Александър Сталийски (министър на правосъдието)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Александър Сталийски.

Александър Сталийски
български политик
Роден: 28 август 1893 г.
Починал: 2 февруари 1945 г. (51 г.)
Народен представител в:
XXI ОНС   

Александър Цанков Сталийски е български крайнодесен политик от първата половина на ХХ век. Определян е като един от първите идеолози, организатори и теоретици на фашизма в България.[1] Екзекутиран на 1 февруари 1945 г. от действалия в противоречие с Търновската конституция т.нар. Народен съд, орган на репресивната власт, установена в България след преврата от 1944 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 28 август (нов стил 10 септември) 1893 година.[2] През 1912 г. участва в Балканските войни като доброволец. В периода 1913 – 1918 г. учи в Юридическия факултет на Софийския университет и участва като офицер в Междусъюзническата и Първата световна войни. През 1923 г. защитава докторат по конституционно право във Вюрцбург.

В периода 1923 – 1927 г. е народен представител, член на парламентарната комисия по външна политика. От 1928 до 1944 г. работи като адвокат и членува[3] във фашистката организация Съюз „Българска родна защита“ (СБРЗ),[4] а през 1931 година оглавява създадената като негово политическо крило Национална задруга за политическо възраждане.[5]

През 1944 г. е назначен за министър на правосъдието. Осъден е на смърт от Народния съд, 5 милиона лева глоба и конфискация на имуществото. Реабилитиран е посмъртно от Върховния съд на 26 август 1996 г.

Негов син е политикът от Демократическата партия и СДС Александър Сталийски.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Сталийски е автор на трудове за фашизма. Сред тях са:

  • Фашисткото учение за държавата (1929 г.)
  • Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение (1929 г.)
  • Поява и развой на фашизма (1934 г.)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Димитров (1995), стр. 61; Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210; Милкова (1992), стр. 107; Василев (1987), стр. 91; Żarnowski (1983), стр. 167.
  2. Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210.
  3. Цураков (2008), стр. 221.
  4. Поппетров (2009), стр. 215 – 7.
  5. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 48 – 51.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

На български[редактиране | редактиране на кода]

  • Бекерле, А.Х., Тошкова, В. (1992). Из дневника на Бекерле – Пълномощен министър на Третия Райх в България. ИК „Христо Ботев“. ISBN 9544450068
  • Василев, К. (Ред.). (1987). Отечествен фронт: документи и материали в пет тома. София: ОФ.
  • Димитров, И. (1995). Иван Багрянов – царедворец, политик, държавник: Исторически очерк. АИ „Проф. Марин Дринов“. ISBN 9544303650
  • Милкова, Ф. (1992). Българската държава и изключителното ѝ законодателство през периода 1923 – 1944 г. УИ „Свети Климент Охридски“.
  • Поппетров, Н. (съставител) (2009). Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София: ИК „Гутенберг“. ISBN 9789546170606
  • Цураков, А. (2008). Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. КК „Труд“. ISBN 9789545287909

На английски[редактиране | редактиране на кода]

  • Żarnowski, J. (1983). Dictatorships in East-Central Europe, 1918 – 1939: Anthologies. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich. ISBN 9788304011717