Александър Сталийски (министър на правосъдието)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Александър Сталийски.

Александър Сталийски
български политик
Роден: 28 август 1893 г.
Починал: 2 февруари 1945 г. (51 г.)
Народен представител в:
XXI ОНС   

Александър Цанков Сталийски е български крайнодесен политик от първата половина на ХХ век. Определян е като един от първите идеолози, организатори и теоретици на фашизма в България.[1] Екзекутиран на 1 февруари 1945 г. от действалия в противоречие с Търновската конституция т.нар. Народен съд, орган на репресивната власт, установена в България след преврата от 1944 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 28 август (нов стил 10 септември) 1893 година.[2] През 1912 г. участва в Балканските войни като доброволец. В периода 1913 – 1918 г. учи в Юридическия факултет на Софийския университет и участва като офицер в Междусъюзническата и Първата световна войни. През 1923 г. защитава докторат по конституционно право във Вюрцбург.

В периода 1923 – 1927 г. е народен представител, член на парламентарната комисия по външна политика. От 1928 до 1944 г. работи като адвокат и членува[3] във фашистката организация Съюз „Българска родна защита“ (СБРЗ),[4] а през 1931 година оглавява създадената като негово политическо крило Национална задруга за политическо възраждане.[5]

През 1944 г. е назначен за министър на правосъдието. Осъден е на смърт от Народния съд, 5 милиона лева глоба и конфискация на имуществото. Реабилитиран е посмъртно от Върховния съд на 26 август 1996 г.

Негов син е политикът от Демократическата партия и СДС Александър Сталийски.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Сталийски е автор на трудове за фашизма. Сред тях са:

  • Фашисткото учение за държавата (1929 г.)
  • Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение (1929 г.)
  • Поява и развой на фашизма (1934 г.)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Димитров (1995), стр. 61; Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210; Милкова (1992), стр. 107; Василев (1987), стр. 91; Żarnowski (1983), стр. 167.
  2. Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210.
  3. Цураков (2008), стр. 221.
  4. Поппетров (2009), стр. 215 – 7.
  5. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 48 – 51.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

На български[редактиране | редактиране на кода]

  • Бекерле, А.Х., Тошкова, В. (1992). Из дневника на Бекерле – Пълномощен министър на Третия Райх в България. ИК „Христо Ботев“. ISBN 9544450068
  • Василев, К. (Ред.). (1987). Отечествен фронт: документи и материали в пет тома. София: ОФ.
  • Димитров, И. (1995). Иван Багрянов – царедворец, политик, държавник: Исторически очерк. АИ „Проф. Марин Дринов“. ISBN 9544303650
  • Милкова, Ф. (1992). Българската държава и изключителното ѝ законодателство през периода 1923 – 1944 г. УИ „Свети Климент Охридски“.
  • Поппетров, Н. (съставител) (2009). Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София: ИК „Гутенберг“. ISBN 9789546170606
  • Цураков, А. (2008). Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. КК „Труд“. ISBN 9789545287909

На английски[редактиране | редактиране на кода]

  • Żarnowski, J. (1983). Dictatorships in East-Central Europe, 1918 – 1939: Anthologies. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich. ISBN 9788304011717