лош (умира като френски затворник)
Погребан в Колегиална църква „Сен Ур“ в Лош, Кралство Франция
Други титли Граф на Бари (14791500)
Господар на Милано
Подпис Unterschrift Ludovico Sforza.jpg
Семейство
Династия Сфорца
Баща Франческо I Сфорца
Майка Бианка Мария Висконти
Брак Беатриче д’Есте
Потомци Ерколе Масимилиано Сфорца
Франческо II Сфорца
Извънбрачни:
Галеацо Сфорца Висконти
Мадалена Сфорца
Бианка Джована Сфорца
Леоне Сфорца
...Сфорца
Чезаре Висконти Сфорца
Джовани Паоло Сфорца
Изабела Сфорца
Герб Arms of the House of Sforza.svg
Лудовико Мария Сфорца „Мавърът“ в Общомедия

Лудовико Мария Сфорца, известен като Лудовико ил Моро (на италиански: Ludovico Maria Sforzo, detto il Moro, букв. „Мавърът“; * 27 юли 1451 във Виджевано[1] или 3 август 1452[2] в Милано, Миланско херцогство, † 27 май 1507 в Замък Лош, Кралство Франция) е херцог на Бари от 1479 г., регент на Миланското херцогство от 1480 до 1494 г. за племенника си Джан Галеацо Мария Сфорца и 7-и херцог на Милано от 1494 до 1499 г.

Той е представител на миланската фамилия Сфорца и четвъртият син на херцог Франческо I Сфорца. Известен е като покровител на Леонардо да Винчи и други творци от времето на най-продуктивния период на Миланския Ренесанс. Известен е като човекът, поръчал „Тайната вечеря“.[3]

В периода на неговото управление (1480 – 1499) са осъществени много културни и художествени проекти, което подчертава политическите и икономическите успехи на Миланското херцогство. Постигал, благодарение на своя дипломатически усет, на политическо равновесие с Флоренция, Венеция и папския Рим, Лудовико се оказва след смъртта на Лоренцо Великолепни един от най-влиятелните държавни дейци в Италия. В края на 15 век Милано инвестира значителни капитали в усвояването на земи и строителство на канали, а така изгражда големи площи за засаждане на черници, лен и ориз, които изнасят зад граница наравно с оръжие, стъкло, тъкани и селскостопански продукти. Освен това, Лудовико отделя внимание и на проблемите на културата: кани в своя двор просветители, като Лука Пачоли, Филелфо, Калкондила и Фацио, а така способства за развитието на печата, оказвайки поддръжка на Панфило Касталди от Фелтре и Антонио Царото от Парма. За разлика от Флоренция при двора на Сфорца с голяма тежест се ползуват математическите и естествените науки, в това число настъпилата близост на Павийския и Болонския университет.

Произход и прякор[редактиране | редактиране на кода]

Лудовико Мария Сфорца вероятно е роден на 3 август 1452 г. в Милано, в Палацо дел Бролето Векио (днешен Кралски дворец), четвъртият син и петото дете на херцог Франческо Сфорца и на съпругата му Бианка Мария Висконти. Мястото и датата на раждане обаче са противоречиви, тъй като историческите източници се различават помежду си. Италианският историк Бернардино Корио определя месторождението му във Виджевано на 27 юли 1451 г., докато според кодекс от 15 век датата на раждане е 8 август 1451 г.[4] В едно първо писмо, написано на ръка на 11-годишна възраст [5], „Мавърът“ посочва като дата на раждане 27 юли 1452 г., а във второ, написано на 15-годишна възраст [6] и по-точно от предишното – на 3 август 1452 г.

Той има петима братя и две или три[7] сестри:

Лудовико има и 35[8] или повече полубратя и полусестри от извънбрачни връзки на баща му.

Той вероятно спечелва прякора си „Мавърът“ още като дете. Така го приветства тълпата, когато той преминава с кортежа си из градовете на херцогството. Има различни тълкувания относно причината за този избор:

  • Алесандро Висконти в „История на Милано“ смята, че носи този прякор, тъй като въвежда отглеждането на черницата в ломбардската провинция. Става въпрос за растение, което на местния език се нарича moròn – диалектичен термин, получен директно от латинския morus.[9] Изглежда, че Лудовико е обичал черницата като „последното растение, което пуска листа и първото, даващо плод“. Известно е обаче, че черницата е била култивирана по времето на Джан Галеацо Висконти и че брат му Галеацо Мария Сфорца с Херцогски указ от 15 септември 1470 г. значително е насърчавал нейното разпространение, принуждавайки засаждането на пет черничеви стълба на всеки сто. Трябва да се има предвид, че този псевдоним може да се е разпространил, когато Лудовико е бил още дете и следователно не е могъл да развие допълнително бубарството.
  • Според втора хипотеза прякорът се дължи на бронзовия тен, черните очи и гарвановата коса, както се вижда на много от неговите портрети. [10]
  • Според някои историци баща му Франческо I Сфорца го е нарекъл Лудовико Мауро. Името се появява два пъти в документ от 1461 г. [11]
  • Италианският хуманист и историк от 16 век Бенедето Варки в своята „Флорентинска история“ смята, че прякорът произлиза от неговия личен герб, изобразяващ мавър, който четка роклята на благородничка, с мотото „За Италия – нектар за всяка грозота“. Лудовико обикновено кара да изрисуват на някои от отличителните му знаци глава на мавър с превръзка на челото; той също така има „маври“ сред слугите и служителите си, което е широко разпространен обичай в двора на Галеацо Мария Сфорца и в други италиански дворове през Ренесанса.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и образование[редактиране | редактиране на кода]

Родителите на Лудовико Мария Сфорца: Франческо I Сфорца и Бианка Мария Висконти

На петгодишна възраст Людовико се разболява тежко и майка му, херцогиня Бианка Мария Висконти, прави обет на Свети Антоний Падуански, за да може синът ѝ да оздравее, обещавайки в замяна да напълни гробницата на светеца с богати дарове. Лудовико се възстановява и през февруари 1461 г., за да развали обета, изпраща кремонезеца Джовани Франческо Станга в Падуа. Той му заповядва да остави в базиликата „Св. Антоний Падуански“ изображение на детето в естествен размер, богато украсено със сребро, заедно с украсен требник, набор дрехи, поредица олтарни плочи с херцогския герб и много други ценни предмети. [12]

Въпреки че той не е първорородният син и следователно няма големи надежди да се издигне до мястото на херцог, майка му Бианка иска той да бъде образован в духа на Ренесанса и следователно да получи обширна култура, особено в областта на класическата литература. Под ръководството на много преподаватели, сред които хуманистът Франческо Филелфо и поетът Джорджо Валагуса, Лудовико получава уроци по старогръцки, латински, богословие, живопис, скулптура, както и обучение по въпроси на държавното управление и държавната администрация. Хуманитарните науки се редуват с физическите упражнения под формата на фехтовка, лов, борба, конна езда, скокове, танци и игра на кралски тенис (на итал. pallacorda).[13] Чико Симонета го описва като най-вещият и бърз в ученето сред синовете на Франческо I Сфорца, който, подобно на Бианка Мария, му оказва особено внимание, както се вижда от обширната кореспонденция.

През 1459 г. той приветства папа Пий II с майка си и братята си, който е на посещение в в Мантуа, и прави първата си публична изява по официален повод. На 25 декември 1563 г. посвещава своя малка поучителна реч на латински на баща си.[14] Добре запознат с ловното и военното изкуство, на 2 юни 1464 г. получава от баща си Франческо и по инициатива на Пий II командването на военна част, съставена от 1000 пехотинци и 2000 конници.

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Начални години[редактиране | редактиране на кода]

Лудовико „Мавърът“, детайл от Пала Сфорцеска (анонимен, 1494 – 1495, Пинакотека ди Брера, Милано)

Когато баща му Франческо умира през 1466 г., най-големият му син Галеацо Мария Сфорца – по-голям брат на Лудовико, става херцог. Той отпуска личен двор, 2000 дуката доход и много феоди на всеки от братята си. Лудовико става граф на Мортара и Брешело и господар на Пандино, Виланова, Скурано (подселище на дн. Невиано дели Ардуини), Басано, Мелетоле (подселище на дн. Кастелново ди Сото), Олета и долините на Компиджино, със 100 копия [15] и 600 коня на разположение, разделени на четири отряда.[16]

На 18 март 1466 г. Лудовико е в Кремона, за да запази единството на херцогските земи и да насърчи жителите на града да отдадат почит на новия херцог. През септември се разболява от малария, от която бързо се излекува благодарение на намесата на придворния лекар Гуидо Перати, подпомаган от Джакомо да Галарате и Филипо да Новара.

Лудовико продължава да се занимава с дипломатически мисии, оставайки в Кремона от май 1467 г. до късната есен, след което отива в Генуа, за да посрещне сестра си Иполита Мария Сфорца, съпруга на Алфонсо II Арагонски. В началото на 1468 г. получава титлата „Граф на Мортара“ и замества брат си херцога на аудиенциите заедно с брат им Сфорца Мария.

На 6 юни 1468 г. Лудовико отново е в Генуа, за да посрещне Бона Савойска – съпругата на брат му Галеацо Мария. Именно Лудовико пише брат си за красотата на жена му и я придружава заедно с полубрат си Тристано Сфорца до Милано, където пристигат на 26 юни. На 7 юли тя и херцогът потвърждават сключения по-рано брак на религиозна церемония пред Миланската катедрала.

След това Лудовико е херцогски посланник в двора на Френския крал и в Болоня. През януари 1471 г. отива във Венеция от името на херцога с богата процесия и произнася реч, добре приета от дожа, която спомага за подобряване на дипломатическите отношения между Миланското херцогство и Венецианската република. През март 1471 г. придружава Галеацо Мария по време на разкошното му пътуване до Флоренция, преминава през август е в Рим за коронацията на папа Сикст IV, а през септември е в двора на Савойския херцог в Торино.

През декември 1476 г. е изпратен в Кралство Франция, където на Коледа е приет от краля в Замъка на Тур.

Вземане на властта[редактиране | редактиране на кода]

Могъщият херцогски съветник Чико Симонета, когото „Мавърът“ обезглавява, за да „освободи“ балдъзата си и правителството на Милано

След убийството на 32-годишния му брат му Галеацо Мария на 26 декември 1476 г., неговият син – 7-годишният Джан Галеацо Мария Сфорца го наследява на трона. След като получава новината, Лудовико бързо се прибира от Франция. Херцогиня Бона Савойска му дава като миланска резиденция Cà di Can (на днешния милански площад Мисори), принадлежала преди това на Бернабо Висконти, и годишен доход от 12 500 дуката. На 28 януари 1477 г. той се заклева във вярност на новото правителство на херцогството, начело с регентката Бона и херцогския съветник Чико Симонета. През април участва във военна експедиция за потушаване на бунт в Генуа.

През май 1477 г. обаче, с помощта на братята си Сфорца Мария, Асканио Мария и Отавиано, и приятелите си Иблето Фиески и Донато дел Конте, Лудовико организира заговор срещу Бона Савойска. Това е породено не толкова от желанието му да се противопостави на една жена, колкото поради факта, че в онези години херцогството е в ръцете на секретаря Чико Симонета. Опитът е неуспешен. Лудовико е заточен в Пиза (където единственото му занимание е ловът), Сфорца Мария – в Бари, Асканио Мария – в Перуджа, Отавиано се опитва да прекоси река Ада, но се удавя, Донато дел Конте е хвърлен в ужасния подземен затвор на Монца, а Ибието Фиески е затворен в Замъка на Сфорците в Милано.

След заговора на Паци (26 април 1478 г.), с който папата и кралят на Неапол предприемат действия срещу Медичите във Флорентинската република, подкрепяни от Миланското херцогство, на Лудовико се дава възможност да действа. Фердинанд I Арагонски/Неаполитански дава на него и на брат му Сфорца Мария средствата за това. През февруари 1479 г. двамата братя влизат с армия в Генуезката република и се присъединяват в Ла Специя към Роберто Сансеверино и Иблето Фиески. Бона Савойска и Чико Симонета убеждават Федерико II Гондзага и Ерколе I д’Есте да съберат армия и да се притекат на помощ на Миланското херцогство, за което плащат голяма сума пари. Втора армия, водена от Роберто Малатеста и Констанцо I Сфорца, в подкрепа на флорентинците, би трябвало да се изправи срещу войските на папата и на неаполитанците. На 1 март „Мавърът“ и брат му са обявени за бунтовници и врагове на херцогството, и доходите, които получават по силата на майчината зестра, са прекъснати. След като извършват грабежи в района на Пиза, двамата се връщат в Ла Специя.

Портрет на Лудовико „Мавърът“ (Джовани Антонио Болтрафио, 1500 г., Колекция на принца на Тривулцио, Милано)

Още в средата на май обаче между двете страни започват мирни преговори. На 29 юли Сфорца Мария Сфорца умира в лагер близо до Варезе Лигуре, може би отровен или от естествена смърт, а на 14 август Фердинанд I Неаполитански прави „Мавъра“ нов херцог на Бари на мястото на починалия му брат. Въпреки това на 20 август Лудовико възобновява своя поход към Милано начело на армия от 8000 души, пресичайки прохода Чентокрочи и изкачвайки се по Вале Стурла. На 23 август той превзема цитаделата на Тортона, след като подкупва кастелана Рафанино Донати. След това стигна до Сале, Кастелнуово Скривия, Басиняна и Валенца.

След тези успехи Чико Симонета праща Ерколе д'Есте да спре „Мавърът“ с оръжие. Много близки до херцога благородници обаче настояват за помирение. На 7 септември, благодарение на ходатайството на Антонио Тасино – фаворит и вероятен любовник на херцогинята-регент Бона Савойска, Лудовико „Мавърът“ влиза в Милано и е настанен в двора на Замъка на Сфорците. Симонета, познавайки проницателността на Мавъра, твърдо се противопоставя на мира и казва на Бона Савойска, че така той ще загуби главата си, а тя – държавата. Престоят на „Мавърът“ в Милано позволява да се избегне въоръжения сблъсък между неговата армия и тази на херцога на Ферара Ерколе I д'Есте.

Миланските благородници гибелини, начело с Пиетро Пустерла, се възползват от идването на Мавъра, за да се опитат да го убедят да се отърве от съветника Чико Симонета, който реално управлява херцогството, но Симонета, поради политическо удобство, се опитва да си възстанови благосклонността на Лудовико към него. Първоначално той не успява, затова затваря Орфео Арика и търси подкрепа от маркграфовете на Маркграфство Мантуа и Монферат, както и от Джовани II Бентивольо и Алберто Висконти, планирайки въоръжен бунт срещу херцогския секретар.

Лудовико, като научава това, е принуден да затвори Симонета заедно със семейството му и скоро миланските имоти на херцогския секретар са разграбени. Няколко дни по-късно Симонета и брат му Джовани са прехвърлени на каруца в затворите на замъка в Павия под надзора на префекта Джовани Атандоло, Орфео Арика е затворен в замъка в Трецо, а останалите членове на семейството му са освободени. Ерколе д'Eсте, който вижда херцогството в ръцете на „Мавъра“, бяга във Ферара. [1]

Смърт на Чико Симонета и изгнание на Бона Савойска[редактиране | редактиране на кода]

След като получава властта, „Мавърът“ вика брат си Асканио Мария Сфорца и Роберто Сансеверино обратно в Милано. След това праща посланици да сключат или презаварят съюзите с Лоренцо де' Медичи и с Фердинанд I Неаполитански, както и с папа Сикст IV, и предотвратява съюза в свой ущърб между швейцарците и Венецианската република. Мирът между Милано, Флоренция, Рим и Неапол, сключен през декември, е възможен благодарение на политическите умения, показани от Лоренцо де' Медичи при пътуването му до Неапол (предложено от Мавъра), и на посредничеството на Иполита Мария Сфорца. Посредничеството успява от една страна отчасти да поддържа съюза между Милано и Флоренция, а от друга – да попречи на загубата на властта на Лоренцо, задържан три месеца от краля на Неапол. В края на февруари 1480 г. посланиците на Сигизмунд Астрийски пристигат в Милано, за да поискат освобождаването на Симонета, но не могат да бъдат удовлетворени.

Сребърен тестон от втората половина на 15 век, която показва на лицевата част (вляво) портрета на херцог Джан Галеацо Мария Сфорца, а на обратната страна (вдясно) този на чичо му Лудовико ил Моро – негов опекун.

Междувременно гибелинските благородници, въпреки че са помогнали на „Мавърът“ за неговото издигане на власт, му стават все по-омразни. Те намират в лицето на брат му Асканио Сфорца защитник на интересите им. „Мавърът“, убеден от Роберто Сансеверино, заповядва ареста на брат си и изгнанието му във Ферара. Пиетро Пустерла, Джовани Боромео, Антонио Марлиани и много други известни членове на фракцията на гибелините също са заточени. През април съюзът, предвиден няколко месеца по-рано, е развален, тъй като папа Сикст IV се съюзява с венецианците, като атакува Костанцо I Сфорца в Пезаро. „Мавърът“ праща Роберто Сансеверино да помогне на флорентинците. Фердинанд I Неаполитански праща войски в подкрепа на Костанцо I Сфорца, а синът му Алфонсо II Неаполитанскихерцог на Калабрия, успява да превземе Сиена с помощта на сиенските гибелини, прогонвайки гвелфите, но по-късно е отзован родината му поради бруталното завладяване на Отранто от Османската империя. Турската заплаха слага край на военните действия в Тоскана. На 1 октомври Сансеверино се връща в Милано. „Мавърът“ извиква брат си и миланските благородници, заточени няколко месеца по-рано, които го убеждават да екзекутира Чико Симонета.

Бона Савойска – балдъза на Лудовико и регентка на Миланското херцогство

„Мавърът“ поверява организирането на процеса на Джовани Антонио Алипранди, в миналото тормозен от Симонета, както и на капитана на правосъдието Борино Кола, юриста Теодоро Пиати и адвоката Франческо Бола – всички известни противници на бившия херцогски секретар, за да се гарантира вината му. Симонета е помолен да плати 50 хил. дуката, за да избегне смъртната си присъда, но той отказва, твърдейки, че ги е натрупал с течение на времето, за да гарантира бъдещето на децата си. След като е измъчван, на 29 октомври 1480 г. Симонета е съден, признат за виновен и на следващия ден е обезглавен при замъка в Павия с изглед към парка на Висконти. След това е погребан с почести в манастира на църквата Сант'Аполинаре, разрушена в битката при Павия през 1525 г. Брат му Джовани е преместен в килия във Верчели.

Смъртта на Симонета премахва основния противник на фаворита на Бона Савойска Антонио Тасино, който става все по-арогантен. Историкът Корио казва, че когато „Мавърът“ или други милански благородници идвали да го посетят, той ги карал да чакат дълго пред вратата, докато приключи да се реши. Тасино успява да убеди Бона Савойска да замени Филипо Еустаки – префект на замъка Порта Джовия (Замъкът на Сфорците), с баща му Габриело, прибягвайки до посредничеството на Джовани Бота. Префектът не се оставя да бъде подкупен и спазва клетвата, дадена на покойния херцог Галеацо Мария Сфорца, да запази замъка, докато синът му Джан Галеацо Мария навърши 24 години. Тасино е арестуван от „Мавъра“ чрез Ермес Сфорца и е заточен във Венеция срещу голяма сума пари. Когато Бона Савойска е информирана за изгнанието на фаворита ѝ, тя изпадна в ярост. На 3 ноември 1480 г. Лудовико „Мавърът“ е назначен за регент на херцогството, както и за възпитател на младия херцог Джан Галеацо Мария, от юристите Франческо Бола и Кандидо Порро. [17]

През 1481 г., може би по заповед на Бона, е извършен опит за отравяне на Лудовико Мария Сфорца и Роберто Сансеверино от Кристофоро Москиони, от своя страна подбуден от секретаря на херцогинята Луиджи Бекети и от лекаря Амброджо Грифи. Москиони е признат за невинен. Същата година има втора конспирация, планирана от Бона срещу Лудовико, но отново неуспешна. Херцогинята се опитва да избяга във Франция, но „Мавърът“ я принуждава на 'златен' затвор в замъка в Абиатеграсо, като ѝ дава пенсия от 25 хил. дуката. Застъпничеството на Кралство Франция и на Савойското херцогство ѝ позволява да избегне процеса срещу нея.

През септември 1480 г. Лудовико започва преговори с Ерколе I д'Есте, за да получи ръката на голямата му дъщеря Изабела. Годежът не е възможен, тъй като няколко месеца по-рано баща ѝ вече я е обещал, едва на 5-годишна възраст, на Франческо II Гондзага – маркграф на Мантуа. Следователно на Мавъра е предложена втората му дъщеря – Беатриче.

Война с Роси[редактиране | редактиране на кода]

Крепостта на Роси (Rocca dei Rossi) – резиденция на Пиер Мария II де' Роси и главна крепост на низината

В края на октомври 1480 г. Роберто Сансеверино, недоволен от близостта на Филипо Еустаки и Палавичино Палавичини (маркграф на Бусето) с Лудовико, поисква увеличение на заплатата, за да продължи да бъде генерал-капитан на миланската армия. След отказ той се оттегля във феода си в Кастелнуово. Сансеверино започва заговор срещу Еустаки и Палавичини с помощта на Пиетро Дал Верме – владетел на Вогера и на Пиер Мария II де' Роси – господар на Сан Секондо от рода Роси ди Парма – исторически враждебен на Палавичини род. Флорентинците и неаполитанците призовават Сансеверино да се върне на служба при херцога, който също го моли да се яви пред него в рамките на три дни, но Сансеверино отказва. През януари 1481 г. той е обявен за бунтовник и „Мавърът“ праща срещу него армия от 2000 пехотинци и 4000 рицари под командването на господаря на Пезаро и Градара Констанцо I Сфорца. Иблието Фиески идва от района на Генуа с армия в подкрепа на Сансеверино, но е тежко победен от Костанцо I Сфорца. Скоро Сансеверино е изоставен от Пиетро дал Верме и останалите му поддръжници, и се оказва в изолация, така че е принуден да бяга във Венеция. Синът му Гаспаре Сансеверино, известен като Фракаса, бяга във Франция, а съпругите на двамата и синът му Алесандро са заловени в Милано. През 1482 г. родът Роси е изключени от Съвета на старейшините на Парма. Роси сключват съюз с венецианците, които се заангажирват с това да ги подкрепят икономически, и се разбунтуват срещу херцогската власт.

Костанцо I Сфорца е пратен близо до Сан Секондо и го подлага на обсада. Скоро обаче той е освободен от командване от Палавичино Палавичини, който не гледа добре на добрите му отношения с Пиер Мария де' Роси. На негово място са назначени Сфорца Секондо Сфорца, Джампиетро Бергамино и Джан Джакомо Тривулцио. На 2 септември 1482 г. умира Пиер Мария II де' Роси и синът му Гуидо де' Роси поема властта. През май 1483 г. армията на Сфорца, водена от Лудовико „Мавъра“, отново навлиза в района на Парма и Гуидо де' Роси бяга в Лигурия с 600 души. Благодарение на многобройните си топовни гюлета миланците бързо превземат редица градове и замъци, включително Фелино, Торичела и Рокабианка. Крепостта на Сан Секондо се предава окончателно на 21 юни 1483 г. Миланската победа в тази война представлява края на хегемонията на рода Роси в района на Парма. [18]

Война с Ферара (1482 – 1484 г.)[редактиране | редактиране на кода]

През май 1482 г. Венецианската република използва войната с Роси, в която е ангажирано Миланското херцогство, за да отвори нов фронт срещу Херцогство Ферара. Фронтът е подкрепен от папа Сикст IV и Генуезката република. Няколко месеца по-рано жителите на Ферара, под натиска на Лудовико „Мавъра“, попречват на венецианската армия, желаеща да помогне на Роси, да прекоси земите им. Стоплянето на отношенията между Миланското херцогство и Херцогство Ферара се дължи на годежа през 1480 г. на Лудовико с Беатриче д’Есте, второто дете на херцога на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д’Есте. Всъщност венецианците се стремят, освен да разширят територията си на континента, да поемат контрола и над солниците на Комакио, носещи едни от главните приходи на рода Есте. След като събират армия от 12 000 пехотинци и 5000 рицари, назначават за неин командир Роберто Сансеверино и той скоро обсажда Ровиго.

Лудовико „Мавърът“ се среща в Кремона с херцога на Урбино Федерико да Монтефелтро и го назначава за капитан на армията, която праща срещу венецианците. Войските на Флорентинската република, начело с господаря на Пезаро и Градара Констанцо I Сфорца, атакуват и превземат Чита ди Кастело. Междувременно крал Фердинандо I Неаполитански праща краля на Арагон Алфонсо II Арагонски срещу папата. Алфонсо идва с армия от 6000 пехотинци и 6000 конници, разположени на лагер само на пет мили от Рим. Четвърти фронт се отваря в района на Парма, в който се сблъскват мантуанците, водени от маркграфа на Мантуа Федерико I Гондзага, и генуезците, начело с Джовани II Бентивольо. На 29 юни, след месец на обсада, венецианците успяват да превземат Фикароло, след това Арджента и накрая да излязат на река По с армията и флота, насочвайки се към Ферара.

На 21 август 1482 г. неаполитанските войски са тежко победени от папа Сикст IV в битката при Кампоморто. На 10 септември умира херцогът на Урбино Федерико да Монтефелтро. Поради това Лудовико „Мавърът“, след края на войната с Роси, праща войските, ангажирани там, в района на Ферара под командването на брат му Сфорца Секондо Сфорца. Сфорца обаче е победен в битката при Арджента и много от командирите са пленени. На 2 ноември 1482 г. Роберто Сансеверино и синът му Гаспаре опустошават парка на Ерколе I д'Есте пред града и разполагат лагер на 4 мили от стените на Ферара. Ерколе I се разболява толкова тежко, че мнозина го мислят за мъртъв. Съпругата му Елеонора Арагонска поема управлението на държавата, подготвяйки защитата на града. Междувременно Сфорца Секондо Сфорца успява да победи венецианците по река По, като пленява около 30 галери. Елеонора кара съпруга си да застане на балкона на замъка и това вдъхва смелост на гражданите на Ферара. Скоро 25 000 от тях защитават града, като най-накрая успяват да отблъснат венецианците, принудени да се оттеглят във Фикароло.

На 6 януари 1483 г. папа Сикст IV изоставя съюза с венецианците, преминавайки на страната на Милано, Ферара, Флоренция и Неапол. Новата лига се среща в Мантуа, за да обсъди новата война срещу венецианците. През март армията на лигата, водена от Алфонсо II Арагонски, побеждава венецианците в Маса Фискалия до Ферара. Тъй като не могат да се изправят сами срещу силите на лигата, венецианците търсят помощта на херцога на Лотарингия. Те го назначават за генерал на една от двете армии, а другата е водена от Роберто Сансеверино. Лотарингският херцог е пратен обратно в района на Ферара, а Сансеверино – в района на Бреша. Алфонсо II Арагонски успява да победи венецианците в Бондено. След поражението Галеацо Сансеверино, син на Роберто, се поставя в услуга на миланците, най-големият му син Джовани Франческо – на Арагон, а папа Сикст IV налага запрещение срещу венецианците.

Венецианците, разчитайки на Констанцо I Сфорца, комуто са платили, измислят план как миланските благородници да убедят Лудовико „Мавърът“ да напусне лигата. За целта те се свързват с Луиджи Бекето – милански благородник и бивш секретар на Бона Савойска. Бекето от своя страна информира Верчелино Висконти – префект на замъка Трецо, да не се противопоставя на преминаването на войските на Роберто Сансеверино. На 15 юли Сансеверино прекосява река Ада по мост от лодки и укрепва моста с бастиони. Въпреки успеха няма бунтове, напротив – Лудовико „Мавърът“ се среща в Кремона с Алфонсо II Арагонски и с други представители на лигата и решава незабавно да контраатакува венецианците. На 22 юли Алфонсо II събира армията на лигата в Монца, съставена от 5000 пехотинци и 6000 конници. Сансеверино разбира, че операцията е провалена и се оттегля в Бергамо на следващия ден. На 27 юли Алфонсо II прекосява река Ада при Касано, след това преминава покрай канала Фосо Бергамаско, нахлувайки във венецианската територия, и за няколко дена превзема няколко замъка, за чиято защита отговаря Алберто Висконти с 300 пехотинци и 400 конници.

На 28 юли армиите на жителите на Брианца начело с Габриеле Калко, победоносно атакува бастионите, като овладява моста при Трецо и след това плячкосва Вале Сан Мартино. На 8 август Алфонсо II Арагонски преминава покрай река Ольо, като влиза в района на Бреша и се среща с Джироламо Риарио и с Кардинала на Мантуа. На 10 август Лудовико „Мавърът“ и брат му Асканио Мария Сфорца маршируват начело на армия от 2000 пехотинци и 4000 рицари в района на Бергамо. Те принуждават много замъци да се предадат и заплашват Бергамо, като превземат Романо след тридневна обсада. Междувременно Ерколе I д'Есте, възползвайки се от слабостта на венецианците, успява да завземе част от териториите, които са му били отнети в района на Ферара. В началото на септември Алфонсо II Арагонски прекосява река Минчо с 12 000 конници, 5000 пехотинци и 400 арбалетчици и ограбва веронската провинция. На 26 септември той обсажда Азола, която пада след осем дни и е предадена на Федерико II Гондзага. Междувременно венецианците са атакувани в Адриатическо море от флотата от папски и арагонски галери, а генуезците и Лотарингският херцог дезертират. За да се опитат да овладеят настъплението на армията на Лигата, венецианците пращат 4000 рицари и 2000 пехотинци под командването на Роберто Сансеверино. Въпреки многократните успехи никоя от армиите на Лигата не използва венецианската слабост, за да нанесе решаващ удар. Всъщност „Мавърът“, след като завладява Романо, се връща в Милано, а Алфонсо II Арагонски, след като завладява Азола, се насочва към Ферара и след това през ноември към Кремона.[19]

На 24 април 1484 г. военен съвет на основните представители на Антивенецианската лига, заседаващ в замъка Порта Джовия в Милано, решава войната срещу Венецианската република да продължи. На следващия ден Алфонсо II Арагонски тръгва към Кремона, последван десет дни по-късно от „Мавърът“. През юни миланските и арагонските войски се присъединяват към войските на Мантуанското херцогство и на Херцогство Ферара. Те образувайки армия от 6600 пехотинци и 13 400 конници, които нахлуват в района на Бреша, а армиите на Брианца нахлуват и грабят отново Вале Сан Мартино. Венецианците се противопоставят на лигата с армия от 5000 пехотинци и 6000 конници под командването на Роберто Сансеверино. На 15 юли Федерико I Гондзага умира и Маркграфство Мантуа преминава у Франческо II Гондзага. Смъртта на Гондзага поражда разногласия между Алфонсо II Арагонски, който иска херцогството да премине в ръцете на зет му, и „Мавърът“, който копнее да го завладее и смята за несправедливо, че ако Верона падне, тя ще мине у Гондзага. Освен това войната в полза на Ерколе I д'Есте е струвала доста разходи на „Мавъра“. Венецианците се възползват от тези спорове, убеждавайки Лудовико да сложи край на военните действия, като му дават пари, при условие че Полезине остане в техни ръце. На 7 август е сключен мирният довогор в Баньоло между Миланското херцогство Венецианската република въпреки недоволството на останалите членове на лигата.[20]

Заговор на Луиджи Вимеркати[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1483 г. група конспиратори, сред които Луиджи Вимеркати, Пиетро Пазино Еустаки и Гуидо Еустаки (брат на Филипо Еустаки, префект на замъка Порта Джовия), верни на херцогиня Бона Савойска, се уговарят да убият Лудовико. Те смятат, че той се е отнесъл несправедливо към някого си Сант Анджело – платен служител на замъка и освен това вярват, че „Мавърът“ иска да измести от властта законния милански херцог и негов племенник. На 7 декември 1483 г., на празника на Свети Амвросий Медиолански, заговорниците се разполагат на главната порта на базиликата, посветена на светеца-покровител на града. Шествието на Лудовико обаче, забелязвайки голямата тълпа от хора, събрали се пред главния вход, предпочита да го пусне да влезе през старичната порта. След неуспеха на този първи опит Луиджи Вимеркати се разполага на една от вратите на замъка в очакване „Мавърът“ да излезе, както обикновено прави всяка сутрин, за да посети Филипо Еустаки и Палавичино Палавичино. Един ден „Мавърът“ пита къде е Еустаки, но му казват, че обядва. Затова той се връща към апартамента си, последван от Вимеркати. Пристигайки в залата, членовете на семейството на „Мавърът“ забелязват острието на Вимеркати поради отблясъка от светлината на камина, и предупреждават Лудовико. Вимеркати е заловен и затворен. На 27 февруари 1484 г. той е обезглавен на ешафод пред замъка. След това е разкъсан на четири части, които са окачени на градските порти. Пазино е бит и затворен доживот в Сартирана. По заповед на „Мавъра“ на всеки следващ празник на Свети Амвросий той получава по две бичувания, които да му напомнят за предателството. Гуидо Еустаки е уволнен.[21]

Битка при Кревола[редактиране | редактиране на кода]

Битка при Кревола (рисунка от 16 век)

През 1484 г. швейцарците от Вале, под командването на Йост фон Силенен – епископ на Сион, нахлуват във Вал д'Осола, плячкосвайки я чак до Домодосола, в контекста на гранични спорове с градовете в района на Новара. Вследствие на тази офанзива останалите швейцарски кантони осъждат епископа да плати парична сума, тъй като хората от Новара го обвиняват в грабеж на свещеното обзавеждане на църквите на Осола. През февруари 1487 г. швейцарците нападат Валтелина, окупирайки Бормио, и грабят из цялата долина. Те са прогонени от армията на Лудовико „Мавърът“ и са принудени да сключат мир, в който обаче не се включва Вале. През април същата година Йост фон Силенен отново нахлува във Вал д'Осола с армия от 4500 – 5000 души и обсажда замъка на хълма Матарела, защитаващ града. Гарнизонът начело с Дзеноне да Лавело успява да удържи врага и да прати молба за помощ до Милано.

„Мавърът“ праща армия от 3000 пехотинци, 1500 конници и 100 конни арбалетчици на помощ под командването на Ренато Тривулцио и Джиберто Боромео. Армията на Сфорца побеждава гарнизоните на швейцарците, оставени да защитават бродовете по река Точе. Швейцарците вдигат обсадата на хълма Матарела и се оттеглят към Кревола, влизайки в Домодосола. Междувременно миланците са информирани, че контингент от около 1000 швейцарци, след като ограбва Вал Виджецо, се опитва да се присъедини към основната армия. Веднага са пратени кавалеристи и арбалетчици на коне, за да ги забавят, докато чакат пристигането на пехотата. Швейцарците заемат типичната квадратна отбранителна формация, но под обстрела на миланските арбалетчици, разбиват редиците си, опитвайки се да ги преследват.

Когато миланската пехота пристига на място, успява да обкръжи швейцарците, които вече не са във формация и са унищожени. По-лоша съдба имат оцелелите, които са разкъсани на парчета от жителите на долината или умират от глад, разпръснати сред планините. След като елиминира този втори контингент, Лудовико атакува моста на Кревола, където швейцарците оказват усилена съпротива. Междувременно няколко групи миланска пехота и кавалеристи, след като форсират реката по-нагоре по течението, ги изненадат отзад, принуждавайки ги да бягат. В края на битката швейцарците имат 1000 жертви и поне още толкова ранени, което се равнява на около 1/3 от техните сили. След битката при Арбедо (до Белинцона) през 1422 г. битката при Кревола е най-лошото, както и единственото поражение, претърпяно от швейцарците от раждането на Старата конфедерация през 13 век. На 23 юли 1487 г. Старата конфедерация подписва нов мирен договор с Миланското херцогство.[22]

Съюзи и бракове[редактиране | редактиране на кода]

Страхувайки се най-вече от силата на съседната Венецианска република, „Мавърът“ поддържа печеливши съюзи с Флоренция на Лоренцо Великолепни, с Фердинандо Iкрал на Неапол и с папа Александър VI. Племенницата на Фердинандо I – Изабела Арагонска се омъжва за племенника на Лудовико Джан Галеацо Мария Сфорца – херцог на Милано, а братът на Лудовико – Асканио Мария Сфорца става кардинал. През 1486 г. Лудовико подкрепя Фердинандо I Неаполитански срещу заговора на бароните и получава в замяна огърлицата на Ордена на хермелина. През 1487 г. легатът на Матяш Корвин – крал на Унгария, пристига в Милано, за да изпълни брачния договор между Джовани, извънбрачен син на краля, и Бианка Мария Сфорца, дъщеря на покойния херцог Галеацо Мария Сфорца. Бракът не се сключва, тъй като Матяш умира през 1490 г. и крал става Уласло II Бохемски.

На 24 ноември 1488 г. „Мавърът“ праща Ермес Сфорца в Неапол, придружен от голяма свита милански благородници, да вземе Изабела Арагонска с оглед на брака ѝ Джан Галеацо Мария Сфорца. Изабела пристига с кораб в Генуа на 17 януари 1489 г., където престоява една седмица, след което заминава за Виджевано, спира в Абиатеграсо и след това прекосява канала на Навильо Гранде на камбуза, пристигайки в Милано на 1 февруари. Двойката се жени на следващия ден в Миланската катедрала.

На 31 декември 1489 г. Галеацо Сансеверино се жени за Бианка Джована Сфорца, извънбрачна и любима дъщеря на „Мавъра“, която той има от любовницата си Бернардина де' Корадис.[23]

Обвързване на Генуа[редактиране | редактиране на кода]

През 1487 г. дожът на Генуезката република Паоло Фрегозо свиква общ съвет, призовавайки генуезците да се поставят отново под закрилата на Миланското херцогство. Целта е слагането на край на 9-годишните вътрешни борби в града и защитата от атаките на Флорентинската република. Поради това в Милано са изпратени посланици, приети от „Мавъра“. Те се заклеват във вярност на херцог Джан Галеацо Мария Сфорца. След посвещението флорентинците прекратяват военните действия срещу генуезците. Генуезката република остава под властта на Сфорца до 1499 г.

На 23 август генуезците пращат 12 посланици в Милано за потвърждаване на техните капитули, но „Мавърът“ не може да ги приеме, тъй като е тежко болен. Силовият вакуум, създаден от неговата немощ, веди до първите сблъсъци между гвелфи и гибелини. Те обаче са ограничени от дипломацията на Асканио Мария Сфорца, който идва от Рим да посети брат си, както и от последвалото подобряването на здравето на херцога.

През август 1488 г. Иблето Фиески и Батистино Фрегозо влизат в Генуа и принуждават дожа Паоло Фрегозо да се оттегли в Кастелето, и да се защити от нападателите с гюлета. За потушаване на бунта „Мавърът“ праща армия под командването на Джанфранческо Сансеверино, който принуждава бунтовниците да изоставят оръжията. На 31 октомври 16 генуезки пратеници потвърждават своята обвързаност, като се кълнат във вярност на херцога на Милано и му връчват знамето на Св. Георги, скиптъра и ключовете на града. Агостино Адорно е назначен за нов губернатор на Генуа вместо Паоло Фрегозо. „Мавърът“ също така получава Савона от Фрегозо срещу 4000 дуката годишно и обещанието за брак между Киара Сфорца – извънбрачна дъщеря на херцог Галеацо Мария Сфорца и Фрегозино Фрегозо – син на бившия дож, който трябва да стане дож след него от името на херцогството. За губернатор на Савона е назначен Дзено да Лавело, отличил се предходната година в битката при Кревола, защитавайки Домодосола. [24]

Заговор на Орси[редактиране | редактиране на кода]

На 14 април 1488 г. Орси-те – благородници от Форли, след като дълго време са замисляли заговор срещу Джироламо Риарио – племенник на папа Сикст IV и господар на Форли, успяват да се промъкнат в кметството на града и да го убият с пробождания, след което го хвърлят го прозореца и остават народа да се гаври с трупа му. Катерина Сфорца – съпруга на Риарио и естествена дъщеря на Галеацо Мария Сфорца е заловена и затворена в Рокета ди Порта Нуова с децата си. Орси обаче не успяват да убедят кастелана[25] Томазо Фео да се откаже от крепостта на Равалдино. Катерина успява да убеди Орси да я пуснат в крепостта, за да накара Фео да се предаде. След като тя влиза зад стените обаче, отказва да напусне, въпреки че Орси заплашват да убият децата ѝ. Когато „Мавърът“ научава за заговора, той праща армия в Болоня под ръководството на Галеацо Сансеверино, която, след като се присъединява към войските на Джовани II Бентивольо, възлиза на 3000 пехотинци и още толкова рицари. Сфорца обграждат града, заплашвайки да го разграбят и убият заговорниците, които се предават на следващия ден и бягат. Отавиано Риарио – син на Катерина Сфорца, става новият господар на Форли под опекунството на майка му. Катерина всъщност продължава да управлява града, като екзекутира почти всички, участвали в заговора. След завръщането си в Милано Галеацо Сансеверино е назначен за генерал-капитан на армията на Сфорца. [26]

Херцог на Милано[редактиране | редактиране на кода]

Император Максимилиан I Хабсбург със съпругата си Бианка Мария Сфорца до него официално инвестира Лудовико като херцог на Милано (Инсбрук, релефи от кенотафа на Максимилиан I).

Джан Галеацо Сфорца, който официално е херцог, и съпругата му Изабела напускат Милано след разкошната им сватба, за да създадат свой двор в Павия. Младият херцог изглежда няма желание да управлява вместо чичо си Лудовико, но именно съпругата му Изабела поисква намесата на дядо си (краля на Неапол Фердинандо I), така че на съпруга ѝ да бъде поверен ефективният контрол на херцогството.[27] Лудовико се опасява от настояванията на краля на Неапол и желае да отговори на тази маневра. Той се съюзява с императора на Свещената Римска империя Максимилиан I и с краля на Франция Шарл VIII. Императорът му обещава публично да признае наследяването му на херцогството и да защити правата му, като по този начин легитимира узурпацията, която мнозина твърдят, че е извършил „Мавърът“. За да закрепи това свое обещание, Максимилиан I се жени за Бианка Мария Сфорца, сестра на младия херцог Джан Галеацо Мария Сфорца. Бианка Мария му носи като зестра изумителната сума от 500 хил. дуката и много подаръци, внимателно приготвени от самия „Мавър“, желаещ да му благодари за ценната подкрепа.

На 11 септември 1494 г. френският крал Шарл VIII пристига в Асти и е приет с големи почести от Лудовико.

На 22 октомври 1494 г. херцог Джан Галеацо Мария Сфорца умира при загадъчни обстоятелства на 25-годишна възраст. Официалната причина за това е, че той не е следвал лечението, предписано от личните му лекари, за болест, която се е проточила от известно време и за необичайния си живот, който е водил. По мнението на важни негови съвременници като Николо Макиавели и Франческо Гуичардини [28], отговорник за смъртта е чичо му Лудовико, който е накарал да го отровят. Не е изненадващо, че „Мавърът“ го наследява веднага, в ущърб на законните наследници, като по този начин достига върха на политическата власт. Още на следващия ден след смъртта на херцога Лудовико получава титлата „херцог“ и посочва първородния си син Ерколе Масимилиано Сфорца за свой законен наследник.[29] Понеже е мразен от мнозина и заради мистериозната и внезапна смърт на племенника си херцог, Лудовико се опитва да се популяризира чрез благотворителни дейности. Той напр. позволява безплатното изсичане на горите в ловните му полета и премахване на митото върху фуража за животни.

Френският крал Шарл VIII съзнава желанието на „Мавъра“ да разшири властта си. Той решава да му направи силен намек, без да нарушава дипломатическите отношения между двете държави. Кралят лесно достига Неапол и набързо го завладява. В този момент Лудовико започва сериозно да се тревожи от прекомерната намеса на французите в делата на неговата държава и отново решава да разваля съюзи. „Мавърът“ преминава на страната на Венеция и успява да прогони Шарл VIII във Франция благодарение на победата в Битката при Форново през 1495 г. (чрез спешна направа на топове от 70 тона бронз, първоначално подготвен за конна статуя по проект на Леонардо да Винчи).

По време на идването на Шарл VIII в Италия град Пиза, подчинен на Флорентинската република, също се вдига на бунт. Понеже флорентинците отказват да се присъединят към Антифренската лига, която ще се изправи срещу Шарл VIII във Форново, Венецианската пепублика и Лудовико „Мавърът“ пращат войски в подкрепа на Пиза срещу Флоренция, за да получат контрол над града.

Загуба на властта[редактиране | редактиране на кода]

Обсадата на Новара. Лудовико е заловен от французите поради предателството на швейцарски наемник. Илюстрация от „Хроника на Люцерн“ (1513).

Френският крал Шарл VIII умира през 1498 г. Неговият наследник Луи XII, племенник на Валентина Висконти, е претендент за Миланското херцогство, и като такъв се заема с подготовката на експедиция срещу херцога. Понеже Пиза предпочита да се постави под закрилата на Венеция (градът вече е бил подчинен на владетеля на Милано при управлението на Висконти), Лудовико изтегля войските си от там, загубил всякаква надежда, че може да остане в града. След това той разваля съюза с Венеция, като помага военно на Флоренция да си върне Пиза.

„Мавърът“ очаква Флорентинската република да му помогне поне с дипломация срещу идването на крал Луи XII. Ходът му обаче се оказва погрешен и го лишава от ценен съюзник, оказал му конкретна помощ след битката при Форново. Всичко това е очевидно при второто нахлуване на Луи XII в Италия в съюз с Венецианската република. Тя изгаря от нетърпение да си отмъсти за обрата на Лудовико в Пиза. Благодарение и на миланския народ, потискан от данъци, за кратко време кралят завладява Миланското херцогство, окупирайки го с френски войски (септември 1499 г.). Николо Макиавели пряко обвинява Лудовико „Мавъра“ за провежданата от него политика, която води до трагичното френско нахлуване в Италия, поставило началото на период на войни и чужди нашествия на полуострова. С тази историческа оценка са съгласни много историци в миналото, но днес мнозина са склонни да преразгледат. [30]

Титулна страница на „Викове за избягалите миланци след поражението на Лудовико „Мавърът“, 1500 г.

Лудовико се укрива в Инсбрук при император Максимилиан I и през 1500 г. се опитва да си върне властта. Неговите съюзнически швейцарски войски обаче отказват да влязат в битка и Лудовико е заловен от французите на 10 април по време на Обсадата на Новара. Той е предаден от швейцарски наемник, докато е сред войските си и се опитва да отстъпи в Белинцона, в чиято крепост са се барикадирали лоялните нему и след бунт са прогонили французите.[31]

С пристигането на французите Милано губи независимостта си и остава под чуждо господство в продължение на 360 години. Сред военната плячка, взета от французите, е и голямата Библиотека на Висконти-Сфорца, намираща се (заедно с част от херцогския архив) в замъка в Павия и съставена от над 900 ръкописа, включително някои, принадлежащи на Франческо Петрарка. От кодексите в библиотеката на херцозите на Милано 400 са запазени и до днес в Националната библиотека на Франция, докато други са в италиански, европейски или американски библиотеки. [32] [33]

Затвор и смърт[редактиране | редактиране на кода]

Кулата на Замъка в Лош, където е затворен Лудовико „Мавърът“

Лудовико е взет в плен във Франция. Той минава през Асти и Суза, и пристига в Лион на 2 май. Луи XII, въпреки настояването на император Максимилиан I да освободи Лудовико, отказва и дори унижава бившия херцог, отказвайки да го приеме официално. Същевременно с това кралят продължава да се отнася към него като към специален затворник, позволявайки му да ходи на риболов и да приема приятели. През следващата зима, когато „Мавърът“ се разболява, кралят му изпраща личния си лекар заедно с придворно джудже, за да го развесели. [34]

Първо Лудовико е държан в замъка на Пиер Шизе до Лион, след което е преместен в този на Лис Сен Жорж близо до Бурж.[35] Накрая отива в замъка Лош през 1504 г., където му е дадена още свобода. Лудовико се опитва да избяга през 1508 г. и кралят на Франция, чувствайки се обиден от това, заповядва да го заключат в кулата на замъка и да го лишат от всичките му привилегии. Лудовико „Мавърът“ умира там на 27 май 1508 г. в присъствието на свещеници. [36]

Кенотаф на Лудовико „Мавърът“ и Беатриче д'Есте (Кристофоро Солари, 1497, манастир в Чертоза ди Павия).

Тленните му останки не са върнати в родината. Той е погребан в Тараскон, в местната църква на Отците-доминиканци. През 2019 г., по време на някои разкопки в Колегиалната църква „Сен Урс“ в Лош, на бял свят излизат гробници, една от които би могла да се свърже с херцога на Милано. [37] [38]

След смъртта на Лудовико „Мавърът“ император Максимилиан I с помощта на наемни пехотинци (на немски в ед. ч. Landsknecht) успява да върне Миланското херцогство на първородния му – Ерколе Масимилиано Сфорца. Той царува за кратко като херцог, след което оставя трона на брат си Франческо II Сфорца, който също царува за кратко. След смъртта на Франческо II през 1535 г. и с избухването на Италианските войни Милано преминава при Карл V окончателно под властта на Испанската империя, с чиято съдба остава свързан в следващите векове.

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

Съпругата на Лудовико – Беатриче д'Есте на рисунка с въглен (Леонардо да Винчи, ок. 1494 г.)

На 17 януари 1491 г. Лудовико Сфорца се жени за Беатриче д’Есте (* 29 юни 1475 във Ферара, † 2/3 януари 1497 в Милано), принцеса на Ферара, втора дъщеря на Ерколе I д’Есте (* 1431, † 1505), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на съпругата му принцеса Елеонора Арагонска (* 1450, † 1493). Церемонията е в херцогския параклис на замъка в Павия. Изглежда че маркграфът на Мантуа Франческо II Гондзага присъства на сватбата преоблечен и без знанието на Изабела. Лудовико „Мавърът“ иска бракът да се празнува в Павия, а не в Милано. Той не иска да създава впечатление, че желае да измести Джан Галеацо Мария, законният херцог на Милано, сключил брак с Изабела Арагонска в Миланската катедрала няколко месеца по-рано. Още на следващата сутрин Лудовико заминава за Милано, за да завърши подготовката за сватбеното тържество, докато кортежът на Беатриче напуска Павия три дни по-късно, прекарвайки нощта на 21 януари в замъка в Бинаско. На следващия ден шествието е поздравено от херцога и херцогинята на Милано няколко мили южно от града и е придружено за закуска в трапезарията на Базилика „Сант'Еусторджио“. В късната сутрин то влиза в Милано през Порта Тичинезе, където е приветствано от Лудовико, най-известните благородници, духовенството, посланиците на италианските държави, лекари и юристи. На 23 януари е отпразнувана сватбата между брата на Алфонсо I д’Есте и внучката на Франческо I Сфорца – Анна Мария Сфорца, затвърждавайки още повече съюза между двете семейства. На 28 януари, като част от тържествата, се провежда турнир, чийто победител е Галеацо Сансеверино. Лудовико кани за участие и Франческо Гондзага, след като той разкрива своята самоличност. [39]

От Беатриче д'Есте Лудовико „Мавърът“ има двама сина:

Беатриче умира на 24 г. след големи празненства в Милано след раждането на нейния мъртвороден трети син. Гробът ѝ се намира в манастира на Чертоза ди Павия.

Лудовико ил Моро има множество извънбрачни деца от различни любовници, всичките припознати:

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Милано по времето на Лудовико „Мавърът“[редактиране | редактиране на кода]

Леонадро дс Вични, в Милано в периода 1482 – 1499 г.
Браманте (фрагмент от фреската „Ераклит и Демокрит“, Пинакотека ди Брера, Милано.)

По време на целия период на регентството на Лудовико (и за кратък период от управлението му като херцог) Милано преживява истински златен век с присъствието в двора на художници като Леонардо да Винчи, Донато Браманте и Джовани Амброджо де Предис, и на писатели като Бернардо Белинчони, Антонио Камели (известен като Пистоя), Гаспаре Амброджо Висконти, Франческо Танцио Корниджеро, Серафино Акуилано, Ланчино Курти, Пиатино Пиати. В престижния Павийски университет, до голяма степен спонсориран от „Мавърът“, преподават професори като Деметрио Калкондила, Джорджо Мерула, Лука Пачоли и Франкино Гафурио. Той популяризира работата на историци като Бернардино Корио, който от 1485 г. е на постоянна заплата в двора, за да изготви своята „История на Милано“. Книгата, освен че реконструира разказа за събитията в града и херцогството от създаването му до момента, се ангажира и с възхвалата на фигурата на Франческо I Сфорца – бащата на Лудовико, легитимирайки наследяването на Миланското херцогство от Лудовико и едновременно с това и самия него смъртта на племенника му – херцог. Тази работа е извършена и от Джовани Симонета – брат на завършилия зле секретар Чико Симонета, който през 1490 г., с покровителството на Лудовико, публикува Rerum Gestarum Francisci Sfortiae Mediolanensium Ducis, посветен на паметта на първия милански херцог от династията Сфорца.

Мостчето на Лудовико ил Моро (вероятно от Браманте)
Ферма на Сфорците във Сфорцеска (поделище на Виджевано).

В Миланското херцогство по поръчка на „Мавъра“ са създадени множество творби, които и до днес се славят с изключителна красота. В Милано той продължава строителството на катедралата и на замъка (където построява известното мостче – Ponticella, което и до днес носи името си от него), увеличава още повече съдържанието на значителната и ценна библиотека, изгражда лазарета. В Павия прави значителни дарения за Чертоза ди Павия, където се надява да бъде погребан един ден със съпругата си. Във Виджевано укрепва херцогската резиденция, 'омекотявайки' селището със създаването на грандиозния правоъгълен площад, който и до днес е отличителен символ на града. Той построява и фермата на Сфорсците (Cascina Sforzesca), която си служи с най-новите техники за култивиране.

Любовницата на Лудовико Чечилия Галерани е изобразена от Леонардо да Винчи на известната му картина „Дамата с хермелина“, днес в Замъка в Краков. Друга негова любовница – Лукреция Кривели вероятно е изобразена на друга известна картина на художника – „Прекрасната Ферониера“, съхранявана в Лувъра в Париж.

„Тайната вечеря“ в църквата „Санта Мария деле Грацие“ в Милано.

По инициатива на Лудовико Мария Сфорца църквата „Санта Мария деле Грацие“ в Милано е изцяло възстановена и украсена от Донато Браманте, който я прави една от най-красивите прояви на Италианския Ренесанс. В трапезарията ѝ Леонардо да Винчи рисува прочутата „Тайната вечеря“. Леонардо, който има привилегирована връзка с Милано, продължила повече от 20 години, украсява тавана на Sala delle Asse на Замъка на Сфорците и създава за Братството на Непорочното зачатие платното „Богородица на скалите“ във версията, запазена в Лувъра в Париж. За брака между Джан Галеацо Мария Сфорца и Изабела Арагонска Леонардо проектира и организира т. нар. „Феста дел Парадизо“ (от итал. Райски празник) – грандиозен спектакъл в чест на цялата династия Сфорца в Милано, поръчан от Лудовико.

През същия период, по инициатива на Мавъра, са извършени и много строителни и военни инженерни работи, като изграждане на канали и укрепления в цяла Ломбардия.

Освен това се култивират оризът и черницата. Черницата е свързана по-специално с развъждането на копринената пеперуда за производство на копринени тъкани – елемент, станал основен за ломбардската икономика.

През 1498 г. Лудовико Сфорца създава Монте ди Пиета – финансова институция с нестопанска цел за предоставяне на ограничени заем (микрокредитиране) при изгодни условия в сравнение с тези на пазара.

Лудовико ил Моро в масовата култура[редактиране | редактиране на кода]

В минисериала на телевизия RAI от 1971 г. „Животът на Леонардо да Винчи“ (La Vita di Leonardo da Vinci) Лудовико Сфорца се играе от италианския актьор Джампиеро Албертини.

В телевизионния сериал „Борджиите“ от 2011 г. ролята на Лудовико Сфорца се играе от английския актьор Айван Кай.

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856, с. 346 – 351
  2. Benzoni, Gino. LUDOVICO Sforza, detto il Moro, duca di Milano. // Dizionario Biografico degli Italiani, vo. 66. 2006. Посетен на 21 януари 2021.
  3. Early Maturity Milan
  4. Biblioteca Trivulziana, Ms. 1436
  5. Manuscrit Sforza, Londra, 1860
  6. Biblioteca Nazionale di Parigi, Messale latino 7855
  7. а б My Hetitage и Geneanet посочва като майка на Фиорделиза Мария Сфорца Бианка Мария Висконти, а geni.com – любовницата на Франческо I Сфорца – Джована д'Акуапенденте.
  8. Caterina Santoro, Gli Sforza: La casata nobiliare che resse il Ducato di Milano dal 1450 al 1535, Milano, Lampi di stampa, 1999, с. 101
  9. Alessandro Visconti, Storia di Milano, Milano 1945, p. 399.
  10. Вж. Francesco Guicciardini in John E. Morby, The Sobriquets of Medieval European Princes, Canadian Journal of History, 13:1 (1978), p. 13.
  11. John E. Morby, The Sobriquets of Medieval European Princes, Canadian Journal of History, 13:1 (1978), p. 13.
  12. Caffi, Bianca Maria Visconti e S.Antonio da Padova
  13. Pasolini, Caterina Sforza, vol. I, 1843
  14. Biblioteca Nazionale di Parigi, Messale latino 7855
  15. Копието е единица, състояща се от тежковъоръжен рицар, обикновено благородник, с четири или пет други рицари на негови услуги сред оръженосци, слуги и пажове.
  16. Отрядът е конна единица, състояща се от приблизително 20 – 25 копия.
  17. Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856, с. 351 – 355
  18. пак там, с. 357 – 359.
  19. пак там, с. 359 – 382
  20. пак там, с. 405 – 407.
  21. пак там, с. 404 – 405.
  22. пак там, 414 – 419.
  23. пак там, с. 414 – 419.
  24. пак там, с. 421 – 423, 426.
  25. Кастеланът отговаря за попечителството на замък или крепост; този термин би могъл да обозначава както собственика на самия замък, така и назначеният от него офицер, който, командващ гарнизон, отговаря за неговата охрана и защита в случай на нападение или обсада.
  26. Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856, с. 424.
  27. Изглежда, че благородникът Джан Галеацо Тривулцио, който никога не е харесвал „Мавърът“, също участва в разпалването на трудната ситуация между двете страни
  28. На същото мнение са и анализаторът от Венето Доменико Малипиеро и филологът Джорджо Вала, макар че до ден днешен не са открити доказателства за подобно отравяне.
  29. Във връзка с това френският поет Филипо де Комюнис коментира: „той избра себе си, като пъхна всички в чувала “, а придворният поет Бернардо Белинчони казва за херцога, че притежава „хитростта на лисицата, енергията на лъва и грабителността на ястреба“.
  30. Ludovico Sforza in Encyclopaedia Britannica. Посетено на 20 януари 2021 г.
  31. Dizionario storico svizzero – Ludovico Maria Sforza detto il Moro,. // beta.hls-dhs-dss.ch. Посетен на 22 януари 2021.
  32. La Biblioteca Visconteo Sforzesca. // Посетен на 22 януари 2021.
  33. Albertini, Maria Grazia. NOTE SULLA BIBLIOTECA DEI VISCONTI E DEGLI SFORZA NEL CASTELLO DI PAVIA. // {{{journal}}}. Посетен на 2019-03-06.
  34. За това споменава накратко и Николо Макиавели в Глава 3 на „Владетелят“.
  35. Personaggi famosi di Lys-Saint-Georges: Ludovico Sforza
  36. William Durant, The Renaissance, in The Story of Civilization 5, Simon and Schuster ed., New York, 1953, p. 191.
  37. Ludovico il Moro e i suoi misteri. Forse ritrovata la tomba in Francia.
  38. Mais où est passé Sforza?
  39. Bernardino Corio, Storia di Milano, a cura di Egidio De Magri, Angelo Butti e Luigi Ferrario, vol. 2, Milano, Francesco Colombo, 1856, с. 429 – 430.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ludovico il Moro“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  
     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „История“         Портал „История