Триполи
- Вижте пояснителната страница за други значения на Триполи.
| Триполи طرابلس | |
| — град — | |
| Страна | |
|---|---|
| Площ | 400 km² |
| Надм. височина | 81 m |
| Население | 1 183 000 души (2023) 2958 души/km² |
| Основаване | 7 век пр.н.е. |
| Телефонен код | 21 |
| МПС код | 5 |
| Официален сайт | www.tripoli.info |
| Триполи в Общомедия | |
Триполи е столицата и област на Либия. Населението му е 1 158 000 души през 2018 г.[1] Има стара и нова част.
История
[редактиране | редактиране на кода]Основан е през 7 век пр.н.е. от финикийците. Първоначално градът е наричан с името Оеа. По-късно сицилианските гърци обединяват града с няколко от съседните селища под името Триполис.
След Втората пуническа война градът е предаден от Рим на Нумидия, а по-късно е включен в римската провинция Африка.
През 1510 година градът е завзет от Испания, която през 1530 година го предава на Малтийския орден. През 1551 година край Триполи дебаркира голям флот, воден от Синан паша, и зле укрепеният гарнизон капитулира, с което градът е присъединен към Османската империя и през следващите десетилетия преживява разцвет като крайна точка на Транссахарската търговия със злато и роби.[2]
Забележителности
[редактиране | редактиране на кода]
Едни от най-атрактивните забележителности на града са римска триумфална арка от времето на император Марк Аврелий, джамията Караманлъ, както и испанска крепост от XVI век. Триполи разполага и с множество музеи: за естествена история, етнографски музей, археологически музей и др.
Личности, родени в Триполи
[редактиране | редактиране на кода]- Клаудио Джентиле (р. 1953), италиански футболист
Побратимени градове и партньори
[редактиране | редактиране на кода]
Бейрут, Ливан
Бело Оризонте, Бразилия (След 2003)
Измир, Турция
Мадрид, Испания
Сараево, Босна и Херцеговина (след 1976)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.cia.gov // Архивиран от оригинала на 13 октомври 2018. Посетен на 2 май 2019.
- ↑ Бродел, Фернан. Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II. Книга II. София, Изток-Запад, 2019. с. 340 – 342.
| |||||