Мартин I Арагонски
| Мартин I Арагонски Martí l'Humà | |
|---|---|
| 16-ти крал на Арагон и Сицилия | |
 Детайл от „Пренасяне мощите на Св. Север“ | |
| Роден |
1356 г.
|
| Починал | |
| Погребан | Испания |
| Религия | християнство |
| Управление | |
| Период | 1396 – 1410 |
| Предшественик |  Хуан I Арагонски |
| Наследник | Фернандо I Арагонски |
| Други титли | граф на Барселона |
 | |
| Семейство | |
| Род | Дом Барселона |
| Баща | Педро ІV Арагонски |
| Братя/сестри | Хуан І Арагонски |
| Подпис |  |
| Мартин I Арагонски в Общомедия | |
Марти́н Арагóнски (на испански: Martín I de Aragón; * 29 юли 1356; † 31 май 1410), с прозвище „Хуманист“, е 16-и крал на Арагон, Валенсия, Сардиния и Корсика, граф на Барселона от 1396 г., крал на Сицилия (под името Мартин II) от 1409 година. Той е последния потомък по легитимна мъжка линия, с неговата смърт се пресича Барселонската династия.
Произход. Брак с Мария Лопес де Луна[редактиране | редактиране на кода]
Мартин се ражда в Жирона или в Перпинян. Той е втори син на крал Педро IV Арагонски и Елеонора Сицилианска, принцеса от Сицилианския клон на Арагонската династия.
На 13 юни 1373 година Мартин се жени за Мария Лопес де Луна. През 1375 г. умира майка му, от която той наследява правата си върху Сицилия, кралство, над което той ще затвърди позициите си, когато през 1379 г. е договорен бракът между неговия син и наследник Мартин I с Мария Сицилианска, която през 1377 г. наследява сицилийския престол след смъртта на баща си Фернандо III Сицилийски. Предвид малолетната възраст и на двамата, бракът се провежда едва през 1390 г., а Мартин I е назначен за лорд и регент на Сицилия през 1380 година.
Възкачване на престола. Наследници[редактиране | редактиране на кода]
След коронясването в Палермо на Мария Сицилианска и Мартин Младши (получава титлата Мартин I Сицилиански), фракция на сицилиански благородници въстава срещу новите монарси в полза на Анжуйската династия, принуждавайки Мартин Стария да оглави флот и да се премести в Сицилия, за да прекрати въстанието. Докато е зает с умиротворяването на острова, той е изненадан през 1396 година от смъртта на брат си Хуан I, крал на Арагон, и от новината, че след смъртта му без мъжки наследник, съпругата му Мария де Луна претендира за трона от негово име.[1]
На 29 декември 1406 г. умира кралица Мария де Луна, която му е родила четири деца (Мартин, Хайме, Хуан и Маргарита), от които нито едно не оцелява след баща си. Последният син, който умира, е Мартин Младши през 1409 г., поради треска. Това принуждава Мартин I да сключи нов брак с младата Маргарита де Прадес на 17 септември същата година,[2] но от този брак не се раждат деца. Кралят се опитва да узакони своя внук Фадрике де Луна (незаконен син на Мартин Млади), но неуспешно.
Мартин умира в манастира Валдонцела, извън градските стени на Барселона на 31 май 1410 година. Въпреки че причината остава неясна, предполага се или чума (присъстваща в района по това време), уремична кома (uraemia) – кралят страда от тежко затлъстяване, което е засегнало здравето му или възможността да е отровен, подкрепена само от ренесансовия хроникьор Лоренцо Вала.[3] Съществува легенда за смъртта на краля, свързана с неконтролиран смях (след шега, разказана от шута Бора), въпреки че липсва в исторически доказателства, е записана.[4][5]
След смъртта му настъпва междуцарствие за две години. От шестте претендента е избран Фернандо I Арагонски, племенник на Мартин от династия Трастамара.[6]
Надгробен паметник в манастира Поблет[редактиране | редактиране на кода]
общ изглед
детайл
детайл
детайл
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Álvarez Palenzuela, Vicente Ángel: Historia de España de la Edad Media, Barcelona, 2008, 3a ed., ISBN 978-84-344-6668-5
- ↑ Larios Martín, Jesús: Dinastías reales de España: Geografía política y eclesiástica, Madrid, 1986, 1a ed., p. 27.
- ↑ Лоренцо Вала „Historiarum Ferdinandi regis Aragonum libri sex“ („За деянията на Фернандо, краля на Арагон“).
- ↑ Mateo, León Esteban: Cultura y prehumanismo en la Curia Pontificia del Papa Luna, 1394 – 1423, Valencia, 2002, 1a ed., ISBN 84-370-5417-6, p. 74.
- ↑ Sanz Ruiz, Fernando: Guía de recorridos históricos de Valencia, Valencia, 2006, 2a edición, ISBN 84-7721-159-0, pág. 77.
- ↑ Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933.