Фернандо I Арагонски
| Фернандо I Арагонски Fernando I de Aragón | |
|---|---|
| 17-и крал на Арагон | |
.jpg) Детайл „Христос поставя короната на Фернандо“ | |
| Роден |
27 ноември 1380 г.
|
| Починал |
Игуалада, Арагонска корона |
| Погребан | Испания |
| Религия | католицизъм |
| Управление | |
| Период | 1412 – 1416 |
| Предшественик |  Мартин I Арагонски |
| Наследник | Алфонсо V Арагонски |
| Други титли | крал на Валенсия, Майорка, Сардиния, Корсика и Сицилия; граф на Барселона, Русильон и Сердан |
 | |
| Семейство | |
| Род | Династия Трастамара |
| Баща | Хуан I Кастилски |
| Братя/сестри | Енрике III |
| Съпруга | Елеонора д’Албуркерке (1393) |
| Деца | Алфонсо V Арагонски Мария Арагонска Хуан II Елеонора Арагонска |
| Фернандо I Арагонски в Общомедия | |
Фернандо I Арагонски (на испански: Fernando I de Aragón; * 27 ноември 1380, Медина дел Кампо; † 2 април 1416, Игуалада), с прозвище „Справедливия“ и „Честния“, e 17-и крал на Арагон, Валенсия, Майорка, Сардиния, Корсика (номинално), Сицилия, херцог Афин и Неопатрия (номинално), граф на Барселона, Русильон и Сердан от 1412 до 1416, регент на Кастилия от 1406 до 1416 г., от династия Трастамара.
Произход и династични права[редактиране | редактиране на кода]
Син е на крал Хуан I Кастилски и Елеонора Арагонска.
Фернандо е със статут на „втори син“ в семейството. Тронът на Кастилия е предвиден за брат му, бъдещият крал Енрике III през 1390 година, но той е с лошо здраве (страда от болести като тиф и едра шарка, които определят прякор му „Болнавия“) и към този момент не може да има мъжки наследник, който да наследи престола. Затова Фернандо съхранява надежди за получаване на кастилския трон, което е видно от факта, че той се жени за роднината си Елеонора д’Албуркерке през 1393 година, с което засилва династичните си права в случай, че брат му умре. Раждането обаче на мъжки наследник, бъдещият Хуан II Кастилски през 1405 година, или година преди смъртта на Енрике III, слага край на надеждите на Фернандо да заеме престола на Кастилия.
Регент на Кастилия[редактиране | редактиране на кода]
Когато крал Енрике III Болнавия умира през 1406 г., той записва в завещанието си, че по време на малолетието на сина си Хуан II Кастилски, който по това време е на две години, кралицата майка Катрин Ланкастър и брат му Фернандо, ще поемат регентството на кралството. Обаче образованието и попечителството на детето-крал ще бъде отговорност на Хуан де Веласко, главния съдия Диего Лопес де Естунига и Пабло де Санта Мария, епископ на Картахена.[1]
Разногласията между двамата сърегенти, подбудени от благородничеството, не продължават много време, и те постигат споразумение да разделят територията на две половини, като Фернандо поема южната част на кралството. На тази длъжност се проявяват неговите административни способности във вътрешните работи.[2]
През 1410 година по време на войната с Гранадското емирство Фернандо превзема град Антекер.
Крал на Арагон[редактиране | редактиране на кода]
Когато Мартин I Арагонски – негов чичо по майчина линия – умира, не оставяйки законен наследник, то през 1412 година, в съответствие с Каспския компромис, Фернандо става крал на Арагон. Неговият съперник, Хайме II Урхелски, се възпротивява на това решение, и Фернандо присъединява Графство Урхел към Арагон.
Фернандо I въвежда за наследника на арагонската корона титула „принц Хиронски“.[3]
Външна политика[редактиране | редактиране на кода]
Той нормализира вътрешното положение в Сицилия с назначаването през 1415 г. на своя син Хуан II за вицекрал на Сицилия, успявайки да сложи край на гражданската война, пред която след смъртта на Мартин Млади е изправена неговата вдовица, Бланка I Наварска, с незаконния син Фадрике де Луна. Той също така насочва сина си Хуан към Неапол, предлагайки брак с кралица Джована, провъзгласена за кралица след смъртта на брат ѝ Ладислав Неаполски на 6 август 1414 г., но връзката не се осъществява и Хуан в крайна сметка се жени за Бланка. Останалите синове, наречени от историка дон Хуан Мануел „инфантите на Арагон“, Енрике, Педро и Санчо поставя за велики майстори на военните ордени на Сантяго, Калатрава и Алкантара; от своя страна инфантите на Арагон Мария и Леонор в крайна сметка съответно стават кралици на Кастилия и Португалия. Освен това, като член на рода Трастамара, Фернандо I има много роднинини в Кастилия, където той също е регент, което му позволява „де факто“ да управлява и в двете корони, тъй като той не се отказва от кастилското регентство, след като получава арагонския престол.[4]
По въпроса за Папската схизма, той скоро се разграничава от Бенедикт XIII (антипапа) и се опитва да го накара да се оттегли от понтификата, за което се срещна с него в Морела (1414) и в Перпинян (1415). След решението, взето на Констанцкия събор, свикан на 5 ноември 1414 г., с което са освободени тримата папи, той изявява подкерапата си за нов папа, което позволява на короната на Арагон отново да заеме централно място при решенията на европейско ниво и да си възвърне позицията в челните редици на политиката в Средиземно море.[5]
Посещение на крал Сигизмунд през 1415 г.[редактиране | редактиране на кода]
Крал Сигизмунд, който се опитва да сложи край на голямата западна схизма през 1415 г. пристига в Арагон при крал Фернандо I, подкрепящ папата от Авиньон срещу (законния) папа на Рим.
Първата среща се става сутринта на 21 септември, събота през 1415 година между Сигизмунд и Бенедикт XIII, а следобед се срещат двамата владетели пред леглото на арагонския крал,[6] описано от съвременна хроника така:
| „ | Той посети цар Фернандо същия следобед, след като предварително съобщи за посещението си при краля. Поради болестта на Фернандо той поздрави Сигизмунд, докато лежи в леглото, за когото е поставен богато украсен стол с копринено бижу от дясната страна на леглото. Когато Сигизмунд влиза, той поздрави и прегърна краля в леглото с троен поздрав, изрази съжалението си за болестта на краля и след това сяда и се представя на него и Бенедикт. Фернандо също изрази радостта си да види Сигизмунд, дошъл тук толкова от далечна земя, след толкова големи опасности и изрази надеждата си, че идването на Сигизмунд ще даде благотворен резултат за обединяването на църквата. Двамата владетели остават дълго време заедно, консумирайки лека закуска и след това Сигизмунд се сбогува с Фернандо, посещавайки кралицата, дъщеря му и съпругата на принц Алфонсо. При влизането кралските дами отидоха до вратата. Сигизмунд ги поздрави с голямо благоговение и протегна ръка към кралицата, като я доведе до мястото си. Заемайки мястото си, разговорът започна. Сигизмунд говори на латински, принц Алфонсо влезе в ролята на преводач. В края на разговора Сигизмунд се сбогува с дамите и се върна в покоите си, придружен от Алфонсо.[7] | “ |
| „ | На следващия ден, 22 септември в неделя, Фернандо I Арагонски се срещна със Сигизмунд и Бенедикт, граф Арманяк,[8] палатин Никола Гарай и други църковни и светски величия. Антуражът е оттеглен и Бенедикт, Фердинанд и Сигизмунд обмисляха и разговаряха сами. Обсъждането продължи почти три часа. Сигизмунд заяви, че вече четири години работи за възстановяване на мира в Църквата и е дошъл тук с желанието да го осъществи.[9] | “ |
Смърт[редактиране | редактиране на кода]
Фернандо I Арагонски умира през 1416 г. на 35-годишна възраст. Погребан е в манастир Поблет.[10] Лоренцо Вала написва официална биография на Фернандо I – Historiarum Ferdinandi regis Aragonum libri sex („За деянията на Фернандо, краля на Арагон“).
Брак и деца[редактиране | редактиране на кода]
През 1393 година Фернандо се жени за Елеонора д’Албуркерке и имат седем деца:
- Алфонсо V Арагонски (1396 – 1458), 18-и крал на Арагон, Сицилия и Неапол;
- Мария Арагонска (1396 – 1445) – кралица на Кастилия като първа жена на крал Хуан II Кастилски;
- Хуан II (1398 – 1479), 19-и крал на Арагон и Навара
- Енрике (1400 – 1445), херцог на Валенсия, херцог Виленски (1420 – 1445), граф Абуркерке (1435 – 1445), граф Ампуряс (1436 – 1445) и магистър на Орден на Сантяго
- Елеонора Арагонска (1402 – 1445), съпруга на Дуарте I
кралица на Португалия - Педро Арагонски (1406 – 1438)-граф Албуркерке
- Санчо (1410 – 1416) – магистър на ордена Алкантара (1410 – 1416)
- Портрети на децата
Инфантите на Арагон (по часовниковата стрелка отгоре): Алфонсо, Хуан, Мария, Енрике, Леонор и Педро.
Алфонсо V Арагонски
крал на Арагон
Хуан II
крал на Арагон
Мария Арагонска
кралица на Кастилия
Енрике, херцог на Валенсия
Елеонора Арагонска
кралица на Португалия
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Ferdinand I of Catalonia-Aragon in the Catalan Hyperencyclopaedia
- H. J. Chaytor, A History of Aragon and Catalonia, ch. 14, The 'Compromise' of Caspe.
- La Monarquía Hispánica: Fernando I el de Antequera (1412 – 1416) (in Spanish)
- Article of Francesca Español Bertran on his tomb in Poblet Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine. (in Spanish)
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Vicens Vives, Jaume (2003) [1953]. Paul Freedman y Josep Mª Muñoz i Lloret, ed. Juan II de Aragón (1398 – 1479): monarquía y revolución en la España del siglo XV. Pamplona: Urgoiti editores. ISBN 84-932479-8-7.
- ↑ Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933. p. 13
- ↑ La Monarquía Hispánica: Fernando I el de Antequera (1412 – 1416) (in Spanish)
- ↑ SESMA MUÑOZ, José Ángel, El Interregno (1410 – 1412). Concordia y compromiso político en la Corona de Aragón, Zaragoza, Institución „Fernando el Católico“ (CSIC), 2011,р.223. ISBN 978-84-9911-143-8
- ↑ SESMA MUÑOZ, José Ángel, El Interregno (1410 – 1412). Concordia y compromiso político en la Corona de Aragón, Zaragoza, Institución Fernando el Católico (CSIC), 2011.р.224. ISBN 978-84-9911-143-8
- ↑ Áldásy Antal. Zsigmond király és Spanyolország, (székfoglaló értekezés) (magyar nyelven), Budapest: MTA (1927),64.
- ↑ Áldásy Antal. Zsigmond király és Spanyolország, (székfoglaló értekezés) (magyar nyelven), Budapest: MTA (1927),64 – 65
- ↑ VII. Bernát (1364 – 1418) armagnaci gróf, Franciaország de facto vezetője Armagnaci Mattea (1347 – 1378) aragón trónörökösnének volt az unokaöccse. Mattea Vadász János aragón királynak (ur.: 1387 – 1396) volt az első felesége, aki pedig I. Ferdinándnak volt a nagybátyja
- ↑ Áldásy Antal. Zsigmond király és Spanyolország, (székfoglaló értekezés) (magyar nyelven), Budapest: MTA (1927), 64 – 65
- ↑ Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933.