Езичество

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Езичество в общия смисъл е всяка етническа религия, почитаща Природата и различните нейни проявления.

Като езически могат да бъдат определени почти всички природни религии, които са естествено формирани и не са резултат от проповедническа и философска дейност на определена личност. С термина „езичество“ най-често се свързват предхристиянските религии в Европа.

В по-широк смисъл, езичеството включва и древногръцката теософия, а също и днес разпространените народностни религии като индуизъм, шинтоизъм и шаманизъм, и вярванията на някои примитивни общности.

В по-тесен смисъл думата езичество се използва като нарицателно за древната славянска религия.

Chram Mazowiecki – RKP, 2007

Като резултат от възстановката на древните езически религии, днес биват създавани изкуствени религиозни, гностични и философски течения, познати под общото наименование неопаганизъм.

Етимология[редактиране | edit source]

Езичество (езичен, езически на старобългарски: ѩзычьнъ; 'идолопоклонски', е прилагателно от старобългарската дума ѩзыкъ; 'народ', която е превод на старогръцката дума ἐθνικός; 'национален').[1]. В българския език тя се развива от старославянското понятие іензычьство, което значи „народна вяра, народна традиция“ (от іензыкъ — народ, племе). Първоначално това понятие не е имало отсенъчни нюанси, но след процесите на християнизация, при които християнската идеология е въвлечена в борба с традиционните религии, думата придобива изключително отрицателен смисъл, под натиска на средновековната религиозна литература и поученията на Църквата.

Днес терминът отново се използва сравнително неутрално.

В съвременния български като синоним на езичество се използва и чуждицата паганизъм, която, обаче, има малко по-различна семантична натовареност. Производният от паганизъм термин поганци в миналото често е употребяван по отношение на исляма.

Характеристика[редактиране | edit source]

Езическите религии имат силно изразен племенен характер — всяка една от тях е типична за определен народ и се различава от тези на другите народи, макар отделните вярвания да са съпоставими. Тези религии споделят една обща основа: те са политеистични, базирани са на определена митология, съставени са от множество отделни култове — към земята, към прадедите, към мъртвите, към фетиши, към фалоса, към природните сили и др.

Езическата ритуалност почти винаги има характер на „идолопоклонничество“ и е тясно свързана с култови изображения на божества или духове. Като под „идолопоклонничество“ се разбира не почитане на самия идол като материя, а на божествената енергия, на която е проводник даденият предмет. Характерна ритуална проява на езичеството е магията и т.нар. шаманизъм — общуване на човека със свръхестествени сили, често посредством „преминаване“ в други светове (на мъртвите, на духовете).

Определението на езическите религии като „природни религии“ касае обвързаността им с природните сили и явления, и тяхното обожествяване. Пречупено през съвременна гледна точка, може да се каже, че езическият светоглед има екологична насоченост; в него не само човекът, а и природата има водещо значение.

Развитие[редактиране | edit source]

За разлика от универсалните религии (християнство, ислям, будизъм), езическите не са плод на проповедите, размислите и поученията на един човек, а са естествено оформени комплекси от племенни вярвания, митове и религиозни идеи, предавани и доразвивани през поколенията.

Появата на езичеството съвпада с появата на самото религиозно мислене у първобитните хора и търпи непрекъснато развитие и обогатяване до момента на изместването му от универсалните религии. В много страни по света, обаче, местните религии са се запазили и продължават да съществуват. Примери за това са индийският индуизъм, японският шинтоизъм и религиите на някои аборигенски общности.

Езичество и християнство[редактиране | edit source]

От посланията на апостол Павел е ясно, че той не отрича юдейските предания, не е против народните традиции, стига те да не са в разрез с Христовото учение. Като ревнител на отеческите иудейски предания /ср.Гал.1:14/, той изисква да се избягва опасността от съблазън в увличане, което отклонява от евангелската истина. Затова и съветва духовните си чеда: "гледайте, братя да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание/ /Кол.2:8/. Още в апостолско време се изграждат, така да се каже, мостове между християнското учение и народните обичаи и народното творчество, като се отбягват "скверни и бабешки басни//ср.1Тим.4:7/.

Поради това Църквата не страни от народния бит и народната поезия, от цялостната народна култура. Нещо повече, християнството дава на народа духовни богатства, за да продължава да твори и полученото в наследство от предхристиянската епоха се стреми да претворява. Преобразяването на народното творчество в християнски вероизповеден и нравствен дух и очистването на митологични характерни черти в това народно достояние е продължителен процес.

Част от обичаите и традициите съдържат езически елементи, които са били приспособени към християнството от самия народ, като са свързани с някои христ.празници. Самостоятелността в действията на народа за ново осмисляне на езическото наследство говори за вече възприет християнски мироглед, чувстван и изживяван като нещо собствено и правилно. От друга страна, изпъква желанието да не се къса с традициите на дедите, като се очистят от несъвместимото с христ.вероизповед и нравственост, а на останалото се придаде нов облик и функция.

Някои етнографи и изследователи на фолклора считат, че курбаните и свързаните с тях обичаи са непременно езическо достояние. Исус Христос изисква премахване на враждата преди да се принесе дар, затова народните трапези са за всички, а и подобни празници са благоприятен повод за преодоляване неприязънта и отчуждението. Народните обичаи и обреди на различни места са твърде разнообразни.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Вл. Георгиев, Ив. Гълъбов, Й. Заимов, Ст. Илчев Български етимологичен речник Издателство на Българската академия на науките, София 1971