Вакарел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вакарел
Изглед към Вакарел от железопътния надлез
Изглед към Вакарел от железопътния надлез
Общи данни
Население 1 774 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 52,75 km²
Надм. височина 800 m
Пощ. код 2060
Тел. код 07143
МПС код СО
ЕКАТТЕ 10029
Администрация
Държава България
Област Софийска
Община
   - кмет
Ихтиман
Калоян Илиев
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Вакарел
Росен Зашев
(БСП)
Вакарел в Общомедия
Кметство Вакарел
Модерна фирма за строителни материали на териториата на Вакарел – РИФ ООД

Вакарел е село в Западна България. То се намира в Община Ихтиман, Софийска област.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Вакарел се намира във Вакарелска планина, която е част от Ихтиманска Средна гора, на 35 км от столицата София. Разположено е на най-висока седловина в с южно изложение. Има изглед към планините Рила, Родопи, Витоша и Стара планина.

Селото е важен транспортен възел по железопътна линия София – Пловдив и отклонението за Мина Чукурово, а така също и на автомагистрала „Тракия“. Надморското равнище при гара Вакарел е 822,037 м.

Вакарел като покрайнина[редактиране | редактиране на кода]

Основанията за определяне на по-голяма част от селищата във Вакарелската планина като покрайнина се крият в географското положение, историческото и етнографско развитие и административното им устройство. Съществуването на събраното село Вакарел е засвидетелствувано от пътешествениците до средата на 13 век. Съгласно данните от приписката на поп Вуче от 1738 г. става ясно, че селището е разорено през 1737 година по време на разгромяването на опита за въстание, ръководено от Самоковския митрополит Св. Симеон Самоковски по време на австро-турската война през 1736 – 1739 година. Окончателния му край е през 1792 – 1798 година и е настъпил с изтъпленията на кърджалиите и междуособните войни в Османската империя. В резултат на това по удобните, но отдалечени от пътя места на Вакарелската планина, възникват 24 селища-махали. Въпреки, че никое от селищата не носи името Вакарел, жителите им се опеделят като вакарелци и използват нарицателното „целия Вакарел“ и когато говорят за себе си казват, че са от Вакарел и тогава уточняват махалата. Всички заедно през 1836 година построяват нова черква „Св. Николай“ и погребват мъртвите си до 1900 година в гробището до нея. Избират един управител кмет (мухтар, чорбаджия). До Освобождението децата им учат в едно училище, основано през 1856 година.

Основание за определянето на населението във Вакарелската планина като една общност дават и еднаквите говорни особености, общите белези на облеклото, строежът на къщите и устното народно творчество. Административнато устройство е също едно доказателство за разгреждането на този район като една покрайнина. До 1921 и след 1959 година всички селища са обединени в една община – Вакарелска община.

Повърхнината на покрайнината представлява овал, който обхваща 153,9 кв. км От тях 12,2 кв. км влизат в Белишкия дял, а останалите 141,7 кв. км са от Вакарелския дял на Ихтиманска Средна гора. На тази територия, както бе отбелязано по-нагоре, възникват и се утвърждават след разпръсването през 1792 – 1798 година 24 селища обединени с названието „вакарелски селища или „вакарелски махали“. В ляво от Големия диагонален път по посока Пловдив, възникват махала Бърдо с двете си по-малки махали Горната и Долната, махала Джамузовци с махалите Козловци, Терзийци и Дошевци, махала Бузяковци, махала Пановци, махала Дошевци – разтурена през 1905 година, махала Обрадовци – разтурена през 1830, махала Ляовци – разтурена през 1870, махала Мечковци с махалите Митовци и Младеновци, махала Пореванци – разтурена през 1910, махала Богдановци, махала Ръжана с махалите Джаовци, Байкьовци и Токмаковци, махала Драгиовци с махалите Балабанци, Драгиовци, Маноиловци, Виделовци и Шараметовци, махала Корчаковци – разтурена през 1886, махала Ежовци – разтурена през 1885 и махала Селянин. От дясната страна на пътя възникват махалите Бальовци, Млечановци, Крушовица с махалите Горна, Средна, Пращиловци и Ушовци, махала Брънковци с махалите Сараошовци, Драслевата и Долния сокак, махала Семковци с махалите Семковци и Демировци, махала Яздирастовци, махала Полиовци с махалите Полиовци и Герджиковци, махала Поповци с махалите Поповци и Яйчовци, махала Банчовци и махала Кутрахци. В центъра на покрайнината, около пътя в близост до стражевата кула възниква махала Хановете, която се превръща в естествен център на покрайнината.[1][2]

Административно-териториално устройство на Вакарелските селища[редактиране | редактиране на кода]

Вакарелската планина представлява както орографска, така и етнографска и говорна граница, поради което Вакарел винаги е бил крайно звено на административните и епархиални единици, които са обхващали този край, както това ясно проличава при проследяване на границите им. През всички големи и малки промени в административното деление, правени от турци и българи в тези части на България, Вакарел винаги е бил подчинен на най-близките градски селища Ихтиман или Самоков, като обикновени административни центрове, и на София като по-голям такъв. Малко преди Освобождението той се е числял към Ихтиманската нахия, Самоковската кааза, Софийския санджак и Одринския вилает. При по-старите турски административни деления той е принадлежал обикновено към Ихтиманската кааза, а когато такава не е съществувала, направо към Самоковската кааза, Софийски санджак. Вилаетската му принадлежност се е меняла според големите административни прегрупирания, правени от османците през разните епохи. Той е спадал и към Румелийското бейлербейство с главен град София, което е обхващало почти всички турски европейски владения, и към Нишкия вилает, и към Дунавския вилает с главен град Русе. От последния вилает Софийският санджак е бил откъснат през 1876 г. и присъединен към Одринския вилает, поради което по време на Освобождението Вакарел е принадлежал към него.

След като Берлинският договор разделя България на две части, Вакарел остава в Княжество България. Границата между нея и Източна Румелия минава на около 7 км южно от гара Вакарел. От Освобождението до 31 юли 1925 г. вакарелските селища са се числели към Самоковска околия, Софийски окръг, като не се смята, естествено, няколкомесечното съществуване през 1879 – 1880 г. на Самоковски окръг. На 31 юли 1925 г. се възстановява премахнатата през 1901 г. Ихтиманска околия, причислена към Софийски окръг. До 1921 г. всички вакарелски махали са съставяли една община, наречена Вакарелска. Нарасналите обаче нужди на отделните махали, постепенното оформяне на някои от тях в села, както и техническите и административните затруднения, съществуващи при една толкова голяма и с разпокъсани части община, налагат прегрупиране на махалите в повече общини. Като центрове изпъкват покрайните махали, които вече са имали свой обособен живот и характер на групирани села. Това важи особено за махалите Бърдо, Крушовица и Кутрахци (днес с. Пауново), обявени за села при отделянето им като самостойни общини. Първи образуват общини през март 1921 г. Бърдо и Кутрахци (днес с. Пауново), последната заедно с близката и махала Банчовци. Същата година през декември се отделят махалите Богдановци, Бузяковци, Джамузовци, Драгиовци, Мечковци, Пановци и Ръжана и образуват отделна община. Богдановци и става център и дава името си. През февруари 1923 г. Крушовица също така се отделя като самостоятелна община. Останалите девет махали, а именно Бальовци, Брънковци, Млечановци, Полиовци, Поповци, Селянин, Семковци, Хановете и Яздирастовци си остават още в старата голяма община, чийто център е село Хановете (днес Вакарел) и носи името Вакарелска община. Опит да образуват общини са направили през 1923 г. и махалите Поповци и Семковци, обаче указът, който е издаден за тази цел, се отменя от Върховния административен съд. Това административно-териториално устройство Вакарелските селища запазват до 1959 година, когато с нов закон околиите са премахнати и общините директно влизат в състава на окръзите. Следващата по-основна административна реформа е проведена през 1978 година, с окрупняване на общините. Вакарелската община е присъединена в състава на Ихтиманска община. На територията на бившата община са учредени четири кметства – Вакарел, Пауново, Брънковци и Бузяковци. През 1986 г. съставните махали на кметство Брънковци са ликвидирани като самостоятелни населени места и се превръщат като съставни части на новообразуваното село Костадинкино.

Вероизповедания във Вакарел[редактиране | редактиране на кода]

Традиционното вероизповедание на вакарелското население е православно и това налага да се посочи епархиалната принадлежност на вакарелките селища. Епархиалната принадлежност на Вакарел до 1557 г. е към Софийската епархия, до която година тя е подчинена на Охридската архиепископия. През 1557 г. е възстановена сръбската Печка патриаршия благодарение на застъпничеството на тогавашния велик везир Мехмед Соколович. В границите на новата патриаршия влизат освен сръбски земи и български покрайнини по Българска Морава, а също и Скопска, Кюстендилска и Самоковска епархия. Тогава именно от Софийската епархия, която остава подчинена на цариградския патриарх, се отцепва Самоковско и образува самостойна епархия, която обхваща и части от Радомирско, Дупнишко, Горноджумайско, Разлог, западната част на Витоша със село Владая, Ихтиманско с Василица, Мухово и Вакарел. Вакарел се пада точно в нейните граници и е следователно едно от най-източните селища в пределите на Печката патриаршия. Така оформена, Самоковската епархия запазва съществуването си и след разтурянето на патриаршията през 1767 г. Тогава тази епархия бива подчинена на Цариградската патриаршия. Печките патриарси признават българския характер на споменатите епархии. След основаването на Българската екзархията Самоковската епархия остава на нейно подчинение. Според едно специално постановление на екзархийския устав тя е присъединена на 1 януари 1908 г. към Софийската епархия, след смъртта на Доситей, последният и митрополит. Днес вакарелци се намират пак под духовното ръководство на софийския митрополит в състава на Ихтиманска духовна околия.[3]
Малка част от населението във Вакарел изповядва протестанско християнство и е обединено в църковна община към църквата „Ел Шадай“

История[редактиране | редактиране на кода]

През древността[редактиране | редактиране на кода]

На територията на Вакарелската покрайнина съществуват данни за наличие на уседнал живот от каменно-медната епоха (V-IV хилядолетие пр. Хр.) В близост до м. Кутрахци (дн.с. Пауново) на десния бряг на р. Баба върху предната, надвесена над реката присойна част на един малък рид, наречен Язовина, са намерени останки от малко праисторическо селище. Открити са отделните късове от глинени съдове, обгоряла глинена мазилка от жилища, кости, останки от храна, дебелостенно керамично съдче (пота) за топене на метал, каменно приспособление за точене на каменни оръдия на труда, каменен хромел за смилане на брашно. В долината на р. Суха в близост до м. Селянин (дн.с. Селянин) са намерени каменни брадвички, тесли, длета, клинове, прешлени за вретено. Следи от древно рударство са открити в местността Милчовец, в близост до м. Бузяковци, Язовина, и Тесни рът до м. Бърдо (дн. с.Бърдо). В околностите на Бузяковци и в долината на р. Баба са открити стари шахти за добив на кварцова руда, от която чрез стриване, промиване и стопяване древните са извличали злато. В селището при Язовина са открити фрагмент от дръжка на бронзов меч и керамични фрагменти с черна гланцирана декорация от бронзовата епоха, което показва съществуването му и в този исторически период.

През късната бронзова и желязната епоха покрайнината е обитавана от тракийските племена трери и тилатеи, споменати от Тукидид, а по късно от сердите, които са обитавали територията на Софийското поле и Вакарелската планина, и одрисите. На югоизток са граничели с бесите. Във Вакарелския район са отбелязани повече от тридесет тракийски надгробни могили. В разкопаните могили са намерени урни, вътре с пепел и овъглени кости, обиколени наоколо със суха зидария или затрупани с чакълест материал. Най-големите могили имат 20 м диаметър като например тази при Байкьовските гробища под м. Ръжана. Най-висока, 4 м, е тази, която е северно от м. Пановци. Повечето от могилите са с диаметър, по-малък от 15 м.[4][5]

През античната римска епоха[редактиране | редактиране на кода]

Историята на Вакарел през римската епоха е тясно свързана с Големия диагонален път, свързващ древните селища, чиито наследници са днешните Белград, Ниш, Пловдив, Одрин и Цариград. Основното предназначение на пътя през римската епоха, а и след това, е бързото придвижване на войските на Империята, поради което получава още и името Военния път (Via militaris). Значението му пораства извънредно много след завладяването на Балканския полуостров от римляните, когато бива направена специална настилка. Народното предание и до днес още свързва строежа на този път с името на император Траян (97 – 117).

Пътят е бил широк 9 крачки (6 метра), в средата малко издигнат, постлан с многоъгълни камъни или посипан с пясък. Той е оразмерен: на всяка римска миля (1482 м) е имало пътна (милиарна) колона с означение на разстоянието от близкия град или благодарствен надпис. За пренощуване на пътниците са били устроени по-големи и укрепени селища (mansio); през деня конете и колата са се сменяли на някоя станция (mutatio). На много места е имало гостоприемници (tabernae). За защита на пътя са били изградени крепости (четириъгълни и околчести, наричани castella) и отделни кули (turres). През 3 и 4 век от Белград до Константинопол е имало 31 селища, 43 станции, а разстоянието е било 670 римски мили. През 1965 г. във Вакарел са открити две каменни колони с надписи, в които се изказва благодарност за отпуснатите средства за благоустрояване на пътя.

Писмени сведения за съществуване на крайпътна станция Спарата (mutatio Sparata) в местността Каелеица в близост до махала Ръжана се съдържат в Певтингерова карта / A. Tabula Peutingeriana / от IIв., итинерария Бурдигалски пътеводител (Itinerarium Burdigalense ) от 333 г. след Христа и Земеописанието /Cosmographia/ на анонимният автор от Равена /Ravennatis anonymi/ от VIв[6] . Селището е маркирано според тези източници на 25 мили от Сердика, на 8 мили от станция Бугарака (mansio Bugaraca), в близост до Лесново и на 10 мили от станция Хелице (mansio Helice), близо до Ихтиман. На няколко декара пространство са намирани късове, а често и цели блокове от големи тухли, както и части от керемиди, от изпечена мазилка и глинени съдове. Останки от друго селище от тази епоха са открити в местността Асанско орниче, в близост до махала Поповци, на левия бряг на река Баба. Тук са открити при селскостопанска дейност части от дебели, големи тухли, парчета от глинени съдове, хромели и много монети, повечето от които от времето на император Юстиниан I (527 – 565) и монети от времето на император Йоан Цимисхий (969 – 976), което показва, че това селище е съществувало и през по-късната средновековна епоха. На около 1 км източно от античното селище, на малко ридче под м. Банчовци се намират останки от малка крепост, наречена Банчовото кале. То е от същата епоха, за което свидетелстват намерените там монети и фибула. Заградено е с ров откъм север, а от другите страни са стръмни склонове. Към изходната му част личат добре основите на четвъртита кула. На връх Брънкова китка са открити монети от времето на императрица Фаустина (средата на 2 век след Христа).[7]

През Средновековието[редактиране | редактиране на кода]

По време на османското нашествие по нашите земи Вакарел възниква като селище по времето на султан Сюлейман II заедно с Ветрен, като на територията на тези села е заселено християнско население, на което е вменено изпълняването на държавна служба – дервенджии, т. е. пазители на пътя. Заради тази повинност населението е освободено от многобройните данъци, с изключение на данъка испенче, който се плащал от християнското население, като в този случай е редуциран от 25 на 12 аспри, и натуралния данък йошур – по една крина ечимик и ръж от домакинство. Никой нямал право при минаването си по пътя да изземва насила и безплатно нито сено нито слама, нито няква храна или вино. Всичките нужди преминаващите по пътя пътешественици е трябвало да си осигуряват от местното население срещу заплащане. (Бертрадон де ла Брокиер, Вранчич, Рамберти, Герлах, Дерншвам – Иван Шишманов “Стари пътувания по България", с. 373)

Поради благоприятното си положение на пътя за Цариград и на разстояние един ден път с кон от София, Вакарел се превръща във важна станция по пътя за столицата на империята. Тук отсядали търговци, пътешественици, които заплащали престоя си. Така селището се замогва. На пътешественика Савиюр Люзиниян му прави впечатление следното:

къщите във Вакарел са по–добри от други места и имат такива правилни дворове и градини, щото човек би помислил, че живее в Европа.

Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях – факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.

Върху това добре устроено и богато за тогавашните представи село, по време на неуспешната австро–турска война от 1737 г. османските войски си изливат желанието за мъст, като го опожаряват до основи. Селото се възражда много бързо, но за втори път е разорено през 1792 г. Населението отново го съгражда, като този път то е разпръснато в 23 махали. Третото опожаряване населението преживява по време на Априлското въстание от 1876 г., след което селото е възстановено отново.

До средата на 19 век Вакарел е сборно селище, включващо следните 22 населени места (махали и села): Пауново (в миналото Кутрахци), Поповци, Банчовци, Семковци, Брънковци, Крушовица, Полиовци, Яздирастовци, Млечановци, Бальовци, Селянин, Мечковци, Драгиовци, Балабанци, Маноиловци, Ръжана, Богдановци, Пановци, Бузяковци и Джамузовци. Освен тях към Вакарел са се включвали и отдалечените села Белица и село Бърдо по пътя за град Панагюрище.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Вакарелки и софийската Баня Баши джамия

След Освобождението Вакарел получава силен икономически тласък първо поради това, че до 1885 година е гранично село с митница на границата с Източна Румелия. Втората причина е прокарването на железопътната линия Цариград – София – Белград – Виена. След откриването на митницата във Вакарел през 1879 г. се строят множество търговски къщи и се откриват представителства на кантори. За периода 1880 – 1885 година митницата е седма по внос и десета по износ сред 25 митници на Княжество България, като същевременно държи първенството по обем стокообмен сред митниците с Източна Румелия. Това търговско оживление изисква от своя страна наличието на обслужващи дейности. Към съществуващите 8 хана и странноприемници са прибавени още 5. Разкрити са 5 бакалници, 2 кафенета, 2 обущарници, 2 содо-лимонадени работилници, 1 бозаджийница, 4 кафенета, 2 шивашки и 4 плеташки работилници, 2 дърводелски и 1 тенекеджийска работилници. Изградени са 4 хотела, 2 – на братя Сребърникови от Самоков, един гръцки и 1 албански. Това допринася допълнително за икономическото замогване на населението.

След Съединението икономическото развитие не спира, защото е повлияно благоприятно от изграждането на жп линията Саранбей – София – Цариброд. През 1881 г. започват проучванията за строителството от руската финансово–предприемаческа група „Гинсбрук–Поляков“, чиито представител генерал Струве за известно време се установява във Вакарел. През 1883 г. се подписва конвенция за строителството на линията между Австро-Унгария, Сърбия, България и Османската империя. Строителството на линията Белово – Вакарел е възложено на италианското дружество „Виталис“, чийто представител инж. Бартел се установява във Вакарел. Строителството на линията Вакарел – Цариброд е възложено на българския предприемач Иван Грозев. И двете компании наемат много от мъжкото население за извършване на строителните работи. Имайки предвид географското положение на Вакарел и особеностите на експлоатацията на железницата във Вакарел са изградени гара, пикьорски участък и локомотивно депо за помощна служба. Всичко това допринася за икономическото развитие и благосъстоянието на вакарелското население. При своите проучвания Гунчо Гунчев установява, че един на всеки 5 човека осигурява доходите си извън земеделието – в железницата и обслужващите дейности. Икономическото развитие води до културни промени в бита на хората, които „погражданяват“ облеклото си и ежедневието си.

При избухването на Балканската война през 1912 г. 3 души от Вакарел са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[8]


Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Вакарелският манастир „Св. Петка“
  • Вакарелския манастир „Св. Петка“. Манастирът е сравнително нов. Основан е през 20 век, Бил е женски манастир. Храмовият му празник се чества на 14 октомври. деистващ е и има постоянно пребиваваща монахиня
  • „Св. Петка“ представлява комплекс от църква и жилищна сграда. Църквата е еднокорабна, едноабсидна сграда. Манастирът е част от Ихтиманската духовна околия.
  • Основно училище „Христо Смирненски“ Вакарел – ученически вестник
  • Народно читалище „Заря“ Вакарел

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Починали във Вакарел

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Най-значимото събитие във Вакарел е съборът „Пресвета“. Главен организатор при откриването му е читалище „Заря“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Гунчо Гунчев „Вакарел – антропогеографски проучвания“ С, 1933 г.
  2. М. Варенска "Сравнителна географска характеристика на социално-икономичиското развитие на селата Костенец и Вакарел, СУ ГГФ, София 1988 г.
  3. Гунчо Гунчев „Вакарел-антропо-географски проучвания“ София 1933 г.
  4. Гунчо Гунчев „Вакарел – антропо-географски проучвания“ София 1933 г.
  5. Веселка Гълъбова „История на Ихтиман, том I“, София 2007 г.
  6. ЛИБИ том I, София 1958, с. 20, 41, 395
  7. Гунчо Гунчев „Вакарел-антропо-географски проучвания“ София 1933 г.
  8. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.832.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]