Червено цвекло

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Червено цвекло
Beta vulgaris - Köhler–s Medizinal-Pflanzen-167.jpg
Класификация
царство:Растения (Plantae)
отдел:Васкуларни растения (Tracheophyta)
(без ранг):Покритосеменни (angiosperms)
(без ранг):Еудикоти (eudicots)
разред:Карамфилоцветни (Caryophyllales)
семейство:Щирови (Amaranthaceae)
триб:Beteae
род:Beta
секция:B. sect. Beta
вид:Червено цвекло (B. vulgaris)
Научно наименование
Linnaeus, 1753 г.
Червено цвекло в Общомедия
редактиране

Червеното цвекло (Beta vulgaris ssp. vulgaris var. vulgaris) е вид кореноплоден зеленчук. Корените му са тъмночервени и се ядат варени или сурови, нарязани в салата. Използва се и за направа на борш, особено в Източна Европа. Зелените листа също могат да се консумират, обикновено варени. Имат вкус на спанак. От цвеклото може да се извлича боя. Използва се и в народната медицина като билка за лечение на различни заболявания.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Червеното цвекло е тревисто двугодишно, рядко многогодишно растение, което достига височина 120 cm (рядко повече). Корените са тъмночервени, бели или жълти и умерено до силно подути и месести. При дивите подвидове могат да са кафяви, влакнести, понякога подути и дървесни. Стеблата растат изправени или, при дивите форми, често изпъкнали. Те са прости или разклонени в горната част,[1] а повърхността им е оребрени и на ивици.[2] Листата в основата имат дълги дръжки, които могат да се удебелени и червени, бели или жълти. Листото е копиевидно до сърцевидно, тъмнозелено до тъмночервено, леко месесто, обикновено с изпъкнала средна част, с цял или вълнообразен ръб, с дължина 5 – 20 cm при дивите растения или много повече при отглежданите растения. Горните листа са по-малки, а формата им е ромбична или тясно копиевидна.[1]

Цветовете се образуват в плътни и подобни на шиш съцветия. Хермафродитните цветове са с формата на урна, зелени или червеникави и се състоят от пет сраснали околоцветни сегмента, от 3 до 5 тичинки и 2 – 3 близалца.[1] Околоцветниците са съседните цветове често се сливат.[3] Цветовете се опрашват чрез вятъра или насекомите, като първият метод е от по-голямо значение.[4]

Плодът е затворен от кожестия и вдлъбнат околоцветник и е потопен в подутата, втвърдена основа на околоцветника.[1] Хоризонталното семе е лещовидно, с дължина 2 – 3 mm и с червено-кафяво и лъскаво покритие. Семето съдържа пръстеновиден ембрион и обилен перисперм.[2]

Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Червено цвекло
сурово
(Хранителна стойност за 100 g продукт)
  Основни
Енергия 180 kJ (40 kcal)
Въглехидрати 9.56 g
      Захари 6.76 g
   Влакна 2.8 g
Мазнини 0.17 g
Белтъчини 1.61 g
Вода 87.58 g
Витамин A 2 μg (0%)
Тиамин (B1) 0.031 mg (3%)
Рибофлавин (B2) 0.04 mg (3%)
Ниацин (B3) 0.334 mg (2%)
Пантотенова к-на (B5) 0.155 mg (3%)
Пиридоксин (B6) 0.067 mg (5%)
Фолиева к-на (B9) 109 μg (27%)
Витамин C 4.9 mg (5%)
Калций, Ca 16 mg (2%)
Желязо, Fe 0.8 mg (10%)
Магнезий, Mg 23 mg (6%)
Фосфор, P 40 mg (6%)
Калий, K 325 mg (7%)
Натрий, Na 78 mg (5%)
Цинк, Zn 0.35 mg (3%)
Манган, Mn 0.329 mg (14%)
Процентите са спрямо препоръчителната
дневна доза
в САЩ.[5]

Дивите форми на Beta vulgaris са разпространени в югозападните, северните и южните части на Европа по крайбрежията на Атлантика, Макаронезия, Средиземноморието, от Северна Африка до Западна Азия.[6][7] Интродуцирани са и на други континенти.[8] Растенията растат по крайбрежни скали, на каменисти и песъчливи плажове, в солени тресавища или крайбрежни ливади.[6]

Култивирано цвекло се отглежда из цял свят в области без сериозни замразявания. Растението предпочита относително хладни температури, между 15 и 19 °C. То толерира солена почва и засушавания. Все пак, предпочита неутрално pH или леко алкална почва, съдържаща хранителни вещества, натрий и бор.[8]

Хранителна стойност[редактиране | редактиране на кода]

В 100 грама сурово червено цвекло се съдържат 88% вода, 10% въглехидрати и 2% протеини. Енергийната стойност за същата порция е 43 калории. Единствените микроелементи със значителни пропорции са фолиевата киселина и манганът.

Корените и листата на цвеклото се използват в традиционната медицина за лечение на различни заболявания.[9] Древните римляни го използват срещу температура и запек. Листата на цвеклото са с високо съдържание на оксалати, които участват в образуването на камъни в бъбреците.[10]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Shultz, L.M. (2003). Beta vulgaris. In: Flora of North America Editorial Committee (eds.): Flora of North America North of Mexico, Volume 4: „Magnoliophyta: Caryophyllidae“, part 1., Oxford University Press, New York, p. 266 – 267, ISBN 0-19-517389-9.
  2. а б Zhu, G.; Mosyakin, S.L.; Clemants, S.E. (2003). Beta vulgaris In: Zhengyi, W., Raven, P.H., & Hong, D. (eds.): Flora of China. Volume 5: Ulmaceae through Basellaceae. Science Press/Missouri Botanical Garden Press, Beijing/St. Louis, ISBN 1-930723-27-X, p. 354.
  3. Flores Olvera H.. 'Floral and Inflorescence Morphology and Ontogeny in Beta vulgaris, with Special Emphasis on the Ovary Position. // Annals of Botany 102 (4). 2008. DOI:10.1093/aob/mcn140. с. 643 – 651.
  4. Free, J. B. и др. Insect pollination of sugar-beet (Beta vulgaris) seed crops. // Annals of Applied Biology 81 (2). 1975. DOI:10.1111/j.1744-7348.1975.tb00529.x. с. 127 – 134.
  5. USDA National Nutrient Database for Standard Reference. // USDA Nutrient Database. (на английски)
  6. а б Romeiras M.M.. Evolutionary and Biogeographic Insights on the Macaronesian Beta-Patellifolia Species (Amaranthaceae) from a Time-Scaled Molecular Phylogeny. // PLOS ONE 11 (3). 2016. DOI:10.1371/journal.pone.0152456. с. e0152456.
  7. Kadereit G.. A synopsis of Chenopodiaceae subfam. Betoideae and notes on the taxonomy of Beta. // Willdenowia 36. 2006. DOI:10.3372/wi.36.36101. с. 9 – 19.
  8. а б Stephen Nottingham. Beetroot. 2004. Посетен на 15 август 2010.
  9. Grubben, G.J.H. & Denton, O.A. (2004) Plant Resources of Tropical Africa 2. Vegetables. PROTA Foundation, Wageningen; Backhuys, Leiden; CTA, Wageningen.
  10. Massey, L. K. и др. Effect of dietary oxalate and calcium on urinary oxalate and risk of formation of calcium oxalate kidney stones. // Journal of the American Dietetic Association 93 (8). 1993. DOI:10.1016/0002-8223(93)91530-4. с. 901 – 6.