Направо към съдържанието

Лозарство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Лозарство
Гроздове на „Каберне совиньон“, най-разпространения гроздов сорт в света
Гроздове на „Каберне совиньон“, най-разпространения гроздов сорт в света
КИД-2008
A. Селско, горско и рибно стопанство
01. Растениевъдство, животновъдство и лов; спомагателни дейности
01.2. Отглеждане на многогодишни култури
→01.21. Отглеждане на лозя
Лозарство в Общомедия

Лоза̀рството е подотрасъл на земеделието, включващ отглеждането на лозя – насаждения с лози, най-вече с европейска винена лоза (Vitis vinifera). Основният му продукт е гроздето, плодове на лозите, използвани за производство на вино, за консумация в прясно състояние и в по-малка степен за производство на други продукти.

Лозарството е разпространено в областите с умерено топъл климат в двете полукълба, като лозовите насаждения заемат около 75 хиляди квадратни километра по света. То е специализиран отрасъл с добре развита технология, включваща разнообразни агротехнически практики, които целят да се оптимизира растежът на лозите и качеството на плодовете. Отглеждането на лозята включва различни технологични операции, като оформяне на короната (формировки), ежегодни резитби, обработка на почвата, напояване, борба с болести и вредители и гроздобер.

Лозарството възниква в древността – преди около 9 хилядолетия с ранни свидетелства от Египет, Сирия и Месопотамия, а по-късно е описано от антични автори като Омир, Ксенофонт и Плиний Млади. Данни и археологически находки показват, че то е било развито и в българските земи още преди 3000 година пр. Хр. В съвременността лозарството е глобален селскостопански отрасъл: въпреки колебанията в площите с лозя през XX и началото на XXI век, добивите и производството на вино нарастват, а към традиционните европейски производители се присъединяват и нови държави от други континенти.

Влияние на природните условия

[редактиране | редактиране на кода]

Лозарството е географски ограничено от природните условия, които оказват силно влияние върху развитието на лозовите растения и върху количеството и качествата на произвежданото грозде. Основните фактори които влияят върху него са местния климат и почвите.[1]

Лозя на склон с южно изложение над Женевското езеро в Швейцария

Отглеждането на лозя е типично за областите с умерено топъл климат, най-общо между 35° и 45° северна ширина и 23° и 40° южна ширина. Оптималната температура на въздуха през вегетационния период на лозата е между 20 и 30 °C, като минималните допустими температури са 10 °C при напъпването, 15 °C при цъфтежа, 20 °C в периода на растеж на гроздовите зърна и 17 °C при зреенето на гроздето. Важна климатична характеристика на дадено местоположение е продължителността на периода с дневна температура на въздуха над 10 °C, което съответства на вегетационния период на лозите. Често използван показател е общата температурна сума – сборът от средноденонощните температури за вегетационния период – по който може да се съди за пригодността на дадени сортове за определено местоположение и за очакваното време на узряване. Според наблюдения при равни условия увеличение на общата температурна сума с 200 °C съответства на увеличение на захарното съдържание на гроздето с 1%. Друг параметър е рискът от късни пролетни и ранни есенни отрицателни температури, които могат да увредят органите на лозата, най-вече млади леторасти, пъпки и гроздови зърна.[2]

Извън вегетационния период крайните ниски температури също са опасни за лозите, особено извън периода на дълбок покой – корените, макар и защитени от почвата, могат да бъдат увредени при -4 °C, главните пъпки при -18 °C, а дървесината и леторастите под -22 °C. Високите летни температури също вредят на развитието на лозите. Температура на въздуха над 35 °C потиска асимилацията и засилва транспирацията и, когато се задържи по-продължително, може да увреди листата и плодовете.[3]

Лозата е относително сухоустойчиво растение, което се развива оптимално при годишно количество на валежите 600 до 800 mm и минимум от 400 – 500 mm. Нуждите от вода са различни във фази на вегетационния период – те са най-големи при активния растеж на леторастите и нарастването на зърната и най-ниски при цъфтежа и зреенето.[4]

Климатичните фактори за лозарството се влияят от географската ширина и надморската височина. С нарастване на географската ширина продължителността на вегетационния период намалява, макар това да е частично компенсирано с увеличената продължителност на деня. В районите с по-голяма ширина се предпочитат бели и по-ранозреещи сортове. Сходен е ефектът и от надморската височина, който скъсява вегетационния период – смята се, че при равни други условия увеличаването на надморската височина със 100 m води до намаляване на захарното съдържание в гроздето с 0,5 – 0,8%.[5]

Развитието на лозята се влияе и от тяхното локално разположение. Често те се разполагат на наклонени терени, на които има по-добро проветрение, намаляващо риска от екстремни температури и развитие на гъбни болести При такива наклонени терени от значение е и тяхната ориентация към екватора – в по-студените ширини се предпочита изложение към екватора, а в по-горещите изложение към полюсите. Други местни фактори са близостта на водни басейни и горски масиви, които също помагат за избягване на екстремни температури и удължават вегетационния период, но могат да предизвикат повишена влажност и риск от гъбни заболявания. При местности със силни ветрове редовете на лозята се ориентират по тяхната посока, за да се намали вредното им въздействие.[6]

Лозите са относително невзискателни към почвите и могат да се отглежда върху повечето почви в районите с благоприятен климат – изключение са места с плитки основни скали, плитки подпочвени води или засолени почви. От друга страна в масовото производство комбинациите от подложки и сортове се разработват и оптимизират за конкретни почвени условия.[7]

Технология

[редактиране | редактиране на кода]

Формировки

[редактиране | редактиране на кода]
Напъпила лоза, изрязана в чашовидна формировка

Формировката на лозите е начин за оформяне на надземната част на лозите, включваща няколко групи органи:[8]

  • Стъблото на лозата е многогодишен орган, започващ от кореновата система и достигащ до първите многогодишни разклонения. В зависимост от височината на стъблото формировките могат да бъдат нискостъблени (до 40 cm), средностъблени (40 до 100 cm) и високостъблени (над 100 cm).[9]
  • Рамената (с дължина 15 – 30 cm) и кордоните (с дължина 40 – 90 cm) са многогодишни разклонения на стъблото. Заедно с него те образуват надземния скелет на лозата, формират се в първите години от нейния живот и се подменят само при изключителни обстоятелства, като увреждане от метеорологичните условия, механично или от болести.
  • Плодните звена (наричани според дължината си чепове – с 1 до 3 очи, стрелки – с 4 до 6 очи – или плодни пръчки с 8 до 20 очи) са двугодишни разклонения на рамената и кордоните. Плодните звена играят основна роля в поддържането на формировката, като се подменят всяка година при резитбата.
  • Леторастите се едногодишни разклонения, които в първата си година дават основната листна маса и плодовете на растението, а през следващата се отстраняват или се използват като плодни звена.

Изборът на формировка се определя от различни фактори, сред които особеностите на сорта, местните природни условия, опорните конструкции и технологията на обработка на лозето, търсените количество и качество на гроздето. На тази основа са разработени множество формировки, някои от които получават широко разпространение.[10]

Резитбата се основава на няколко принципа, общи за всички формировки. Така като нови плодните звена е най-добре да се оставят леторасти, израсли от двугодишни клони, а в самите тях обикновено най-добра родовитост имат леторастите, израснали от средната им част. Полярността е свойството на лозите да развиват по-силни леторасти във високата част на плодните звена, като по този начин по-силното плододаване води и до по-бързо нарастване на клоните. Преодоляването на полярността е важен фактор за избора на формировка – при късите формировки тя е добре контролирана, но за сметка на по-слабо плододаване, а смесените са разработени с цел съчетаване на добро плододаване и ограничаване на полярността (за сметка на ежегодното нараняване на тригодишна дървесина).[11]

Формировките се разделят на три големи групи въз основа на вида на плодните звена, наричан система на резитба:[12]

  • Къса резитба – плодните звена са само чепове (обикновено 6 до 8 броя с по 1 до 3 очи). Формировки с къса резитба за чашовидната, ветриловидната, кордон „Роая“, вертикален и хоризонтален кордон „Томри“.
  • Дълга резитба – плодните звена са само плодни пръчки (обикновено 4 до 8 броя с по 8 до 20 очи). Формировки с дълга резитба за „Силвоз“, „Мароже“, „Фаже“.
  • Смесена резитба – плодните звена са чепове (обикновено 1 до 4 броя с по 2 очи), които служат за поддържане на формировката, и плодни пръчки (обикновено 1 до 8 броя с по 8 до 20 очи) или стрелки (обикновено 1 до 4 броя с по 4 до 6 очи), които служат за плододаване. Формировки със смесена резитба за „Гюйо“, „Мозер“, „Омбрела“, асмовидна, „Тендоне“, „Карант“, „Казнав“.

Чашовидната формировка е често използвана в миналото, но не добре адаптирана за масово производство нискостъблена или ниска средностъблена формировка, при която се оставят 3 до 6 рамена с еднаква височина, завършващи с чепове с по 2 или 3 очи. При нея раните са малки, съотношението на листна маса и грозде е високо и гроздето има добро захарно съдържание, но общият добив е по-нисък и проветряването на лозата е по-лошо. Формировката „Гюйо“ е широко разпространена и включва различни варианти и модификации – приземна и стъблена, еднораменна и двураменна, с една или две плодни пръчки. Тя е типична формировка със смесена резитба.[13]

Ежегодни операции

[редактиране | редактиране на кода]

Основна резитба

[редактиране | редактиране на кода]

Резитбата е процес, при който от растението се отстраняват частично или изцяло различни надземни органи, като при лозите тя засяга 50 до 90% от годишния им прираст. Целта ѝ е да се поддържа избраната формировка и да се контролират растежа и количеството и качеството на плодовете на лозата. При това се цели да се оставят оптимален брой зимни очи – твърде големият им брой намалява растежа на леторастите и качеството на гроздето и отслабва цялото растение, а твърде малкият им брой води до твърде буйни леторасти, изресяване и лошо узряване на гроздето и самите леторасти. Резитбата може да се извършва през целия период на покой на лозата – времето след листопада и преди напъпването, за предпочитане в относително сухо и топло време.[14]

При резитбата на лозите е добре да се следват редица практически правила – да се нанасят по-малък брой и по-малки и гладки отрези, отрезите на чеповете се правят на 15 – 20 mm над последното око с малък наклон в противоположна на окото посока, старите, сухи или излишни пръчки се премахват до самата си основа, заедно с ъгловите пъпки. Нанасяните при резитбата рани заздравяват трудно, особено при размери над 15 mm, и създават риск от загниване и нарушаване на водния баланс, затова рязането на стара дървесина трябва да се прави само при необходимост.[15]

Обработка на почвата и борба с плевелите

[редактиране | редактиране на кода]
Обработено лозе в Унгария

Лозята се подлагат на периодични обработки на повърхностния слой на почвата, които целят да подобрят нейната аерация и да подпомогнат развитието на кореновата система на лозите, особено при тежки сбити почви. Друга важна цел е ограничаването на развитието на плевелите. Традиционно обработките на почвата включват пролетна обработка, няколко летни обработки и есенна дълбока оран. Пролетната обработка се извършва след резитбата и преди развитието на пъпките, като се разорава на дълбочина 15 до 18 сантиметра. Летните обработки имат за главна цел контрола на плевелите и са с малка дълбочина от 8 до 10 сантиметра, като се правят до 6 пъти в междуредията и до 4 пъти в редовете. Есенната оран е с дълбочина поне 20 сантиметра и се извършва в края на есента.[16]

При някои райони, сортове и формировки почвените формировки се съпътстват с ежегодно загрибване и отгрибване на лозите – заравяне през есента и отравяне през пролетта, за да бъдат предпазени от измръзване.[17]

Плевелите, особено тези с развити коренища, отнемат от лозите хранителни вещества, вода и светлина, които те биха могли да използват.[18] В допълнение те понижават температурата на почвата, подпомагат развитието на различни болести и вредители, а някои отделят от корените си токсични вещества, които пречат на развитието на лозите.[18] Традиционното средство за борба с плевелите са периодичните обработки на почвата, които премахват вегетативните органи на всички растения в лозето, освен на самите лози.[19] Друго средство е използването на хербициди със същата цел.[20]

В съвременното лозарство обработките на почвата и употребата на хербициди се ограничават за сметка на други методи за контрол на плевелите, които не целят пълното им премахване, а свеждането им до състояние, което не вреди на лозите. Те включват механизирани повърхностни обработки на почвата, които са са по-щадящи нейната структура и влажност и мулчиране в редовете с нарязани плевели и покритие от дървесни стърготини, компост или пластмасово фолио.[21]

Привързване и резитби на зелено

[редактиране | редактиране на кода]
Лози с опорна конструкция с двойни телове

Привързването на лозите към опорната им конструкция има за цел оптимално разположение на клоните и предотвратяване на механични увреждания. Многогодишните клони се привързват веднъж в годината, при излизането на лозата от покой. Леторастите се привързват към опорната конструкция между 1 и 3 пъти в годината. Някои опорни конструкции се изграждат с двойни телове, така че привързването може да се замени с промушване на леторастите между двойките телове.[22]

Резитбите на зелено са спомагателни резитби, извършвани през лятото, които са от по-съществено значение в някои специфични случаи – при приземни формировки, при десертните сортове и маточниците и като специални резитби при настъпили увреждания на лозите. Резитбите на зелено включват няколко особени форми: филизене (ранно премахване на безплодните леторасти от спящи и ъглови пъпки и други слаби леторасти), прищипване (премахване на върха на летораста малко преди цъфтежа за предотвратяване на изресяването при някои сортове и формировки), кършене (премахване на върха на летораста при затихването на растежа му), колтучене (премахване или скъсяване на страничните леторасти), колцуване (изрязване на пръстен в кората в основата на клон, за да се ускори узряването на гроздето – използва се при конкретни десертни сортове), прореждане на гроздето (премахване на съцветия и зърна за подобряване на външния вид на гроздовете при десертни сортове), прореждане на листата (премахване на застарели листа около гроздовете).[23]

В някои критични обстоятелства лози, пострадали от градушки, ниски зимни температури, късни пролетни и ранни есенни мразове, се подлагат на специални резитби. При пострадали от градушки лози резитбата има за цел да възстанови формировката, за да се осигури подходящо плододаване през следващите години. Ако градушката е паднала до края на юни може да се проведе възстановителна резитба – плодните пръчки се премахват, зелените леторасти се режат на чепове с по две очи, като се внимава за нормално гарниране на рамената или кордоните. Лозите, пострадали от градушка през юли и по-късно не се режат на зелено.[24]

Торене и напояване

[редактиране | редактиране на кода]
Поливане на лозя с пръскачки в Южен Тирол, Италия

В промишленото производство лозята периодично се наторяват, за да се възстановят нужните им хранителни вещества в почвата. Развитите лозя извличат всяка година от почвата 70 – 120 kg/ha азот, до 15 kg/ha фосфор и 50 – 140 kg/ha калий. Азотът се използва от растенията за образуване на хлорофил и засилва развитието на новите леторасти, но излишъкът му влошава структурата им и пречи на узряването на гроздето. Фосфорът съкращава вегетационния период и подпомага правилното развитие на съцветията и гроздето, а недостигът му се проявява в почервеняване и деформиране на листата. Калият ускорява узряването на гроздето и общото развитие на лозата, недостигът му предизвиква първо обезцветяване на ръбовете, а след това петна по листата. Други важни хранителни вещества са калцият и магнезият, но те обикновено са в достатъчно количество в почвите и рядко се налага добавянето ми чрез торене.[25]

Наторяването се извършва с органични или минерални торове. Обикновено органичните торове се внасят с есенната оран, а азотните с пролетната оран. Торенето с фосфорни и калиеви торове може да става през целия период на покой, но те трябва да се внасят на по-голяма дълбочина, в дълбоки 30 – 35 cm бразди.[26]

Лозите са относително сухолюбиви култури и в голяма част от областите, подходящи за отглеждането им – при годишни валежи 600 до 800 mm, не изискват изкуствено напояване. В по-сухите области лозята се напояват, като се извършват два различни вида поливки – вегетационни, които да подпомогнат непосредствено развитието леторастите през сух летен сезон (1 – 2 поливки от 80 – 100 l/m² между края на юни и средата на август), и запасяващи (150 – 120 l/m² при положителни температури в есенно-зимния сезон).[27]

Борба с болестите и неприятелите

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Болести по лозата

Промишлено отглежданите сортове лози са чувствителни към различни болести и неприятели, които обикновено се развиват през целия им вегетационен период и се контролират главно с използване на пестициди, както и някои други мерки. Най-разпространеното заболяване по лозите е маната, гъбична болест, засягаща зелените части на растението. За предпазване от маната лозята се пръскат с фунгициди (традиционно с бордолезов разтвор) през 1 – 2 седмици от появата на мазни петна по листата през пролетта. Други често срещани гъбични болести са оидиумът, който подобно на маната засяга зелените части и често се третира едновеременно с нея, и сивото гниене, което се проявява при дъждове при зреенето на гроздето и освен с фунгициди може да се ограничи с подобряване на проветряването на гроздовете и избягване на късното азотно торене.[28]

Лозята могат да бъдат засегнати и от неприятели, сред които чести са шареният гроздов молец и локално разпространения еднопоясен гроздов молец, както и някои акари – жълт лозов акар, червен лозов акар, лозова краста. Развитието им може да се ограничи с използването на специализирани инсектициди.[29]

Гроздобер

[редактиране | редактиране на кода]
Гроздобер в Аржентина

Гроздоберът е процесът на обиране на гроздето и извозването му от лозето в подходящи съдове за последваща употреба.[30] Това става след узряването на гроздето, като се разграничават физиологична зрелост, при която делът на захарите и киселините в зърната спре да се изменя в продължение на 7 – 8 дни, и технологична зрелост, която зависи от начина на използване на гроздето.[31] В много случаи технологичната зрелост съвпада с физиологичната, но при производството на някои бели вина технологичната зрелост настъпва след физиологичната.[31]

В съвременното лозарство гроздоберът може да се извършва ръчно или механизирано. Изцяло ръчното бране се прилага в малки лозя, а в по-големите често се комбинира се механизирано извозване с машини, които се придвижват в междуредията. Механизираното бране се извършва със специализирани машини, които имат многократно по-голяма производителност – до 0,25 ha/h – при относително малки загуби на грозде (4 до 10%). Ръчното бране е най-трудоемката операция в отглеждането на лозя, достигайки 28 до 45% от разходите за труд при винени сортове и 47 до 70% при десертните.[32]

Брането на десертно грозде се извършва ръчно и в сухо време, поне денонощие след паднал дъжд и след вдигането на сутрешната роса, като през лозето се преминава 2 до 5 пъти и се подбират само зрелите и здрави гроздове. При брането на десертно грозде се внимава да се запази восъчния налеп на зърната, а гроздовете се почистват от дребни и наранени зърна, като след това се подреждат в щайги на един ред.[32]

Първоначално засаждане на лозя

[редактиране | редактиране на кода]
Новазасадено лозе в Калифорния, Съединените щати

Лозята са многогодишни насаждения, които се използват в продължение на десетилетия, а първоначалното им засаждане изисква значителни средства и усилия, поради което създаването на нови насаждения изисква планиране и подготовка, от избора на подходящ терен до избора на формировка.[33] При планирането се определя организацията на терена на бъдещото лозе с дължината и направлението на редовете, а при големи масиви и с тяхното разделяне на по-малки участъци (обикновено по около 5 хектара) и мястото на обслужващите ги пътища.[34] Част от планирането е и изборът на сорт на гроздето, който се съобразява с природните условия и намерението за използване на насаждението, както и изборът на формировка и разстояние между лозите, които влияят на количеството и качеството на гроздето.[35]

Теренът за бъдещото насаждение се разчиства от дървета, храсти и камъни, при необходимост се подравнява, а при стръмни терени може да бъде и терасиран, след което в продължение на 2 – 3 години се обработва и засява с житни или фуражни култури, които да потиснат коренищните плевели. При засаждане върху старо лозе 6 – 7 години след изкореняването му трябва да се садят бобови и фуражни култури за възстановяване на почвата и унищожаване на причинители на болести по лозата. При нужда теренът се третира с пестициди и се наторява, след което се риголва на дълбочина 60 – 70 сантиметра, понякога до 1 метър.[36]

След подготовката не терена се маркират местата на лозите според избраното разположение на редовете и разстояния между отделните растения и лозите се насаждат ръчно или механизирано.[37] Веднага след засаждането и най-късно в началото на втората година на лозето се изграждат подпорните конструкции за лозите. Те могат да бъдат от индивидуални колове или от телове, опънати по редовете върху система от крайни и междинни колове.[38]

В първите години след засаждането на лозето – до влизането му в етап на плододаване – то се обработва по специфичен начин. Непосредствено след засаждането за чувствителните млади лози се полагат специални грижи, за да се улесни растежа им и да се предотврати увреждането от болести и неприятели. В този период се подменят лози, които не са се прихванали или са изсъхнали. В първите 3 до 5 години на лозето се извършва и първоначалното формиране на лозите според планираната формировка.[39]

Производство на посадъчен материал

[редактиране | редактиране на кода]
Разсадник за лозов посадъчен материал

В съвременното лозарство – след епидемията от филоксера – нови лозя се създават главно чрез засаждане на предварително присадени и вкоренени лози. Производството на този посадъчен материал е обособена дейност, често извършвана от специализирани разсадници. Процесът включва няколко последователни стъпки – производство на резници за подложки и резници за присадки, присаждане, а след това вкореняване на присадените резници и изваждане и съхранение на вкоренените лози.[40]

Производството на резници за подложки става в специални лозови насаждения, наричани маточници, в които се използват особени формировки, насочени към производството не на грозде, а на дълги и здрави леторасти. Самите производствени маточници, от които се получават подложките, се засаждат от изходни елитни маточници, в които се поддържа генетична чистота на сортовете. Сортовете за подложки са напълно различни от сортовете на присадниците, като основната им характеристика е устойчивостта на филоксера. Самите резници се изрязват през периода на покой на лозите, като оптималната им форма и размер е едно междувъзлие с око в долната част, дължина поне 38 cm и дебелина на върха между 6 и 12 mm. Те се съхраняват до присаждането през пролетта вързани на снопове и покрити с пясък в хладни и влажни помещения.[41]

Резниците за калеми се събират от производствени лозя или от специализирани маточници. В първия случай трябва да се извършва специален подбор на използваните лози, тъй като при вегетативното си размножаване лозите проявяват пъпкова изменчивост, която води до мутации и наследствени отклонения от сортовите характеристики на отделните лози. Резниците се събират през есента още преди листопада, като е най-добре да имат поне 7 добре развити очи и дебелина 6 mm при върха и 10 mm при основата. Съхраняват се подобно на резниците за подложки, но в пясък се зарива само основата им.[42]

Парафинирани вкоренени лози

Присаждането се извършва през ранната пролет. Резниците за подложки се измиват и накисват във вода за няколко дни и се премахват пъпките по тях (ослепяване). Резниците за калеми също се измиват, отстраняват се крайните очи, а остатъкът се нарязва на калеми с по едно око в горния край, които се накисват във вода за един ден. След това подложката и калемът се зарязват по определен начин и свързват един с друг, което може да става ръчно или със специализирани машини. В съвременната технология присадените резници се „парафинират“ – потапят се в разтопен парафин, често с добавени фунгициди и растежни стимулатори, който образува предпазен слой. Това предпазва резницата от температурни и механични въздействия и позволява по-ранното засаждане на открито. Най-често парафинирането се прави двукратно – след присаждането и преди засаждането. За оптимално срастване на подложката и калема и ефективното образуване на здрав калус след присаждането резниците преминават през процес на стратифициране, продължаващ от 14 до 18 дни – поставят се в оптимална среда с температура около 24 – 26 °C и влажен и наситен с кислород въздух.[43]

Парафинираните и стратифицирани присадени резници се засаждат във вкоренилище (наричано също разсадник или пепиниера), където да развият собствена коренова система и леторасти. Това обикновено става на терени с малък наклон, добра проветривост и леки почви. В целия процес на вкореняване вкоренилището се полива, като влажността на почвата около спойката на присадката се поддържа на 80 – 90% от пределната полска влагоемност през първите три месеца и на 75% след това. В края на годината, след опадането на листата, вкоренените лози се изваждат, пакетират се на снопове и се съхраняват през зимата до времето на засаждане в помещения с температура 3 – 6 °C и влажност на въздуха 70 – 85%.[44]

Икономика

[редактиране | редактиране на кода]

По данни на Организацията по прехрана и земеделие (ФАО) 75 866 квадратни километра от земната повърхност се използват за отглеждането на грозде. Приблизително 71% от световната продукция на грозде се използва за направата на вино, 27% – за консумация в прясно състояние и 2% като стафиди. Част от произведеното грозде отива и за производството на натурални сокове. Площта, заета от лозя, се увеличава с около 2% годишно.

Топ 11 отглеждащи лозя за вино:
ДържаваЛозя (площ)
Испания 11 750 km2
Франция 8640 km2
Италия 8270 km2
Турция 8120 km2
САЩ 4150 km2
Иран 2860 km2
Румъния 2480 km2
Португалия 2160 km2
Аржентина 2080 km2
Чили 1840 km2
Австралия 1642 km2
Топ 10 винопроизводители (октомври 2009)[45]
Държава Продукция (тонове)
Италия8 519 418
Китай6 787 081
САЩ6 384 090
Франция6 044 900
Испания5 995 300
Турция3 612 781
Иран3 000 000
Аржентина2 900 000
Чили2 350 000
Индия1 667 700
Общо за света 67 221 000

Няма официална статистика относно количествата отглеждани сортове. Според оценки най-широко отглежданият сорт е Султанина, известен и като Томпсън (безсемково), с поне 3600 km2. Вторият най-разпространен сорт е Аирен. Други особено популярни сортове са Каберне Совиньон, Совиньон Блан, Каберне Фран, Мерло, Гранаш, Темпранийо, Ризлинг и Шардоне[46].

История

[редактиране | редактиране на кода]

Лозарството се заражда в древността. Сведения за възникването и развитието му – в древния Египет, Сирия и Вавилония, има от около 7000 години пр.н.е.

Писмени сведения има в поемата „Илиада" от древногръцкия поет Омир, в книгите на древногръцкия писател и историк Ксенофонт (около 430 – 355 или 354 г. пр.н.е.). Римският писател, учен и държавен деятел Плиний (61 или 62 г. – около 114 г.) пише, че най-напред лозата се отглежда от тракиеца Евмолп. Някои паметници свидетелстват за това (Панагюрското съкровище от началото на III век пр.н.е.).

В българските земи лозарството е съществувало още преди 3000 година пр.н.е.

В съвременността лозарството е селскостопански отрасъл с глобален обхват. През първата половина на XX век площите, засадени с лозя по света, са около 6,5 млн. хектара, от средата на века нарастват от 8,0 млн. хектара през 1950 година, достигайки 10,0 млн. хектара в периода 1962 – 1982 година, след което намаляват до 8,3 млн. хектара през 1991 година и 8,0 млн. хектара в началото на XXI век. Същевременно средните добиви се увеличават, като общото производство на вино е 215 млн. хектолитра през 1953 година и 250 – 275 млн. хектолитра в началото на XXI век. В хода на XX век към традиционните големи производители Франция, Италия, Испания и Германия се присъединяват и нови страни със значително развитие на лозарството – Австралия, Нова Зеландия, Чили, Южноафриканската република, Аржентина, Съединените американски щати.[47]

Научни изследвания

[редактиране | редактиране на кода]

Лозарството като наука се състои от общо лозарство – изучава биологията, екологията, размножаването и агротехниката на лозовата култура, и ампелография – наука за сортовете и видовете лози и селекцията на лозата. Лозарството има тесни връзки с физиологията на растенията, ботаниката, генетиката, биохимията, почвознанието, агрохимията и други.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Катеров 2005, с. 41.
  2. ↑ Катеров 2005, с. 41, 45 – 48.
  3. ↑ Катеров 2005, с. 46 – 47.
  4. ↑ Катеров 2005, с. 49 – 50.
  5. ↑ Катеров 2005, с. 51 – 52.
  6. ↑ Катеров 2005, с. 53 – 55.
  7. ↑ Катеров 2005, с. 55.
  8. ↑ Катеров 2005, с. 94 – 95.
  9. ↑ Катеров 2005, с. 98.
  10. ↑ Катеров 2005, с. 95.
  11. ↑ Катеров 2005, с. 96 – 97.
  12. ↑ Катеров 2005, с. 99 – 100.
  13. ↑ Катеров 2005, с. 99 – 102.
  14. ↑ Катеров 2005, с. 95, 97 – 98.
  15. ↑ Катеров 2005, с. 97 – 98.
  16. ↑ Катеров 2005, с. 164 – 166.
  17. ↑ Катеров 2005, с. 166.
  18. 1 2 Катеров 2005, с. 164.
  19. ↑ Катеров 2005, с. 173 – 174.
  20. ↑ Катеров 2005, с. 174.
  21. ↑ Катеров 2005, с. 174 – 175.
  22. ↑ Катеров 2005, с. 159 – 163.
  23. ↑ Катеров 2005, с. 154 – 158.
  24. ↑ agrosaveti.com 2008.
  25. ↑ Катеров 2005, с. 166 – 168.
  26. ↑ Катеров 2005, с. 168 – 169.
  27. ↑ Катеров 2005, с. 169.
  28. ↑ Катеров 2005, с. 171 – 172.
  29. ↑ Катеров 2005, с. 172 – 173.
  30. ↑ Катеров 2005, с. 175.
  31. 1 2 Катеров 2005, с. 36 – 37.
  32. 1 2 Катеров 2005, с. 176.
  33. ↑ Катеров 2005, с. 104.
  34. ↑ Катеров 2005, с. 106 – 110.
  35. ↑ Катеров 2005, с. 115 – 119.
  36. ↑ Катеров 2005, с. 105 – 106.
  37. ↑ Катеров 2005, с. 119 – 129.
  38. ↑ Катеров 2005, с. 130 – 134.
  39. ↑ Катеров 2005, с. 134 – 141.
  40. ↑ Катеров 2005, с. 66.
  41. ↑ Катеров 2005, с. 66 – 69.
  42. ↑ Катеров 2005, с. 69 – 71.
  43. ↑ Катеров 2005, с. 72 – 81.
  44. ↑ Катеров 2005, с. 83 – 92.
  45. ↑ Food And Agricultural Organization of United Nations: Economic And Social Department: The Statistical Division // Архивиран от оригинала на 19 юни 2012. Посетен на 3 ноември 2011.
  46. ↑ The most widely planted grape in the world // Архивиран от оригинала на 10 май 2013. Посетен на 3 ноември 2011.
  47. ↑ Катеров 2005, с. 10 – 11.
Цитирани източници
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лозарство&oldid=12771033“.